Когато пристигна в Ню Йорк, Ран нямаше търпение да се прибере веднага вкъщи. Но тук беше дядо му и сърцето не му даваше да продължи, без да му се обади, за да може да каже после на майка си как я кара старият човек. Сякаш цял живот бе минал, докато траеше пътуването му. Когато замина, беше момче, що се отнасяше до житейския опит, който имаше, а се върна мъж. Но това му беше наложено да стане прекалено бързо. Лейди Мери го бе ощетила. Беше му натрапила физическа зрялост. Какво ли би било, чудеше се той, ако беше обичал момиче, срамежливо и младо, на неговата възраст, дори по-малко от него, и сам беше навлязъл в сексуалния живот като водещ, а не като воден, колебаещ се вместо припрян, чудещ се вместо подбуждан? Нямаше обаче младо момиче. Стефани, не, Стефани по някакъв начин принадлежеше на бъдещето. Но все пак, ако не беше имало никаква лейди Мери, можеше ли да е Стефани?

Беше много уморен, за да отговори на собствения си въпрос. Беше сломен от дълбоко изтощение и мисловна летаргия. Беше пораснал прекалено бързо. В ума му цареше хаос. Нужно му беше време да стане зрял мъж, време, през което да разбере собствената си природа, да определи собствените си нужди. Мисълта за тихата къща, където беше роден и беше прекарал детството си, което също бе преминало много бързо, все пак предлагаше спокойствие за обърканото му душевно състояние. Нямаше да обвинява никого. Той сам караше себе си да бърза, негови господари бяха неспокойният му ум, мигновеното му въображение. Щеше да спи, щеше да яде, щеше да почива в успокояващото присъствие на майка си и постепенно щеше да разбере какво да прави. Междувременно трябваше да обмисли въпроса за военната служба. Тези години се задаваха — мрачни или обещаващи? Той не знаеше.

Той се движеше по многолюдните, осеяни с боклуци улици на Манхатън с неприятно чувство след безукорно чистите улици на Англия и Франция и виждаше хората с нови очи — неговите хора, макар че в момента те му изглеждаха странно. Колко малко ги познаваше, колко много имаше да учи и научава! Беше научил нещо за себе си, но наученото сега не му харесваше. Всъщност беше проумял, че тялото и умът воюваха в неговото голямо тяло, а той не беше овладял нито едното, нито другото. В действителност не беше заситил или задоволил нито тялото си, нито ума си, защото тялото му все така протестираше — страстите се нажежаваха, инстинктите се събуждаха, а умът му се настройваше враждебно към тялото. Не искаше да вижда стройни момичешки тела или да си представя разсъблечени момичета, но въпреки това нещо го караше да вижда и да си въобразява. Той се бунтуваше срещу тялото си, защото умът му беше гладен и нетърпелив да бъде нахранен. Войната се водеше между две части вътре в него, а някъде една трета негова част — неговата воля — беше надвиснала над другите, колебаеща се между тялото и ума. Тялото беше тиранин и трябваше някак да бъде укротено, за да може той да уталожи дълбокия и постоянен глад на ума.

В това объркано състояние той излезе от скромната си хотелска стая първата сутрин в Ню Йорк и се запъти към Бруклин с намерението да остане ден-два при дядо си и след това да продължи на запад. Беше хубава сутрин, слънчева и ясна, с безоблачно небе и топъл, чист въздух, с хора, които крачеха енергично. Взе такси и през прозореца проследи сцената, която се движеше бавно отвън. Странно, много странно как един народ построява света си! Този град не може да бъде сбъркан с никой друг град в света. Случайно да беше паднал от небето, пак щеше веднага да разбере, че е американски и че името му е Ню Йорк. Най-сетне таксито се затъркаля по Бруклин Бридж, а после се запромъква от улица в улица, докато стигна целта си и спря. Той плати на шофьора, поздрави белокосия портиер, който го помнеше и се качи с асансьора на дванайсетия етаж.

Натисна звънеца на вратата и зачака. Нетърпелив, натисна повторно звънеца. Някой отвори вратата с няколко сантиметра и той видя изплашеното лице на Сунг да се взира в него.

— Сунг! — извика той.

Сунг сложи пръст на устните си.

— Много болен — твоят дядо.

Той влезе, подмина Сунг и забърза към стаята на дядо си. Там, проснат на леглото, лежеше дядо му със скръстени на гърдите ръце и затворени очи.

— Дядо! — извика Ран и като се наведе, сложи ръка върху ръцете на дядо си.

Дядо му отвори очи.

— Чакам Серина — прошепна той. — Тя идва да ме вземе.

Той пак затвори очи и Ран го загледа, обзет от страхопочитание. Колко красиво е това старо лице с восъчната кожа, бялата коса, добре очертаните устни и елегантните ръце! Изведнъж почувства, че не може да понесе да загуби дядо си.

— Сунг! — извика рязко той. — Идвал ли е доктор?

Сунг стоеше до него.

— Не иска доктор.

— Трябва да бъде прегледан.

— Казва иска умре. Започва да умира снощи — може би пет, шест часа. Говори с жена, но аз нея не виждам, говори колко уморен да я чака, трябва да отиде при нея някъде — не знам. И ми казва, значи няма да ям повече, но аз прави супа. Той не иска да яде. Само лежи цяла нощ и говори на тази жена. Аз тук също цяла нощ, жена не виждам, само чувам — той говори на нея като че тя е тук.

— Той иска да умре — каза Ран.

— Може би — съгласи се Сунг. — Човек иска да умре, значи умира, също в Китай.

Той поклати глава, примирен и успокоен, но Ран вдигна телефона и набра един номер. Чу гласа на майка си.

— Да?

— Мамо, аз съм — извика той.

— Рани, къде си? Какво… не знаех, че…

Той прекъсна радостната й изненада.

— Аз съм при дядо — пристигнах вчера от Париж. Мамо, той умира, не иска да го види лекар. Лежи тук в леглото и чака.

— Ще взема следващия самолет — каза тя.

Ран и майка му изкараха лятото в Ню Йорк, като правеха всичко, което можеха, да върнат на дядо му волята за живот. Всеки лекар, който идваше да го види, правеше пространни прегледи и накрая заявяваше, че всъщност на стария човек нищо му няма.

„Изглежда, че просто няма желание да продължава“, беше казал последният лекар с тон, който не търпи възражения.

Той отказа всякакви медицински грижи и храненето се изразяваше в изливане насила на горещ бульон между тънките му устни.

Есента бързо премина в зима и един ясен ден, когато във въздуха се долавяше, че ще вали сняг, майката на Ран отиде в Манхатън да си купи топли дрехи, защото не си беше донесла, а се колебаеше да се върне у дома, след като баща й беше толкова болен.

Когато се прибра, Ран я посрещна на вратата.

— Дядо почина преди един час, мамо — каза й той.

Очите й се напълниха със сълзи, тя побърза да го прегърне и целуне.

— Минали сме по този път, Ран, и знаем, че животът продължава.

— Но трябва да се свършат толкова много неща, а аз не знам как — каза Ран. — Какво да…

— Аз ще поема сега нещата. Ти изглеждаш уморен и имаш нужда от почивка. Ял ли си? Не? Трябва да хапнеш, нали, и двамата трябва да го направим. Не е нужно да се поболяваме.

Сунг се суетеше край тях.

— Аз приготвям. Аз знам. Супа може би със сандвич. Кафе.

Той се отдалечи безшумно с филцовите си пантофи, а Ран прегърна майка си.

— Бях забравил — прошепна той. — Бях забравил как изглежда смъртта. Но той искаше да умре. През цялото време чуваше, че… някой го вика. — Спомни си, че дядо му не беше казал на майка му за Серина.

— Майка ми… — разплака се тя.

Ран седна на един стол с дърворезба. Не, нищо няма да каже за Серина. Ако дядо му беше искал дъщеря му да знае, щеше да й каже. Сега внукът му щеше да запази тайните на мъртвите.

— Той просто пожела да напусне живота — каза Ран.

* * *

Седяха в самолета, който летеше на запад. Бяха минали няколко дни, а дядо му сякаш не бе съществувал. Но пред очите и на двамата беше урната с праха, която бяха оставили. Тя им действаше страховито. Прахът беше оскъден, шепа химикали, които вятърът, ако е по-силен, веднага щеше да отнесе.

— Ще ви изпратя урната след две седмици, ако ми дадете адреса — беше казал човекът от крематориума.

Майка и син се бяха спогледали.

— Той не е напускал Ню Йорк, откакто се върна от Пекин — каза майка му.

— Беше щастлив тук — каза Ран и си помисли за Серина.

— Може да наемете или да купите една ниша тук — предложи човекът.

Накрая направиха точно това. Бяха поверили на Сунг опразването на апартамента, когато внезапно майка му се размисли.

— Дядо ти е оставил всичко на теб, моето момче, дори този апартамент, който беше негова собственост. Защо не го задържиш? Сунг ще се грижи за него. Ти може и да не искаш да живееш в един малък град на Средния запад. Един ден, ако не сега, ще искаш да имаш собствено жилище, при това със сигурност в Ню Йорк. Благодарение на него сега си заможен. Сигурна съм, че можеш да си го позволиш.

Оставиха апартамента на Сунг точно такъв, какъвто си беше. Той беше доволен. Можеше да се върне.

— Ще се върна — беше казал той на Сунг.

— Моля, сър… скоро — бе помолил Сунг.

Сега, седнал до прозореца в самолета, той гледаше облаците, понесли се около тях в небето. Чувстваше страхотно объркване, шок, умора. Когато баща му умря, очакваше това, беше подготвен. Майка му го беше подготвила, а също така и баща му.

— Баща ти се приближава към следващия си живот — беше казала майка му.

— Има ли друг живот? — беше попитал той.

— Искам да вярвам, че има — бе отговорила убедено тя.

Той беше приел този отговор, както приемаше всичко по онова време — така му се струваше сега. А и баща му говореше спокойно за бъдещето си отвъд техния свят.

— Разбира се, че не знаем, но като се има предвид непоколебимата воля да живеем, която ние хората изглежда имаме, съществува вероятността животът да продължава. За мен е добре и в единия, и в другия случай. Тук имах прекрасен живот — любов, работа и теб, моя син. Колко славен ще бъде твоят живот! За твоя радост…

— Недей — беше прошепнал той, преглъщайки сълзите си. — Недей да говориш за това!

Баща му само се беше усмихнал, но никога повече не бяха говорили за смъртта. Някой от тези дни, когато се чувства готов, трябва да премисли всичко това, да събере всички доказателства. Сега искаше само да живее. Облегна се назад и изведнъж заспа. Самолетът се приземяваше с леко друсане, а той още не се беше събудил.

Някогашният живот тръгна постарому. Къщата го приюти. Тук беше живял като бебе и дете. Тук се беше научил да ходи, да говори и да се учудва. Няколко дни, дори седмици изпитваше успокоение, че се намира на познато място, че сутрин се събужда в старата си стая, че слиза долу, където цепениците горят, където се дочува леко дрънчене и се разбира, че майка му приготвя закуската, където се знае, че денят е пред него, на негово разположение. Идваха съседи да го поздравят. Дори Доналд Шарп се обади по телефона.

— Е, Ран, върнал си се от твоята екскурзия в чужбина? Какво следва сега?

— Не знам, сър. Може би военна служба някъде. Получих официално писмо и в четвъртък отивам на предварителни разговори.

— Предполагам, че нямаш представа къде ще бъдеш.

— Не, сър.

— Гледай да дойдеш да се видим, преди да заминеш!

— Благодаря, сър.

Нямаше да отиде. Сега знаеше твърде много. Вече не беше момче. Но не беше и мъж все още. Предстояха му няколко години, които бяха бариера между миналото и бъдещето, години, когато трябваше да предложи тялото си на своята страна, години, които трябваше да прекара на някое непознато място, изпълнявайки един нов дълг. Нямаше смисъл да прави планове, докато не изживееше тези години, но въпреки това не можеше да се сдържи да не прави планове.

Слушаше, без да чува, подчертано радостното бърборене на майка си. Нейното присъствие му действаше успокоително, но това беше всичко. Макар да знаеше, че сега животът му тече далеч от нейните очи и уши, той чувстваше, че тя също знае и затова не го разпитва за лейди Мери или за Стефани. Той не говореше за лейди Мери, но й разказа за Стефани, накратко и между другото, на закуска една сутрин.

— Момиче, което… ами, което на никого не прилича. Не е французойка, нито китайка и със сигурност не е американка, но е по малко и от трите.

Той замълча и накрая майка му го подкани да продължи:

— Най-малкото изглежда интересна!

— Да — съгласи се той. — Да, разбира се, че е интересна. Но и много сложна, може би. Чувствам, че трябва да съм доста по-стар, за да мога да я разбирам.

Той отново замълча, нерешително, и после продължи.

— Това ще ти хареса, мамо! Баща й е един старомоден китаец, макар че от много години живее в Париж. Няма син и традицията в такива случаи повелява китаецът да помоли зет си да стане негов син и да приеме името му. Та той, значи, ми предложи да стана такъв зет.

Изпитвайки леко неудобство, Ран се усмихна, а тя избухна в смях.

— Как можа да откажеш такова предложение?

— Ами, Стефани ме беше предупредила. Каза ми, че изобщо не иска да се омъжва. А и аз не искам… не и в този момент от живота ми, когато не знам… не мога да знам бъдещето си.

Тя изведнъж стана сериозна.

— Имаш ли някаква идея за себе си, Рани? За това какво искаш да правиш и какъв да бъдеш?

— Не, освен че не искам да работя за никого. Не искам да съм част от корпорация или от каквато и да е организация, която не мога да контролирам. Искам да работя сам, за себе си. Това е единственият начин да си осигуря независимост. Знам, разбира се, че каквото и да правя, ще пиша. Това вече се е превърнало в някакъв непреодолим импулс за мен.

— Поемаш голям риск, нали? — попита тя загрижено.

— Но само за себе си — отговори той.

За момент и двамата замълчаха. Той отново трупаше палачинки в чинията си. Апетитът му беше огромен.

— Яж — винаги казваше тя. — Имаш голямо тяло и само кожа и кости. — Сега продължи: — Имаш късмет поне в едно отношение. Дядо ти — остави ти всичко, което имаше: Още не знаем колко точно, но той ми писа, че няма да гладуваш и ще живееш охолно, ако си внимателен.

— Писал ли ти е?

— Да, преди да се върнеш. Мисля, че знаеше, че не му остава много време.

— Ние се харесвахме, мамо, но невинаги го разбирах.

Той се поколеба и след това й каза онова, което беше решил да премълчи.

— Ти не знаеш, но той се е оженил отново след смъртта на баба.

Погледна я и видя как изведнъж лицето й сякаш замръзна.

— Никога не се е женил. Тя просто се нанесе — Серина Улкот. О, имаше някаква гражданска церемония, но не и истински брак. Ние знаехме за нея.

— Ние?

— Леля ми и аз.

— Но той никога не каза…

— Има неща, които не е нужно да бъдат казани. Всички познаваха Серина.

— Каква беше тя?

— Една жена, чийто баща имаше твърде много пари и твърде малко време и я остави да се меси в живота на другите мъже.

— Мамо!

— Наистина така правеше!

— Но това нищо не ми говори — да се меси в живота на другите мъже!

— Тя нямаше какво друго да прави и затова те предупредих да внимаваш с лейди Мери!

Той замълча, не искаше да говори за неговата лейди Мери. Стана от масата. Беше уведомен, че трябва да се яви на предварителни разговори за военна служба и това трябваше да стане днес.

Няколко месеца по-късно той беше в Корея, разпределен в една база на линията между север и юг. Зад гърба му бяха останали многолюдните райони на Южна Корея. Пред него бяха планините на Северна Корея. Когато се обърнеше на север, виждаше един мост вляво, който свързваше и разделяше. Ако прекосеше моста, щяха да го застрелят. Той не изпитваше никакво желание да го прекосява; всъщност изпитваше ужас от него. Нощем се будеше от кошмари, че без да се усети, е минал по моста. Ден след ден патрулираше по линията между севера и юга заедно с други като него, отегчителна, опасна, механична задача, от която нито можеше да се освободи, нито да се разсее — най-малкото да се разсее с нещо, което го привличаше.

— Намери си момиче! — каза провлечено сержантът с носов клас първата вечер, когато ротата му пристигна във военната база! — Не се захващайте с ония леки момичета, дето говорят английски. Те са обикаляли нагоре-надолу толкова много, че са завъдили всякакви болести. Само че ще трябва да ги гоните. Те са нахални като мухи — лепват се за теб и преди да се усетиш, ти свалят ципа! Вие си намерете по едно хубаво момиченце от селата и се чукайте с нея. Тя ще се погрижи за вас, те знаят как, тези корейчета.

Той си остана сам. Просто гледаше другите момчета как се смеят, срамуват, извиняват, гордеят, като си намерят момичета. Той нямаше никакво желание да последва примера им. Сега разбираше, че по някакъв начин, който не можеше да обясни, лейди Мери го бе научила какво значи добър вкус. Най-малкото бяха се любили в красива обстановка. Самата тя беше взискателна, чиста и уханна. Сега беше невъзможно да си представи, че лежи с някоя от онези груби корейски проститутки, немити и вонящи на чесън или дори с момичетата от Сеул, където беше отишъл през първия си тридневен отпуск. Виждаше ги в барове и игрални зали как подражават в облеклото и поведението си на холивудските звезди от едно по-раншно поколение и едва успяваше да се държи любезно, когато някоя от тях дойдеше да го примамва и придумва, докато той седеше настрани сам.

— Ей, хубаво момче! Самотно, може би? Танцуваш ли, моля? Аз обичам много танци.

— Благодаря, не. Дошъл съм само за едно питие преди лягане.

— Преди лягане?

— Да.

— Къде спиш, голямо момче?

— Тук, в хотела.

— Кой номер твоя стая?

— Ами… забравил съм.

— Виж твоя ключ.

— Оставих го на рецепцията.

— Аз мисля, ти не обича момичета. Може би ти само обича момчета.

— Нищо подобно!

— Защо не танцува, голямо момче?

— Тази вечер не танцувам.

Опитваха се една след друга и една след друга си отиваха, а той оставаше сам, но не и самотен. Това беше новият елемент в живота му — никога не беше самотен, защото беше започнал да пише. Беше установил, че общувайки със собствения си ум, общуваше с живота. Имаше нещо неизменно в това да сложиш думите на хартия, дори ако бяха писма до майка му. На другата сутрин си стояха там, неговите мисли от предната вечер. Беше се освободил от вътрешното напрежение. Можеше да изтърпи идиотщините в живота си в тази дива, непозната страна, където нямаше причина да бъде. Местните хора не приличаха на никои други хора, които познаваше, всъщност бяха номади, макар че живееха във вековно стари села. Намери книги за тях в една английска книжарница в Сеул и с неутолимото си желание да учи и да знае се потопи в задачата да проумее корейския народ. От процеса на научаване премина към записване на собствените си заключения: „Дълбоко в себе си те никога не са преставали да бъдат номади, тези корейци! Започнали са като номадско племе много отдавна в Централна Азия и са скитали, търсейки място за почивка, защото ги преследвали войнстващи племена. Това обяснява как най-накрая стигнали до тази «опашка» на земята, този полуостров, увиснал между Китай, Русия и Япония. Оттам нямало къде по-нататък да вървят, освен на север към Русия и през Беринговия пролив, който тогава бил част от сушата, мост до днешна Канада, и оттам на юг, кой знае докъде? Не е случайно, че американци и корейци си приличат толкова много. Всъщност днес, докато чистеше масите в столовата, кореецът си мърмореше нещо за едно от момчетата, който бил чокто и когато го попитах какво значи думата, той каза «много нисък човек». При което си спомних, че ние имаме едно племе американски индианци — чокто, чиито мъже са ниски. Съвпадение? Има нещо повече от съвпадение“.

