Тери Пратчет
Светът на а`кото (7)

Глава 6
Приключение със сър Хари Кинг

На входната врата се позвъни точно в 9 сутринта и Джефри се втурна да си вземе жакета и да открие каишката на Пишльо. Сър Хари, с висока копринена шапка и сако с кадифена яка, стоеше на прага и пушеше дебела пура. Той поздрави Джефри с широка усмивка и облаче дим.

— Готов ли си да видиш света на Хари, младежо? Мисля да се поразходим до Цвъкалото. Сутринта е чудесна и не е далеч.

— Може ли да взема Пишльо? — с надежда помоли Джефри, посочвайки кутрето, което ентусиазирано въртеше опашчица.

— Хубаво име за такова пале — отбеляза през смях сър Хари. — Не виждам защо не, само го дръж здраво на повод. И всичко, което снесе на мой терен, е моя собственост, да — додаде той с намигване.

Докато триото вървеше по улица „Безподобна“, сър Хари оглеждаше земята и използваше бастунчето си, за да обръща понатрупалите се тук-там в канала купчинки листа.

В далечината някакво момче прилежно събираше нещо в кофа. Когато наближиха, Джефри го разпозна и му помаха за поздрав.

— Това е приятелят ми Луис! Помогнах му да прибере едно кучешко а̀ко в парка. Той работи за вас, нали?

— Да, добро момче е, бачка здраво и си разбира от работата. Далеч ще стигне. Ей, Луис, иди до номер шейсет и четири! Там има бяла перличка, блести като пени. Да знаеш, направо ти е написано името на нея. Побързай, преди да я е грабнал някой проклетник.

— Благодаря, сър Хари! — Луис припна натам.

Стигнаха до реката, където „Лейди Ефемизия“, лодката на сър Хари, вече ги очакваше на пристана. Беше голяма гребна лодка, с трима гребци в ливреи и кормчия на кърмата. На носа на лодката имаше навес с няколко седалки, в средата й — няколко големи дървени каци с метални обръчи, а покрай тях всевъзможни мрежи, куки и канджи.

— Просто в случай че пътьом видя нещо, което реша, че ми се полага — кимна сър Хари, палейки поредната си пура.

Потеглиха, като кормчията насочи екипажа към главния канал на реката. Сър Хари смени шапката си с моряшка фуражка, украсена с надпис „Капитан“ и малка бродирана котва. Настани се на голямата седалка в средата, а очите му непрекъснато шареха да видят кой и какво плува в близост. До него имаше звънец, за да може да привлече вниманието на кормчията и да му дава инструкции през един мегафон за всяка промяна в курса.

Джефри за пръв път се возеше в лодка, а да се вози в лодка със сър Хари се оказа най-голямото му приключение досега. Беше страшно интересно — из реката плуваха какви ли не баржи, малки товарни корабчета и лодки, които превозваха пътници по поръчка. Той се пресегна и топна пръсти в кафявата мътилка.

— На твое място щях да си държа ръцете по-далечко от водата — предупреди го сър Хари. — Забавно ли ти е?

— О, да — възкликна Джефри. — Нищо подобно не съм виждал у дома.

— А какво правиш за развлечение? — полюбопитства сър Хари.

— Ами… имам си много играчки. Обичам да си играя с войничетата, а миналата Прасоколеда тате ми купи Капитан Керът, ама аз повече исках Омнианската квизиция.

— Аз като бях малък, трябваше сами да си измисляме играчки — въздъхна Хари. — В дъждовни дни, ако не ставаше за футбол и ако имахме късмет да уцелим точното място и точното време, заварвахме флотилията от лайна по канала. Леле, как се забавлявахме, като се обзалагахме кое първо ще стигне до решетката. Също като войничета бяха, цели роти, чиста радост за нас, хлапетата. Наричахме играта а̀ки-дий.

Наближиха Анкхския мост и кормчията извика:

— О̀пвайте чергилото, момчета! — Гребците, които не можеха да видят накъде отиват, а само откъде са минали други хора, без да нарушават ритъма си, вдигнаха голяма мушама над главите си.

