Тери Пратчет
Светът на а`кото (5)

Глава 4
Разходка до менажерията и разговор с водоливник

Джефри беше свикнал да се буди от птичите трели у дома, а навикна и на утринните звуци на Анкх-Морпорк, но това, което го събуди тази сутрин, беше съвсем различно. Някакво хрущене и чегъртане на камък в камък го привлякоха до прозореца, където за своя огромна радост видя един много голям водоливник да дъвче последната от захаросаните гранулки, които му беше оставил.

— Не си отивай! — помоли Джефри. — За нула време ще се облека.

Водоливникът се поотмести, за да направи път на Джефри и Пишльо, които се покатериха на перваза до него.

— Видях те отсреща, че слагаш гранулките. Отдавна не съм хапвал захаросани гранулки, доста вкусни при това.

— Какво ядеш обикновено? — попита Джефри.

— Гълъбите си ги бива — премлясна водоливникът, а Джефри не посмя да насочи вниманието му към гълъба, който седеше върху главата му с много самодоволно изражение. Водоливникът обаче забеляза, че го гледа, и обясни:

— О, това ми е примамката. Кел файда да остаряваш, ако не нахитряваш. Тъпите проклетии си хвъркат над мен и си мислят, че е безопасно за кацане, и ей ти на! Един акъллия от Улицата на хитроумните занаятчии ми го направи.

В замяна ходя там горе-долу всяка седмица и го отървавам от всичките гълъби, дето му цвъкат стъкления навес^[1].

— Трябва да слизам за закуска. Днес баба ще ме води до менажерията. Ама ще се радвам да се видим отново — додаде Джефри, пролазвайки обратно през прозореца. — Ако успея да отида пак до магазина за вкуснотии, ще ти донеса още захаросани гранулки.

— Благодаря ти, ама старите ми кътници вече сдават багажа — отговори водоливникът. — Предпочитам кекс, особено плодов, ама без ядки, щото ми дразнят стомаха.

— Тук правят много кекс — каза Джефри. — Ако мога, ще ти донеса довечера.

* * *

След закуска Джефри и баба му се отправиха към двореца.

— Мисля, че ще ти е доста интересно — отбеляза баба му. — Съжалявам, че не може да вземем Пишльо, но там, където отиваме, не се допускат кучета.

Джефри знаеше, че отиват на важно място, понеже баба му носеше широка шапка, която приличаше на корабна палуба, а Лили беше изгладила панталоните му. И обувките му беше излъскала, след много мърморене за състоянието им.

Каретата им мина по парковата алея, през острова на боговете и по бронзовия мост. Джефри забеляза няколко водоливника, стърчащи високо горе по сградите, и се надвеси през прозореца да им помаха.

— Тази сутрин ми дойде на гости един водоливник — сподели той с баба си, като прибра глава в каретата. — Беше много дружелюбен и му обещах кекс.

— Много внимавай, Джефри. Никакво обикаляне из покрива в търсене на а̀ко от водоливници. Знам какво целѝш.

Каретата спря и те влязоха в двореца през малка странична порта. Тръгнаха по приятна тясна алея, която ги изведе до малка загадъчна врата с ковани гвоздеи. Без никакво колебание баба му хвана края на верижката на звънеца, която беше с формата на змия, и я дръпна. Джефри бързо се скри зад гърба й, просто за всеки случай. Вратата се отвори с проскърцване и на прага й застана нисък човек с много дълга брада и плосковърха шапка.

Носеше високи гумени ботуши, подобни на ботушите на Джефри за дъждовни дни, но общо взето, доста по-солидни, от онези, дето се смеят пред лицето (или, ако става на въпрос, задницата) на всякакви несдържани твари.

Брадата му, която май водеше собствен живот, запита любезно кои са те и по какъв въпрос идват. Баба извади малка визитка от джоба си.

— Тук сме по лична покана на лорд Ветинари. — Пазачът се изпружи и изкозирува, а една широка усмивка направи пробив между мустаците и брадата му.

— Добро утро, мадам. Казвам се Понтон, с ударение на второто „он“, и имам привилегията да бъда главният пазач на Негова светлост. Моля, заповядайте, очаквахме ви. Какво искаш да видиш най-напред, младежо? Най-голямото животно в нашата менажерия е хоуондалендският слон-отшелник, а най-дребното е лламедоската плуваща мишка. Имаме сурикати, пресмятащи камили, обръчогривест лъв, възвратно-постъпателен оцелот — много внимавай с него, — танцуващи мечки и какво ли още не.

— Много бих искал първо да видя слоновете, моля — каза Джефри.

