Тери Пратчет
Светът на а`кото (2)

Глава 1
За пръв път в Анкх-Морпорк

Пътуването на малкия Джефри от дома му в Графствата до къщата на баба му в големия град Анкх-Морпорк беше дълго. За пръв път в живота си пътуваше сам и седеше в каретата, вперил очи през прозореца, като малко тръпнеше от страх, а малко и от възторг. У дома предстояха значителни преустройства. По думите на готвачката, майка му имала големи очаквания. Никой не му обясни какво точно значи това, но той знаеше, че ще го местят от детската. Обещаха му чисто нова стая с достатъчно място да си подреди макетните кораби и колекцията си от интересни пръчки и картофообразни предмети, което беше известна утеха. Баща му пък все беше зает да пътува до разни далечни места „по работа“, което означаваше, че много рядко си беше у дома. Резултатът от всичко това беше предложението Джефри да отиде на гости на баба си, докато завърши преустройването.

Пейзажът постепенно премина от хълмове с гори и пасища към необятни зелеви поля, които се ширеха от двете страни на пътя като безкрайно зелено-жълто море.

Не се чуваше друго, освен трополенето на колелата на каретата и откъслечния мек тръбен звук от газовете, които изпускаха конете. Като се добавиха и зелките, светът на Джефри стана доста миризливо място. Ако зелено-жълтият цвят имаше миризма, помисли си Джефри, щеше да мирише тъкмо така, сякаш целият свят изведнъж се е изпърдял.

Усети, че наближават града, когато миризмата се промени до типичната за димящи дърва и опушени със сажди комини и най-вече до нещо, което наподобяваше вонята на външната тоалетна на градинаря у дома^[1].

Ако тази миризма има цвят, каза си Джефри, сигурно ще е кафява^[2].

Каретата изтрополи през най-малката порта и Джефри за пръв път видя униформените градски стражи, товарните коне, теглещи масивни каруци с високи каросерии, и огромните сгради, които се извисяваха и скриваха небето. Зазяпа се в суматохата и блъсканицата на уличния пазар, където амбулантните търговци, зарзаватчиите и месарите се надвикваха да хвалят стоката си. През целия си живот не беше виждал толкова хора, колкото имаше тук на едно място. По-нататък улиците се разширяваха и затихваха в тунел от чинари, а къщите се ширеха в градини и изглеждаха доста величествено. Каретата постепенно забави ход и спря, а кочияшът Томас слезе и тържествено му отвори вратата.

— Пристигнахме, млади господине. Улица „Безподобна“ номер пет. Къщата на баба Ви.

Джефри застана на широкия тротоар и вдигна очи към високата къща. Зад портала на оградата имаше къса пътека, която водеше до стълбище към внушителна входна врата с портик^[3]. Томас го хвана за ръка и заедно се качиха по стълбището.

Томас натисна звънеца и в къщата отекна звън. Джефри изведнъж почувства, че малко го хваща страх. Той, разбира се, беше виждал баба си няколко пъти, но само когато тя пристигаше у тях. Тези случаи винаги се предшестваха от лека сприхавост от страна на майка му, лекция по негов адрес да не забравя да казва „моля“ и „благодаря“, търчане на прислуга, мирис на политура и скоростно оттегляне на баща му към кабинета си.

Вратата се отвори с изскърцване и висока слаба фигура, цялата в черно и със страховити очила, го погледна отвисоко.

Той позна баба си, а тя бързо се наведе да го целуне, преди да има време да побегне или да скрие глава между раменете си като костенурка. Тя не каза нито „О, боже, колко си пораснал!“, нито „Как мина пътуването?“, нито дори „Как си?“. Вместо това го хвана за ръката и изрече:

— Много се радвам, че дойде да ми погостуваш, Джефри. Предполагам, че ти се хапват сладки.

На прага зад баба му стоеше млада, но строго стиснала устни прислужничка, облечена в черно и бяло. Приличаше на пингвин, необяснимо как открил лимон, който да смуче.

— Това е Лили — представи я баба му. — Тя ще те отведе до стаята ти и ще ти покаже къде да си измиеш ръцете, преди да пристъпим към чая.