И отново, в една гореща августовска вечер: „Днес бях дежурен на границата. Крачих часове наред по линията от нашата страна с пушка на рамо и гледах намръщеното лице на севернокорейския войник. Направех ли крачка към него, пристъпех ли линията, той щеше да ме застреля. Една крачка през линията и към мен, щях аз него да застрелям. Не, щях да го изтикам назад, където му е мястото. Какъв абсурд! Той е горе-долу на моите години, изглежда хубаво момче. Чудя се какво ли си мисли, докато гледа бялото ми лице. Може би се чуди аз какво си мисля за него. Между нас комуникация не е възможна. Но при обикновени обстоятелства, ако не бяхме врагове, щяхме да си зададем много въпроси един на друг. Сега това няма да стане. Това е, което най-много мразя в тази военна игра. Прекъсва общуването между хората. Не можем да задаваме въпроси и затова не можем да получаваме отговори“.

„Тази вечер имаше пробив. Трима севернокорейци пресякоха границата на лунна светлина. Хванахме ги веднага, но преди това аз стрелях по единия. Слава богу, не го убих, улучих го в рамото, но изтече ужасно много кръв. Разбира се, закараха го в болницата тук в базата. Предполагам, че ще го върнат на корейското командване и сигурно ще бъде застрелян, след като го зашият. Не мога да мисля за тези безумия.“

И отново, когато изминаха следващите дни, предвидени за отдих и развлечения: „Днес се запознах със съпругата на генерала. Тя се оказа неочаквано в неговия кабинет. Миналата седмица бях назначен за негов адютант и я видях за първи път. Тя е между четиридесет и петдесетгодишна и все още се държи като малка палавница. Не знам как аз трябва да се държа. Слава богу, не трябва изобщо да се занимавам с нея, но тя не отмести погледа си от мен — направо казано, от чатала ми. А аз през цялото време гледах над главата й“.

На другия ден след тази среща генералът го извика. Застана пред бюрото и енергично отдаде чест.

Генералът хвърли през рамо някаква заповед, докато подреждаше документи.

— Един сенатор пристига другиден, целта на посещението му е рутинна проверка. Като че ли не ни стигат всички тия срещи през ден, през два с проклетите комунисти. Жена ми се обади да отидеш днес в нашето бунгало — трябвала й помощ за нещо, — та иди за около час да видиш какво иска.

— Ще отида, сър — каза той.

Когато пристигна в бунгалото на генерала обаче, се оказа, че няма нещо специално за вършене и чувствайки се неловко, той побърза да си тръгне.

На другия ден генералът го покани на вечеря в чест на сенатора и той отиде, защото смяташе, че трябва да уважи поканата. На другата вечер написа:

„Въобразявам ли си тази глупост? Кълна се, че не. Съпругата на генерала ме настани да седна до нея от лявата й страна. Сенаторът, висок като върлина, някъде от западните щати, седна от дясната й страна. Когато се поколебах да седна, тя ми каза през смях: «Слагам те тук да си ми под ръка, в случай че имам нужда от нещо». Седнах. На масата имаше много хора и лявото й коляно докосна моето дясно коляно под масата. Веднага се отдръпнах, но след малко усетих, че кракът й се опитва да се намести между моите два крака, а бедрото й се опира в моето бедро. Не можех да повярвам. Пак се отдръпнах, тя пак се приближи. И през цялото време бърбореше нещо на сенатора. Като се отместих, тя обърна глава към мен, отправи ми една престорено свенлива усмивчица и притисна още повече крака си към моя, като почти го качи на коляното ми. Преместих стола си, за да не може да ме достигне. Това нищо не значи, но не ми харесва.“

На другата сутрин той беше дежурен в кабинета на генерала. Когато влезе, генералът го погледна хладно. Той отдаде чест, застана мирно и зачака както обикновено да получи заповеди.

— Свободно — каза генералът.

Той седна изненадан.

— Ще бъда откровен с теб — започна рязко генералът. — Аз те харесвам. Разчитам на тебе. Ти си зрял за възрастта си. Подходящ си за офицер. Мислил ли си някога за военна кариера?

— Не, сър — отговори той.

— Ами, помисли, защото искам да те изстрелям нагоре, Колфакс. Ще направя всичко, за да те повишат.

— Аз се чувствам добре и така, сър — каза той.

— Все едно, ще поискам повишение за теб — настоя генералът.

Той беше добър човек, сините му очи гледаха доброжелателно изпод посивялата коса, беше хубав мъж, лицето му — открито, добре оформено — беше добродушно, но някак тъжно в лишената от усмивка решителност. Продължи да говори, облегнат на стола си, лявата му ръка си играеше с един сребърен нож за рязане на хартия, чиято дръжка беше украсена с корейски топаз.

— Трябва да те преместя по-далеч от домогванията на жена ми, но поне ще те преместя нагоре.

— Но какво съм направил, сър? — Ран беше изумен.

Генералът сви рамене.

— Ясно ми е, разбира се… вие сте млади мъже, прекарвате тук месеци наред, а наоколо само корейски момичета, но вие сте мъже, в края на краищата… — Генералът замълча, леко поруменял, стиснал устни. Сребърният нож се изплъзна от пръстите му, той пак го взе и го стисна здраво с дясната си ръка.

— Но аз все пак не разбирам — каза той, озадачен.

Генералът остави ножа.

— Да ти кажа направо, Колфакс, жена ми каза, че снощи си правил неприлични жестове към нея под масата по време на вечеря.

— Аз? Неприлични… — Не можа да довърши, кръвта нахлу в главата му.

— Не се извинявай, дори не обяснявай — каза генералът. — Тя все още е хубава жена.

Настъпи мълчание, непоносимо мълчание. Накрая той не издържа.

— Не говори — заповяда генералът. — Утре ще си получиш заповедта.

— Да, сър.

На другия ден, както бе казал генералът, Ран получи заповедта. Измъчваше се, че не беше оспорил обвинението на генералската съпруга, но да спориш с висшестоящ, означаваше да загуби и може би най-добре беше да си вземе заповедта и да не повдига повече този въпрос. Беше повишен и преместен в Аском — база на югозапад от Сеул, да оглави служба продоволствие. Това беше основният снабдителен център за американските военни сили в Южна Корея и работата му беше толкова отговорна и специфична, че няколко поредни седмици беше изцяло ангажиран с нея, докато не откри всичко, което се очакваше от него да направи. След това установи, че разполага с повече време отколкото преди, за да утолява постоянната си жажда за знания.

Започна да говори корейски, странен, хриптящ език, различен от всички езици, които бе чувал или говорил, различен включително от китайския, който бе научил от Стефани. Интересуваше се от всички корейци, с които контактуваше във всекидневната си работа, а нощем дълго четеше книги за историята на Корея. Започна да си дава сметка колко малко знаят американците за тези странни хора в тяхната географски стратегическа страна и как, без да знаят, американците променят тяхната история, всъщност променят я в момента с присъствието на американски военни в Южна Корея и с наложеното от американците примирие на 38-ия паралел. Беше наблюдавал групата на Обединените нации, включваща американски и южнокорейски делегати на мирните разговори, как четат дълги списъци с нарушения на споразумението; беше наблюдавал севернокорейските делегати и техните китайски съветници как изобщо не се интересуват от нищо, което се обсъжда. Всъщност неведнъж беше виждал тези неприятелски настроени делегати с тяхното надменно държане как седят и четат комикси на всички заседания.

На работното си място, където отговаряше за доставките на хранителни стоки, си даде сметка и за добре организираните операции на черния пазар, от които някои американци ставаха богати, като предоставяха хранителните стоки на корейците, които ги продаваха на черния пазар, много преди тези стоки да стигнат до складовете на базата. Ран виждаше всичко това, но и много други неща. Виждаше американци, немалко от тях офицери, които ходеха с корейски момичета, виждаше и неизбежното — децата, които се раждаха. Красиви деца, наполовина американчета, но обречени да живеят на дъното на корейското общество, защото не са чиста раса. Никога не беше чувал за тези неща, преди да дойде в Корея, макар че всеки ден четеше вестници, а също и всички списания с политически новини и коментари.

Месеците минаваха, но Ран продължаваше да научава нови неща за Корея и макар че всяка вечер записваше нещо под формата на дневник, смяташе, че не е изчерпал богатството от знания, които беше събрал. Тогава едно странно явление започна да заема място в богатото му въображение — странно поне за него, тъй като никога преди не му се бе случвало. От всички корейци, които познаваше, във въображението му се явяваше един техен представител, събирателен образ, когото добре познаваше. Всъщност той не представляваше един човек, а всички корейци и цяла Корея беше неговото обкръжение. Той започна да говори на Ран и да му разказва живота си. Беше много стар човек, животът му започнал в края на XIX век и продължил през японската окупация на Корея, Втората световна война и Корейската война. Разказа за своите четирима синове, двама от които били убити във войната, един бил сега в правителството, а другият, най-младият бил сериозно свързан с черния пазар.

Скоро след като старият човек заговори във въображението му, Ран започна да записва внимателно всичко, което той му казваше. Предаваше всеки разговор точно както го беше чул, всяка подробност от дългия живот на стария кореец. Изписваше страница след страница, нощ след нощ, докато във въображението си видя стария човек, който умираше, двамата синове край леглото на баща си, а Ран записваше какво е чул и видял. След тази нощ старият човек не се върна повече във въображението на Ран, който остана доволен от наученото за Корея и почувства, че жаждата му е уталожена за първи път в живота му. Събра внимателно изписаните страници и ги изпрати на майка си — смяташе, че по този начин тя ще може да сподели част от живота му тук. Докато пишеше тези страници, рядко пишеше на майка си, но се надяваше, че тя ще се тревожи по-малко, когато види колко много неща е научил.

Писмото на майка му го изненада. „Скъпи“, пишеше тя, „не ми каза какво да правя с книгата ти, когато ми я изпрати, а аз също не знаех. Първото, което направих, беше, че я прочетох, и, скъпи, тя е много, много хубава. Всъщност толкова хубава, че нямаше как аз да направя нещо с нея, затова, и много се надявам, че нямаш нищо против, скъпи, я занесох на твоя стар професор Доналд Шарп. Той толкова се развълнувал, когато я прочел, че се обадил на негов приятел в издателския бизнес в Ню Йорк и на другия ден се качил на самолета за Ню Йорк с ръкописа. Скъпи, ти започна най-накрая. Издателят ми се обади три пъти през последните два дни. Смята, че книгата е много актуална и искат спешно да я публикуват.

Предлагат ти двадесет и пет хиляди долара аванс, а Доналд Шарп смята, че това е много добре за начинаещ автор, но освен това искат правата ти за следващата книга. Поздравления, скъпи! Баща ти щеше да се гордее много с теб, както, разбира се, се гордея аз. Изпратих адреса ти на издателя и те ще ти изпратят договора“.

Всъщност договорът пристигна заедно с писмото от майка му. Колкото и изненадан да беше, Ран не можеше да не отчете чувството на дълбоко удоволствие, разливащо се по цялото му същество. Смяташе един ден да преработи написаното с цел издаване, но фактът, че текстовете му бяха приети като годни за публикуване, го радваше много. Подписа договора и го изпрати на издателя с молба да внесе договорената сума в нюйоркската му сметка. И след това написа на майка си.

„Можеш да бъдеш сигурна, че си постъпила правилно при тези обстоятелства. Не знам защо изписах толкова много страници — освен може би заради моя герой, стария кореец, който преследваше въображението ми, а записвайки онова, което имаше да ми каже, изглежда беше единственият начин да се отърва от него. Сега вече съм свободен. Това, че текстът може да бъде публикуван такъв, какъвто е, разбира се, ме радва, макар че не съм го писал с намерението да го публикувам. Просто историята е истинска, макар че героите са мои, но няма кой да разкаже историята на корейския народ. Аз просто трябваше да я разкажа.“

Ран нямаше близки приятели в Корея, затова не беше казал никому за книгата. Издателят обсъди с него заглавието — Ран не можа да измисли нищо по-добро от Чои, фамилното име на възрастния човек от въображението му.

Следващите седмици трябваше да чете и да изпрати обратно коректурите. Не след дълго получи малък пакет, в който имаше екземпляр от книгата: Чои от Ран Колфакс.

Ран седна и прочете книгата отначало докрай, после я сложи на лавицата при другите си книги за Корея.

Свършил съм добра работа, помисли си той. Действително беше казал каквото имаше да каже и това беше всичко. Чудеше се дали американците ще прочетат какво е написал и ако го прочетат, ще го разберат ли?

Няколко дни по-късно сержант Джейсън Кокс, един от хората, които работеха с Ран, влезе тичешком в офиса, размахвайки над главата си като обезумял военния вестник.

— Ран, кучи сине, кога го направи? — изкрещя той.

— Кое?

— Това! — Сержантът хвърли вестника на бюрото на Ран и посочи първата страница.

Ран се втренчи в заглавието Колфакс разобличава. Следваше статията. „Ран Колфакс, сержант в служба продоволствие от базата в Аском, Южна Корея, изненадващо млад дебютант на литературната сцена, е написал, въпреки младостта си, роман, който без съмнение ще се окаже един от най-прекрасно написаните романи на нашия век. Героите му идват направо от живота и са представени с такова деликатно разбиране, че дълго преди да прочетем последната страница, имаме чувството, че сме опознали корейците не като «корейчета», а като човешки същества. Той проследява живота на един кореец от висшите класи от края на XIX век през окупацията на Япония, Втората световна война, Корейската война и нашето военно присъствие в Южна Корея днес. Но — и точно това е скандалният момент — сержант Колфакс пише за аферите на военните на черния пазар и в бизнеса с проститутки в Южна Корея толкова реалистично, че явно има познания по въпроса от първа ръка. Сержант Колфакс трябва само да съобщи истинските имена на героите си, за да бъдат арестувани. Много въпроси са оставени без отговор и аз няма да се изненадам, ако в бъдеще на тях трябва да се отговори пред съответните институции. Ако бях упълномощен, със сигурност щях да поискам да узная откъде и как авторът получава информация, защото той изглежда върши по-добра работа от нашите така наречени разузнавателни агенции. Ще бъде интересно да видим какво ще последва.

Междувременно всички мислещи американци трябва да си купят тази книга и да я прочетат, а после да я препрочетат, защото тя може би е най-великата книга за един народ, която някога е писана или ще бъде написана. Категорично я препоръчвам!“

— Хайде, Колфакс — подкани го Джейсън. — Дай ми го! Вече си поръчах твоята книга сутринта в книжарницата с още десетки хора и ще я получим след десетина дни, но сега можеш да ми кажеш, приятел. Кои са всички тия хора, за които си писал, без да им кажеш имената? — На лицето му се изписа извънредно хитър израз. — Ти скоро ще се върнеш у дома, а на мен тази информация може да ми свърши добра работа.

— Не разбирам за какво говориш, нито разбирам какво пише в този вестник. Никой герой в книгата ми няма първообраз в живота и не мога да кажа на никого името, дори ако трябваше да го кажа. За мен героите са съвсем истински, но всичко е дотук. Те са плод на въображението ми.

— Разправяй ги тези на големите началници — каза Джейсън, намигайки, при което устата му се изкриви. — Но на мен няма защо. Нали сме работили заедно всички тези месеци и сме приятели. Можеш всичко да ми кажеш. От мен нищо няма да излезе.

Ран се зарадва, когато телефонът на бюрото му иззвъня и той махна с ръка за довиждане на Джейсън, докато вдигаше телефона.

— Добро утро, Аском, служба продоволствие.

— Сержант Колфакс, моля — измърка гласът от другия край на линията.

— Аз съм.

— Да, сержант Колфакс. Генерал Апълби би искал да бъдете в неговия кабинет утре сутринта в десет часа. Казва, че би искал да прочете какво сте написали и моли да му донесете един екземпляр. Ще ви видим утре в десет сутринта.

Остро прищракване сложи край на разговора, преди Ран да може да попита нещо.

Останалата част от деня мина в разговори по телефона и с хора, които се отбиваха в офиса да поговорят с него за статията. Ран не можеше да разбере цялата възбуда, тъй като никой тук не беше чел книгата. Всички си даваха вид на тайно посветени в информацията, за която бе писал в книгата. Поканиха го на няколко партита следобед, но той отклони поканите, защото предпочиташе да си легне рано, за да е бодър за срещата с генерала сутринта.

Кабинетът на генерала изглеждаше различен, когато влезе в приемната. Сигурно е изглеждал изненадан, чудейки се, да не би да е сгрешил, защото момичето на бюрото обясни:

— Влизайте. Не сте сбъркали мястото. Най-после от миналата седмица имаме нов килим. Две години чакахме. Червеният цвят изглежда добре, но ме прави нервна.

Ран огледа стаята. Да, беше същата, с изключение на яркочервения килим, който силно контрастираше с черното бюро от тиково дърво и с черните кожени канапета.

Същия килим имаше и в кабинета на генерала, но придаваше розов оттенък на бежовия тапет на стените.

— Всъщност не съм писал книгата, за да я издавам, сър — обясни Ран на генерала. — Написах я малко или повече като лични бележки за Корея, която опознах, откакто съм тук.

— Ще трябва да прочета книгата и ще говорим отново — каза генералът. — Подозирам, че при този голям шум, който се вдига, натискът ще бъде върху мен да проверя каква е тази работа с черния пазар и да дам някакви отговори. Откъде получихте информация?

— Там е работата, че нямам никаква информация — обясни Ран. — Единственото, което съм правил, е, че гледах какво се случва наоколо и това, което съм написал, е единственият логичен начин, по който е могло да се случи.

— Е, ще прочета книгата и ще се чуем. Междувременно недей да говориш с никого за това. Цялата проклета страна и без друго ври и кипи. Защо не си вземеш няколко дни отпуск и не отидеш в Пусан да полежиш малко на слънце? Това ще ми даде възможност да се оправя с тази работа и тогава ще се върнеш. Сега отвън има няколко репортери от местните вестници и аз мисля, че най-добре е да им се обясни, че авторът няма какво да каже, докато не прочетат книгата. Това би трябвало да отложи малко нещата.

* * *

В Пусан плажовете бяха широки, небето — ясно над искрящо синьо море, заоблените зелени хълмове се сливаха със сивите скалисти планини в далечината. Ран беше тук от три дни, когато генералът му се обади.

— Е, Колфакс, написал си голяма книга. Само че както изглежда, за да я напишеш, трябва и ти да си действал на черния пазар. Не ме разбирай погрешно. Аз не мисля, че е така, но положението просто изглежда зле. Трябва да измислим някакво обяснение. — Генералът изчака.

— Мога само да кажа истината, сър — отговори Ран.

— Разбира се, разбира се — съгласи се генералът. — Въпросът е как и къде да се реши това. Сега по-добре се върни тук. Утре следобед в два има среща в моя кабинет. Много от офицерите, засегнати по някакъв начин, ще присъстват и аз искам и ти да дойдеш. Може и да успеем да изясним всичко. Между другото, Колфакс, мисис Апълби дава малък коктейл на офицерските съпруги от клуба утре следобед в нашето бунгало и те кани да отидеш. Мисля, че можем да тръгнем направо от моя офис, нали нямаш нищо против?

— Вашата съпруга ли, сър? — Ран знаеше, че не може да откаже, но усети как лицето му пламва при спомена за обзелия го гняв.

— Да, разбира се, моето момче, тя е добра жена, не е злопаметна. Ти, разбира се, ще дойдеш, нали?

— Да, сър, разбира се. — Ран взе следващия влак за Сеул.

