Тери Пратчет
Светът на а`кото (6)

Глава 5
Обяд в Гилдията на водопроводчиците и клозетаджиите

Като всички деца, Джефри се събуди на зазоряване с всички пружинки в тялото си, натегнати докрай. По-възрастните хора обикновено проверяват дали някой чарк не им е изпаднал през нощта. Винаги правят надлежна проба кой крайник да спуснат първо от леглото, така че остатъкът от тялото да може да го последва. Джефри обаче просто скочи от кревата и след като каза привет на блестящия господин Цукало, отиде право до прозореца да види дали кексът е там. Беше изчезнал и Джефри, с вродената си любознателност и вече информиран за действието на храносмилателните механизми, се покатери по перваза, за да погледне надолу. Страхотно се зарадва, като видя някаква купчинка на ръба на цветната леха под прозореца си.

Без помайване той се спусна по стълбите покрай удивената Хартли и навън през задната врата, поспирайки само да грабне кофата си от площадката, и свърна зад къщата, вперил очи нагоре, докато не застана точно под прозореца на детската. Чак тогава, поглеждайки надолу, той осъзна, че е бос. За щастие а̀кото на водоливниците толкова много наподобява чакъл, че може спокойно да се приеме за такъв. Джефри си отдъхна, като видя, че не го е стъпкал цялото и все още има достатъчно непокътнато, което да прибере в кофата си.

Докато се връщаше към вратата на килера, намирайки пътьом туфа висока трева, където да обърше краката си, той видя в края на градината двама здравеняци, понесли на рамене прът, на който висеше голям контейнер. Лек утринен бриз донесе полъха на клозет и Джефри тъкмо се канеше да последва обонянието си, тъй да се каже, когато готвачката Хартли застана на прага и с мек тон нареди:

— Хайде вътре, младежо. Иди се измий и се облечи и закуската ти ще те чака, като слезеш.

След закуска Джефри понесе кофата си с водоливническо а̀ко към бараките, за да я сложи в музея си, като се надяваше да види Просто Хъмфри. И да, откри градинаря седнал на една пейка в дъното на градината щателно да чисти лопатата си. Нямаше и следа от мъжете, които Джефри беше видял по-рано, но във въздуха все още се носеше полъх, досущ като миризлив призрак.

— Просто Хъмфри, кои бяха онези мъже тук рано сутринта? — попита Джефри.

— Кенефаджиите Боб и Джимър. Трябваше да дойдат снощи — додаде Просто Хъмфри, — ама закъсали с каруцата си долу на улица „Гуляйджийска“, та позакъсняха.

— Какво вършат кенефаджиите? — попита Джефри.

— Боб и Джимър работят за сър Хари Кинг и изпразват всичките помийни ями и кенефи в района — обясни Просто Хъмфри^[1].

— Наясно съм с кенефите, но не знам какво е помийна яма — каза Джефри, решен да стигне до дъното на това тайнствено занятие.

— Е, тези сложни тоалетни нововъведения, като например Страхотната струя, която баба ти поръча да инсталират, означават, че с цялата работа върви много вода. И всичко отива в яма, където водата се просмуква през почвата, а останалото трябва от време на време да се изкопава, пък аз съм сигурен, че на баба ти няма да й се ще лично да се захване с това.

— И всичко отива при сър Хари, така ли? — възкликна Джефри.

— Да, сър Хари е разположил каруци из целия град, които чакат в готовност да отнесат тези ценни изкопаеми до депото му.

— Ех, как ми се ще да ида в депото му! — размечта се Джефри. — Той сигурно има най-голямата колекция от а̀ко на света!

— Опа, май си сгазил лука — кимна Просто Хъмфри към появилата се прислужничка Лили.

— Баба ти те търси навсякъде, младежо — скара се тя на Джефри. — Веднага се прибирай вътре! — Тя се врътна на пети и тръгна, без да чака отговор. Просто Хъмфри намигна на Джефри, извади лулата от устата си и изплези език след отдалечаващата се фигура.

Джефри се изкиска, но послушно последва Лили в кухнята, където завари баба си да говори на готвачката Хартли.