Старецът потупа носа си с пръст и отвърна с тона на познавач:

— Много мъдър избор, младежо. Всеки трябва да види слоновете.

Докато вървяха към голямото заграждение, Джефри започна да обяснява на пазача за своя музей на а̀кото.

— Наистина бих искал да събера а̀ко от всичките ви животни. Дори съм си донесъл собствена кофа — додаде той.

Господин Понтон почеса брада, при което от нея изпадаха редица неидентифицирани обекти.

— Е, младежо, наистина имаш рядко и необичайно хоби, но Негова светлост ми заръча да ти съдействам по всякакъв начин. Баба ти сигурно е много влиятелна особа. Само че не е безопасно да влизаш в клетките им ей така, само с кофа и лопатка. Освен това всичкото а̀ко ще се омеша в тази твоя кофа и накрая ще се прибереш с нещо, което ние в занаята наричаме сборно а̀ко, пък ти не искаш точно това. Ще кажа на младия Гас — той е младшият помощник-пазач — да изкара ръчната количка. Тъкмо ще понатрупа ценен опит.

Той свирна остро и от близката барака се появи момче на около четиринадесет, нахлупило стара пазаческа шапка върху чорлавата си сламеноруса коса и тикащо ръчна количка с много официален вид. Дрехите явно му малееха, но затова пък ботушите му можеха да станат и на великан.

— Имаме разни стари чували — продължи господин Понтон — а ми се намира и восъчна хартия, с която моята госпожа ми увива сандвичите. Това засега ще ни свърши работа. Може пътьом да събираме образците, тъй да се каже.

Тръгнаха след момчето, поело с ръчната количка към голямо ограждение с много високи решетки от здрави железни пръти. Вътре имаше няколко копи сено, подобни на схлупени къщурки. Част от тях сякаш имаха вратички, но вътрешността им беше тъмна. Внезапно една от копите сено се надигна на четири набити крака и тръгна нанякъде. Когато спря, на земята влажно изпльока огромна купчина а̀ко.

— Еха! — възкликна Джефри. — Никога не съм виждал толкова грамаданско а̀ко! Ако Просто Хъмфри беше тук, сигурно щеше да го поиска за компоста си^[2].

Джефри и баба му продължиха покрай това, което вече знаеха, че са слонове, до голяма клетка, където имаше камила с нацупен вид. Странно, но решетките на клетката бяха сложени надлъжно вместо напречно и по тях бяха нанизани големи топчета, които камилата вяло побутваше насам-натам.

— Това е пресмятащата камила от Джелибейби — осведоми ги господин Понтон. — Ужасно се отегчава, ако не й осигуряваме занимания. Гас, внимавай да не бутнеш нещо! Знаеш колко се впряга, ако преместиш десетичната запетая, докато е насред сметките.

— Изглежда много раздразнителна — отбеляза Джефри.

— Ще те наплюе като едното нищо, ама ми се струва, че няма да ти се ще да колекционираш точно това — кимна господин Понтон. — Много държи на целите числа с плаваща запетая. Да продължаваме, ако не възразяваш. Ето, виж там — това е закачалковият лос от Нееготинфиорд. Нарича се така, понеже от рогата му стават чудесни закачалки за дрехи. Жалко наистина, не са останали кой знае колко сред природата. Ако искаш да си имаш такъв, трябва да получиш специално разрешително и да му позволиш да живее в гардероба ти. Може да стане малко смрадливо, но никога няма да се чудиш къде е най-хубавият ти костюм.

— А, май пристигнахме тъкмо навреме — заяви господин Понтон. — Чакай, чакай… уха, право в торбата! Много сръчно, Гас, браво! А сега погледнете онзи гьол. Вярваме, че имаме един от най-прочутите хамелеонови алигатори от Генуа. Честно казано, може и да е дънер, понеже хич не е помръднал от сума ти време. Ама чат-пат откриваме разни перца край него, пък Бърт, един от другите пазачи, смята, че е оставил чифт гумени ботуши ей там на брега миналата седмица и те изчезнали. — Джефри подозрително се взря в пъна. — Не се приближавай твърде много, младежо! Бумащината си е истинско изпитание, а и вече сме длъжници на Игор, че оправи стария Бърт, след като той си навря… така де, застана твърде близо до клетката на врътливия неприпарвай и няма да кажа ни дума повече в присъствието на дама. А, чувате ли този звук?

Джефри спря и се заслуша. Долови далечен пружиниращ звук.

— Идва от заграждението за скачащо кенгуру, което е точно зад онзи завой. Да идем натам! Това кенгуру е чак от Четирите Хикса и си въобразява, че не знаем, че копае дупка под трамплина, за да се опита да избяга до родния си край. Ама доникъде няма да стигне. Негова светлост ни накара да сложим метална клетка под заграждението.