На другия ден генералът откри срещата.

— Господа — започна той, — аз не вярвам, че Колфакс има нещо общо с всичко това. Мисля, че той просто е млад и има богато въображение. Но в своите логични, както той ги нарича, разсъждения може да е открил някои неща, които да са ни от полза. Мисля, че трябва да му зададем всички възможни въпроси и след това да предприемем пълно разследване, преди книгата да се появи в Корея. Ще освободя Колфакс от военна служба по-рано и той ще се върне в Съединените щати. Не искам да попадне тук на неподходящи хора.

В продължение на три часа Ран отговаряше на въпроси колкото можеше по-внимателно и подробно, като всеки път подчертаваше, че изказва само собствено мнение.

— Вие не смятате, генерале, че трябва да задържим тук сержант Колфакс, докато цялата тази бъркотия се оправи? — попита един от офицерите.

— Не, не мисля, че това е необходимо — отговори генералът замислено. — Мисля, че сержантът ни каза всичко, което всъщност знае, и предположенията му са повторени в книгата. Убеден съм, че той няма никакво участие във всичко това, затова не виждам нужда да го задържаме. Това е първата му книга и вероятно няма да бъде прочетена от много хора и съм сигурен, че така или иначе, можем да се оправим с всичко това за няколко седмици. Може би е по-добре да не е тук, за да не може никой да говори с него. Все още никой друг не знае какво точно пише в книгата, а ние можем да позабавим излизането й тук, докато си свършим работата. Той трябва да замине за Щатите колкото е възможно по-скоро. Сега, господа, ако нямате повече въпроси, мисля, че дамите ни чакат.

Бунгалото на генерала също беше пребоядисано и гипсовата мазилка — бледожълта сега — го открояваше от всички други светлозелени къщи в американския сектор, наречен Литъл Скарсдейл. Вътре жилището на различни нива си беше същото — цялото в розово. „Любимият цвят на мисис Апълби“, беше чул той при предишното си посещение.

— Е, сержант Колфакс — каза мисис Апълби, устремила се към него с отворени обятия от другия край на стаята, за да го поздрави.

Изглеждаше малко отслабнала, откакто Ран я беше видял последния път, макар че си оставаше все така закръглена. Беше облякла тъмнорозова дълга домашна рокля от кадифе, която докосваше килима, а златните й пантофи я повдигаха отпред на всяка крачка. Както обикновено, бе прекалила с грима, а изрусената й коса се спускаше на стегнати, корави вълни, които напомняха на Ран за покрив от вълниста ламарина.

— Ти наистина изненада всички, освен мен. Знаех си, че ще направиш нещо голямо и ти наистина го направи. Момичета! Това е Ран Колфакс, за когото абсолютно всички говорят, а като прочетете изумителната му книга, ще разберете защо всички говорят. Аз просто знаех, че той ще направи нещо, ще се прочуе и така нататък, и когато го видях за пръв път, казах на генерала, че той е извънредно специален човек и трябва да остане в щаба. Но нали всички знаете колко ревнив е генералът, веднага го премести в Аском, в складовете.

— Стига, Мини — прекъсна я генералът. — Знаеш, че…

— Ш-ш-ш-т, скъпи — скара се тя на генерала. — Всички правим грешки, дори ти. Освен това всичко ти е простено, затова няма нужда да говорим повече. Кажи сега, Ран Колфакс, накъде сега?

— Ами, сигурно ще се върна в Ню Йорк. Може би ще остана няколко дни при майка ми в Охайо, но не повече.

— Знам това, глупчо. Генералът ми каза, че заминаваш след два дни. Затова просто трябваше да дойдеш тук тази вечер. В края на краищата не всеки ден сред нас се ражда знаменитост. Това, което питам, е накъде в кариерата? Ела тук, вземи си едно питие и ни разкажи всичко. Ето го, момичета. Най-вълнуващият мъж на деня и при това почти цивилен, затова мисля, че всички можем да ти казваме Ран. Нямаш нищо против, нали Ран?

Колкото се може по-рано и по-незабелязано, Ран се извини, че трябва да тръгва и се върна в квартирата си да си стегне багажа за пътуването. Два дни по-късно беше на път за Съединените щати.

Сан Франциско беше красив град според Ран, в този момент може би най-красивият, който беше виждал, като се изключи Париж. В някои отношения градът на хълма, ограден от три страни от Сан Франциско Бей и свързан през залива със сушата чрез красивите Голдън Гейт Бридж и Бей Бридж, надминаваше дори Париж. Пристигането в града с военен транспорт от Токио беше спокойно, името му не фигурираше в нито един списък на пътниците и двете седмици, откакто се беше уволнил, минаха без проблеми.

Ран установи, че разполага с доста свободно време, което прекарваше в музеите и парковете на града, и докато беше там, научаваше каквото може. Удължи престоя си в града с още една седмица след уволнението си и след това започна да мечтае за удобния апартамент в Бруклин и за присъствието на Сунг в него. Реши да не отива при майка си, както бе запланувал, а да я покани в Ню Йорк, и една ясна сутрин се качи на един самолет от Сан Франциско за летище Айдъл уайлд в Лонг Айланд.

— Вие ли сте Ран Колфакс, сър? — попита служителят в пътническата агенция, където си беше запазил билет за полета.

— Да, аз съм — бе отговорил тихо Ран.

— Наистина се радвам да се запозная с вас, сър. Прочетох Чои и трябва да ви кажа, че това е най-хубавата книга, която някога съм чел.

Жената на опашката зад него, която чу разговора, пожела да седи до него в самолета.

— Още не съм имала възможност да прочета вашата книга, мистър Колфакс.

Ран прецени, че жената е на средна възраст и говори, както са говорили открай време нейните предци от Ню Ингланд. Беше стройна, дребна на ръст и носеше черен костюм. Стюардесата беше сложила подходящите за костюма й шапка и палто в багажника над седалката й.

— Връщам се след една година, прекарана в Япония и затова се чувствам малко изостанала от събитията. Вие разбира се вдигнахте голям шум във всички английски вестници. Предполагам, че с всички вестници е така, но ние никога не знаем какво казват за нас другите, не е ли така? В известен смисъл не е справедливо — толкова много от тях говорят английски, а за нас се оказва невъзможно да научим техните езици. Аз главно пътувам през последните пет години, откакто горкият ми съпруг почина, затова се чувствам много изостанала, що се отнася до книги и театър. Имам много да наваксам и слагам вашата книга на първо място в моя списък. Вие обаче изглеждате доста млад за цялото това вълнение, което предизвикахте. Защо решихте да пишете, мистър Колфакс.

Ран се замисли, преди да отговори.

— Струва ми се, че не съм се замислял досега защо — призна той. — Сигурно защото просто съм щял да кажа, че съм писател.

— Но разбира се, че сте писател, човек трябва да е писател, за да има такъв успех. Но искам да кажа, че не всеки пише, затова сигурно има някакво неизвестно качество, което прави един човек писател, а друг — не. Аз например никога не съм могла да пиша.

— Мисля, че това е някакъв инстинкт да записваш мислите си на хартия.

Ран се примири и се остави да бъде въвлечен в разговор. Нямаше как да избяга в такова тясно пространство. Скоро обаче самият той започна да задава въпроси. И установи, че жената охотно разказва за себе си.

— Аз съм Рита Бенсън — каза му тя. — Съпругът ми се изявяваше много, много успешно в петролния бизнес и докато беше жив, финансирахме театрални постановки — това ни беше нещо като хоби. Аз продължих тази дейност след смъртта му. Всъщност сега имам две постановки на Бродуей. Може би ще се посветя изцяло на това. Господ знае, че няма причина да не го направя. Моят съпруг ми остави повече пари, отколкото мога да изхарча, а аз обичам толкова много хората на театъра, техните забавления и всичко това. На теб такова нещо харесва ли ти, Ран? Нали мога да ти казвам Ран, а ти разбира се няма да забравиш, че името ми е Рита?

Разговорът продължи и тя изтръгна от него обещание, че ще се съгласи да се запознае с театралите в Ню Йорк, и докато самолетът се приземяваше, двамата успяха да си разменят адресите и телефонните номера, освен това се уговориха да се видят пак след няколко дни.

Като станаха, Ран пое пътническата й чанта и двамата тръгнаха да чакат багажа си. С влизането в терминала светкавиците на фотографите го заслепиха.

— Това са Рита Бенсън и Ран Колфакс — съобщаваше възбудено репортерът. — Колко интересно. Как се запознахте?

Те обясниха, че са се запознали в самолета, и Ран й помогна да се качи в колата.

— Сигурен ли си, че не искаш да те оставя някъде, мило момче? Няма да се отклонявам, защото оставам за няколко дни в Ню Йорк, преди да продължа за Кънектикът.

Ран прие, по това време на деня беше трудно да се вземе такси, и нейната дълга черна лимузина се плъзна леко, навлезе в трафика, а после шофьорът пренесе багажа му до асансьора на жилищната сграда. Рита Бенсън протегна ръка през прозореца на колата и той я пое за момент. Ръката й беше топла и мека, добре поддържана.

— И не забравяй, че скоро ще те потърся, мило момче. Вече си ми обещал.

Колата се отдалечи от бордюра и се вля в потока от коли, а Ран постоя за малко на тротоара, преди да влезе в сградата.

— Колко хубаво, че се връщате, сър — посрещна го ентусиазирано престарелият портиер.

— Благодаря — каза Ран и се качи в асансьора. Почука на вратата и Сунг, с кърпа за бърсане на прах, отвори. Кръглото му, обикновено безизразно лице се разкриви в широка усмивка.

— Много се радва, че вижда у дома, господарю. Аз чакам много дълго тук.

— Най-после съм у дома — каза той.

Да, беше у дома, в собствения си дом. Сунг разопакова багажа, докато Ран говореше с майка си по телефона.

— Ран! Къде си? — Гласът й прозвуча по младежки бодър.

— Където ми е мястото — в дядовия — не, в моя апартамент.

— Няма ли да дойдеш у дома?

— Тук е у дома сега. Ти ще дойдеш при мен.

— Ами, да, прав си. Добре ли си, Ран?

— Да.

— Като че ли нещо не е наред.

— Научих много през тези месеци.

— Върна се по-рано, отколкото очаквах. Имаш ли планове?

— Да, ще пиша книги и книги, и книги, понякога, искам да кажа…

— Баща ти винаги казваше, че точно това ще правиш. Аз кога да дойда?

— Когато искаш.

— Чакай да видя — другата седмица в четвъртък? Моят клуб се събира тук в сряда.

— Чудесно. Значи дотогава…

— О, Ран, толкова съм щастлива!

— И аз.

— Ран, как щях да забравя. Издателят ти иска да му се обадиш при първа възможност. Казах му, че веднага ще му се обадиш. Нали няма да забравиш?

— Няма да забравя, мамо. Благодаря.

Той затвори телефона, замисли се и внезапно взел решение, позвъни във Франция, в Париж, на Стефани. По това време, ако пресмяташе правилно часовете, тя трябваше да си е вкъщи. И тя беше вкъщи. Китайски глас отговори на френски, че ако почака един момент, мадмоазел ще се обади. Тя току-що се била върнала с почитаемия си баща.

Той чакаше да мине моментът, който бързо се удължаваше, докато най-накрая чу ясния глас на Стефани, която говореше на английски.

— Но Ран, аз мислех, че си още в Корея!

— Днес се върнах в Ню Йорк, Стефани! Ти как си?

— Както винаги — добре. Старая се много да говоря добър английски. Не се ли справям добре?

— Справяш се отлично, но сега какво ще стане с моя френски?

— О, нищо няма да забравиш! Кога идваш в Париж?

— Кога идваш в Ню Йорк? Аз имам собствено жилище, помниш ли, че ти писах?

— О, написа ми едно писмо, може би две!

— Не можех да пиша писма в Корея — много неща трябваше да върша, да гледам, да научавам. Пак питам, кога ще…

— Да, да, чух те първия път. Ами, всъщност баща ми открива магазин в Ню Йорк. По този случай ще дойдем, може би след няколко месеца.

— Как да ги изчакам?

— Учтив си като французин! Ами и двамата трябва да чакаме и докато чакаме, ще си пишем писма. Ти добре ли си?

— Да. Мислиш ли понякога за мен?

— Разбира се, не само мисля за теб, но и чета за теб. Книгата ти е много известна и другата седмица излиза на френски. Тогава ще мога да я прочета и ще разбера защо всички в английските вестници говорят толкова много.

— Не очаквай много от мене. Това е първата ми книга. Ще има и други. Стефани, наистина трябва да те видя. Ти си перлата на моите спомени!

Тя се разсмя.

— Може би вече няма да мислиш така, след като си видял толкова красиви момичета в Азия!

— Нито едно, чуваш ли ме, Стефани? Нито едно!

— Чувам те. Сега трябва да си кажем довиждане. Времето е пари, когато се обаждаш толкова отдалеч.

— Ще ми пишеш ли?

— Разбира се.

— Искам да кажа, днес.

— Днес.

Телефонът изщрака и последва тишина. Изведнъж му се прииска да я види сега, веднага. След няколко месеца? Не можеше да чака толкова дълго. Ами ако тръгне за Париж утре? Не, няма да стане. Трябваше да подрежда толкова неща в ума си. Трябваше да подреди собствения си живот, да започне работа, да се планира времето. Какво му предстоеше сега?

Ран реши да отложи разговора с издателя за другата сутрин. Полетът се беше оказал уморителен, макар че безкрайното бърборене на Рита Бенсън в известен смисъл беше забавно. Почувства, че има нужда от гореща вана, чисти дрехи и спокойна вечер под грижите на Сунг. Когато влезе в голямата спалня, където се беше преместил след смъртта на дядо си, видя, че верният Сунг е разопаковал багажа му, сложил е всяко нещо на мястото му и е оставил на леглото един удобен копринен халат и пижама. У дома, мислеше си Ран, докато пълнеше ваната с гореща вода. Серина може и да е посещавала дядо му в тези стаи, но на Ран не му се бе случвало някой да нахлуе в личното му пространство. Нищо не нарушаваше удобството му тук и той си мислеше с благодарност за дядо си, докато лежеше отпуснат във ваната. Избърса се енергично и реши, че още не е съвсем готов да облече пижамата, затова извади от шкафа чифт къси панталони и излезе на терасата да поседи на топлото слънце.

— Бяхте заспали, млади господине, и аз се боя да не изстинете, въздухът е студен.

Така Сунг го събуди. Слънцето се беше скрило и Ран отиде в библиотеката, където Сунг беше оставил един коктейл на бюрото му, до вестника.

Ран отпи от студеното питие и погледна първата страница на всеки раздел на вестника. Водещото заглавие на страницата за театър привлече вниманието му.

РИТА БЕНСЪН ПРИБИРА И РАН КОЛФАКС В КОНЮШНЯТА СИ. Ран се зачете. „Най-прекрасният ангел на Бродуей, Рита Бенсън, вдовица на петролния магнат Джордж Бенсън, пристигна днес в Ню Йорк от Токио, а подире й не кой да е, а Ран Колфакс, шеметният млад автор на бестселъра Чои. Рита явно не си губи времето, ами събира из града подходящи млади мъже…“

Ран не издържа повече. Вдигна телефона и се обади в Сейнт Реджис, където Рита Бенсън беше казала, че ще отседне.

— Разбира се, че не съм я чела, мило момче — каза тя, когато го свързаха с нея. — Но не бива да обръщаш внимание на това, което пишат. Те трябва да имат нещо, за което да пишат. Ти още не си запознат с това, но трябва да знаеш, че ние просто продължаваме да си гледаме живота, независимо какво пишат вестниците. Какво ще кажеш да вечеряме утре заедно? После може да отидем да видим някое шоу. Разбира се, ще има приказки по наш адрес, но какво от това! Аз не мога на този етап от живота си да започна да се съобразявам какво ще кажат хората и смятам, че е най-разумно и ти да възприемеш това отношение. Всеки, на когото държиш, или аз държа, ще разбере истината, а останалите имат ли значение? Разбира се, че ми е приятно да имам красив млад придружител. Точно затова правя бизнес с красиви млади мъже. Не ги вкарвам в леглото си, боже мой, но ако мога да избирам между красив млад мъж и сбръчкан стар мъж за една вечер, всъщност избор няма. Много скоро няма да знаят за какво да пишат и всичко ще отшуми, така че не се тревожи за това.

Ран се успокои, като чу как тя омаловажава статията. Обу си удобни памучни панталони и облече риза, която надяна презглава, и се наслади на отлична вечеря с пиле в сладко-кисел сос, един от специалитетите на Сунг. След вечеря си сложи пижамата и халата, които отдавна бяха приготвени, и отиде в библиотеката, неговата любима стая, където грижливият Сунг бе оставил на бюрото любимото му питие преди лягане. Избра си книга от лавиците — една биография на Томас Едисън — и се настани в удобното кресло. Никога не му омръзваше да чете за живота на велики хора и макар че бе добре запознат с живота на Томас Едисън, не беше чел книги от автора на биографията, затова пристъпи с удоволствие към новото четиво.

— Ще имате ли нужда от нещо, млади сър? — попита го Сунг по-късно същата вечер.

— Не, благодаря Сунг. Скоро ще си лягам.

Той стана и отиде в стаята си, където леглото му, както и всичко останало, беше подготвено да му осигури удобство през първата нощ у дома.

Ран отвори очи сутринта, събуден от слънчевата светлина, която нахлуваше през прозореца, отворен от Сунг по-рано. Така Сунг го будеше.

— Човек не трябва да се буди бързо — беше обяснил той. — Душата скита над земята, докато тялото спи и ако те събудят много бързо, душата няма време да си намери пътя за дома.

Сега Сунг стоеше до леглото на Ран и го чакаше да се събуди с кана горещо кафе на сребърен поднос, който държеше с две ръце.

— Много съжалявам да ви будя, млади сър — каза той. — Но има един човек, обажда се три пъти в един час, трябва да говори с теб, така казва. Важно говори. Неговото име е Пиърс. Казва, че той е издател.

— Всичко е наред, Сунг. — Ран пое кафето, което Сунг му наля. — Колко е часът?

— Десет часа, млади сър.

Ран беше леко изненадан от себе си, че е спал толкова до късно. Телефонът отново иззвъня, докато си обличаше халата. Той взе кафето и отиде в библиотеката.

— Да, сър. Един момент, сър. Той идва сега. — Сунг подаде телефона на Ран. Беше издателят му Джордж Пиърс.

— Бива си я статията във вестника, Колфакс. Сега името ти трябва да бъде постоянно пред погледа на публиката. Къде се запозна с Рита Бенсън?

Ран обясни къде са се запознали.

— Страхотен късмет, ако ме питаш. Иначе можеше да обиколиш цял Ню Йорк и никой нямаше да те забележи. Трябваше да ми кажеш кога пристигаш и аз щях да организирам посрещане, което да е широко отразено навсякъде.

— Въобще не помислих за това — каза истината Ран.

— Отсега нататък трябва да мислим. Ти си автор на бестселър, но публиката е непостоянна. Трябва да си постоянно в полезрението й. Но нищо лошо няма, че Рита се е притекла на помощ. Можеш ли да обядваш днес с нас?

— Да, разбира се.

— Добре. Ще се срещнем в дванайсет в „Пиер“. Моите хора от рекламата ще бъдат с мен и след обяда може да поканим журналистите да пийнат по чаша и ще видим дали ще осигурим едно-две водещи заглавия. Мисля, че най-добре ще бъде да продължим да разиграваме темата каубой, след като я подеха.

— Страхувам се, че нищо не разбирам от тия неща, сър.

