Нора Робъртс
Магията на кръвта (4)

Четвърта глава

Болеше го да я гледа така — толкова близо, но далечна като на друга планета. Черпеше сили не толкова от джинджифиловите курабийки, колкото от това да вижда лицето й, да чува гласа й, да долавя уханието й сред останалите аромати в ателието.

Бе опитал всичко, за да убие любовта си към нея. Напомняше си, че тя се бе отказала от него, бе го отхвърлила. Бе имал други жени, опитвал се бе да запълни празнината, оставена от нея, с техните тела, техните гласове, тяхната красота.

Бе оставил дома си, често го нямаше цели месеци само за да се отдалечи от нея. Пътуваше, обикаляше, скиташе из близки и далечни, познати и екзотични места.

Бе натрупал състояние, солидно, стабилно, с много работа в течение на годините, с ум и постоянство. Бе съградил красив и голям дом за себе си и се бе погрижил родителите му да имат всичко необходимо, макар те да се бяха преместили в Ню Йорк, за да са близо до сестрата на майка му. Или както често си мислеше, да са по-далеч от всякакви приказки и мисли за магии и проклятия. За което не можеше да ги вини.

Никой не би могъл да каже, че е пропилял живота и способностите си — магически или не. Но нищо от направеното или постигнатото не бе накърнило ни най-малко тази любов.

Бе обмислял да използва отвара, заклинание, но знаеше, че любовната магия — за привличане или отхвърляне на любов — има сериозни последици не само за човека, който желаеше да получи или да се отърве от чувството.

Не би искал, не можеше да използва дарбата си, за да утеши сърцето си.

Често се питаше дали е по-добре, като знае, че и тя също го обича и страда от това. В някои дни, признаваше си той, намираше утеха в това. В други — кипеше от едва сдържан гняв.

Но засега никой от двамата нямаше голям избор. Трябваше да бъдат заедно, да работят в екип, да слеят силите си, за да победят Кеван, да го унищожат и сложат край.

Затова сега работеше с нея в спорове и съгласие в прекрасното й ателие, докато пиеше чаша след чаша чай — накрая с малко уиски в него — ровеха се в книгите, пишеха ново заклинание, от което и двамата засега не бяха доволни, и отново преповтаряха всяка отделна стъпка от предишните две битки.

И никой от двамата не можеше да измисли нещо ново, да намери отговора.

Тя беше най-способната вещица, която познаваше, и твърде често най-стриктната в спазването на етичните норми. При това красива. Не само в лице и тяло, с прекрасната си коса и топли сиви очи. Вътрешната й сила, способностите и духът й добавяха към красотата й, както и непоклатимата всеотдайност към занаята и дарбата й, към семейството.

Бе обречен да я обича.

Затова работеше с нея, после плати свещите — пълната им цена без отстъпка, защото Брана О’Дуайър определено бе практична вещица — и я остави, за да се прибере у дома под проливния дъжд.

Най-напред провери как е Маги и остана доволен от подобрението й. Даде на добродушната кобила половин ябълка и й отдели от времето и вниманието си. Отиде и при другите коне, за да обърне внимание и на тях. Гордееше се с това, което бе изградил тук, което двамата с Бойл бяха създали заедно в голямата конюшня, както и в помещенията под наем. Гордееше се и с школата за соколи в съседство.

Конър се грижеше за нея и всичко вървеше по вода, помисли си Фин.

Ако не беше Кеван, можеше още утре да замине за Индия, Америка или Истанбул, спокоен, че Бойл и Конър ще се погрижат добре за всичко, което бяха изградили заедно.

След края на Кеван щеше да направи точно така. Да си избере точка от земното кълбо и просто да замине. Да се махне оттук, да види нещо ново. Където и да е, но не и тук, където се намираше всичко, което обичаше прекалено силно.

Даде бисквитка на дребничкия Бъгс, който живееше в конюшнята, после импулсивно гушна кучето и го взе със себе си в къщата. Каза си, че и двамата се нуждаят от компания.