— Хората си мислят, че е забавно да изсипят по някое гърне върху мен и лодката ми — сподели сър Хари. — Е, не им беше чак толкова забавно оня път, когато взех за обиколката си и един стрелец. Все още има някои тъпаци, дето не ги свърта да изпробват търпението на Хари Кинг.

Той забеляза изражението на Джефри и додаде:

— Не се тревожи, цѐли ги само с каменна сол. Ще се оправят, като се поразтвори.

Продължиха надолу по реката край високи складове и редици от баржи, които чакаха да бъдат разтоварени. Край кейовете стояха на котва големи платноходи, а по покритата с мръсотия, едва влачеща се вода шареха напред-назад корабчета и по-малки лодки. От време на време се чуваше по някое предупредително „Пай се!“, докато докерите сновяха като мравки по корабните трапове. Сър Хари внезапно скочи на крака.

— В името на Офлър, момко, ей ти чифт — извика той, сочейки две лайна. — Слушай, залагам долар срещу пени, че по-близкото до брега първо ще удари оная стена.

С обигран взор те проследиха движението им по течението.

— Е, какво да се прави, май спечели. Ще ти се разплатя по-късно, момко. И много ти благодаря, че позволи на един старец да се върне за малко в детството си.

Докато минаваха през древния портал на Речната порта, групичка стражи, застанали на завет до една от старите колони да дръпнат по фас, дадоха знак на сър Хари да спре.

— Ще ви се намери ли свободно местенце, сър Хари? — извика единият. — Четвърта бракма вече минава пълна, а някои от момчетата снощи ядоха клачианско.

— Какво? Аз съм шефът, по дяволите, не лукова глава — ядоса се Хари. — След около четвърт час ще мине една от товарните ми лодки. Обърнете се към тях.

Извън градските стени гледката се смени с разнебитени бараки и стари стопански постройки зад обрасли с тръстика блата и пътека край брега, от която се теглеха корабите.

— Близо сме вече — обади се сър Хари. — Ей там се вижда върхът на най-голямата ми купчина.

Джефри отново се вгледа в далечината към онова, което беше взел за малък хълм. С приближаването му забеляза димящи изпарения, а повсеместната миазма от миризми стана доста по-концентрирана. Стигнаха до нещо, наподобяващо малък град от колиби и навеси.

— Давам на някои от работниците ми да живеят безплатно тука — обясни сър Хари. — Така придобиват желание да си дадат зор и да изцедят и последната капчица, тъй да се каже, пък и никога не закъсняват за работа.

Лодката направи завой към един кей, където гребците помогнаха на Джефри да слезе, гушнал Пишльо под мишница.

— Сега се дръж за мен, момко — посъветва го сър Хари. — Тук кипи трескава дейност, отваряй си очите на четири.

Лабиринт от лентови транспортьори кръстосваше огромния двор, а каруци товареха и разтоварваха всевъзможни контейнери и купчини боклук. Над главата на Джефри по тежки вериги с дрънчене се точеха редици от кофи. Изглежда целият свят около него се пренасяше и съдейки по миризмата, Джефри прецени, че се пренася предимно а̀ко. На гигантски задвижки с ходов механизъм работеха два голема, а на лентовите транспортьори — още големи, тролове, хора и гоблини. Понякога някой от тях се пресягаше, взимаше нещо от лентата и го слагаше в някой от редицата контейнери до тях. Гнолове с четки и кофи прибираха наред каквото изпаднеше от голямата проскърцваща конструкция. Бяха с намордници, за да не изядат всичко, което им падне (включително четките).

Джефри и сър Хари се качиха по стръмно стълбище до кабинета на Хари Кинг, който приличаше на гнездо на врана, ама отвсякъде с прозорци, така че да може да вижда всичко, което става навсякъде из неговата империя.

— Трябва да свърша едно-две неща — обясни сър Хари, — затова ще кажа на уредника си да те разведе, пък аз ще дойда по-късничко.