— Ще разбереш… веднага след обяда. Остави всичко на нас. Аз имам най-добрия човек за тази работа.

Ран изяде обилната закуска, приготвена от Сунг, изкъпа се и се облече, без да бърза, после взе такси до „Пиер“ в Манхатън.

— Гледай ти, гледай ти — посрещна го Джордж Пиърс във фоайето на хотела.

Той беше висок мъж, елегантно облечен, с гъста руса коса, която падаше на челото му. Ран прецени, че е прехвърлил четиридесетте, макар че изглеждаше като човек без възраст.

— Това значи е Ран Колфакс. И на всичкото отгоре е хубав. Снимките ти не те показват в добра светлина. Трябва да направим нови. Марджи, запиши си, нови снимки за реклама, веднага.

Жената с него записваше трескаво в бележника си, докато той говореше. Бяха ги настанили в удобната трапезария.

— Поръчал съм моето любимо ястие и се надявам, че ще ти хареса.

Увереността на мъжа направи впечатление на Ран. Никога не беше срещал такъв човек и установи, че го харесва.

— Хората от рекламата ще се присъединят към нас след малко, но първо трябва да уредим някои неща — продължи той. — Марджи, ще има нужда от нови дрехи. Тези са хубави, но са съвсем обикновени за създаване на нов образ. Имаш ли шивач, Ран?

Ран поклати глава.

— Моят шивач ще се погрижи за теб. Скъпо взима, но си струва. Много е добър. Марджи, уговори среща и кажи на този италианец, че всичко е спешно. Спортно облекло, костюми, смокинг, всички допълнителни неща, всичко последна мода. И една среща с онзи бръснар на Пето авеню. Знаеш кой е. Косата му е подстригана като на пехотинец. Всичко това можем да го променим.

— Мистър Пиърс — започна Ран.

— Казвай ми Джордж — прекъсна го издателят. — Ще работим плътно заедно. Няма време за официалности.

— Добре, Джордж — продължи Ран, — но мисля, че трябва да сме съвсем наясно. Аз винаги съм бил такъв, какъвто съм. Роден съм в университетско градче в Охайо. Не разбирам от моди, прически, пресконференции, плейбои и други такива и не съм сигурен, че искам да разбирам.

По-възрастният мъж го изгледа внимателно.

— Ран, мисля, че трябва да ти го кажа направо. Ти си много млад, прекалено млад всъщност да напишеш толкова хубава книга. Въпреки това си я написал. Поехме голям риск с теб, когато издадохме книгата ти, и сега трябва да направим така, че рискът да се оправдае. Нищо лично, нали разбираш. Аз те харесвам. Мислех да те лансирам като момчето гений, като интелектуалец и така нататък, но това отнема време. Книгата ти ще бъде свидетелство за ума ти — ако хората я прочетат. И точно тук се намесваме ние. Ако хората искат да прочетат глупостите, които бяха изписани за теб в снощните вестници, и ще си купят книгата заради тези глупости, ние трябва да им осигурим много материал за четене във вестниците. Много е просто. Ти си собственост на първо място, а личност — на второ, що се отнася до мен. Продажбите на книгата ти нарастват стабилно и сега си на пето място в класацията. Дай да се изкачим на първата позиция и да видим колко време можем да се задържим на нея. Ще трябва да те продадем на хайлайфа на Ню Йорк. Те определят модата и щом направят това, ще ги последва хайлайфът на Уичита, на Ел Пасо и на стотици други места. Това е въпрос на реклама.

Обядът продължаваше и Ран откри, че неохотно се съгласява с казаното от издателя. Пресконференцията беше предвидена за пет часа и Марджи му уговори час за подстригване преди това. За десерта към тях се присъединиха трима души от отдела за връзки с обществеността. Когато Джордж Пиърс им разказа какъв е планът му, шефът на отдела заговори.

— Този път поне ще е много по-лесно, Джордж, в сравнение с предишния. Онзи си беше истинско куче. Кога ще се виждаш пак с Рита Бенсън? — Въпросът беше към Ран.

— Всъщност ще вечерям с мисис Бенсън.

Човекът от отдела за връзки с обществеността го прекъсна.

— Наричай я Рита, особено пред журналистите. На нея ще й хареса, а на тях още повече. Къде отиваш след това?

— На театър, поне планът беше такъв.

— Добре, след това къде?

— Ами вкъщи, предполагам. Други планове нямам.

— Това е добре. Ти няма да правиш планове. Ние ще ги правим. Ще отидеш в „Сарди“. Там ще има наш човек — журналист. Това ще реши въпроса за няколко дни. В четвъртък вечерта има една важна филмова премиера. Имам няколко билета за специални хора. Мислиш ли, че Рита ще дойде с теб?

— Не знам, ще я попитам.

— Е, ако не иска, ще намерим някоя друга знаменитост. Сега…

Разговорът продължи един час и Ран си даде сметка, че вечерите му, поне през вечер, са ангажирани със светски събития до края на месеца.

— Господа, много ми е неприятно, че ви прекъсвам, но имаме уговорен час за подстригване. — Това беше Марджи. — Ще се видим в пет.

— Ще дойда с вас — каза Джордж Пиърс, надигайки се от мястото си. — И ще се срещнем всички пак тук в пет часа.

Върнаха се обратно в „Пиер“ десет минути преди пет. Косата на Ран беше подстригана модно, а един нов черен костюм с елегантна кройка беше сменил стария му по-скромен костюм. Джордж Пиърс беше използвал влиянието си в един моден магазин за мъжки дрехи да направят някои дребни поправки на костюма, както и на смокинга, с който щеше да бъде по-късно тази вечер. Дори остана време за кратко посещение при шивача, който му взе мярка, а Джордж Пиърс го убеди, че трябва да остави всичко друго в ръцете на шивача.

Сега, когато пресконференцията щеше да започне много скоро, Ран усети, че започва да се притеснява.

— Никога досега не съм правил такова нещо — повтори той.

Джордж Пиърс изглеждаше готов за всичко.

— Заведи Ран да изпие нещо и го успокой. Изчакай трийсет минути и тогава ела. През това време аз ще проверя дали всичко е готово.

— Трябва да му имаш доверие, Ран — каза Марджи, когато се настаниха в едно удобно сепаре в дъното на бара. — Имаш късмет, Джордж Пиърс е най-добрият в бизнеса. Никой друг не познава издателския бизнес като него, а и ти имаш такъв старт, че вече си направил няколко обиколки на пистата. С какво ще се занимаваш сега?

— Не съм мислил още, а както изглежда от програмата, която ми връчиха, известно време няма да имам възможност да мисля за това.

— Ще те питат за това, но ако един автор не пише, значи не е обещаващ, затова просто кажи, че още не си готов да отговаряш на този въпрос. Това ще ги накара да изчакат, докато ти започнеш нещо ново.

Ран започна да се отпуска в компанията на Марджи.

— Наистина нямам представа за какво ще пиша или дали ще напиша нещо, което да може да се издаде. Потребността да описвам нещата на хартия съществува, но не и потребността да пиша нещо, за да бъде то издадено. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Разбира се, че знам точно какво искаш да кажеш. — Марджи продължи спокойно и делово. — Най-добре ще бъде да не се тревожиш за това. Ще пишеш отново и няма начин това да не стане, ако го искаш. Ти си писател. От опита ми в този бизнес ще кажа, че писателите попадат в две категории. В първата категория попада писателят, който изучава умението да се изразяваш и да описваш, който познава отлично инструментите на езика, който измисля сюжета от началото до края и след това сяда да приложи знанията си и да си свърши работата. Често той е много добър. Този писател може да бъде обучаван. В другата категория попада онзи, който е преследван от някаква идея или от съществуваща ситуация, и не може да се отърве от нея, докато не я опише на хартия. Възможно е само да опише ситуацията, без да предложи решение, защото такова може и да не съществува. Той може и да не е добър по граматика, пунктуация или дори правопис, но това няма значение. Някой ще бъде нает да оправи или поправи пунктуацията или правописа, но никой не може да бъде нает или обучен да прави онова, което писателят прави. Той пише единствено и само, позовавайки се на съществуващото в живота, разказите му са изградени от житейски ситуации, които съставляват живота, от постоянните гледки и звуци, от миризмите и емоциите, изграждащи всеки един ден. Неговата творба е жива, тя диша. Този човек трябва да пише. Няма как иначе. Той е писател. Първият може да пише коментари, реклами или наръчници, или изобщо да не пише, ако така реши. Това обаче не важи за втория. Той пише, защото му идва отвътре. Не може да му бъде възложена задача да пише, нито може той сам на себе си да я възложи, да седне и да я изпълни, защото тя е като свое задължение. Ти си от този втори тип. Те не са винаги гении, но тук е мястото на гения. Ти може и да не си гений. Много е рано да се знае. Обаче си писател, това е ясно още отсега, при това си дяволски добър писател! — Тя си погледна часовника. — Ооо! Изпий си питието. Господ ще се ядоса, ако закъснеем.

Ран остави питието си недопито и я последва до асансьора. Не можа да не се засмее, като чу как Марджи обявява Джордж Пиърс за Господ. Почувства, че навлиза в друг нов свят със съвършено различни хора, каквито никога не беше познавал. За него това беше вълнуващо и той изпита това вълнение с цялото си същество. Бяха сами в асансьора.

— Между другото — каза той, — благодаря за това, което каза. Не беше само комплимент, а направо гласуване на доверие.

— Не го възприемай така. — Тя широко му се усмихна. — Аз казвам само истината. Не че съм моралистка, но е по-просто, ако казваш само истината. Така не трябва постоянно да сверяваш нещата със себе си. Аз казах истината. Знам я, нека сега и пресата да я узнае. Джордж Пиърс им разправя сега колко си велик, колко си умен и така нататък, затова искаше да си в залата няколко минути по-късно. Дал им е и биографична справка, която изготвихме за тази цел. Просто се отпусни и бъди себе си. Няма за какво да се притесняваш.

Ран я гледаше, докато тя говореше. Привлекателна жена, тридесет — тридесет и пет годишна, трудно може да се прецени, елегантна, с перленосив костюм, обувки в тон, интересно овално лице с бръчици от смях в ъглите на очите, тъмната й коса изящно завъртяна отзад на кок, вечно с бележник и молив в ръка.

Ран се засмя като чу инструкцията й да се отпусне и да бъде себе си, след разговора на обяд за неговия имидж, новите дрехи, прическата и програмата му до края на месеца.

Вратата на асансьора се отвори и двамата пристъпиха в покрития с червен килим коридор — в единия му край се виждаше отворена врата. Джордж Пиърс се запъти към тях да ги посрещне.

— Не очаквах нещата да се развият толкова добре. — Лицето му се разтегли в широка усмивка. — Вчерашното съчинение явно е помогнало. Няма да ти е трудно, Ран. Запомни само, че повечето от тези хора са високопоставени и са приятели.

Когато влязоха, в залата с гръб към вратата имаше около четиридесет мъже и жени плюс хората от отдела за връзки с обществеността, с които Ран се беше запознал на обяда. Отляво, опряна в стената, една маса се използваше като тезгях на бар. Там беше застанал шефът на отдела за връзки с обществеността. Срещу вратата имаше друга маса, зад която се издигаха френски прозорци от пода до тавана със завеси от тъмночервено кадифе в тон с килимите. Към тази маса се насочиха Ран, Марджи и Джордж Пиърс. Човекът от бара им занесе три чаши и всички зачакаха в напрегната тишина Джордж Пиърс да си провери бележките. Той се изкашля и стана.

— Дами и господа, вече имате биографичните данни, които би трябвало да са отговорили на много ваши въпроси, но трябва да ви кажа, че те ми бяха изпратени от майката на мистър Колфакс, когато той беше извън страната, така че неговата информация за някои неща може да се окаже много различна от нейната. Затова не се колебайте да задавате всякакви въпроси.

Репортерите реагираха на думите му със смях.

— Ще помоля мистър Колфакс да остане седнал през цялото интервю, както и вас за същото, а бармана — да следи пълна ли е чашата на всеки от вас. Кой вдига ръка? Да, мис Браун. — Джордж Пиърс седна на мястото си и отпи глътка уиски със сода.

— Мистър Колфакс, известно време се чудех как толкова млад човек може да напише такава книга като Чои. Сега забелязвам, че сте бил готов за колеж на дванайсет години. Може ли да ни кажете нещо повече за това?

През следващите четиридесет и пет минути въпросите бяха свързани главно с биографични данни и със справочната литература, която е използвал за книгата си. Ран отговори на всички въпроси изчерпателно, но колкото е възможно по-кратко.

Една млада жена на последния ред, която не беше говорила досега, вдигна ръка. Джордж Пиърс попита нещо Марджи, преди да й даде думата.

— Да, мис Адамс. Извинявайте, но мисля, че с вас се срещаме за първи път.

— Да. — Жената имаше добре модулиран глас. — Идвам от Западния бряг. Аз съм Нанси Адамс от Трибюн. Мистър Колфакс, как така знаете толкова много подробности за черния пазар в Корея?

Ран почувства как вратът му почервенява.

— Мис Адамс, не знам нищо за черния пазар в Корея.

— Но пишете за него толкова реалистично. Как е възможно това, ако не знаете нищо?

— Помолен съм да не обсъждам това.

Джордж Пиърс се изкашля и стисна долната си устна с палеца и показалеца, канейки се да се намеси.

— От кого сте помолен, мистър Колфакс? — продължи бързо Нанси Адамс.

— От един от командващите офицери.

— Командващ кого, мистър Колфакс? Дадоха ли ви под съд заради връзки с черния пазар?

— Не, беше доказано, че няма никакви връзки.

— От кого, мистър Колфакс, след като не е имало съдебен процес?

— От група командващи офицери.

— Не от военен съд?

— Не.

— Просто от група офицери?

— Да.

— Мистър Колфакс, в книгата ви се разказва за офицери с висок чин, свързани с черния пазар. Възможно ли е онези, които доказват, че нямате нищо общо с черния пазар, да са същите хора, за които пишете?

— Не.

— Но как да повярваме, мистър Колфакс, ако вие, както казвате, не знаете. Как се казва командващият?

— Той не е замесен.

— Ако той не е замесен и вие не сте замесен, защо не му кажете името?

— Генерал Апълби. — Ран съжали, че е казал името, но жената го беше изнервила с настоятелните си въпроси.

Джордж Пиърс се изправи.

— Дами и господа, много ми е неприятно, че трябва да прекъсна този разговор, но знам, че мистър Колфакс трябва да се преоблече за вечеря. Благодаря ви много и се надявам, че тази среща ще ви бъде полезна.

— Мистър Колфакс, още само един кратък въпрос, моля ви. — Това беше първата жена, която бе вдигнала ръка. — Мисля, че на моите читатели ще им бъде интересно да узнаят какво ще избере да прави един млад военнослужещ първата си вечер в Ню Йорк след толкова дълго отсъствие. Ще ми отговорите ли?

— Веднага. Вечеря и театър.

— В компанията на някой специален човек?

— Рита. Рита Бенсън.

— Ооо! Разбирам. Много специален човек! Благодаря, мистър Колфакс.

Джордж Пиърс и Марджи изглеждаха доволни от следобеда и се разделиха с Ран във фоайето. Ран се прибра вкъщи с такси, за да се преоблече за вечеря.

— Ооо, сър, изглеждате толкова различен. — Усмивката на Сунг показваше ентусиазма му. — Целият сте нов от сутринта. Изглежда хубаво, различно, но хубаво. — Той пое пакета, който Ран носеше.

— Благодаря, Сунг. Веднага ще се преоблека и ще сложа смокинга, който е в кутията.

— Вашата майка се обади, сър. Тя говори тревожно. Тя иска вие да се обадите.

— Добре, ще й се обадя сега, но ще бъда кратък. Нямам никакво време. Пусни водата във ваната, ако обичаш, но да не е много гореща.

Ран седна на бюрото в библиотеката.

— Как си, мамо? Случило ли се е нещо? — Този път се свърза веднага.

— О, Ран, толкова се радвам, че се обади. Не знам дали се е случило нещо, докато ти не ми кажеш. В сутрешния вестник имаше една статия, която намеква за разни неща. Ран, коя е Рита Бенсън? — Гласът на майка му звучеше неспокойно.

— Няма защо да се безпокоиш заради нея. — Ран се засмя. — Тя е просто една жена, с която се запознах самолета.

— Не и според статията.

— Мамо, мога да ти кажа само това, което на мен ми беше казано, и то е: Не обръщай внимание на глупостите, които четеш във вестниците. Тя е симпатична дама, това е всичко.

— Стига да си сигурен, че не си новото попълнение в нечия конюшня, макар че и това не е лошо, ако точно това искаш.

— Не съм в ничия конюшня и няма да бъда. Няма за какво да се тревожиш. Мамо, сега трябва да бързам, защото ще закъснея за вечеря.

— С нея?

— Да, мамо. — Ран пак се засмя. — С мисис Бенсън.

— Ами добре. Пак ще говорим.

— Ще се видим скоро, мамо, и ще харесаш мисис Бенсън, когато се запознаеш с нея.

След като затвори, Ран остана на стола замислен. Не можеше да се ядоса на загрижеността й. Това не беше любопитство. А открита, естествена загриженост. Подейства му успокоително, че нея я имаше някъде на заден план в живота му, винаги загрижена за неговото щастие.

— Мило момче, не си закъснял — каза Рита Бенсън, когато той се обади в стаята й в хотел Сейнт Реджис четирийсет и пет минути по-късно. — И никога не се извинявай. В този свят, ако закъснееш с по-малко от четирийсет и пет минути, значи си дошъл навреме. Искаш ли да се качиш в моя апартамент за един коктейл или искаш да се срещнем долу в салона заради вестниците? Искам само да кажа, че ако това е конюшня, много скъпо плащам за нея.

— Ще се срещнем в салона, Рита — разсмя се Ран. — А конюшнята не ме тревожи.

— О, боже, докъде съм стигнала — разсмя се и Рита Бенсън. — Ще се видим след малко.

Ран се зарадва, че е с новия смокинг няколко минути по-късно, когато Рита Бенсън влезе в салона за коктейли. Всички се обърнаха да я видят, докато тя се приближаваше към масата. Изглеждаше като трийсет и пет годишна, но Ран подозираше, че е по-скоро към петдесет и пет. Дългата й копринена рокля с цвят на вино прилепваше към стройното й тяло с присъщата елегантност на една дреха, ушита за онзи, който я носи. Късо подстриганата й коса покриваше равномерно главата й, като рамкираше драматично лицето й, и подчертаваше дългата й грациозна шия и нежни рамене.

— Рита, колко си хубава! — Ран й направи този комплимент искрено и стана да издърпа стола й.

— Разбира се, че съм, мило момче. Господ знае какъв труд полагам. Много любезно от твоя страна, че забеляза. Но хубавият си ти. Колко си красив. Кой те подстрига? Може би трябва да му дам възможност да се изпробва на моята коса.

Изпиха бързо коктейлите си и се преместиха в трапезарията.

— Ран, искам да кажа, че книгата ти е просто чудесна. Поръчах я веднага щом пристигнах в хотела и не я оставих, докато не я прочетох. Цял ден ме занимава идеята да бъде поставена на Бродуей, но си мисля, че сцената не е подходяща за нея. Може би филм, макар че никога не съм работила с филми. Ще трябва да поговорим за това, когато имаме повече време. Сега просто закъсняваме.

Тя стана от масата и Ран й помогна да си сложи кожената наметка.

— Добави двайсет процента към сметката ми, Морис — каза тя, подминавайки сервитьора.