И Фин обичаше тишината и спокойствието, колкото и Брана — или почти толкова. Но нощите бяха ужасно дълги през декември, а студът и мракът — жестоки. Не можеше и да се отбие при Бойл в апартамента му над гаража, както правеше преди, защото вероятно Бойл и Айона щяха да останат през нощта у Брана, макар тя да се опитваше да ги откаже от навика.

Те щяха да я пазят така, както той не можеше.

Дори и само това бе достатъчно да разбуди потиснатите с мъка гняв и чувство на безсилна ярост.

Пусна кучето на пода и махна с ръка, за да разпали огъня, след което също с махване запали светлинките на елхата, която бе сложил близо до големия прозорец до входната врата.

Кучето заподскача наоколо и радостта му от това, че се намира вътре, бе толкова осезаема, че Фин се усмихна и леко се отпусна. Да, и на двамата щеше да им дойде добре малко компания.

Запъти се към кухнята, ярко осветена от отраженията в бляскавите повърхности на мебелите и уредите, взе си бира.

Тя бе идвала в дома му само веднъж, и то когато Конър бе тук и бе ранен. Но той си я представяше точно тук. Винаги си я бе представял тук. Гордостта му страдаше от признанието, че е построил къщата с мисълта за нея, за мечтите, които някога заедно бяха таили.

Занесе няколко от нейните свещи в трапезарията, където сложи високите в сребърни свещници, а тези в огледалните бурканчета разположи отстрани. Да, наистина отразяваха чудесно светлината, реши той. Макар да бе малко вероятно тя да види творенията си в тази стая.

Замисли се дали да не си приготви нещо за хапване, но отхвърли идеята, тъй като просто мразеше да готви. По-късно щеше да потърси нещо в хладилника, реши той, понеже не му се ходеше навън за вечеря в проливния дъжд.

Можеше да слезе долу и да прекара част от вечерта в гледане на спортни предавания по телевизията или да убие времето с една-две игри. Можеше да се изтегне на дивана пред камината с бира в ръка и книга, в която няма нищо за магии и заклинания.

— Мога да правя каквото си поискам — каза той на Бъгс. — И само аз съм си виновен, че нищо не ми носи удоволствие, нали така? Може би е заради дъжда и мрака навън. Бих се зарадвал на горещ плаж, жарко слънце и страстна жена. Но и това не е съвсем вярно, нали?

Приклекна и погали кучето по корема, при което то изпадна в дива радост.

— Ако можеше всички да сме доволни от толкова малко като едно дребничко куче, което живее в обора. Е, стига толкова. Омръзнах дори и на себе си. Да се качим горе да поработя, защото колкото по-бързо приключи това, толкова по-скоро ще разбера дали онзи горещ плаж е това, което ми трябва.

Кучето го последва с всеотдайно покорство, докато Фин се качваше по стълбите към втория етаж. Помисли си за горещ душ, може би и парна баня, но вместо това отиде право в кабинета си. Тук също запали огъня и пламъците грейнаха в рамката от зелен турмалин, докато кучето разглеждаше наоколо.

Бе проектирал всеки сантиметър от тази стая — с малко помощ от Конър — от черните гранитни работни плотове и тъмните махагонови вратички на шкафчетата до подовата настилка от широки дъски от кипарис, както във всички останали стаи от къщата. Високи сводести прозорци, като средният бе изцяло в стъклопис — образът на жена в дълга бяла роба, прихваната с обсипан със скъпоценни камъни колан. Държеше жезъл в една ръка и огнено кълбо в другата, а дългата й черна коса се развяваше от невидим вятър.

Беше Брана, разбира се, на фона на пълната луна и гъста гора. Тъмната вещица го гледаше с очи, изпълнени със сила и светлина, макар и само от стъклото.