— Двамата с Джефри ще обядваме навън, но ще се върнем за вечеря — тъкмо казваше тя. — А, Джефри, ето те къде си! Моят добър приятел сър Чарлз Нужник ни покани на официален обяд в Гилдията на водопроводчиците и клозетаджиите, така че ще трябва да се поизтупаш. Купила съм ти нов жакет, в стаята ти е. Не го съсипвай, ако обичаш, понеже помолих да го направят по поръчка специално за теб.

Джефри качи на бегом стълбите и се зарадва страшно, като видя, че новият му жакет има поне осем джоба, при това обшити отвътре с нещо като гума, която изглеждаше така, сякаш нищо не може да я лекьоса или изобщо да проникне през нея. Колко мило от страна на баба, помисли си той. Мога да си събирам какви ли не интересни работи в този жакет.

Каретата км зави от улица „Безподобна“ по парковата алея, мина край операта и по бронзовия мост към улицата на алхимиците, където спря пред внушителния вход на Гилдията на водопроводчиците. Дръжката на звънеца приличаше досущ на верижката в тоалетната на баба му, а мандалото на вратата беше с формата на лопата с дълъг, закръглен накрая сап.

Колкото и внушителен да беше входът, Джефри съвсем не беше подготвен за гледката, която се разкри пред тях, като влязоха. Помещението беше огромно, а стените бяха изцяло покрити от пода до тавана с лъскави плочки със специфични мотиви. Имаше и големи портрети, също направени от плочки, на делови мъже с изражения на заслужено доволство и добре свършена работа.

— Много се радвам да се видим, Мод, а това сигурно е внукът ти Джефри! — Висок прошарен мъж с изискан вид и бакенбарди се приближи към тях, поздравявайки баба му с поклон, а Джефри с усмивка.

— Джефри, това е сър Чарлз Нужник — представи го баба му.

Джефри вежливо пое ръката на сър Чарлз като ученик, ръкуващ се с учителя си.

— А сега, Джефри, съгласно устава на Гилдията на водопроводчиците и клозетаджиите, трябва да си измиеш ръцете и аз ще сторя същото. — Сър Чарлз кимна към дългата редица блестящи умивалници край стената, доста от които бяха в непрестанна употреба, докато членовете на гилдията се поздравяваха едни други. Въздухът беше наситен с приятно острата миризма на използван сапун.

След като приключиха с очистващата церемония, сър Чарлз поведе Джефри и баба му към един салон, където на групички седяха други господа.

— Сър Чарлз — обади се Джефри, — може ли да попитам дали ви харесва да се наричате Нужник?

В един миг шумът от разговорите около тях затихна и целият салон наостри уши. Всички очи се извърнаха към сър Чарлз, чието лице отначало се скова, а след това грейна в усмивка.

— Какъв отличен въпрос! — възкликна той. — Да си призная, младежо, както може да се очаква, доста ме подбиваха за това, докато ходех на училище. Но, както казват, онова, което не те убива, те прави по-силен. И така, без много помайване и с помощта на покойния ми баща се захванах да направя Нужниците мраморното чудо на века и блажена благодат за цялото човечество. Чистосърдечно мога да кажа, че завърших делото си преливащ от гордост, знаейки, че фамилията ми се свързва с удовлетворение и облекчение. — За своя изненада Джефри забеляза, че в крайчеца на окото на сър Чарлз напира малка сълза, когато той продължи: — Понякога слизам вечер до работилниците, целите притихнали, и гледам как напредва работата по тазгодишния модел с подгряваща се седалка и патентовани ръкохватки, и не мога да се сдържа да не си кажа, че съм сторил голямо добро за човечеството. Чудя се колко ли хора с ръце, по-чисти от моите могат да се похвалят с това.

Всички столове в салона се освободиха, когато водопроводчиците станаха на крака и заръкопляскаха със съвестно измитите си ръце. Когато ехото от аплодисментите утихна и разговорите се подновиха, сър Чарлз хвана Джефри за ръката и кимна:

— Ела, Джефри, тук има някой, с когото знам, че би искал да се запознаеш, и който, струва ми се, също много ще се радва да се запознае с теб.

Влязоха в голяма трапезария, от край до край с маси, приготвени за обяд. На една от тях вече се беше настанил едър червендалест мъж с късо подстригана, четинеста посивяла коса и прошарена брада. Джефри не можа да не забележи големите златни пръстени на всеки от пръстите му и дебелия златен ланец на врата му.