Ран едва успяваше да задържи вниманието си върху пиесата, която гледаха. Мислите му непрекъснато се отклоняваха към думите на Рита за книгата му, казани по време на вечерята. Той беше поласкан, разбира се, но тази идея му беше странна. Никога не беше свързвал историята на стария човек с нещо друго, освен с книга, а още не беше свикнал с историята, представена в книга.

— Хареса ли ти пиесата? — попита Рита, докато той й помагаше да се настани в лимузината.

— Много ми хареса, но трябва да призная, че ми беше трудно да се съсредоточа след онова, което каза на вечеря.

— Искаш да кажеш за книгата ти? Аз съм съвсем сериозна, но ще трябва да я прочета отново и тогава ще говорим.

До „Сарди“ стигнаха бързо.

— Мисис Бенсън, мистър Колфакс — изговори ясно имената им главният келнер. Очаквахме ви да дойдете. Масата ви е точно там. Мистър Колдуел е вече тук.

Ран отдавна знаеше, че колонката на Емет Колдуел се публикува едновременно във всички големи вестници по света, но не беше подготвен за човека, с когото се запозна на масата. Той беше висок и непринуден, с раздалечени очи, които гледаха интелигентно, с малко по-високо чело, отколкото трябваше, заради което не можеше да мине за хубав. Имаше вид на колежански професор. Той се изправи.

— Рита, за мен винаги е удоволствие — протегна той ръка. — А вие сте Ран Колфакс. Трябва да ви кажа, че не бих ви познал по вчерашната снимка във вестниците.

Ран се здрависа. Ръкостискането на мъжа беше силно и енергично и Ран го хареса. Създаваше впечатлението, че отдавна е свикнал с професията си, която оставяше следи във всичко, което върши.

Разположиха се удобно около кръглата маса в ъгъла и поръчаха за вечеря известния Сарди стейк със зелена салата.

Разговорът водеше Емет Колдуел.

— Рита, има ли истина в слуха, че смяташ да купиш филмовите права за книгата на Ран?

Рита изглеждаше замислена и не отговори, докато келнерът, който сервираше питиета им, не се отдалечи от масата.

— Да, истина е, че обмислям въпроса. Не съм решила и не мога да взема решение, без да получа добър съвет. Според мен книгата е чудесна, една вълнуваща история, красиво разказана. Дали е подходяща за сцена, дали може да се възползва от възможностите на сцената и на историята, не знам. Може би е по-добре да се направи филм. За това ми трябва добър съвет. Имам уговорена среща с Хал Грей в понеделник сутринта и съм го помолила да прочете книгата дотогава.

Ран знаеше, че Хал Грей е шеф на най-преуспяващата независима продуцентска компания в страната, печелила много награди за документални филми.

— Мисля, че ако Хал прояви интерес, може да свърши добра работа с тази книга — продължи тя. — Това е един исторически роман.

Емет Колдуел дискретно си водеше бележки в малък бележник.

— А ти какво мислиш за това, Ран?

— Откровено казано, не съм имал време да помисля. Марджи Билоус от издателството спомена, че трябва да имам агент, който да урежда авторските права, и се уговорихме да ме запознае с някого. Ако обаче Рита се интересува, аз съм сигурен, че ще използва книгата по най-добрия начин.

Колдуел се усмихна.

— Аз познавам Марджи добре и ако тя проявява интерес към теб, Ран, най-добре ще бъде да последваш съвета й. Тя е много опитна, в този бизнес по-добра от нея няма. Джордж Пиърс трябва да е щастлив, че я има. Тя наистина си знае работата.

Разговорът продължи, докато вечеряха и на Ран му беше приятно да слуша с каква лекота си говорят Рита Бенсън и Емет Колдуел. Да, друг свят е това, помисли си той, и откритието го очарова.

Сунг го чакаше, когато се прибра вкъщи, и му донесе питие в библиотеката.

— Сунг, не бива да ме чакаш, когато излизам вечер — каза му Ран. — Изглежда известно време ще се прибирам късно.

След горещия душ Ран облече чиста пижама и легна в огромното старо легло в притъмнялата спалня, а шумовете на нощния град долу под него долитаха като фон на мислите му, докато той си припомняше събитията на деня и разсъждаваше как беше стигнал дотук в своя живот. Чуваше гласа на баща си, който говореше на майка му преди много години.

„Дай свобода на нашето момче, Сузан“, казваше често баща му. „Дай му свобода и той ще намери себе си.“

Беше ли намерил себе си, мислеше той? Това ли е Ран Колфакс, чудеше се той, предавайки се на съня.

Стаята беше още тъмна, когато Ран отвори очи сутринта и за миг не можа да се ориентира къде се намира. Сънищата му бяха объркани, в тях бяха лейди Мери в Англия, Стефани в Париж и майка му в Охайо. Как ще реагират тези жени на промените в живота му? Познатата обстановка го върна в реалността. Той стана, дръпна завесите и отвори френските прозорци към терасата. Топлата слънчева светлина нахлу в стаята. Ран си сложи шорти и излезе на слънце, оглеждайки ъгъла на сянката си. Около десет часа, прецени той, време за слънчева баня преди следобедните сенки да погълнат терасата. Той се настани удобно на един шезлонг, а слънцето затопли слабото му тяло.

— Аз имам всички вестници, както казахте, млади господине — съобщи Сунг, когато донесе кафе на Ран на терасата. Ран продължаваше да се учудва и радва как прислужникът му го наблюдава и предвижда желанията му. — Те са на вашето бюро, когато сте готов. Да ги донеса ли тук?

— Не, ще почакат. Искам първо да се насладя на слънцето.

Обаждането на Марджи прекъсна мислите му.

— Ран, прочете ли вече вестниците?

Ран призна, че още не ги е прочел.

— Не вярвах, че някой ще успее да се изяви още днес, но Нанси Адамс от Трибюн все пак е успяла. Мисля, че е злобна, Ран. Книгата ще се продаде, което е хубаво, но тонът й като цяло е злобен. Не й обръщай внимание. Какво ще правиш за обяд? Ние имаме среща с агента в три часа и си помислих, че може да обядваме заедно преди това.

Ран се съгласи да се срещнат по обяд, затвори телефона и се зае да открие Трибюн сред вестниците. Статията беше на първа страница долу. МОМЧЕТО ОТ ЧЕРНИЯ ПАЗАР ЖЪНЕ БЛЯСКАВИ УСПЕХИ. Имаше една снимка — той и Рита слизат от колата пред театъра. Ран прочете статията, в която Нанси Адамс обясняваше, че той, Ран Колфакс, който е натрупал състояние на черния пазар в Корея, действайки на него или пишейки за него, е видян снощи с богатата вдовица Рита Бенсън, която се възползва с пълни шепи от печалбите на Ран Колфакс. Ран се усмихна горчиво, като си спомни, че той беше гостенин на Рита за вечеря, а издателят му беше поел разноските за всичко останало.

Финалът на статията разтревожи силно Ран: „Изглежда някой би трябвало да се погрижи да разбере от генерал Апълби как точно е доказано, че мистър Колфакс не се е подвизавал на черния пазар, та толкова лесно е оправдан. Достатъчно е само да се прочете книгата му, за да стане ясно, че познава от първа ръка цялата гадна операция“.

— Но тя няма право да пише такива неща — каза възмутено той на Марджи по-късно, докато обядваха.

— О, напротив, има право. — Гласът на Марджи прозвуча тихо, но твърдо. — Това е цената, която плащаме за свободата на печата — продължи Марджи. — Тя може да пише каквото си пожелае, стига то да е доказуемо, а то е такова. Тя пише, че си натрупал състояние от черния пазар, като или си действал на него, или си писал за него. Това е истина. Наистина си писал за това и в момента печелиш пари. А след статията й ще спечелиш още повече. Но не може да се засягаш от това.

Продължиха този разговор през целия обяд и след това в офиса на литературния агент.

— Много те харесват, Ран — каза му Ралф Бърнет, шефът на агенцията. — Имаме вече предостатъчно клиенти, но теб ще те вземем. Ако някой иска да поговори с теб за работата ти, пращай го при нас. Това е всичко. Но трябва все така да те харесват. Ако това стане, всички ще забогатеем. След днешната статия книгата ти за една седмица ще скочи нагоре до номер 1 в класациите, ще видиш.

Стана точно така. Ран седеше на бюрото си, вестникът пред него беше отворен на страницата с рецензии на книги. Една дълга сериозна рецензия за неговата книга беше отпечатана точно срещу класацията с бестселърите. Джордж Пиърс, Марджи и Ралф Бърнет ще бъдат много доволни, помисли си той.

Той също остана доволен от прочетеното. Рецензентът беше разбрал толкова добре всичко, което Ран се беше опитал да предаде, че самият той остана изненадан. Не всички излезли статии — а такива имаше много — бяха толкова сериозно или толкова внимателно написани. Всичките бяха добри, фактологични, само писанието на Нанси Адамс беше последвано от още две статии в Трибюн, в едната от които тя разказваше за опита си да осъществи телефонен разговор с генерал Апълби в Корея. Генерал Апълби не приел обаждането й, но обяснил на оператора, че няма какво да се коментира. Като съобщаваше за телефонния разговор, тя си осигуряваше възможност да повтори злобните си подмятания. Два дни по-късно тя написа за една среща, която имала със сенатора Джон Истън, млад и надежден кандидат за президентските избори от щата Ню Ингланд и член на комисията, разследваща случаи на корупция при военните, който беше обещал да прочете и да се срещне отново с нея. Тя обещаваше на читателите си, че ще получат подробен отчет за казаното от сенатора и отново използваше възможността да повтори предишните си изказвания.

През тези две седмици, откакто Ран беше в Ню Йорк, всичко, което правеше, се отразяваше от вестниците. Той се чудеше как е възможно читателите действително да се интересуват от всяка негова крачка. Той отиде на премиера с Рита в четвъртък, а в събота бяха на благотворителен бал. В петък беше на обяд с Джордж Пиърс и Марджи — ангажирано ежедневие, което течеше по установен ред, разказано на клюкарските страници на вестниците. Майка му предано се беше обадила няколко пъти във връзка със статиите и той искрено съжаляваше, че така е променил живота й. Единственото, което можеше да направи, е да продължава да я уверява, че всичко е наред. Телефонът на бюрото прекъсна мислите му. Обаждаше се Доналд Шарп.

— Професор Шарп, извинявайте, че не ви писах да ви благодаря, че ме свързахте с Джордж Пиърс. Аз съм тук само от две седмици, а те са толкова заети, че…

— Знам — разсмя се Доналд Шарп. — Чета вестници. Ти наистина не се спираш. Коя е Рита Бенсън? Сигурно е нещо специално, щом разполага така с времето ти.

Сега беше ред на Ран да се разсмее.

— Тя е една много симпатична дама, с която се запознах в самолета от Сан Франциско, а сега иска да направи филм по моята книга. Вестниците преувеличават всичко.

— Знам. — Доналд Шарп замълча за момент. — Върху какво работиш сега, Ран?

— Не работя. Всъщност не мога дори да помисля за какво искам да пиша. Сигурен съм, че ще го направя, но вестниците отнемат цялата ми енергия, като се започне с пристъпи от гняв, та се стигне до луд смях.

— Мога да ти кажа как да се справиш с това, Ран. Колкото и странно да ти прозвучи, просто не ги чети. Нищо не можеш да направиш, каквото и да напишат, но можеш да продължиш с работата си, ако им обърнеш гръб. Ако обръщаш внимание на всичко, което хората говорят за теб, никога няма да постигнеш всичко, което би могъл или би трябвало да постигнеш. Познавал съм хора в твоето положение и, повярвай ми, единственият възможен начин да продължиш, е да им обърнеш гръб.

— Сигурно сте прав. Всички, които познават този бизнес, казват същото. Но нали разбирате, че е много по-лесно да стане на думи, отколкото в действителност.

— Разбира се, че е така, мило момче, но е нещо, към което да се стремиш. Опитай сега по този начин и нещата ще заработят. Рано или късно ще се озовеш в това положение — след много страдания и душевни мъки, — но ако сега приемеш съвета ми и спреш да обръщаш внимание на хорските приказки и също на вестниците, ще си спестиш много терзания. Аз в моя скромен живот трябваше да науча това сам.

Обръщението „мило момче“ и личната нотка в разговора събудиха спомена за онази нощ в дома на Доналд Шарп и Ран почувства, че се изчервява.

— Професор Шарп, аз…

— Чакай, Ран — прекъсна го Доналд Шарп. — Преди да продължим по-нататък, има две неща, които трябва да изясним, и аз мисля, че мога да направя това много бързо. Първо, казвай ми Дон. Струва ми се, че разликата в годините ни или в общественото ни положение сега не е толкова голяма. Второ, съжалявам за случилото се между нас преди години, но не бива да позволим то да попречи на бъдещото ни приятелство, ако зависи от нас — и двамата сме интелигентни, затова мисля, че можем да се справим. Аз постъпих с теб, както би постъпил всеки мъж в моето положение. Сигурно можеш да разбереш това сега. Ти постъпи с мен, както би постъпило всяко момче в твоето положение. Аз напълно разбирам това. Няма да кажа, че нещата ми харесват такива, каквито са. Няма нужда да се лъжем, но след като не можем да ги променим, нека да бъдем приятели, ако можем. Мисля, че това е всичко по въпроса.

Ран изпита облекчение, че Доналд Шарп говори толкова откровено.

— Мисля, че това ми харесва, Дон. Стига и двамата да помним фактите.

— Аз никога няма да забравя, мило момче. Майка ти ми каза, че отива в Ню Йорк след две седмици и аз мисля, че може би ще пътувам с нея. Кой знае? Може би сега, след като съм му дал теб, Джордж Пиърс ще иска да издаде нещо мое. Така или иначе, запази малко време за нас и скоро ще се видим.

Ран обеща и остана така, потънал в мисли след разговора. Много неща се бяха случили в неговия живот от онази нощ, която беше прекарал в дома на Доналд Шарп и макар че чувството за физическо отвращение оставаше силно, разбираше по-добре съжалението, което бе изпитала майка му към този човек по онова време. Сигурно наистина е трудно за мъж като него да създаде задоволяващи го отношения, разпънат като него между половете. Припомняйки си, Ран чу гласа на баща си по време на един от техните дълги разговори.

„Светът се състои от много различни видове човешки същества и докато ти, самият ти и само ти си отговорен за това какъв човек ще станеш, трябва да опознаеш колкото се може повече различни типове, защото те са основните компоненти на живота, какъвто е той днес. Това, че има крадци и че ти знаеш, не означава, че трябва да крадеш. Това, че има канибали и проститутки, не означава, че е хубаво да се яде човешка плът или да се продава собственото тяло, но фактът, че не е хубаво за теб, не бива да те спира да опознаеш онези, които го правят или да се опиташ да разбереш защо го правят. Много пъти ще се чувстваш наскърбен, защото цениш дълбоко красотата и почтеността във всичко, което правиш, а хората, за съжаление, не са винаги красиви или почтени. Те невинаги са такива, за каквито ги мислиш, затова бъди доволен, ако поне са честни с теб и можеш да се научиш да ги разбираш такива, каквито са. Стой настрана и бъди такъв човек, какъвто искаш да бъдеш. И тогава някой отнякъде ще дойде да ти докаже, че всичко онова, което притежава красота, сигурно е хубаво, и когато този човек дойде, ти ще го познаеш, защото вече ще си познавал много други и ще бъдеш готов за дълготрайната връзка, която сама по себе си е най-дълбокото удовлетворение за човека.“

Сега Ран разбра, че може да приеме Доналд Шарп като приятел, какъвто и да е той, и това приятелство не е нужно да му въздейства — на него самия и на образа му за себе си — по никакъв друг начин, освен да обогати познанията си за още една от многобройните черти на човешката природа. Размишленията на Ран отново бяха прекъснати от телефона на бюрото му. Беше Рита Бенсън.

— Ран, ако изпратя моята кола да те вземе, можеш ли да дойдеш да изпием по един коктейл и да вечеряме? Хал Грей дойде тук за уикенда и през цялото време говорим само за твоята книга, има няколко неща, които бихме искали да обсъдим с тебе. Може да преспиш тук и утре ще се върнем заедно в града.

Той каза, че ще отиде. Сунг му приготви лек обяд и сложи в една чанта някои неща за пътуването, така че Ран беше готов, когато портиерът съобщи, че колата на мисис Бенсън е пристигнала. В неделя следобед трафикът не беше натоварен и на Ран му беше приятно да пътува из предградията, оттам по широкия път и до Кънектикът в дома на Рита Бенсън. Това беше голяма стара каменна къща, която тя беше купила и ремонтирала, разположена сред обширни ливади и градини, поддържани най-старателно. Коктейлите бяха сервирани на южната тераса, където те се радваха на топлината на следобедното слънце. Хал Грей, разположил се в един шезлонг, с лице към Рита и Ран, говореше.

— Има проблеми с проекта, Ран — обясняваше той. — Историята е чудесна и ще върви добре на екрана, но лошото е, че няма роля, достатъчно важна за американска звезда, а ние трябва да имаме такава, за да осигурим търговския успех. Смятах, че сценаристите ще могат да впишат ролята на автора, изиграна от звезда, така че ще представим историята на книгата, която ще включва историята в книгата и това ще ни даде ролята, от която имаме нужда.

Разговорът продължи по време на вечерята и след нея и Ран се съгласи да работи със сценаристите, за да създадат нужната роля.

На другия ден, когато се върнаха в града, тримата се срещнаха с агента на Ран и с адвокатите на Рита и Хал Грей и необходимите документи бяха подписани. Джордж Пиърс много се зарадва и настоятелно покани всички на вечеря, за да отпразнуват случая. На другия ден Хал Грей щеше да даде обяд за журналистите и да обяви официално новините.

Ран не можеше да потисне чувството си на неприязън към Нанси Адамс от Трибюн и тъй като знаеше, че ще я види на предстоящия обяд, сподели чувствата си пред Джордж Пиърс и Рита Бенсън същата вечер. Марджи и Хал Грей се извиниха, че трябва да си тръгнат след вечеря заради ангажименти рано на другата сутрин, така че тримата отидоха с колата на Рита в апартамента на Ран, където Сунг им сервира питиета в гостната.

— Очарователен апартамент имаш, Ран. Определено мъжки, но все пак долавям следи от жена тук-там.

Рита седна на канапето срещу камината, огънят вече се бе разгорял, макар че Ран го бе запалил с клечка кибрит само преди минути, когато влязоха в стаята. Ран смяташе, че има нещо китайско в начина, по който Сунг умееше да накладе огън така, че да се разпали много бързо.

— Сигурно са от Серена, втората съпруга на дядо ми. Не съм променял нищо след смъртта му, откакто апартаментът стана мой.

Ран се настани в удобния фотьойл от едната страна на камината, а Джордж избра другия от другата страна на камината. Ран си даде сметка, че това са първите гости, които беше довел, откакто се върна. Не му беше минало през ум да промени нещо в апартамента.

— Наистина трябва да преобразиш жилището така, че да съответства на личността ти, Ран. — Рита отпи от питието си и остави чашата на масичката. — Хубаво е да изразиш себе си в обкръжението си.

— Може би още не знам какво бих изразил, Рита… но има време за това. В момента имам проблем и мисля, че вие двамата можете да ме посъветвате как да постъпя, затова исках да поговоря с вас тази вечер. Утре ще трябва да говорим с Нанси Адамс…

— Знам — прекъсна го Джордж Пиърс. Мислил съм за това. Разбираемо е, че си разстроен и ядосан от всичките й писания, а сега и това парвеню, сенаторът как-му-е-името, който обещава пълно разследване заради твоята книга. Това, което трябва да помним, е, че тя наистина не може да ни направи нищо лошо. Може да ни подразни и вбеси, но колкото повече пише, толкова повече книги продаваме и толкова по-богат ставаш ти в края на краищата. Най-лошото, което може да се случи, е да трябва да отговаряш на някои въпроси, но ти си невинен и това няма как да ти причини нещо лошо. Аз предлагам да забравиш това. На нея не й обръщай внимание и продължавай. Тя е от тази нова порода разследващи журналисти и си върши работата, която е да продава вестници. Това, което трябва да се помни, е, че тя също така продава и книги. Просто недей, при никакви обстоятелства, да си изпускаш нервите пред нея. Защото тогава тя може да каже нещо, което е вярно. Може да каже, че си си изпуснал нервите, когато ти е задавала въпроси.