Имаше масивно старинно бюро, върху което се намираше най-модерен компютър. Вещерите не се бояха от новите технологии. В един шкаф с дебели и изкусно гравирани вратички пазеше оръжия, които бе събирал по света. Мечове, широка брадва, боздугани, рапири, метателни звезди. В други имаше котлета, купи, свещи, жезли, книги, звънци, ритуални ножове, както и най-различни отвари и съставки.

На нея стаята би й харесала, помисли си Фин, защото по отношение на работата, както и в живота, той бе почти толкова педантично подреден, колкото и тя.

Бъгс вдигна поглед към него и с надежда размаха опашка. Фин прочете мислите му и се усмихна.

— Давай. Настани се удобно.

Кучето замаха още по-енергично с опашка, после изтича и скочи върху един извит диван, завъртя се в кръг и се отпусна на място с въздишка на пълно задоволство.

Фин работи до късно през нощта, занимаваше се с практични неща като заклинания — защитните такива трябваше редовно да се подновяват, лечебни отвари и тоник. Нещо специално за Маги. Пречисти и няколко кристала — смяташе го за домакинска работа — които имаха нужда от това.

Бе забравил напълно за вечерята, но почувства глада на кучето. Слезе долу с Бъгс по петите му, направи си сандвич, добави няколко парченца чипс и наряза една ябълка. Тъй като бе забравил да вземе кучешка храна, сега просто сподели вечерята си с кучето, като и двамата се забавляваха. Когато той хвърляше парчета от сандвича си, Бъгс ги ловеше във въздуха също толкова ловко, колкото и буболечките, заради които бе получил името си^[1].

Настроен все така практично, Фин пусна кучето да изтича навън, но остави съзнанието си свързано с това на Бъгс, за да разбере, ако мъникът реши да се върне в обора, след като се погрижи за физиологичните си нужди.

Но Бъгс дотича отново до вратата на кухнята, седна и зачака Фин да му отвори.

— Добре, явно ще пренощуваш у дома. При това положение бог ми е свидетел, че се нуждаеш от душ дори повече и от мен. Миришеш на обор, приятелче. Да се погрижим за това.

Вече в банята, душът за малко да прогони Бъгс, но Фин бе бърз. И през смях помъкна кучето със себе си.

— Това е само вода. Макар че след малко ще добавим и сапун.

Бъгс трепереше, ближеше водните струи, извиваше се, притиснат до гръдния кош на мъжа, докато Фин втриваше в козината му от течния сапун.

— Ето, видя ли, не е толкова зле, нали? — Поглеждаше го нежно, за да го успокои, докато го почистваше. — Съвсем не е зле.

Махна с ръка към тавана. Грейнаха светлинки в приглушени цветове, разнесе се музика, тиха и омайна. Остави кучето на пода и сам се наслади на горещите струи на душа, докато Бъгс се забавляваше да ближе мокрите плочки.

Фин беше бърз, но не достатъчно, че да подсуши кучето, преди Бъгс да се изтръска, пръскайки капки из цялата баня. Собственият му смях отекна в помещението, когато дребното куче го изгледа доволно.

След като почисти бъркотията, Фин отиде в спалнята, където метна на пода една от големите възглавници от дивана в ъгъла. Но кучето, което вече се чувстваше у дома си, скочи на голямото и високо легло и се изтегна там като пълновластен господар.

— Е, поне си чист.

Той също се отпусна на леглото и реши да почете книга, вместо да гледа телевизия с цел да се унесе в сън.

Докато Фин угаси лампата, Бъгс вече тихичко похъркваше. Фин установи, че звукът му носи макар и малка утеха, и мислено отбеляза колко е тъжно, че похъркващото куче е неговият лек срещу самотата.

В тъмното, под заревото на тлеещите в камината въглени, той си представи Брана.

Тя се обърна към него, а косите й бяха като черна завеса, като коприна, покрила голите й рамене. Сега огънят проблясваше ярко с игриви златисти пламъци, които превръщаха очите й в танцуващо сребро.

И тя се усмихваше.

