Тери Пратчет
Светът на а`кото (4)

Глава 3
Посещение на приюта за дракони

Джефри се събуди с вълнение. Днес беше денят, в който Ема, една от кръщелниците на баба му, щеше да го заведе до Спасителния център и приют за дракони. След като закуси, той облече най-хубавия си жакет и зачака в готовност във вестибюла заедно с Пишльо. Не след дълго, когато звънна звънецът, търпението му беше възнаградено. Той отвори входната врата, където стоеше дружелюбно усмихната девойка. Тя изглеждаше така, сякаш се храни със сено и се радва на хубав крос преди закуска.

— Здравей, Джефри, аз съм Ема — поривисто се представи тя. Когато й подаде ръка да се ръкуват, както го бяха учили, той разбра, че захватът й като нищо може да строши орех. Хареса я начаса.

— Е, Джефри — продължи тя, — баба ти ми даде пет долара, така че можем да си вземем такси до улица „Морфична“. Ама не е далече и ако вървим пеш, можем вместо това да си купим малко лакомства пътьом. Какво ще кажеш?

— О, да — ентусиазирано закима Джефри, — много по-добре е да ходим пеш. Човек никога не знае какво може да види по пътя.

Те поеха по улица „Безподобна“ покрай редица много величествени къщи и докато им се възхищаваше, Джефри забеляза нещо, което приличаше на две грозни каменни животни, кацнали на ръба на един покрив.

— Какво правят онези същества там горе? — обърна се той към Ема.

— О, това са просто водоливници — отвърна тя. — Ако имаш грамадна къща с голямо пиано, иконом и карета, на която е изписано името ти, следващата ти стъпка е да си наемеш водоливник да седи на покрива и да придава на къщата ти още по-внушителен вид.

— Ама какво правят? — настоя Джефри.

— Е, по принцип си живеят по покривите на древни сгради като Невидимия университет, където се настаняват в улуците и се хранят, с каквото попадне във водата. Сега обаче повечето от тях са просто декоративни и трябва да им се носи храна. Чувала съм, че някои дори позволявали да бъдат боядисани и да държат щитове. Съвсем безобидни са, освен ако не си гълъб. Наистина мразят гълъбите.

Когато отново поеха по пътя си, Джефри помаха с ръка на водоливниците и му се стори, че те му махнаха в ответ.

Не след дълго стигнаха до един мост. Джефри се смая от къщите и дюкянчетата, наредени в шпалир покрай оживеното пътно платно. Някои имаха малки пристройки, които стърчаха над реката, и докато Джефри ги зяпаше, забеляза как нещо изпадна от една от тях и цопна долу във водата.

Двамата с Ема се провряха между две постройки и загледаха мудната река Анкх, която пъплеше към морето.

— Намирисва — отбеляза Джефри. — А тези хора в лодките защо са отворили чадъри? Не вали… а, ясно — кимна той, когато до ушите им долетя поредното цопване и реката под претъпкания мост обогати съдържанието си още малко.

— Някои са прекалено стиснати, за да плащат на сър Хари Кинг за опразването на цукалата си, и всичко просто отива в реката — обясни Ема. — От което тя става доста миризлива и изключително неприятна за всеки, минаващ под мост. Май мъдрят закон по въпроса — додаде тя.

— Ама той, освен кучешко а̀ко и човешко а̀ко ли събира? — възкликна Джефри.

— Сър Хари събира всичко. Ненапразно го наричат краля на златната река — кимна Ема. — Хайде! Да идем да купим от онези лакомства.

Влязоха в шарено магазинче с реклами за тютюн „Веселият моряк“ и „Енфие от Простолюдни“ по витрината и голяма табела с надпис „ВКУСНОТИИ“ над вратата. Зад тезгяха стоеше най-дебелият мъж, виждан някога от Джефри. Той имаше четинести сиви мустаци и носеше шапка с пискюл и яркоцветен вълнен шал. Това, което прикова вниманието на Джефри обаче, беше чудният папагал, кацнал на рамото му.

— Здравейте, господин Туит — поздрави Ема. — Може ли малко клачиански локум, моля? А ти какви вкуснотийки обичаш, Джефри?

Джефри плъзна поглед по наредените от пода до тавана лавици с буркани, пълни с лакомства.

— Какво ще кажеш за орехови цвъчки или драконови гремки, или ако искаш шоколад? — предложи господин Туит. — Току-що ми доставиха свински гранулки за Прасоколеда.