— Аз знам как да се справя с това. — Рита изглеждаше замислена, докато говореше. — Нека пресконференцията да бъде моя. Така репортерите могат да задават въпросите си на мен, а аз мога да получа от Ран или от Хал информацията, която сме готови да предоставим.

Джордж Пиърс отпи голяма глътка от питието си.

— Това е добра идея, Рита. Струва ми се, че е логично ти да отговаряш на техните въпроси.

— Разбира се, че е така. В края на краищата аз съм човекът, който е похарчил един милион долара. Това, мили мои, е все още новина.

И тримата се засмяха.

— Има още нещо, за което бих искал да получа съвет. — Ран ръчкаше огъня, докато говореше. — Мислех да се обадя на сенатор Истън и да му предложа да отговоря на всякакви негови въпроси, които би могъл да има. Аз нямам какво да крия, а и по този начин може да доведем нещата до критичната им точка.

— Просто остави нещата така — каза Джордж. — Нека да се обади той, ако иска. Ти не си направил нищо, така че забрави за това.

— Прав си, Джордж — Рита стана от канапето. — Сега трябва да се прибера вкъщи, ако искам да съм на линия утре.

Ран им пожела лека нощ на вратата и се върна да допие питието си пред камината.

— Тя няма какво повече да каже, мамо.

Ран седеше в кабинета на дядо си с майка си и с Доналд Шарп. Бяха пристигнали със следобеден полет и майка му беше настанена в стаята за гости, а Доналд Шарп беше избрал за свой щаб един малък хотел на съседната пресечка. Сунг се беше трудил два дни да приготви първата вечеря, която щеше да поднесе на майката на младия си господар. В пет часа в Ню Йорк беше вече тъмно и мразовитият въздух подсказваше, че зимата не е далеч. Огънят гореше игриво в камината, докато Сунг доливаше чашите им от една кана с Блъди Мери, предварително приготвена, а ароматът на топли китайски ордьоври, които се допичаха във фурната, изпълваше апартамента.

Ран продължи:

— Нанси Адамс е казала всичко, което може да каже. Тя раздуха цялата история и намеси в нея сенатор Истън. Аз отидох във Вашингтон да отговарям на въпроси пред неговата комисия. Генерал Апълби дойде от Корея и разказа за арестите, които са направили там, и това беше всичко.

— Ами — намръщи се майка му, — можеше да напише една статия, в която да съобщи резултата. Можеше да каже, че ти си невинен, след всички онези гадни намеци.

— Ран е прав, Сузан. Първо, журналистите рядко пишат статии, за да съобщят, че са сгрешили, и второ, това изобщо не е в стила на Нанси Адамс. Ран е известна личност сега. Книгата му е все още на първо място във всички класации. Просто трябва да приеме тези неща и да продължи работата си, което ми напомня за това… — Доналд Шарп сложи на коленете си тънко черно кожено куфарче за книжа и щракна закопчалката, след което извади голям кафяв плик. — Това е ръкописът на баща ти, Ран. Майка ти ми го даде да го прочета преди време и понеже е толкова хубав, си мисля, че трябва да направиш нещо с него.

— Струва ми се, че не мога да доразвия основните му идеи повече от това, което вече е направил. Мисля, че е постигнал целта си. Радвам се обаче, че ръкописът е тук и ще го прочета отново, за да разбера кое налага издаването му. Аз мисля, че трябва да бъде издаден, ако е възможно, защото е прекрасно написана творба и отразява в голяма степен времето и научните занимания на баща ми. Освен това, както знаеш, приемам изцяло теориите му за изкуството и науката.

— Аз също, както и ти знаеш. — Доналд Шарп стана и сложи ръкописа по средата на голямата зелена попивателна хартия на бюрото под прозореца, където Ран го беше преместил, за да може да гледа навън, когато вдигне очи от работата си. Това беше една от малкото промени, които Ран беше направил в апартамента след смъртта на дядо си.

Радваше се на посещението на майка си и на Доналд Шарп. Преподавателят се върна в Охайо след една седмица, но преди да замине, Ран покани гости на вечеря, за да може майка му да се запознае с Джордж Пиърс и с Марджи, а двамата с Доналд Шарп да се запознаят с Рита Бенсън. Рита и Джордж им направиха силно впечатление, както и на всички други, но и двамата оцениха практичното и реалистично отношение на Марджи към Ран и неговата кариера. След заминаването на Доналд Шарп Ран и майка му обядваха с Джордж и Марджи, след това вечеряха и ходиха на театър с Рита.

— Харесват ми приятелите ти, Ран — каза майка му. Бяха в гостната, където Сунг им беше сервирал късно питие след театъра.

— Дори Рита Бенсън ли, мамо? — усмихна й се Ран.

Майка му долови закачката.

— Да, особено Рита Бенсън, след Марджи, разбира се. Изобщо не е такава, каквато вестниците я представят.

— Хората рядко са такива, каквито вестниците ги представят. Радвам се, че одобряваш приятелите ми, мамо. — Ран каза самата истина. Знаеше, че ще продължи да бъде такъв, какъвто е дори ако тя не одобри това, но беше хубаво, че има одобрението й.

— Нищо повече не мога да направя за теб — каза майка му.

Очите й бяха нежни, усмивката й — тъжна. Тя все още беше красива жена.

— Какво беше намислила да направиш за мен, мамо?

Гласът му нарочно прозвуча закачливо, макар че той разбираше много добре какво иска да каже тя. Няколко дни след като майка му пристигна, той разбра, че тя е дошла с неясната идея, че той може би ще поиска тя да се грижи за къщата му. Тя не беше казала нищо по въпроса, нито пък той, но Сунг с отличното обслужване, винаги мълчалив, даде ясно да се разбере, че нямаше нужда от помощ за поддържането на къщата и за грижите, които той полагаше за младия си господар, внука на възрастния човек, спасил го от незнайния тормоз на служителите от американските имиграционни служби. Години наред къщата беше неговият остров на сигурност. Той не знаеше за Америка нещо повече, отколкото щеше да знае, ако беше останал в родното си село близо до Нанкин, Китай. Не търсеше други китайци, тъй като на този чужд остров те говореха на техния си кантонски диалект, който той не разбираше, както и те не разбираха него. В Америка той нямаше доверие на никого, освен на стария си господар.

Особено недоверие изпитваше към жените, откакто е бил измамен от собствената си сестра.

Преди години Сунг решил да се захване с търговия и купил със спестяванията си крайпътно магазинче за чай и поръчал на по-голямата си сестра да го поеме и да се грижи за него, докато той продължил да работи като сервитьор в един хотел в Шанхай. Всеки месец тя му казвала, че печалба няма. Тогава той разбрал от един съсед, че приходи има, но тя давала всичко спечелено на мъжа си, безделник и пушач на опиум, и на децата си. Не й казал нищо, тъй като тя била по-голяма от него, но тогава решил да напусне страната завинаги и да отиде в Америка, където нямал никакви роднини. Никой не му бил казал, че съществуват имиграционни закони. Не можел да си представи какво щяло да му се случи, ако не бил намерил убежище в тази къща. Но ето го тук да служи вечно на един млад господар. Той беше съвършено любезен с майката, но със самото си съвършенство той й казваше, че от нея няма нужда — в действителност няма място за нея — в тази къща.

— Не — каза тя, — не бях правила никакви планове за живота си, Ран, докато ти не се върна у дома от Корея. Не знаех как ще си се променил.

— Това беше едно прекъсване — каза замислено той. — То не ме промени. Само хората могат да ме променят, така си мисля, и това отнема време. Там нямаше време за никого заради глупави рутинни задачи и чиновници, които бяха…

Той сви рамене и отблъсна неприятните спомени в мълчание.

— А сега какво следва Ран? — попита майка му.

Ран сложи на масата чашата си за кафе.

— Ще се пренареждам и намествам — каза той.

— Ще се върнеш ли в колежа?

— Не виждам никаква причина за това. Знам къде да търся знание, когато ми е нужно.

— В книгите ли?

— Навсякъде.

— Мисля, че ще се върна у дома, Ран.

— Както ти решиш, мамо.

* * *

Тя остана още няколко дни и той се посвети на нея. Тя му беше скъпа, но беше вярно, че той нямаше повече нужда от нея. Въпреки това не проявяваше нетърпение. Водеше я по музеи и театри, на симфоничен концерт. Тези часове бяха приятни, но не предоставяха възможност за общуване. Когато се върнеха, Сунг ги посрещаше на вратата и им сервираше по едно питие преди лягане в библиотеката или в гостната. Веднъж, когато бяха сами, тя заговори за лейди Мери.

— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш за лейди Мери?

— О, не, тази история просто е приключила.

— Без съжаление?

— Без съжаление и от двете страни, мамо.

— За теб сигурно е било едно преживяване — предположи тя.

— Да, поне научих нещо за себе си.

— Само това ли?

— Само това. — Невъзможно беше, всъщност ненужно, да й обяснява. Имаше нужда от часове, в които да бъде сам, часове и дни, седмици и месеци, през които да започне отново да работи.

Тя се изправи.

— Мисля, че утре се връщам у дома, скъпи.

Той стана, прегърна я нежно и я целуна по бузата. Не, и за Стефани няма да й каже нищо повече. Може би нямаше нищо повече за казване. Имаше или не, той искаше да го запази за себе си, да го изживее, преди да говори за него.

— Както искаш, мамо. Но ще дойдеш пак, когато поискаш.

— Другия път ти ще дойдеш при мен, скъпи.

— Както искаш, мамо — отново каза той.

Разстоянието между тях се измерваше във време. Тя принадлежеше на миналото му и дори на настоящето, но бъдещето му си беше само негово.

Нямаше нужда да пришпорва това бъдеще, но все пак продължителността на собствената му младост го притискаше. Каквото и да правеше оттук нататък, искаше да пристъпи към него сега. Но как да започне и с какво? Сунг му служеше с мълчалива преданост, която осигуряваше атмосфера на ред и спокойствие в неговия дом. Социалният му живот бе навлязъл в едно русло й той делеше три вечери в седмицата между Джордж Пиърс, Марджи и Рита Бенсън. Известно време работеше със сценаристите върху ролята, която трябваше да се вмъкне в неговата книга, и сценарият, завършен и готов за разпределение на ролите, вече не изискваше да отделя от времето и енергията си. Често мислеше за Стефани. Пишеха си, разменяха си безсмислени писма, пълни с банална информация. Няколко пъти решаваше да отиде в Париж и да я види, но всеки път се размисляше дали не е по-добре да почака, докато тя дойде в Ню Йорк. Той не можеше да прецени колко важно е нейното присъствие в живота му или дали то ще бъде много важно. Той мечтаеше, четеше подвързаните с кожа томове в библиотеката, която дядо му беше попълвал повече от половин век, ходеше по улиците, беше зает, но разсеян, не знаеше къде или как да започне следващата си работна задача, или дори какво да започне. Краткият му военен опит избледняваше, от него не оставаше нищо, освен няколко спомена за корейската природа, за многолюдни улици и тесни улици, за казарми и за изолирания американски жилищен комплекс, където офицерите и техните семейства живееха и толкова достоверно възпроизвеждаха предградията на което и да е американско градче.

Той беше доволен, че в действителност не е участвал в този живот в Корея. Неговата книга разказваше за живота на корейците и макар че описваше американското военно присъствие, описанието беше направено през очите на корейците. От всичко, което беше преживял в тази малка, тъжна страна, един спомен, съкрушително ясен, изплуваше с жестока острота. Това беше лицето на севернокорейския войник комунист, който маршируваше на няколко крачки от граничната бразда, маршируваше безспирно, нощ и ден. Там, от другата страна на една невидима линия беше врагът. Но не точно врагът, а по-скоро неизвестният. Неизвестен — това беше думата, това дори беше значението на живота. Той нямаше власт над живота. Не знаеше откъде да започне. Тук на този многолюден американски остров той, Ран, нямаше никаква власт, никаква сигурност, никаква ниша, никакъв вход към живота.

Където и да отидеше, около него се движеха тълпи, по моста за Манхатън, в Ню Йорк, където и да отидеше, животът течеше, въртеше се в спирала, но той не беше част от него. Вестниците продължаваха да съобщават подробно и неточно какво прави той, но това вече не го тревожеше. Той дори не ги четеше вече, защото всяка следващата статия беше като предишната, но по-безсмислена. Книгата му продължаваше да бъде номер едно в класацията на бестселъри и може би това в крайна сметка беше най-важното и единственото, което имаше значение. Радваше се, че хората четат тази книга, но парите не значеха нищо за него, тъй като нямаше нужда от тях.

Джордж Пиърс, агентът му и дори Рита бяха склонни да мислят на езика на парите и той предполагаше, че за тях това беше естествено, но в известен смисъл то го отдалечаваше от тях, най-близките му приятели. Само с Марджи имаше чувството, че винаги е човек и никога — предмет и често ходеха заедно на обяд или вечеря, но дори тя играеше маловажна роля в истинския му живот, във вътрешния му мир, онази част от него, която никога не бе споделял с друг човек. Приятелите му го подканяха да боядиса апартамента по свой вкус, но той си остана такъв, какъвто беше по времето на дядо му. Такива неща не го интересуваха. Можеше да се чувства самотен, но никога не беше самотен, тъй като винаги беше сам.

Може би, когато Стефани дойде… и внезапно един зимен ден тя се появи. Този ден снегът покриваше плътно безлюдните улици. Той седеше и го гледаше през високия прозорец на библиотеката как окичва с гирлянди покриви, телеграфни жици и входни врати, захласнат от красотата му, както винаги когато видеше красота. Телефонът иззвъня на бюрото пред него, покритото с кожа бюро на дядо му, в библиотеката на дядо му. Той вдигна слушалката.

— Да?

— Да — стигна до него гласът на Стефани. — Да, аз съм.

— Париж?

— Не в Париж. Тук — в Ню Йорк.

— Не ми каза, че идваш сега. Вчера получих писмо от теб. Смятах да ти пиша днес. Защо не ми каза?

— Казвам ти, не е ли така?

— Но това е такава изненада!

— Аз съм винаги изненадваща, не е ли така?

— Къде си?

— Пето авеню, между Петдесет и шеста и Петдесет и седма улица, където се намира новият магазин на баща ми.

— Кога пристигна?

— Снощи, беше много късно да се обаждам. Полетът беше труден. Имаше много силни ветрове, които ни подхвърляха нагоре-надолу. Беше ужасно! Можех да се изплаша, ако си бях позволила. Но прислужниците дойдоха една седмица преди нас и всичко беше готово. Легнахме да спим. Сега баща ми отиде в магазина да провери как са нещата. Аз закусих. Ти ще дойдеш ли тук?

— Разбира се. Може да се забавя заради снега. Но ще тръгна веднага.

— Далече ли е?

— Зависи — колите ще се движат бавно.

— Ти няма ли да вървиш пеша?

— Може да ми се наложи да вървя пеша.

— Тогава аз ще свиквам тук, докато чакам.

— А аз ще побързам.

— Но само ако бъдеш внимателен.

Той се разсмя. Английският й беше съвършен, всяка дума беше съвършено артикулирана и в същото време очарователно несъвършен. Изразите, които използваше, представляваха смесица от китайски и френски, преведени на английски.

— Защо се смееш сега? — попита тя.

— Защото сега съм щастлив!

— Не си бил щастлив преди?

— Разбирам, че не съм бил, и разбирам, че сега съм.

— Защо тогава не идваш веднага?

— Но аз идвам, идвам! Тръгвам на мига, няма да кажа нито дума повече!

Той пак се разсмя, затвори телефона, втурна се в стаята да си облече подходящи дрехи — сутринта, когато се събуди и видя снега през прозореца, беше в мързеливо настроение и след като си взе душ и се избръсна, беше облякъл един от разкошните, брокатени халати на дядо си, виненочервен със златиста копринена подплата. Бръснене! Неотдавна беше започнал да си пуска мустаци, но дали тя щеше да го харесва така? С мустаци изглеждаше по-възрастен и това беше предимство. Сунг го чу, че бърза и се суети, почука на вратата и влезе.

— Извинете, сър, много лошо вали сняг. Вие излизате някъде?

— Една приятелка от Париж.

Той си слагаше вратовръзка на виненочервени и сини райета към костюма в синьо.

— Между другото тя е наполовина китайка!

— Коя половина, сър? — Сунг се усмихна сдържано, както подобаваше на дребната му фигура. — Баща китаец е добре, сър. Майка — няма значение.

— Както винаги китаец! — Ран се засмя.

— Майка умряла? — попита Сунг с надежда.

— Дявол да го вземе, никога не съм знаел — каза Ран, оглеждайки се в огледалото.

Сунг извади едно палто от дрешника.

— Моля, облечете това, сър. Отвътре е кожа, много топла.

— Мисля, че няма да ми е много студено, но все едно — ще го взема.

— Ако няма такси — каза Сунг загрижено.

— Ще ходя пеша! — отвърна той.

Все пак Ран намери такси — покрито със сняг, то обикаляше бавно и той скочи в него.

— Пето авеню — между Петдесет и шеста и Петдесет и седма улица. Аз ще ви кажа къде да спрете.

Придвижването с такси щеше да бъде безкрайно, но снегът беше разкошен, носеше се на бели облаци, през които малки черни фигури, превити от вятъра, си проправяха път. Той бързаше, но в същото време вниманието му се насочваше към всичко, което виждаше, умът му, който не знаеше покой, съхраняваше всяка гледка, всеки звук за едно неизвестно бъдеще. Такъв беше неговият ум, склад, компютър, програмиран да запечатва живота, минута по минута, час по час, ден и нощ. Той не заравяше нищо, безполезно и полезно. Полезно! Но за какво? Не е важен този въпрос, не е важен отговорът. Достатъчно беше да е такъв, какъвто е, да е себе си, всеки миг откликващ на всеки и всичко. Времето никога не се влачеше, дори сега, докато таксито се придвижваше тромаво през преспите и залиташе по заледения коловоз.

Все пак, когато се озова на Пето авеню пред големия магазин, чиито прозорци бяха покрити със сняг, той побърза да натисне звънеца на съседната къща — на една червена врата с месингова табелка, на която с китайски йероглифи беше изписано името на баща й. Той се беше научил да изписва това име с четчица със заешки косми и гъсто черно китайско мастило — всичко това в Париж, преди да е бил в Азия. Вратата се отвори веднага и той влезе, съпроводен от снежен вихър. Ран позна прислужника, китаец, който на свой ред показа с широка, приветстваща усмивка, че е познал Ран.

— Мис Кунг? — попита той.

— Чака, сър. Аз взимам шапката, палтото, сър.

Тя не чакаше. Слизаше по стълбите, усмихната, изящна в дългата китайска роба от нефритенозелен брокат. Различна беше само косата й. Беше я навила около главата си, лъскава черна фризура. Той спря да я изчака. Чудно как така не беше видял красотата й! Матовото й бледо лице, овалът, възпят в азиатската музика и поезия, тъмните азиатски очи — беше ги виждал в Корея и дори при кратките спирки в Япония, но полъхът на американска кръв подчертаваше азиатските черти. В Азия щеше да бъде американка, но тук, в Ню Йорк, тя беше азиатка.