Лили изглеждаше толкова намръщена и неприветлива, че Джефри беше много благодарен, че е само прислужничка, а не някой, който може да има подбуди да го целуне. Мина му през ума, че ще е късметлия, ако същевременно не му отхапе носа. Нямаше как да знае, но животът на Лили беше в известна степен обогатен от това, че е най-голямата в семейство с още единадесет мъжки рожби. По нейно мнение малките момченца не бяха нищо друго, освен неприятности и основната причина за безпорядък, мръсотия и шум. В нейните донякъде предубедени очи единствената разлика между момченцата и кученцата беше, че момченцата не могат да бъдат оставени пред къщата, вързани на верига.

Лили взе малкия куфар на Джефри и като му кимна да я последва, се заизкачва по многобройните стесняващи се стъпала до самия връх на къщата и една стая, обявена за „детска“. Лили отвори вратата и остави куфара.

— В легена има вода да си умиеш лицето и ръцете — рече тя. — Не оставяй сапуна във водата, не хвърляй кърпата на пода и не разплисквай водата. Когато си готов, млади господине, слез направо в трапезарията за чай. — С тези думи Лили излезе, не точно тръшвайки вратата, но затваряйки я, според Джефри, с полутръшване, или може би е по-точно да се каже „с оттръшване“, понеже вратата се отвори от хлопването.

Джефри едва ли можеше да опише всички съкровища, които видя в стаята. От тавана висеше препариран дракон, по лавиците имаше купчини стари книги, на стола — въже за скачане, което погледна надменно, на перваза — едно много изстрадало плюшено мече… но най-хубавото от всичко беше голямото дървено люлеещо се конче с истинска грива и кожена юзда. Стомахът на Джефри обаче доста къркореше и малко се свиваше при мисълта за Лили, така че след бърз оглед и кратко умиване момчето се спусна по стълбите към баба си и сладките.

* * *

След чая баба му изказа предположение, че Джефри сигурно би искал да разгледа градината. Тя му показа вратата към оранжерията и в далечния й край малката остъклена врата, която водеше към стълбище, спускащо се към чакълеста алея между високия жив плет. Джефри тръгна по алеята и като свърна зад един ъгъл, се озова в горния край на голяма морава с цветни лехи. В далечината се виждаше овощна градина, както и някакви зеленчукови лехи и редица стари бараки^[4].

Джефри тръгна право към бараките. От личен опит знаете, че често те са най-интересното нещо в една градина. Докато вървеше под древните ябълкови дървета, усети, че върху главата му падна нещо. Беше по-тежко от листо и някак си влажно, но не студено. Той опипа с ръка и усети нещо слузесто по косата си. Докато зяпаше с лек смут зелено-бялата цапаница по пръстите си, зад гърба му избумтя добродушен глас:

— Знаеш ли какво е това, момчето ми?

— Не — обърна се Джефри.

— Птиче а̀ко — съобщи собственикът на гласа, който се беше подпрял на една лопата и пушеше лула. — Голям късмет е, като някоя птица реши да ти се изцвъка на главата, хлапе^[5], и първата част от тая твоя сполука е столатската ябълка, дето е най-сладката на света.

Докато говореше, старецът усърдно търкаше в престилката си лъскава червена ябълка и сега я подаде на Джефри.

— Името ми, както е записано в акта ми за раждане, е Хъмфри Брътвеж, само че вече никой не ми вика така, щото а̀ го е рекъл, а̀ съм го млатнал с лопатата. Можеш да ме наричаш Просто Хъмфри. С уважение към предците си, младежо, ще ти кажа, че освен че значи куп празни приказки, брътвежът е ценна съставка при правенето на лимонада. Малко хора знаят това, но сега са с един повече. — Той се усмихна. — Аз съм градинарят и на твое място бих избърсал ръката си в онази трева там вместо в хубавата си бяла риза.