— Страхотно! — зарадва се Джефри. — Пък ако ми останат няколко, мога да ги сложа в колекцията си от а̀ко.

— В коя колекция?

— Правя си музей на а̀кото — гордо обясни Джефри.

— Брей, виж ти — зацъка господин Туит. — Ще ти дам едно пакетче гнолски плодчета. Бог знае какво има в тях, ама не мога да ги пласирам за нищо на света. — Той се обърна и се пресегна към най-горната лавица. Папагалът изкряска, но продължи да наблюдава Джефри с мънистеното си око.

Когато господин Туит се обърна с гръб, Джефри забеляза, че целият му шал отзад е нацвъкан с а̀ко.

— Сигурно сте голям късметлия — отбеляза той — с всичкото това а̀ко по вас. Може ли да си взема малко папагалско а̀ко за моя музей, моля?

— Разбира се! За мен е удоволствие да съдействам за младежкото хоби — усмихна се господин Туит и като му подаде един празен пакет от тютюн, той остави Джефри да остърже добре засъхналата коричка от шала му.

Джефри прибра пакетчетата с лакомства и късметлийското папагалско а̀ко в джобовете си, благодари на господин Туит и се обърна да си върви. Когато отвори вратата обаче, папагалът внезапно се оживи и се впусна в един от онези танци, които папагалите имат навика да изпълняват, и след това извика много високо:

— А СЕГА СЕ РАЗКАРАЙ!

Господин Туит се усмихна.

— Не се стряскай. Просто казва така само ако наистина те харесва — обясни той.

Джефри и Ема продължиха по пътя си и не след дълго се озоваха пред най-внушителните порти, които Джефри беше виждал в живота си. Докато стояха пред тях, полъх на вятъра ги заля с миризмата на изгорели фойерверки, която го удари в носа и насълзи очите му. Посипа се фин ръмеж от сажди.

— Това не е на добро — отсъди Ема. Тя отвори портите със замаха на човек, който знае, че е винаги добре дошъл. Влязоха в двора, обграден от най-различни бараки и по-големи каменни постройки с дебели, подобни на крепост стени. Покривите обаче изглеждаха съвсем крехки и в някои случаи съвсем нови.

— Служат за заслон — обясни Ема. — Щом някое от завалийчетата експлодира, взривът се насочва нагоре. Ако имаме късмет, губим само част от покрива.

— А какво става, ако нямаме такъв късмет? — поразтревожи се Джефри.

— О, няма страшно — увери го тя. — Има чудесни предпазни екипировки. Само онези, които забравят да си ги сложат, губят косата и веждите си, а понякога и пръстите си.

Влязоха в една от по-малките бараки и там срещнаха бронирана от глава до пети девойка, която държеше голям щит в опакованите си в ръкавици ръце.

— Това е Ема — представи я Ема. — Ема, запознай се с Джефри.

— Здравей, Джефри — каза Ема Две. — Давай да ви екипираме с твоя приятел. — Повдигнаха го и го пъхнаха в големи твърди кожени панталони, които изобщо не се огъваха, и го снабдиха с големи ботуши, ръкавици и щит.

Дори намериха малък шлем за Пишльо, с който той заприлича на охлюв, надничащ от черупката си.

— Да вървим — заявиха Емите в хор и го поведоха от бараката към една от големите каменни сгради. Отначало му се стори, не няма кой знае какво за гледане. Имаше редица бетонни ограждания с малки сиво-зелени телца, свити на кравайче под купчини лепкава пепел.

— Защо всички са покрити с пепел? — запита Джефри.

— Ами не сме им изчистили, понеже лейди Сибил обикновено преценява какво им е по цвета и миризмата на а̀кото им. Вероятно са яли нещо съвсем неподходящо.

— Как изглежда а̀кото им? — заинтересува се Джефри. — И може ли да си взема малко за моя музей?

— Е, както казах, при здравия дракон почти няма а̀ко. Понякога е просто фина пепел, която се разпръсва във въздуха^[1].

— Ще ми се да си взема малко драконско а̀ко — призна Джефри. — Искам да събера а̀ко от всеки животински вид на света, така че хората да идват в музея ми да го видят и да се дивят.