— Бих искал да ти представя, младежо, сър Хари Кинг — обяви сър Чарлз.

Джефри изгуби ума и дума от възторг и страхопочитание.

— Не ти подобава да си глътваш езика — побутна го напред баба му. — Трябва да ви кажа, сър Хари, че Джефри проявява голям интерес в област, която вземате присърце, а именно гюбрето, във всичките му разнообразни разновидности.

— В такъв случай заповядай, седни до мен, млади ми Джефри, и ми разкажи всичко за този твой интерес — подкани го сър Хари с дрезгав глас. Сър Хари имаше дъщери и внучки, ни една от които всъщност не искаше и да чува за източника на семейното богатство, с което разполагаха.

— Ами… — започна Джефри — много ми е интересно а̀кото и си имам музей в градината на баба с трийсет и седем различни вида а̀ко и се опитвам да събера образци от всяко животно на света, така че хората да идват на изложби, където ще могат да видят рядко срещано и необикновено а̀ко.

— Брей — възкликна сър Хари. — Страшно се радвам да се запозная с младеж като теб, така решен да си проправи път в живота, като гледам колко много млади хора стават безделници или кръшкачи. Обаче трябва да ти кажа, Джефри, не съм сигурен дали ще можеш да си изкарваш хляба само от събиране на образци от а̀ко. Аз си вадя парите на пазара на едро, като събирам а̀ко от хората, които просто искат да се отърват от него — дори ми плащат да го взема, и го продавам на други хора, които му намират приложение.

— Събирате ли а̀ко от Кралската хералдическа палата?

— Предполагам — отговори сър Хари, който инстинктивно усещаше кога даден въпрос е повече от вежливо запитване. — Нещо конкретно ли те интересува оттам?

— Ами трябва ми а̀ко от змей и от хипопотам. Господин Понтон ми каза, че само сърове и лордове, и разни благородия могат да влязат там и че понякога пускали и ветеринаря, когато им трябва помощ за змея.

— Струва ми се, че мога да ти помогна по този въпрос — усмихна се сър Хари. — Всъщност имам уговорена среща там днес следобед да обсъдим герба ми. Ако баба ти разреши, може да дойдеш с мен. — Той намигна на баба му.

— Може ли, бабо, може ли? — заподскача Джефри. — Моля те! Моля те! Моля те!

— Ако обещаеш да се държиш възпитано и да слушаш сър Хари, и да не досаждаш твърде много на персонала, няма да възразя.

В този момент на масата бяха сервирани големи супници, които доста наподобяваха възголеми цукала, изрисувани с герба на гилдията. Джефри за пръв път огледа както трябва помещението. Покрай едната стена имаше дълъг бюфет с високи сребърни свещници и разни купи, паници и плата̀ със странна форма. По стената бяха наредени още портрети на делови мъже с непреклонни брадички, а под голям надпис „Президенти на гилдията“ имаше списък с имена, изографисани със златни букви.

Супата беше последвана от превъзходен пай, поднесен с обилен сос в много дълбок съд, подобен на кофа. За Джефри обаче най-голямата вкуснотия беше огромната плодова салата с бишкоти и крем, точно както я правеше готвачката у дома, но тук сервирана в кристален съд, направен по модел на едно от скорошните творения на сър Чарлз.

— Джефри, преди да тръгнеш със сър Хари — подсети го баба му, — смятам, че трябва да посетиш тоалетната. — Джефри отиде към указаното място и откри големи махагонови врати с месингови дръжки и табела, на която пишеше „Мъже“. Вътре блестящи бели плочки покриваха стените, пода и тавана. Джефри се почувства като в гигантска, обърната наопаки мивка. По едната стена имаше ред умивалници, декорирани с цветя, а на отсрещната — редица кабинки. В тях имаше тоалетни чинии, по-големи даже от бабината, с грамадни месингови цистерни над цветистите порцеланови казанчета и лъснатите до блясък медни тръби.

Джефри си изми ръцете с поставения за целта сапун (дори той беше с герба на гилдията), а после ги подсуши с безупречно бялата пухкава хавлия.

— Страхотна тоалетна — каза той на сър Хари, след като излезе.