— Защо ме гледаш така?

Тя спря и зачака.

— Променила ли съм се? — попита.

— Може би аз съм този, който се е променил — каза той.

— Да, бил си в Азия — каза тя.

Тя пристъпи към него, протегна ръце и той ги притисна в своите ръце.

— Какво щастие е за мен, че си тук! — каза той.

Той сведе поглед към лицето й — сияещо и в същото време спокойно, както обикновено. Никога не изпускаше нещата от контрол. Външно изглеждаше хладна, но излъчваше топлина. Той се поколеба и реши да не я целува. Но допря лявата й ръка до бузата си и после нежно я пусна. Тя го притегли към себе си с дясната си ръка към една затворена врата.

— Баща ми ни чака — каза тя.

Той се поколеба, докато продължаваше да я държи за ръката. Взираше се в прекрасното й лице.

— Да, променила си се! — заяви той.

— Разбира се — каза покойно тя. — Вече не съм дете.

Гледаха се право в очите, погледите им проникваха надълбоко. Никой не отстъпи назад.

— Ще трябва отново да те опознавам — каза той.

— Да… — Тя се поколеба — Ти също не си вече момче. Станал си мъж. Хайде! Трябва да отидем при баща ми.

Мистър Кунг седеше на огромен дървен стол, отдясно на една квадратна маса от полирано тъмно дърво. Беше облечен с дълга, тъмновиолетова китайска роба и черна атлазена жилетка. Голямата стая беше точно копие на библиотеката му в Париж. На масата имаше една китайска ваза. Той разглеждаше вазата през жълто-кафяви очила. Когато Ран влезе, се усмихна, но не стана. Сякаш разделили се само преди час, той каза с обичайния си кротък глас, малко по-писклив за мъжки глас, но благ:

— Това е една ваза от прочута американска колекция. Може би ще се продаде на частно лице. Някои от най-добрите китайски колекции са в твоята страна. Невероятно — още не мога да разбера. Магазинът ми вече е пълен с американски колекционери — много богати мъже! Виж тази ваза! Тя е от древна китайска гробница — династията Хан, повече от хиляда години. В този съд вероятно е имало вино за мъртвите. Тези съдове обикновено имат осмоъгълна шлифована основа. Материалът е червена глина, но е гледжосана в този яркозелен цвят — много красиво! Блясъкът — нали забелязваш? Сребристо дъгоцветен!

Той задържа вазата с две ръце и нежно я погали. После внимателно я върна на масата.

— Седни — нареди той. — Нека да те огледам сега.

Закрепи здраво очилата на леко сплескания си нос и подпрял ръце на разкрачените си колене, заоглежда внимателно Ран през масата. След това свали очилата, сгъна ги и ги прибра в една кадифена калъфка. Обърна се към Стефани, която стоеше права и чакаше.

— Остави ни — нареди той. — Имам делови разговор сега.

Тя се усмихна на Ран и излезе с безшумни стъпки по дебелия пекински килим.

Мистър Кунг се изкашля силно и се облегна на облегалката, без да отмества поглед от лицето на Ран.

— Ти — наблегна той на думата, — ти сега си мъж. Бил си на война.

— За щастие не да убивам — каза Ран.

Мистър Кунг отхвърли тези думи, като махна с дясната си ръка.

— Видял си места, научил си неща за живота и така нататък. Колкото до мен, аз съм един стар човек. Имам сърдечно заболяване. Защо дойдох в непозната страна в този момент? Защото ти си тук. Нямам син. Имам само една дъщеря. Тя е умна, разбира от бизнеса ми, но е жена. Всяка жена може изведнъж да се омъжи за някой глупак или мошеник. Това е големият ми страх. Трябва да я видя благополучно омъжена за човек, на когото имам доверие. Предпочитам да е китаец. Уви, къде е този китаец? Ние сме бежанци… какво значи комунист? Не знам. Освен това тя е наполовина американка. А един добър китаец, който мисли за собственото си поколение, иска чиста кръв.

— Сър — не можа да се сдържи Ран, — вие сте се оженили някога за американка.

— Която ме остави за американец — отвърна мистър Кунг. — Може би по същия начин, на свой ред и така нататък един китаец ще остави дъщеря ми заради някоя китайка. Сегашните китайки са много самоуверени. Моят зет ще бъде богат човек.

Мистър Кунг изглеждаше мрачен. Въздъхна дълбоко, закашля се и притисна с лявата си ръка лявата си страна.

— Болка — каза той.

— Да извикам ли някого, сър? — попита Ран.

— Не. Не съм свършил.

Мистър Кунг замълча, минаха една, две, три минути, очите му се затвориха, ръката му притискаше сърцето му. После отвори очи и отпусна ръка.

— Не мога да умра — каза бавно той. На слабото му лице беше изписано страдание. — Не мога да умра, преди да уредя брака на дъщеря си, преди да се омъжи, за да знам, че бъдещето й е осигурено.

— Обсъждали ли сте това със Стефани? — Ран знаеше, че старият човек сигурно не е говорил с дъщеря си. — Може би тя има свои планове.

— Не е нейна работа да решава. — Гласът му беше твърд като фигурките от нефрит зад гърба му. — Как може едно толкова младо момиче да решава едно толкова важно нещо като мъжа, на когото ще повери бъдещето, чиито деца ще роди? Собствената й майка сама взе решение и какво се случи? Не, аз съм този, който трябва да реши, и съм го решил. Трябва само да те убедя и започваме от днес. Ще останеш да вечеряш с нас. Ти си сега известен човек и аз накарах дъщеря ми да приготви сама вечерята. Онова, което майка й не вършеше, го вършеха верни прислужници. Тя е добре подготвена да бъде твоя съпруга. А междувременно трябва да те разведе из моя магазин, за да видиш колко е умна. Познава бизнеса ми не по-зле от който и да е мъж. Аз съм я учил. След това двамата ще пийнем нещо, докато тя приключи с подготовката на вечерята. Но не бива да се бавиш с решението. Аз съм вече един много стар човек и не мога да отида при благородните си предци, докато не видя, че това е уредено.

Двете стари градски къщи бяха една до друга — в едната живееха, в другата се помещаваше магазинът. Магазинът беше подреден с вкус — килими, стени и завеси в неутрални бежови тонове, така че предметите на изкуството се открояваха в пълен контраст. През невидими микрофони долиташе приглушена музика на пиано и Ран се остави да го развеждат от зала в зала и да му показват изложените предмети един след друг — всеки следващ красив колкото предишния, ако не и по-красив.

— А това е Куан Иън — каза Стефани, когато накрая стигнаха до петия етаж и се озоваха в последната зала с изглед към Пето авеню и съседните улици, все още в лапите на снежната вихрушка. Фигурата, която Стефани посочи, беше около метър висока, дървена и много стара, помисли си Ран, поставена в една ниша между два сводести прозорци — най-представителната част на залата. Ран знаеше за Куан Иън, но даде възможност на Стефани да продължи с обясненията.

— Тя ми е любимата. Богинята на милосърдието, на възраст около петстотин години. Баща ми я намери в едно магазинче за стоки втора употреба в покрайнините на Париж. Нямаше нищо ценно и като си тръгвахме, той я видя — легнала на една страна под една маса в дъното на помещението. Собственикът на магазинчето много се изненада, когато той я вдигна и я купи. И сега тя е тук, докато някой се влюби в нея и тя отиде в неговия дом за малко, само за малко и след това ще отиде при друг, влюбен в нея и така нататък, защото богините са вечни, а един простосмъртен никога не може да ги притежава дълго време. В известен смисъл е тъжно, като си помислиш, че никога не е имала собствен вечен дом, но това е цената, която трябва да плащаш за това, че си богиня на милосърдието.

Стефани се засмя, хвана Ран подръка и изви кокетно глава да го погледне, докато стояха един до друг пред богинята.

— Тя наистина е най-красивата, която съм виждал — каза Ран и взе решение. — Трябва да я имам за себе си. Лицето й ми напомня за теб, по някакъв начин, в изражението.

— Това е моята китайска половина, Ран — засмя се Стефани.

Тогава той я целуна, дълго, нежно, истински по меките устни и тя отвърна на целувката му.

— Трябва да я имаш — каза тя, когато той я пусна. — Трябва да я заведеш у вас още тази вечер. Баща ми и аз ти я поднасяме и й възлагаме да се грижи за теб.

— Но аз трябва да платя за нея — възпротиви се Ран. — Аз имам пари, Стефани, и мога да си позволя да я имам.

Стефани беше непреклонна.

— И ние имаме пари и можем да си го позволим. Няма защо ние помежду си да купуваме и продаваме богини. За теб тя ще бъде един подарък от нас. Ако ще мислиш за пари, по-добре помисли за парите, които ще ни трябват, когато си ремонтираш апартамента, за да осигуриш подходящ дом за такава богиня.

Засмяха се и тръгнаха подръка към асансьора, а оттам към гостната на съседната къща, за да отидат при баща й. Къщите бяха хитроумно свързани с една обща врата в дъното на кабинета на мистър Кунг в магазина, която извеждаше в неговия кабинет в дома му.

— Ще доведа тук само най-важните и богати клиенти — обясняваше му мистър Кунг. — Тук ще държим най-ценените и ценни премети и всичките трябва да бъдат обявени за разпродажба. Това е едно решение, което носи мъка, но трябва да бъде взето, когато започваш този бизнес, ако искаш да е успешен. Човек трябва да е или колекционер, или търговец, защото не може да бъде и двете. Затова, ако си търговец, всяка стока трябва да има цена, на която да може да се продаде. Аз се радвам, че мога да държа тук най-ценените предмети и ако не ми харесва някой, който се интересува, не го водя тук и така той не вижда моите най-хубави предмети и затова не ги иска. Да, това е една малка измама, но тя ме успокоява по някакъв начин, когато купувам и продавам красиви неща, затова е безобидна измама. Радвам се, че ще вземеш моята богиня и Стефани е била права да ти я даде. Аз подготвях място за нея тук, но ми е приятно да си мисля, че е в твоя дом. Тя ще бъде щастлива там и ти ще бъдеш щастлив с нея, а аз също ще бъда щастлив. Толкова просто би било да изпратя там и дъщеря си. По-лесно е обаче да си имаш работа с богини, отколкото с човешки същества. Богините са такива, каквито имаме нужда да бъдат и каквито искаме да бъдат, с хората, уви, невинаги е така.

Ран се засмя и разговорът продължи леко за неговия бизнес и за заниманията на Ран, докато се появи прислужникът, който каза, че Стефани ги чака в трапезарията. Когато по-късно същата вечер казваше лека нощ, Ран се чувстваше презадоволен с вкусна храна и топло вино.

Снегът беше спрял и той лесно взе такси. Седна на задната седалка, прегърнал богинята, както беше прегърнал Стефани няколко часа по-рано. С удоволствие си спомняше за мекотата на гъвкавото й тяло, когато я задържа в прегръдките си, и сладостната нежност на устните й, когато отвърна на целувката му. Колко различно от настоятелните целувки с лейди Мери. Те бяха бурни и неконтролируеми, всеки се стремеше да задоволи себе си чрез другия, без никаква мисъл за другия, освен това задоволяване. В представите му за Стефани имаше някаква сладост, която изпълваше цялото му същество с мисли за нейното присъствие, които не бяха лишени от страст. Припомняйки си споделената близост със Стефани, Ран почувства една позната топлина, пълзяща нагоре по слабините му.

Той каза на шофьора да спре и извървя пеша в пресния сняг останалите няколко пресечки до неговия апартамент.

— Много красива фигура, сър — каза нощният портиер, понечвайки да поеме богинята от ръцете на Ран.

— Няма нужда — каза Ран. — Справям се сам. Предпочитам аз да я нося. Подарък ми е от много скъп приятел. — Не можеше да си представи, че ще попадне в нечии други ръце.

Влезе в апартамента си и постави богинята върху малката масичка в антрето, спря се да й се полюбува, след това отиде в кабинета и набра номера на Стефани.

— Тя си е у дома — каза той.

— Радвам се — отговори Стефани.

— Толкова е красива там, където стои, че явно съм пазел това място за нея. Трябва да дойдеш и да я видиш тук.

— Да, трябва — съгласи се Стефани.

— Ще дойдеш ли за вечеря? Сунг ще сготви, той е много добър, а ти може да доведеш баща си.

— Мисля, че баща ми няма да дойде — каза Стефани. — От известно време не е добре и вече рядко излиза. Но аз съм голямо момиче вече — каза закачливо тя, дразнейки Ран. — Нямам нужда от придружител. Мога да дойда сама, ако искаш.

— Тогава утре.

— Толкова скоро? Добре, ще дойда утре, щом така искаш.

— Така искам. До утре тогава.

— До утре — повтори тя. — Лека нощ, Ран.

Той чу лекото щракване, когато връзката прекъсна.

Прекарваха заедно почти всяка вечер през следващите месеци и приятелите на Ран приеха ентусиазирано Стефани в своите домове и сърца, особено Рита Бенсън. Една вечер вечеряха заедно и докато отключваше вратата на апартамента си, Ран чу, че телефонът започна да звъни. Той се втурна да се обади, преди звъненето да събуди Сунг.

Беше Рита.

— По-добре се ожени бързо за това момиче, Ран — каза му тя. — Толкова е красива, че няма да мине много време и някоя важна клечка ще я вземе, ако не внимаваш.

— Рита, ние дори не сме говорили за такова нещо — разсмя се Ран.

— Какво има да се говори? — Гласът на Рита прозвуча възмутено. — Мъже! Винаги искат да се говори. Момичето е влюбено в теб. Толкова ли си сляп, че не виждаш как те гледа? Освен това аз я харесвам, а на мен рядко ми се случва да харесам някоя жена, особено толкова млада и красива, тя е само за теб, а ти ще загубиш, ако не побързаш. Майка ти хареса ли я?

Ран беше завел Стефани в Охайо на гости на майка му за един уикенд.

— Много я хареса — потвърди Ран. — Дори каза същите неща, които каза и ти, след като ти гостувахме.

— Значи всичко е наред, действай тогава, защото майка ти и аз ще се хванем с бащата на Стефани и ще ви принудим да направите каквото трябва.

Рита се разсмя и прекъсна разговора, като остави Ран в дълбок размисъл. Той реши, че следващия път, когато се види със Стефани, ще й каже какво чувства към нея.

— Не можеш ли да разбереш, Ран, че точно заради това не мога да се омъжа за теб?

Бяха се настанили удобно в кабинета с кафе и ликьор, които Сунг им сервира, след вкусната вечеря с морски деликатеси, приготвена от него. Основното ястие беше по негова собствена рецепта — различни разновидности на мидата с бамбукови стръкове и бобови кълнове в кисело-тръпчив сос, но подправен със задължителната щипка джинджифил, която Ран вече очакваше в ястията на Сунг. Експериментът беше много успешен и Ран и Стефани отправиха щедри похвали към Сунг. За да покаже колко е доволен, Сунг ги почерпи с рядък китайски ликьор от една бутилка, която пазеше от години, защото трудно се намираше в Ню Йорк.

Ран и Стефани бяха прекарали следобеда, разхождайки се в парка, докато Ран й обясняваше какви чувства изпитва към нея. Тя изслуша всичко, което той искаше да сподели, и накрая каза:

— Моля те, нека да не говорим повече сега. Позволи ми да помисля, докато вечеряме. Като свършим, можем пак да поговорим.

Тя се понамести на стола си, наведе се напред и сложи ръка на рамото на Ран.

— Трябва да разбереш и да уважиш и моите чувства. Аз наистина те обичам. Това е безспорно, но още по-важно за мен е, че ти се възхищавам и дълбоко те уважавам, понякога дори повече от собствения ми баща. Поразена съм от твоя ум и от широкия диапазон на твоите разнообразни интереси. Аз може би съм достатъчно американка, за да искам да се омъжа за теб, пренебрегвайки всичко, но за жалост съм и китайка и знам, че трябва да обмисля нещата.

Тя отново се намести, но очите им се срещнаха и в погледа й ясно пролича конфликтът, който я измъчваше.

— Трябва да помислим за твоите деца, Ран, защото ти, разбира се, трябва да имаш много синове.

Ран вдигна вежди, присмивайки й се уж развеселен.

— Аз само расов кон ли ще бъда или и човешко същество?

Отпивайки от сладкото питие в миниатюрната чаша, тя помисли малко, преди да отговори.

— Точно това искам да кажа, мили мой. Сега гледам на теб като на човешко същество с блестящ ум. С твоя интелект и с твоите гени ти без съмнение ще създадеш красиви и умни деца и така трябва да бъде. По-малко интелигентните и цивилизовани представители на човешката раса продължават да се размножават без никаква или почти никаква мисъл за бъдещо свръхнаселение и последващ глад или за каквото и да е друго. Те продължават, поколение след поколение, да се размножават просто защото са такива по природа. От друга страна, по-интелигентните и цивилизовани представители на човешкото общество вземат мерки за ограничаване на раждаемостта и така бавно се придвижват към времето, когато ще изчезнат, или поне ще станат малцинство, което вече се случва. Заради тази световна тенденция в човешкото развитие за мен е изключително важно ти наистина да имаш много синове.

— Но аз нямам никакво основание да вярвам, че моите синове ще превъзхождат по някакъв начин синовете на другите хора. — Ран се засмя, за да прикрие неудобството си. — И не може ли да погледнем на тези неща по друг начин? Започвам да се чувствам като под микроскоп.

— Това изказване говори, че не гледаш фактите в истинската им светлина. — Непоколебима решителност преобрази лицето на Стефани. — Прекрасно знаеш, че когато отглеждаш животни, какво ще се роди зависи от мъжкия. Отдавна е известно, че можеш да чифтосаш бик хубавец и крава грозница и да се получи прекрасно поколение. Ако обаче чифтосаш крава хубавица и бик грозник, резултатът е разочароващ.

— Но аз не съм бик, Стефани, а ти не си крава и нашите деца няма да са телета, които подскачат из ливадите. Те ще бъдат красиви и интелигентни и ще разполагат с всичко, защото ние ще се обичаме. Ти не отричаш, че ме обичаш, нали?

— Не, не отричам. Но трябва да разбереш, че точно заради това няма да се омъжа за теб. Отдавна съм решила, Ран, никога да не раждам деца.

— Не е възможно да говориш сериозно, Стефани — каза Ран, макар че по израза на лицето й разбра, че тя е по-сериозна от всякога. — Ако не за мен, ще се омъжиш за някой друг и ще имаш красиви деца, които ще бъдат щастливи, че имат толкова интелигентна майка.

Външността на онова безгрижно момиче, което той бе обикнал, сега изчезна, щом тя сведе поглед и заговори, както говори една жена, с дълбоко страдаща душа, на мъж, когото обича.

— Не, Ран. — Гласът й секна за миг и тя навлажни устни, преди да продължи решително: — Може би само човек със смесена кръв може да разбере неизбежната трагедия да си такъв. Аз съм възпитана като китайка. Китайски е родният ми език. Аз съм китайка в поведението, облеклото и чувствата си, но за китайците съм американка, защото изглеждам и се държа като американка. За тях костната ми система и начинът, по който се движа, са лишени от присъщата за китайците изящност. И са прави. Усещам тази разлика най-ясно, когато съм с приятели китайци.

— Но в Америка това няма никакво значение, Стефани. — Лицето на Ран се изкриви в искреността си.