Джефри го послуша и после реши, че ако птичето а̀ко ще му донесе голям късмет, трябва да се опита да запази остатъка от него. Той се втурна обратно пред оранжерията в къщата и се заозърта, докато не откри едни големи ножици в кошница с шевни пособия. Отърча до детската и надничайки в похабеното от старост огледало, отряза колкото успя от нацвъканата си с птиче а̀ко коса и я сложи на перваза на прозореца да изсъхне.

Навън ставаше твърде тъмно, за да гледа кой знае какво, и на Джефри започна да му става малко самотно. Смъкна се по стълбите да открие баба си.

— Денят беше дълъг и уморителен — обади се баба му от голямото си кресло — и ми се струва, че е време да си лягаш. Можеш да вземеш свещ нагоре и ако искаш, я остави да свети. Не забравяй пътьом да поздравиш господин Нужник. Скоро ще се кача да те завия.

Джефри пое нагоре по стълбите със запалената свещ в ръка. Обикновено не се плашеше от тъмното, но трепкащият пламък хвърляше странни сенки по лицата на големите стари портрети, висящи по стените. Той забърза по коридора към голямата махагонова врата, което Лили му беше посочила като тоалетна. И преди беше чувал тази дума, но се оказа съвсем неподготвен за фантастичната гледка, която се разкри пред очите му. Блестящите бели плочки искряха като водопад около големия порцеланов умивалник, по който бяха нарисувани цветя, а в отсрещния край на помещението се издигаше нещо като голям трон. Имаше огромна дървена седалка с голяма дупка в нея, а отдолу нещо, което приличаше на малък скрин с чекмеджета, само че без дръжки. Блестяща медна тръба съединяваше скрина с голям тъмнозелен контейнер, закачен на стената под тавана. От контейнера надолу висеше дълга верижка с кръгло топче накрая. На контейнера имаше букви, които с усилие прочете наум.

Страхотна струя

час нужник

& синове^[6]

Джефри знаеше на теория предназначението на това чудо, но се озадачи и заинтригува от механизма му на работа. Досети се, че верижката е сложена, за да се дърпа, но беше твърде високо за дребосък като него. Можеше да я достигне само като се покатери на дървената седалка и трябваше да внимава да не падне в дупката. Наблюдавайки застиналата под себе си течност, той силно дръпна верижката и се удиви от пороя на водната струя, която шурна надолу. Наистина беше страхотна. Удивлението му нарасна, когато верижката неумолимо го издърпа във въздуха с изтичането на водата. Той се държеше здраво, докато механизмът полека го отпусна обратно на седалката. Макар и така, Джефри не беше сигурен, че иска да литне във въздуха два пъти за един ден, особено когато под краката му клокочи вода. Той реши, че има нужда от дневна светлина, за да огледа изобретението в цялото му величие, и вземайки свещта, се отправи към стаята си.

Постави свещта на малката масичка до леглото, а после надникна на обичайното място (под леглото, разбира се) за познатата съдина, известна сред благовъзпитаните кръгове като нощната ваза, гърнето, кукуто или цукалото.

След като свърши работата си, Джефри се шмугна в креватчето, което беше уютно хлътнало от много употреба, и изведнъж осъзна колко му липсват майка му и приказката за лека нощ. Но преди да има твърде много време да мисли за това, вратата на детската леко се открехна и стана нещо чудесно. Една ръка побутна през прага малко кафяво-бяло кутре с къси крачета, увиснали ушички и неистово въртяща се опашница. Без да се помайва, то се спусна през стаята, скочи върху леглото и започна да ближе Джефри по лицето. Баба влезе в стаята подир кутрето и придърпа един стол до креватчето.

— Помислих си, че може да ти е малко самотно, така че ти доведох приятел.

— Как се казва? — попита Джефри с възторг.

— Е, предвид локвичката, която току-що направи пред вратата на стаята ти, докато чакаше да влезе, ако бях на твое място май бих го нарекла Пишльо — отговори Баба. — Също като теб, той е много млад и му липсва майка му, така че просто ще се грижите един за друг. А сега искаш ли да ти прочета приказка?

— О, да, моля! — възкликна Джефри и се настани под завивките. Но само след минути със сгушения до себе си Пишльо заспа щастливо. Баба духна свещта и тихо се изнесе по стълбището.