С крайчеца на окото си Джефри забеляза дребно прегърбено кенгуру, което крадешком се впусна към непреодолимо висока и съмнително изглеждаща купчина слама и пръст в ъгъла на заграждението. Господин Понтон също го забеляза:

— Гледай да го хванеш насред скока, Гас, браво, добро момче!

— Животните често ли успяват да избягат? — угрижено запита Джефри, опасявайки си, че потенциалните експонати за неговата колекция току-виж, прескочили оградата.

— Не толкова често, ама погледни ей там трупата ни от акробатични сурикати. И те непрекъснато се пробват да избягат… с все триринговия си цирк. Пък даже да жонглират не ги бива много. Изобщо не можем да ги задържим в старата им клетка, понеже се катерят и правят жива пирамида, а онзи на върха й се мята към купола, другите се издърпват по него и излизат отгоре. Остава ти само да чакаш пощенска картичка.

Джефри погледа за минута как сурикатите правят циганско кълбо.

— Ужасни позьори са това, сурикатите — зацъка господин Понтон. — Не, моля те, не им ръкопляскай, това само ги окуражава. По-добре побързай там вътре, Гас, или ще започнат клоунския си номер, а знаеш отношението на лорд Ветинари към клоуните.

Когато се отдалечиха, един от сурикатите обходи показно клетката, вдигнал зле боядисана табела с надпис: „Несравнимите сурикати!“, и отдолу с по-малки букви: „Представления на секи 5 минути“.

— Не е ли изумително? — ахна Джефри.

Пазачът сви рамене.

— Според мен не е. Понякога изписват представления с „т“ вместо с „д“.

Не след дълго господин Понтон сложи пръст върху устните си.

— Сега тихо, стъпвай колкото можеш по-безшумно, иначе няма да видиш нищо. Чакай отпред с количката, Гас, ще те извикам, ако има нещо за прибиране.

Влязоха в затъмнен навес с голяма клетка от едната страна.

— Тук гледаме последната двойка свенливи панди от Ахатовата империя — прошепна пазачът. Джефри се взря в сумрака. Различи две големи фигури, седнали в срещуположните краища на клетката с гръб към стената. Една от тях май пушеше лула, а другата изглежда плетеше нещо.

— Не сме притаили дъх — отбеляза господин Понтон, — ама той, светът, си е странен. А ти си късметлия — още не са започнали да крият а̀кото си. Иначе са свенливи по отношение на всичките си телесни функции, дума да няма. И досущ като тях, а̀кото им е черно и бяло. Ела, Гас, донеси лопатата.

— Това сигурно е наистина много рядко а̀ко — оцени го Джефри.

— Без съмнение — кимна господин Понтон. — А ако не се спретнат в скоро време да си направят една свенлива пандичка, изобщо няма да има такова. Така че се грижѝ добре за него.

— Непременно — обеща Джефри.

— Господин Понтон? — обади се баба му. — Чудя се дали бих могла да предложа нещо. Защо просто не им осигурите интимна обстановка, нали разбирате, със завески или нещо подобно? Или може би някаква лирична музика? Не бих се впуснала в подробности пред внука си, целият в слух, но ми се струва, че това би могло да бъде подтик, тъй да се каже.

— О-о-о, вие биолог ли сте, мадам?

— Не, но съм омъжена и като такава ви казвам да осигурите на тези същества малко уединение. А после ви гарантирам, че ще жънете дивиденти — в случая панди.

— Как са се озовали всичките тези животни тук? — полюбопитства Джефри.

— Повечето са подарък на Негова светлост от гостуващи благородия, посланици и тем подобни — обясни господин Понтон. — Малко е глупаво наистина, понеже предполагам, че той би предпочел някоя хубава книга, но е станало нещо като традиция. Нали се сещаш — държавните глави си подаряват едни на други животни, които не искат. Още си спомням как султанът на Уаймятюри се появи с половин дузина твари като възголеми кегли, увити като пашкули в черно сукно. Каза ни да ги държим на топло и че щели да се превърнат в гигантски пеперуди. Отне ни време, докато загреем, че са най-недолюбените му копеленца.

— Какво е копеленце? — запита Джефри.

Преди пазачът да отговори, баба му се намеси с гръмовен глас:

— Вид зеленчук.

— Може ли да нахраня някое животно? — помоли Джефри.

— Може да пробваш с рунестите кози от Тролокостните планини — сви рамене пазачът. — Да знаеш обаче, че не е лесно да различиш предницата от задницата им по това време на годината. Старият Бърт има един трик: чака ги да пръднат и така разбира накъде да насочи храната.