Той отвори един от прозорците и като погледна надолу, извика:

— Баркър! Я ела тук, ако обичаш, имам работа за теб. — После измъкна чифт яки рибарски ботуши. — Така, по-добре ги сложи, Джефри, и май е най-добре да оставиш малкия Пишльо в кабинета ми. Там долу имам кучета, които без замисляне ще го схрускат за обяд.

По стълбите до кабинета се качи нисичък мъж с широка усмивка, но неусмихнати, студени очи. Носеше кепе, доста кърпена горна дреха от груб вълнен плат, голяма кожена престилка, привързана с връвчица, и високи ботуши. Той огледа Джефри, сякаш пресмяташе колко ли ще струва на части.

— Ще разведеш ли младия ми приятел из предприятието, Баркър? Много се интересува от света на отпадъците. Погрижи се да не пострада и го дръж далеч от тавмичното депо — нареди сър Хари, взе връхната си дреха и изчезна надолу по стълбите.

— Какво е тавмично депо, господин Баркър? — попита Джефри, когато се спуснаха към водовъртежа на окупирания двор.

— Там трупаме боклука от Университета. Трябва да го държим в изолирано с олово хранилище, иначе почва да пъпли навсякъде. Сър Хари няма нищо против да го прибираме, понеже генерира толкова много топлина, че тук никога не е студено, дори през зимата. Вярно, че разни предмети тръгват да се разхождат сами, ама предполагам, че това е то прогресът.

— Къде точно се намира? — запита Джефри, озъртайки се ентусиазирано.

— Не си струва да си загубя работата, като ти го покажа — поклати глава Баркър. — Ще започнем от приемателния пункт, става ли? Стой плътно до мен, не говори с никого и не пипай нищо. Имам предвид съвсем нищо, ясно? — Поеха през големите порти, охранявани от тролове и големи свирепи кучета към реката, където работниците прехвърляха с лопати товара от баржите върху каруците.

— Така… както виждаш, в наши дни повечето твърди отпадъци се докарват по реката и се пренасят с каруци до лентовите транспортьори за сортиране.

Джефри стоеше ококорен.

— А как разбирате откъде идва всичко това?

— Всяка баржа пристига с опис, ама обикновено я познаваме по цвета и миризмата. Като поработиш тук няколко години, свикваш да различаваш дали е от помийните ями в Сенките или долу от улица „Гуляйджийска“, или от клозетите на парковата алея. В крайна сметка всичко се свежда до диетата — каквото влезе, трябва да излезе. Тази баржа е от района на улица „Телена“. Там са предимно джуджета, материалът е много концентриран и сбит, трябва да отлежи малко, преди да може да се използва. Другият проблем е, че някои от дълбинниците използват материя от фини метални брънки наместо хартия и като изпаднат няколко брънки, ако не се извадят, в мелачното става направо ад.

Те се върнаха в двора и Баркър посочи покрита площ, където няколко човека с папки крачеха напред-назад край дълга импровизирана маса и си записваха нещо, като тук-там подушваха съдържанието на подобни на паници съдове с дълги дръжки.

— Това са нюхаджиите — обясни той. — Те кажи-речи оттук могат да кажат откъде пристига доставката и какво има в нея. Освен това могат да забъркат правилната смес, предназначена за кожарските цехове, бояджийниците, парфюмерийниците или каквото там. Умници са те. А виждаш ли онази голяма купчина рибешки кости? От храма на Офлър са, имаше голям религиозен празник. А ей там са останките от ланшния фестивал на цвеклото, дето го организираха образите от Юбервалд. Кожарите имаха наистина страшен проблем с розовата кожа, докато не им я отделихме.

— А какво става с доставките от менажерията? — поинтересува се Джефри.

— И тях ги държим отделно, водят се екзотични, наред с доставките от хералдическия филиал. Добре, че слонското а̀ко се опакова в торби и се продава за компост веднага щом пристигне, иначе щеше да ни затрупа.

Докато Джефри и Баркър вървяха покрай един от лентовите транспортьори, сър Хари се присъедини към тях. Беше свалил шапката и връхната си дреха и сега носеше кафява памучна риза с ред пури в горния джоб, каскет и кожени ботуши.