— Едно ще ти кажа, момко — усмихна се сър Хари. — Хората, които вършат най-черната работа, винаги гледат да се измият най-хубаво, когато имат възможност. Затова си е редно да имат най-добрите условия за целта.

— Еха! — възкликна Джефри. — Тогава вашата тоалетна сигурно е още по-страхотна.

— Лично аз не държа толкова на лукса — каза Хари, — но лейди Кинг настоя за онова, което нарича „en suites“, и не ме пуска в къщата, преди да мина през вана с дезинфектант. Е, вече наближава време за срещата ми в Кралската хералдическа палата. — Той се обърна към баба му. — Ще докарам младежа до дома ви, след като приключим, ако нямате нищо против, мадам. Само на една пресечка от вас е.

Тръгнаха с каретата на сър Хари. Беше боядисана в лъскаво тъмнозелено, а на вратите в блестяща позлата се кипреха буквите „Х“ и „К“. За щастие на Джефри беше достатъчно проветрива, за да поразсее отчасти страховитата миризма от адски дебелата пура на Хари Кинг^[2].

Когато завиха покрай двореца, сър Хари отбеляза:

— Гледаш ли това, Джефри? Момчетата ми събират близо тон седмично оттук. Не говоря за бумащината, понеже Негова светлост очаква служителите му сами да се оправят с нея… а аз да събирам останалото pro bono.

— Какво означава pro bono? — попита Джефри.

— Безплатно, момко, гратис, срещу нищо, на добра воля. И все пак не се оплаквам. Поне си имаме владетел, който разбира колко са ценни тружениците.

Бяха стигнали до двора на Псевдополис и като посочи към операта, сър Хари продължи:

— Макар че изпълнителите не ядат много, през това място минава толкова много газирано вино, че само̀ по себе си е златна река. Тъкмо затова, момчето ми, ме наричат краля на златната река.

— Извинявайте, сър Хари — пообърка се Джефри, — не разбирам какво имате предвид.

Хари Кинг се усмихна и подхвана:

— Виж сега, момко, нали си наясно с лайната, а? Ама има и пикня! И да ти кажа правичката, започнах кариерата си, като слагах кофи пред всяка обществена сграда, за да пикаят хората в тях, пък аз и момчетата ми ги отнасяхме, като се напълнят. И я продавахме. Удивителна субстанция. Така де, почти алхимическа си е. Не е за вярване какво може да се направи с нея, дори експлозиви, ако внимаваш… Ама ти не се тревожѝ, никога не експлодира в процеса на пикаене, разбира се.

Докато пътуваха, сър Хари от време на време тропаше по покрива на каретата с бастунчето си и даваше на кочияша инструкции ту да мине откъм задната страна на някоя сграда, ту да отбие по някоя улица и да спре близо до някой от събирателните му пунктове, където се надвесваше през прозореца, за да провери дали всичко е наред. Изглежда познаваше всички по име и дрезгавият му глас прорязваше уличната глъчка право до неблагоуханните уши на неговите служители.

— Я прибери тоя боклук, Джейк — викна той на един младеж, който се опитваше да срита нещо в канавката. — Това са си мангизи, дето стават зян, направо нахалост отиват!

Кралската хералдическа палата тъкмо се открои в далечината, когато сър Хари каза:

— И след цукалата осъзнах, че от нещата, които хората изхвърлят, може да се изкарат пари. От всичко. Винаги има някой, който може да използва нещо от тях, а него трябва да си го вземе от Хари Кинг.

Наближиха големия зелен портал, слязоха от каретата и дръпнаха верижката на звънеца. Облечен в ливрея портиер отвори една по-малка портичка в портала и ги попита по какъв въпрос идват.

— Имам среща с шефа ти, умнико — изрече сър Хари, изваждайки пурата от устата си. — За да обсъдим напредъка на герба ми.

— За кой герб става дума? — попита портиерът, който май се посмути.

— Знам ли — отвърна Хари, — нещо като, такова, червеникаво кравайче?

Портиерът ги въведе в двора и Джефри се огледа. Беше доста по-малък, отколкото очакваше, но чувствително миризлив. В средата му имаше кално езерце с двойка хипопотами, които се въргаляха в него, а на дръжката на стара лопата, подпряна на стената, беше кацнал малък морпорк^[3].