За да компенсират липсата на драконско а̀ко, на Джефри му дадоха да подържи невръстно драконче. То кацна на ръката му, бълвайки димни кръгчета, и после внезапно, без никакво предупреждение, снесе нажежено въгленче върху напъханата му в ръкавица длан. Джефри не можеше да повярва на късмета си! Здраво затвори шепа и я стиска до края на обиколката, за да не би една от взаимозаменяемите Еми да реши, че лейди Сибил трябва да инспектира това съкровище. Когато стана време да си тръгват, май беше достатъчно изстинало, за да го прехвърли тайно в джоба на жакета си.

Двамата с Ема поеха обратно към дома хванати за ръце, а Пишльо вървеше толкова плътно до краката им, че често имаше опасност да ги препъне.

Джефри все вдигаше очи към грамадните къщи с надеждата да зърне водоливник.

Недалеч от дома минаха край една наистина грандиозна постройка като замък, с огромни засукани железни порти и високи каменни колони от двете страни. Очите му светнаха от радост, когато забеляза, че на върха на всяка от колоните стои водоливник, хванал щит.

— Сигурно ви е много скучно да седите там по цял ден. Искате ли бонбон? — обърна се Джефри към един от водоливниците.

— Може да си загубя работата — отказа водоливникът^[2], — пък съм на смяна до края на седмицата. Ама старият Фронтон ей там, на номер осем, все се озърта за интересни лакомства. Освен това обича бонбони.

— Ако оставя малко бонбони на перваза на прозореца си на номер пет, смятате ли, че ще ги открие?

— Нищо не пропуска. Той, старият Фронтон, омита всичките хранилки за птици от тази страна на пътя и нямам предвид само храната за птици.

Като се поотдалечиха, Ема се обърна към Джефри:

— Странен си. Никой от познатите ми не говори с водоливници.

— Искам да разбера къде ходят до тоалетна. А̀кото от водоливник ще е много интересна находка за моя музей.

Щом пристигнаха до къщата на баба му, Лили отвори вратата и посочи:

— Обърши си краката на изтривалката. — Тя сбърчи неодобрително нос. — Кой ли пък си е запалил огън на открито?

Джефри и Ема влязоха в гостната, където завариха баба му да пие чай.

— Боже мой — възкликна тя, — каква е тази миризма? Сякаш някой е палил фойерверки. — Очите й веднага се заковаха в жакета на Джефри. — Какво имаш в джоба си, момчето ми?

Джефри неохотно извади пакетчетата с лакомства от единия си джоб.

— Хайде, Джефри, знаеш, че имам предвид другия джоб.

— Това е а̀ко от блатно драконче за музея ми — отбранително заяви той, когато Ема му помогна да свали жакета си, а баба му извади почернялото въгленче с щипците за захар и прехвърли топлата бучица в една празна кутия от енфие. — То си го изцвъка в ръката ми!

— Е, преди да пипнеш нещо за ядене, ще идеш да си измиеш ръцете, момчето ми — нареди баба му. — И ще трябва да ти купя нов жакет, преди да идем на годишния банкет на Гилдията.

Тя строго изгледа Джефри от глава до пети и продължи:

— Чичо ти Седрик, лека му пръст, беше като теб. Ако правилно си спомням, имаше много голяма колекция с неща, които приличаха на други неща. Една от най-големите колекции по рода си в целия свят, както ми бе обяснено. — Тя зацъка с език и додаде: — Няма съмнение, особнячеството е родова черта. А сега мисля, че трябва да занесеш новите си придобивки долу в твоя музей, преди да се стъмни съвсем.

Джефри прекоси градината, където в сумрака забеляза силуета на облегналия се на лопата Просто Хъмфри.

— Здравей, младежо, какви ги свърши днес?

— Беше страхотно — заразправя Джефри. — Говорих с един водоливник и бях в магазин за лакомства — искаш ли едно? — и посетих приюта за дракони, и познай какво си имам!

— О, намирисва ми на драконова работа. Когато бях малък, си гледахме блатно драконче да ни пали огъня. Ама един ден тате претърпя малка злополука и после мама не даваше да пускаме никакви дракончета в къщата.

— Това е най-хубавото ми а̀ко досега — каза Джефри. — Трябва да го скътам някъде, а утре сутринта ще му сложа етикет.

По-късно вечерта, преди да си легне, Джефри се сети да извади няколко захаросани гранулки от смачканото пакетче и да ги сложи на перваза на прозореца, в случай че старият Фронтон реши да се отбие.