— Грешиш, мили мой. — Тя вдигна очи, блестящи от влага, за да срещне погледа му и продължи: — Не бива да се натъжаваш за това, макар че вече си тъжен, но не тъгувай дълго. Трябва да продължиш с живота си. Това е една от главните причини да дойда в Америка. Исках да почувствам със сърцето си дали е различно, но не е. Дори тук в Ню Йорк. И вече разбирам, че това важи за всеки голям град в този огромен и красив свят — във всеки има китайски квартал, латиноамерикански, италиански и негърски, има тежки аеропланни бомби, има бунтове, вашата ужасна гражданска война продължава, макар че са изминали толкова години, откакто тя официално е свършила. А виж каква е съдбата на единствените истински американци — американските индианци. Не, мили мой, човек наистина никога не знае какво представлява някой, докато не се озове на мястото на този някой.

— Стефани, моля те не говори за себе си така — ти не си някой. — Ран стана, отиде при нея и нежно я целуна. — Ти не си някой. Ти си жена, нещо повече, жената, която обичам.

— Отново грешиш, мили мой, преди всичко това е трагедия, защото за да бъдеш човек, трябва да разсъждаваш и да разбираш, но от толкова голямо разбиране понякога е приятно да си мислиш за това, че не съществуваш. Знам, че се чувствам най-малко китайка, когато съм с приятелите си китайци, които винаги се държат добре, и най-малко западнячка, когато съм с приятелите си западняци, които невинаги се държат добре. Не, мили мой, моите деца ще бъдат със смесена кръв и затова по-скоро заради мен, отколкото за тях — аз не бих могла да понеса болката им, когато изпаднат в изолация, — те не бива да съществуват. А сега ще ме заведеш ли у дома, Ран, уморена съм и повече няма да говорим за това.

— Да, ще те заведа у дома, но не обещавам да не говоря по този въпрос отново, защото съм взел решение и съм категоричен!

— Аз също съм взела решение, Ран, и съм категорична. И още нещо, трябва да те помоля да приемеш решението ми и да се съгласиш да не говорим вече за това, трябва да разбереш, че всеки път, когато отхвърлям предложението ти, е много болезнено, защото отхвърлям и себе си.

— Но не е задължително да имаме деца, Стефани — настоя Ран. — Има много деца без родители. Може да осиновим деца, ако искаме да създадем семейство, но поне винаги ще бъдем заедно.

— Вярно е, Ран, но и това, което аз казах, също е вярно. Аз никога няма да имам собствени деца, а ти трябва да имаш, затова трябва да свикнем с мисълта, че ти трябва да обикнеш друга жена и да се ожениш за нея.

Ран въздъхна дълбоко, докато помагаше на Стефани да си облече лекото пролетно палто, чийто бледожълт цвят се сливаше с жълтия оттенък на кожата й.

— Никога — каза той. — Никога няма да мога да обичам друга.

— Никога не казвай никога, мили мой. — Стефани тръгна към вратата, докато говореше, и като се обърна, се озова пред богинята в антрето. Погледна я в лицето, винаги толкова непроницаемо. — Времето знае как да нагласи всичко, Ран, ще видиш.

Богинята си оставаше все така мълчалива, невъзмутима, разбираща и това се отразяваше във всяка черта на изящното, красиво дървено лице, което приличаше толкова много на човешкото лице, обърнато към нея.

Ран стоеше зад Стефани и сложи ръце на рамене й, а после наведе глава да целуне нежната й дълга шия.

— Не мога да се откажа, Стефани — пошепна той.

— Трябва, Ран — каза твърдо тя. Обърна се с лице към него и нежно го отблъсна. — А сега да вървим, моля те.

— Какво значи това, че си й предложил, а тя ти е отказала? — Гласът на мистър Кунг издаваше недоумение.

Седяха в кабинета на стария човек, където Ран беше призован още с пристигането си за вечеря, с която Стефани искаше да отпразнуват осемдесетия рожден ден на баща си. Ран обясни какво се бе случило в апартамента му две вечери по-рано. Не беше виждал Стефани оттогава, но беше говорил с нея по телефона и тя беше непреклонна в решението си.

— Не бива да настояваш, Ран — каза тя. — Няма смисъл да продължаваш да питаш, след като вече знаеш отговора.

Лицето на мистър Кунг пребледня, докато Ран говореше. Той не каза нищо дълго след като обяснението беше дадено. Накрая заговори бавно и с явно усилие:

— Тя не може да е толкова глупава, че да ти говори по този начин. Остави ме насаме с дъщеря ми. Аз ще говоря с нея и…

Гласът му се загуби, а кръвта се дръпна от лицето му. Ран се изправи.

— Трябва да извикам някого… не мога да поема отговорност…

За негов ужас мистър Кунг се изправи и след това, размахвайки ръце, внезапно падна на колене и стисна с двете си ръце дясната ръка на Ран.

— Ти… — запъна се той. — Точно ти си… мога да ти се доверя. Ще бъдеш… ще бъдеш… ще бъдеш…

Той се свлече на пода и Ран го пое в ръцете си.

— Стефани! — извика той. — Стефани… Стефани… Стефани!

Вратата се отвори и тя бързо влезе. Коленичи до баща си. Подпря главата му в извивката на дясната си ръка. В ужасяващата тишина опипа гърдите му. Вдигна очи към лицето на Ран.

— Баща ми е мъртъв — каза тя.

Как можеше да я остави тази вечер? Обади се на Сунг да дойде да помогне — Сунг, който вече беше минал през такова изпитание, когато умря дядото на Ран. Няколко минути разсъждаваше дали да се обади на майка си, но се въздържа. Знаеше, че тя ще вземе самолета за Ню Йорк, а той не беше готов да й обясни позицията на Стефани.

— Вие ме искате на другата страна на Ню Йорк? — възпротиви се Сунг.

— Да — каза лаконично Ран. — Бащата на моя приятелка току-що почина. Имаме нужда от помощ.

— Господарю Ран, аз не мога в Манхатън. Ами, ако ме хване полицията. Вашият дядо, той никога не искал това.

— Сунг, бащата на мис Стефани, китайски благородник…

— Китаец ли умрял?

— Да.

— Аз идвам.

Ран го чу как затвори телефона. Обърна се към Стефани. Беше коленичила на килима до баща си. Под главата му беше сложила жълта атлазена възглавница. Беше изпънала краката му, прибрала отстрани ръцете му, издърпала до глезените му дългата пурпурна роба. Той отиде при нея.

— Сунг идва. Той знае какво трябва да правим.

Тя нито отговори, нито вдигна глава. Продължи да гледа баща си, без да заплаче. Той я изправи на крака, а тя не се възпротиви.

— Ела — каза той. — Ще останем с него, докато дойде Сунг. Да извикаме ли вашите прислужници, или да изчакаме Сунг?

— Чакай — каза тя. — Трябва да направим нещо за гостите. Те трябва скоро да пристигнат.

Той я поведе към едно канапе, покрито с жълт атлаз. Седнаха един до друг, той — потънал в мълчание. Протегна се и хвана ръката й със своята, задържа я — мека, тясна, момичешка ръка.

— Не бива да оставам сама — пошепна тя и отмести поглед от баща си към него.

— Няма да те оставя — каза той.

Повече не говориха. Времето сякаш бе спряло, но не беше така, защото вратата се отвори. На прага стоеше Сунг и ги гледаше.

— Сунг, мистър Кунг…

— Аз виждам, сър — каза Сунг. — Моля, вие двама отидете в друга стая. Аз ще направя всичко.

— Тук има прислужници…

— Аз ще намеря всички, мис Кунг. Моля да се доверите. Ще направя всичко за вашия почитаем баща, както вече сторих за моя стар господар. Моля, вървете, моля да починете. Аз ще направя всичко.

— Ще го направи, Стефани. Ела с мен. Искаш ли да си отидеш в стаята?

— Не може да оставам сама.

— Аз ще седя в съседната стая.

— Искам да отида в магазина.

— В магазина ли?

— Да. Там работихме заедно. За всеки предмет намираше място, което на него му харесваше. Ако сега е някъде, значи е тук. Хората не си тръгват веднага, нали разбираш. Отначало не знаят, че са умрели. Обикалят любимите си места, където са най-скъпите им неща. Ела, ела бързо!

Все още хванати за ръце, тя го подкани да побърза и той закрачи до нея по тесния коридор към просторна осветена зала, пълна със съкровища на изкуството. Залите се преливаха една в друга, всичките осветени.

— Той е тук, Ран. Усещам присъствието му.

Ран огледа ярко осветената зала, очаквайки да види мистър Кунг, макар че не усещаше такова присъствие. Един много стар олтар беше подпрян на стената в дъното на залата, а върху него по средата пред параван от палисандрово дърво с по един бронзов тамянник от двете страни стоеше една малка златна Куан Иън. Стефани запали тамяна и познатото ухание на сандалово дърво се разнесе във въздуха.

— Той работеше дълго време върху този аранжимент — каза тя тихо. — Стана му любим и затова сега е тук. Той ми е ядосан. Беше недоволен от мен, когато умря. Защо беше сърдит, Ран?

— Искаше да се оженим, Стефани. Знаеш това. Започна да ме разпитва и аз му казах истината. Нямаше никаква причина да го лъжа. Уважавах го твърде много.

— Ти му каза, че не съм приела и той толкова се е развълнувал, че е получил инфаркт. О, Ран, аз убих баща си.

— Това не е вярно, Стефани. — Ран я поведе към едно удобно малко канапе на една от стените, поставено така, че седналият на него да вижда всички предмети на изкуството, изложени с вкус върху останалите три стени. Той седна до нея, опрял лакът на облегалката на малкото канапе, и се обърна с лице към нея, повдигайки с показалеца си брадичката й.

— Не бива да се обвиняваш. Баща ти стана на осемдесет години днес и отдавна имаше проблеми със сърцето. Съвпадение е, че този фатален пристъп го връхлетя точно днес.

— А съвпадение ли е също, че го връхлита точно когато за първи път му се противопоставям? Дядо ми умря от същия проблем, но живя до деветдесет и пет години, а животът на баща ми беше съкратен. Винаги съм правила каквото пожелае, единствено за това не мога да постъпя така, Ран. Бракът и майчинството са много лични за една жена и за тях трябва сама да решавам. Всички останали решения ги взимаше той, но понеже в този случай не можа той да вземе решение, си отиде. — Сълзи напълниха очите й и се стекоха по бузите й, но иначе тя запази самообладание. — Въпреки всичко аз съм права, Ран. Макар че той не беше съгласен с мен и макар че него вече го няма, аз съм права в решението, което съм взела.

— Няма защо да говорим повече за това, Стефани. Смъртта на баща ти не е по твоя вина. Трябва да знаеш това.

Той хвана нежно ръката й и я задържа в ръцете си, докато седяха, потънали в мълчание, дълго преди Сунг да се появи.

— Всичко е направено, млади господарю — обяви Сунг. — Прислужниците ми казват, че няма роднини, на които трябва да се съобщи, и това значи, че всичко е направено.

— Това е вярно. Няма кого да уведомяваме. Всички, които познавахме в тази огромна страна, щяха да дойдат тук тази вечер, затова сигурно вече знаят. Аз исках ти да се изненадаш, затова не ти казах, че и твоята майка трябваше да дойде тук. Тя сигурно вече е пристигнала в Ню Йорк.

— Вярно е, млади господарю — каза Сунг. — Когато вашата почитаема майка дойде и разбра… Сега чака във вашия апартамент.

Ран се зарадва, че майка му е толкова наблизо.

— Обади й се Сунг — каза той. — Нека да дойде тук.

Майка му пристигна малко по-късно.

— Много съжалявам, Стефани — каза тя. — С нетърпение чаках да се запозная с баща ти. Но сега трябва да си починеш, както и ти, Ран. Затова ти се върни у дома, а аз ще остана със Стефани.

— Аз бих желал да остана при Стефани — каза Ран.

— Не, Ран. — Стефани се беше успокоила вече. — Майка ти е права. Тук всичко е направено. Сега трябва да си починеш. Аз също.

Сунг придружи Ран обратно до апартамента, напълни ваната за Ран, поднесе му едно питие в кабинета и като се извини, се оттегли.

Ран заспа, както седеше на бюрото, подпрял глава на скръстените си ръце, когато майка му дойде сутринта. Усещаше само, че е много уморен, докато бавно се опомняше. Когато отвори очи и я видя, седнала във фотьойла срещу него, той се изненада, но споменът за събитията от предишната вечер се върна.

— О, мамо, Стефани… — Гласът му заглъхна и се загуби, когато видя изражението на лицето й.

— Ран, сега трябва да проявиш смелост. — Гласът на майка му звучеше сериозно и предупредително. — Не забравяй, че за всичко, което се случва, има причина. Трябва да си припомниш какво каза баща ти, когато разбра, че умира.

Тревогата му пролича в гласа му, когато заговори:

— Мамо, какво искаш да кажеш?

— Стефани е мъртва, моето момче.

Той дълго се взираше в нея невярващо и накрая рухна, подпрял глава на ръцете си, с тяло, раздирано от дълбоки ридания, докато проумее какво се е случило.

— Синът ви ще се оправи, мисис Колфакс — каза лекарят.

Тя го беше извикала, когато риданията на Ран като че ли не можеха да спрат и станаха неконтролируеми.

— Дадох му успокоително и сега трябва да почива. Ще спи няколко часа и след това ще се оправи. Още е млад. Ще преодолее скръбта в крачка.

— Знам защо Стефани направи така, мамо. Не е имало никаква случайна свръхдоза приспивателно, мамо, но нека се поддържа тази версия. Нямаше бележка, но аз знаех и тя знаеше, че ще разбера. Тя никога не се чувстваше на място заради смесената си кръв. Дори отказа да се омъжи за мен заради това. Не искаше да има деца, защото и те щели да страдат. Сигурен съм, че мислено се е видяла в едно безнадеждно положение и просто е изгълтала няколко капсули допълнително. В голяма степен беше истинска азиатка и никой нямаше да я обвини, че е имала куража да постъпи така, както е смятала, че трябва да постъпи. Важното за мен сега е да открия сам за себе си по какъв начин да продължа. Животът ми, какъвто го виждах преди, се е променил необратимо. Никога вече няма да е същият, тъй като животът днес никога не е такъв, какъвто е изглеждал вчера. Днес пред мен няма бъдеще — такова, каквото съм си го представял, — затова трябва да си създам ново.

Ран отпи от кафето в чашата на бюрото си.

През двете седмици след смъртта на Стефани и на баща й Ран и майка му сядаха в библиотеката всяка сутрин след закуска за по едно допълнително кафе и говореха всеки ден, често часове наред, за събития и за случайности, последиците от които оформят човешкия живот. Мистър Кунг и обичаната му Стефани бяха кремирани, както бяха пожелали, тъй като в Китай комунистическият режим продължаваше да управлява и покойниците не можеше да бъдат върнати в родината си. Ран беше наследил цялото богатство на фамилия Кунг от мистър Кунг. Разбира се, завещанието беше направено по определена линия, така че Стефани да не е лишена от нищо до края на живота й, но сега, когато нея вече я нямаше, условието в завещанието за реда на наследяване ставаше невалидно.

— Радвам се, че беше с мен тези седмици, мамо. Не знам как щях да ги преживея без теб. Много полезни бяха тези дълги разговори с теб всяка сутрин, за да започна да мисля за бъдещето.

Майка му остави чашата си върху чинийката на бюрото и стана да погледне през прозореца.

— Щастлива съм, ако съм ти помогнала, моето момче. Чувствах се толкова безполезна в цялата тази трагедия. Много бегло познавах Стефани, а баща й изобщо не го познавах, но имах чувството, че и теб никога не съм те познавала. Ако съм ти била полезна, като съм те слушала да си подреждаш мислите, за мен това е някаква утеха. Баща ти смяташе, че си много специален човек, Ран, а аз винаги съм изпитвала благоговение пред твоите забележителни способности, докато съм чакала да намериш себе си. Може би в тази скръб си успял да направиш това.

— Не знам в крайна сметка какво точно ще постигна в живота, мамо. Вложил съм цялото състояние на мистър Кунг в една фондация, която учредих. Целите й са в широк диапазон, но са ясни. Ще работи за подобряването на безнадеждната ситуация, в която се озовават хората със смесена кръв по целия свят. Един ден, може би след пет или шест века този проблем няма да съществува, но сега го има.

Светът става твърде малък, за да продължаваме да преценяваме хората по тяхната раса или цвят на хората. През миналия век използвахме остарели начини на пътуване, които отнемат месеци да прекосим нашата страна, но ние съкратихме това време, в резултат на което същото разстояние се изминава не за седмици, дни, а за часове. Ако продължаваме да увеличаваме скоростта на пътуването, а аз съм сигурен, че точно това ще направим, тогава скоро няма да трябва да се движим, за да отидем от едно място на друго. Трябва да се откажем от лукса да останем представители на отделни раси, обединени в малки групи, а всички да станем част от цялото, от една раса, човешката раса.

Войните изпращат мъже по целия свят и променянето и оформянето на този човек на бъдещето вече са започнали. Някой трябва да подготви народите по света да приемат и дори да бъдат благодарни за възможността да познават този човек на бъдещето. Аз съм ги виждал по улиците на корейските градове и те са наистина в окаяно положение. Всички биха искали те да не съществуват, но те все пак съществуват и ще продължат по този начин, все повече на брой и ние трябва да признаем, че това са те — такива, каквито са, и да започнем да работим заедно за страховитата отговорност, пред която са изправени. Още не знам какво може да направи Фондация Кунг, за да им помогне, но ще разберем. Джордж Пиърс, Рита Бенсън и Доналд Шарп приеха да станат членове на първоначалния борд на директорите и заедно ще намерим други членове, не по-малко достойни, и ще намерим този човек, и ще се опитаме да му помогнем, където и да се намира, за да стане полезен гражданин в обществото.

Може би, когато други народи видят, че тези достойни личности из целия свят са загрижени и заинтересовани за бъдещето на хора със смесена кръв, ще размислят и от това светът ще стане по-добър. Ако това стане, ще сме изпълнили онова, заради което съм създал фондацията.

— А ти, Ран? — Майка му продължаваше да гледа през прозореца с невиждащи очи, със сълзи, блеснали на бузите й. Толкова често сега си даваше сметка, че се учи и развива чрез детето си. — Ти какво ще правиш, Ран?

— Искаш да кажеш, в личен план? Откровено казано, не знам. Сега мисля за тази огромна работа, която предстои. Ще продължа да пиша, разбира се, аз съм писател. Сега не мисля, че някога изобщо мога да се оженя или да направя нещо друго в бъдеще, освен да се занимавам с тази работа. Трябва да се вземат толкова много решения, но когато им дойде времето, не преди това. Имам чувството, че досега животът ме е научил на твърде много неща и ме е направил по-мъдър, отколкото би трябвало или бих искал да бъда. Няма да тъпча главите на децата си с мъдрости. Не е хубаво да си прекалено мъдър. Мъдростта откъсва човек от другите, дори от мъдрите, защото хората се страхуват от много мъдрост. Да приемаш всеки ден като отделна страница, която да прочетеш внимателно, да вкусиш всички подробности, аз мисля, че за мен това е най-хубавото. Животът ми е все още в сезона на пролетта. Очаквам с нетърпение лятото и ще се радвам на есента и съм сигурен, че ще пристъпя към последните дни от живота си със същото любопитство, което не ме оставя на мира и досега. Може би един ден ще се обърна назад и ще видя целия живот като една страница от моето съществуване и ако наистина го видя така, сигурен съм, че ще бъде със същата жажда да знам повече — да знам, че има истини, причините за които не можем да знаем… Може би това е целият смисъл на всичко — вечното чудо.

Край

Пърл Бък Вечното чудо (2)

Метаданни

Данни

Вечното чудо

Информация

История

Сваляне / Връзки

Част II

Пърл Бък
Вечното чудо (2)