— Насам, ако обичате, сър Харолд — подкани върналият се портиер. — Подготвили сме ви проект, дано да го харесате. А бих ли могъл да направя нещо за вашия млад приятел? — предложи той, извивайки очи към Джефри.

— А, предполагам, че той ще намери с какво да се позанимава тук, обича животни — отговори сър Хари, като намигна яко на Джефри. — Много любознателен младеж е той, много се интересува от онова, което вие, джентълмените, предполагам, наричате животински екскременти.

— Ще повикам стария Джоузеф да го наглежда. Той ни почиства двора и знае наизуст клетките — обясни портиерът, като поведе сър Хари нататък.

Дребен старец с клюмнала напред глава бавно излезе от една барака и като прехвърли морпорка на рамото си, се хвана за метлата, използвайки я като опора да се придвижи през двора.

— Може ли да ви помогна да почистите клетките? — попита Джефри, зървайки златна възможност за а̀конабиране.

— Ами аз вече свърших с хипопотамите — сви рамене старецът, — ама те сигурно пак ще започнат скоро. Може да ми помогнеш със змея, ако искаш, на него вечно трябва да му се изрива.

Джефри пое със стареца към една клетка. Там на влажната слама се беше пльоснало същество с окаян вид.

— Ето, използвай това — старецът подаде на Джефри плоска дървена лопата. Само изрини работата му в онази кофа ей там.

Джефри изпълни инструкциите и същевременно смогна да прибере малко от учудващо зеленото а̀ко в един от гумираните си джобове.

Бавно се върнаха при хипопотамите.

— О, не, ей го на̀, пази се — изпъшка Джоузеф. — Не опирай гръб до стената, просто стой до мен тук, в ъгъла, и може да не ни уцели.

Джефри зяпна от изумление, когато един от хипопотамите се надигна от гьолчето и започна да върти късата си опашка като вятърна мелница, разпръсквайки а̀ко в широка дъга^[4].

— Еха, винаги ли правят така? — възкликна Джефри.

— Повечето пъти — отвърна старецът. — Почиствам, каквото мога, ама понякога не мога да го стигна, понеже хвърчи много нависоко.

Джефри погледна стената зад себе си. По камъните отгоре определено имаше бучки засъхнало хипопотамско а̀ко. Старецът потътри метлата си през двора.

— Ще помета каквото мога сега — обясни той, — понеже изсъхне ли, с голям зор се маха. — Джефри успя да откърти една засъхнала бучка и я скъта в друг джоб на жакета си.

Той погледна с надежда към морпорка, все така стоящ на рамото на стареца. Морпоркът, някак си разбрал какво се иска от него, се попрегърби и се изцвъка на гърба на стареца.

— О, боже — възкликна Джефри, потискайки усмивката си, — тази сова току-що ви нацвъка дрехата. Искате ли да ви поизбърша?

Тъкмо прибираше морпоркския си образец в поредния джоб, когато сър Хари излезе на двора.

— Готов ли си да вървим, Джефри? — попита сър Хари, оглеждайки обстановката.

— Да, благодаря — отговори Джефри. И така, те се качиха в каретата и бързичко потеглиха към улица „Безподобна“.

— Е, определено вземаш хобито си насериозно, младежо — отбеляза сър Хари. — Харесвам момчета с ясна цел. Искаш ли да дойдеш до депото ми утре? Ще пратя карета да те вземе рано-рано и можем да се спуснем по реката с моята лодка.

— Искам повече от всичко на света — възторжено отвърна Джефри.

— Много добре тогава. Ще попитаме баба ти, като те оставим — кимна сър Хари.

* * *

Когато пристигнаха, баба му излезе на вратата.

— Много мило от ваша страна, сър Хари — каза тя, когато сър Хари даде предложението си за утрешната разходка. — Зная, че през престоя си тук, в Анкх-Морпорк, Джефри много се заинтригува от вашето предприятие, и тъй като гостуването му скоро приключва, това е една много добра възможност за него. Джефри, май трябва да отнесеш новите си придобивки в музея, не мислиш ли? И категорично се въздържай да ги оставяш някъде из къщата — додаде тя, сбърчвайки неодобрително нос. — И докато си в двора, помоли Просто Хъмфри да ти помогне да си измиеш джобовете с хигиенизиращото средство на доктор Пейнфорт.