— Надявам се, че си впечатлен от видяното, момко? — попита той.

Преди Джефри да успее да отговори, едно джудже се покатери на платформа в средата на двора и наду огромен рог.

— Това е старият Шлемочукорък, обявява предаване на смяната. — Сър Хари погледна часовника си. Май е време за малко обяд. Добре, младежо, да идем да видим какво има за хапване днес. На път към кабинета ми се отбий до едното място. Ето ти ключа, не забравяй да заключиш след себе си.

В тази тоалетна Джефри с интерес откри голям сноп стари вестници, окачени на една кука. Сапунът обаче беше благоуханен, а кърпата чиста. Той се усмихна и си помисли: „Сър Хари Кинг не хвърля нищо на боклука“.

Още с влизането на Джефри в кабинета, сър Хари вдигна голяма кошница на бюрото си, извади пакет сандвичи и две резенчета кекс и му ги подаде.

— Заповядай шише лимонада и чаша, Джефри — подкани го той.

— Вие искате ли? — вежливо попита Джефри.

— Не, момко, аз ще пия една бира. Колкото до храната, момчето ми, трябва да си призная, че най-много обичам остатъците. И понеже обичам остатъците, добрата ми съпруга, която кара готвачката да ми изпраща обяд всеки ден, я е обучила в изкуството да създава остатъци без неизбежното баровско ястие преди това. Имам си студен овнешки котлет с превъзходния кафяв сос на Меркел и Стингбат. Разкош! Натъпчѝ се, момко, а после ще те закарам до дома.

— Много ви благодаря, сър Хари, наистина — каза Джефри, допивайки лимонадата си до последната капчица, така че да няма остатък. — Денят беше много интересен и май видях повече а̀ко, отколкото всяко момче на света!

— Е, чудесно, а аз имам и сувенир за теб — усмихна се сър Хари. — Дължа ти долар за състезанието по а̀ки-дий, а младият Пишльо несъмнено ми е оставил няколко армагана наоколо, така че това преспапие тук е наистина много специален подарък. От тъй наречените перли по калдъръма. Накарах младия Дерек Пруст да ми направи един уникат. — Той подаде на Джефри съвършена репродукция на бяло кучешко говненце с вграден златен долар. — Сложи го в музея си, момко, то е единствено по рода си и струва една-две парици. Беше ми приятно да се видим, Джефри, и ако някога решиш да дойдеш да работиш за мен, ще те наема на секундата. Обаче ще трябва да почнеш от дъното — додаде той с намигване.

Сър Хари изпрати Джефри до мястото, където го чакаше каретата му.

— Закарай момчето до дома му — нареди на кочияша — и го придружи до прага.

Джефри отново благодари на сър Хари и му маха с ръка от каретата, докато го изгуби от поглед. Като минаха край караулната при Речната порта на връщане към града, Джефри с удоволствие забеляза, че една от каруците на Хари Кинг е спряла пред нея.

Прекосиха оживен пазар, където Джефри зърна коневръз на пътя. След ден, прекаран със сър Хари, той без колебание любезно помоли кочияша да спре, за да събере няколко пресни конски ябълки за розовата леха на Просто Хъмфри.

Когато стигнаха до дома, кочияшът изчака Пишльо да се облекчи на дирека, след което Джефри вдигна кутрето и го пренесе по стълбището до входната врата. За негова голяма изненада и радост майка му я отвори още преди да е дръпнал звънеца.

— Как те чаках, Джефри! — възкликна тя. — Толкова ми липсваше!

Джефри знаеше, че на теория е твърде голям за гушкане, но се хвърли в обятията й и тя го взе на ръце. През рамото й видя баба си, на ръце с много малко бебе.

— Това е новата ти сестричка, Холи — каза баба му. — Много е хубава, но леко намирисва. Да повикам бавачката да й смени пеленките, а?

Джефри премести очи от баба си на майка си.

— Може ли да помогна? — попита той, вдигайки кофата си.

 

 

КРАЙ

А сега, не забравяйте да си измиете ръцете…