Джефри загледа невероятно рунтавите кози в тяхното заграждение и тъй като беше наблюдателно момче и имаше особен интерес, огледа земята и забеляза купчина дарадонки. Чинно ги събра в кофата си, а после отиде до другия край с шепата зелеви листа, които му беше дал пазачът. Възнагради го голям жилав език, който се изстреля от рунтавото тяло и омете листата от ръката му.

— На ден сигурно се събира страшно много а̀ко — разсъди Джефри, докато групичката им вървеше обратно към портата. — Ако си го трупате всичкото, купчината ще стане колкото планина.

— Всичко, което не ни трябва, се прибира от мъжете на сър Хари Кинг. Негова светлост си прави ежедневна сбирка. Сър Хари ни плаща малко повече, ако държим лъвските изпражнения отделно, така че имаш късмет — мога да ти дам малко от тях. Смрадливички са, да знаеш.

— А имате ли хипопотам или змей в менажерията?

— Не — поклати глава господин Понтон. — Това са хералдически същества, от съвсем различно тесто, тъй да се каже, абсолютно иноземно. Само на едно място можеш да ги видиш, млади ми Джефри, и това е Кралската хералдическа палата. След пожара възстановиха доста от нея, но все така си е странно място. Ама трудно ще влезеш там. Ако не си благородие, хич няма и да помръднат да ти отворят вратата. Освен лордове и сърове, единственият човек, който може да влезе там, доколкото знам, е Джими Поничката, ветеринарят. Той се грижи за нашите животни и миналата седмица го извикаха оттам да прегледа змея им.

— Много ви благодаря за помощта, господин Понтон — каза Джефри.

— Удоволствието беше мое, младежо, пък и младият Гас се поразнообрази. Ще му кажа да ти опакова образците и ще ги сложим на покрива на каретата, понеже не мисля, че баба ти ще иска да пътува с всичкото това вътре.

— Предлагам да си направим пикник в парка, Джефри. Тук е малко миризливичко — обади се баба му, след като си взеха довиждане.

И така, те поеха през широка морава с групички дървета. Под едно дърво Джефри забеляза възстар и възпълничък човек, седнал на столче. Беше с шапка на пазач, но Джефри не виждаше никакви животни. Той се приближи внимателно и много вежливо попита пазача какво пази.

— Работата ми, млади господине — отговори мъжът, — е от фундаментално значение за цялата тази менажерия, понеже аз, млади господине, съм пренасочвачът.

— Пренасочвачът ли? — възкликна Джефри. — Това звучи много важно. Какво пренасочвате?

До нозете на стареца имаше въздълго каменно корито, пълно със зеленикава вода.

— Това — посочи старият пазач — е едно от най-великите технически постижения на покойния и според някои неожален Б. С. Джонсън, инженер, архитект и учен. А това, млади господине, е най-необикновеният и единствен по рода си бързей в целия свят.

Джефри застана до ръба на тясното корито и зърна силует на дъното му, който бавно се движеше към него.

— Отдръпни се сега, млади господине — предупреди пазачът и се надигна на крака, когато силуетът се приближи до мястото, където седеше. — Това пренасочване изисква многогодишен опит. — Той вдигна от тревата някакъв единствен по рода си предмет. Беше голяма мрежа, доста тясна, но с дълга твърда дръжка. Пасваше идеално на коритото. С голямо усилие пазачът потопи мрежата във водата и подхвана една много, голяма правоъгълна риба, след което прекрачи коритото и като направи кръгом, върна рибата в него, този път с лице към другата посока. После преметна капещата мрежа през рамо, запали лулата си и бавно закрачи към другия край на коритото, където имаше още едно платнено столче със закрепен към него слънчобран.

— Колко пъти на ден правите това? — попита Джефри гърба на отдалечаващата се фигура.

— Четиридесет и осем пъти и половина, млади господине.

— Как така и половина? — учуди се Джефри.

— Ами нито рибата, нито аз ставаме по-млади, тъй че понякога просто минаваме половината път. А веднъж седмично й почиствам — добави пазачът, — след като си свърши работата.

— А къде слагате работата? — развълнува се Джефри.

— Честно казано, млади господине, рибешката работа не е толкова ценна за градинарите, колкото останалите работи, ама ако се позагледаш внимателно, ще забележиш, че дърветата зад столчетата ми са малко по-големи от останалите в парка.

Тази вечер, преди да си легне, Джефри надлежно постави на перваза на прозореца парченце плодов кекс, което беше успял да измъкне от кухнята за стария водоливник Фронтон.