Тери Пратчет
Светът на а`кото (1)

Насърчителен съвет към родителите от госпожица Педагогия О’Майна, автор

Какво да кажем на децата за човешкия бит открай време е болна тема за всички родители. По принцип интересът на малките към извечния въпрос откъде идват бебетата може що-годе безобидно да се насочи към щъркелите и храстчетата. Макар че, разбира се, когато детето е на възраст да разбира, родителите трябва експедитивно да се погрижат то да бъде напълно информирано. В едно крепко семейство това би могло да се постигне без твърде много изчервяване, ако родителите са здравомислещи.

При все това съм убедена, че да се избягват разговори с децата за това какво влиза и излиза от телата им означава въпросът да се изроди в скрит интерес с тенденция за хихикане. Това, което поглъщаме и впоследствие отделяме, играе основна роля в човешкото общество и особено в обществото, което с такава гордост наричаме „цивилизовано“. По моите наблюдения подходът на интелигентните родители, изправени пред този въпрос, ги поставя в позиция между два стола, тъй да се каже.

Без съмнение можем да се справим и по-добре от това да измърморим, че тая работа е гнусна, нали?

Следва да се позовем на факта, че всички я вършат. Крале и кралици, та дори и такива като нашия лорд Ветинари трябва да се хранят и да ходят по нужда. Защо това да е предмет на забележки или насмешки? По този повод реших, че младият Джефри може да направи едно малко пътешествие през, тъй да се каже, долните части на нашия свят, проучвайки ги с интерес, любознателност и здрав разум. В крайна сметка нечии отпадъчни материали представляват компост за някой друг. В тази връзка трябва да споделя, че отраснах в провинцията, където всяка седмица клозетът се изриваше в градината на едно определено за целта място. Спомням си, както и много от земляците ми, че на следващата година там израстваха домати, без никой да си е мръднал пръста да ги засади.

А какви чудни домати бяха само!

Както се казва, каквото повикало, такова се обадило, макар че няма нужда да го гледаме, като си тръгва. Само че да се държим като котки и да вярваме, че щом не можем да го видим, значи го няма, не е начин за държание в изискано общество. Без тор, без гюбре^[1], няма да има земеделие, а без земеделие няма да има хора, за които да си струва да говорим.

Така че посвещавам тази книга на стария си приятел сър Хари Кинг — човекът, който умее да превръща гюбрето в злато!