— Копнееш за мен.

— Денем и нощем.

— Ето че и сега ме желаеш — в голямото си легло, в красивата си къща.

— Желая те навсякъде. Където и да било. Ти ме измъчваш, Брана.

— Наистина ли? — Тя се засмя, но не жестоко. Смехът й бе топъл като целувка. — Не аз, Финбар, не само аз. Двамата се измъчваме взаимно. — Тя прокара пръст надолу по гърдите му. — Сега си по-силен отпреди. Както и аз. Питаш ли се понякога дали ще бъдем по-силни заедно?

— Как бих могъл да мисля, да се питам, след като съм напълно запленен от теб?

Той улови косата й в ръце, придърпа я към себе си. Господи, о, господи, вкусът й след толкова дълго, след цял един живот, бе като възкръсване след смъртта.

Той се претърколи, притискайки я под себе си, потъна още по-дълбоко в чудото на случващото се. Гърдите й бяха по-зрели, по-меки и по-прекрасни, отколкото помнеше, а сърцето й биеше ускорено под дланите му, докато се надигаше към него.

Истинска буря атакува сетивата му и замъгли всичко — усещането за кожата й, мека като косата й и топла, толкова топла, прокуждаща далеч студа. Тялото й с прелестни извивки, устните й, които шепнеха името му, докато тя се извиваше под него, движеше се неспирно и пропъждаше самотата.

Кръвта му кипеше за нея. Неговото сърце също биеше като лудо, когато тя вплете пръсти в косата му както някога, а после ги прокара по гърба му. Сграбчи хълбоците му, надигна се нагоре. Отвори се.

Той проникна дълбоко. Светлината избухна, бяла, златиста, искряща като огън — целият свят пламна. Вятърът се изви вихрено и превърна този огън в бушуващ пожар. За миг само, за едно дихание, удоволствието го прониза.

После се появи светкавицата. А след нея — мракът.

Той стоеше с нея насред бурята, стиснал здраво ръката й.

— Не познавам това място — каза тя.

— Нито пък аз. Но… — Имаше нещо, нещо, което познаваше дълбоко в себе си. Прекалено дълбоко, за да го извади наяве. Гъста гора, вихрушка и някъде наблизо — шумоленето на вода.

— Защо сме тук?

— Има нещо наблизо — каза само той.

Тя вдигна ръка и в нея се появи малко огнено кълбо.

— Трябва ни светлина. Можеш ли да намериш пътя?

— Нещо е съвсем близо. Трябва да се върнеш. Мракът е твърде близо.

— Няма да се върна. — Тя докосна амулета си, затвори очи. — Усещам го.

Когато тя понечи да тръгне напред, той стисна по-здраво ръката й. Щеше да намери начин да я защити при нужда. Но нуждата да продължи напред, го пришпорваше да бърза.

Гъсти дървета, плътни сенки, които сякаш сияеха в мрака. Нямаше луна, нито звезди, само този вятър, от който нощта пищеше.

Вътре нещо виеше.

Фин си пожела оръжие, потърси дълбоко скрита сила и извади меч, който мигом пламна.

— Тъмна магия — прошепна Брана. Тя също сякаш сияеше, озарена от собствената си сила. — Навсякъде наоколо. Това не е родното ни място.

— Не е, но е близо. Не сега, а преди много време.

— Да, отдавна. Леговището му? Може ли да е то? Усещаш ли го?

— Не е същото. Нещо… друго е.

Тя кимна, сякаш бе почувствала същото.

— Трябва да повикаме останалите. Трябва да бъдем в пълния си кръг. Ако това е неговото място.

— Там. — Той го видя, мрак в мрака, отвор на пещера, свряна в подножието на хълма.

Не би могъл да я заведе вътре, помисли си Фин. Нямаше да го направи, защото вътре беше смъртта. И дори по-лошо.

В мига, в който си го помисли, старецът излезе навън. Беше с груба роба, износени кожени ботуши. И косата, и брадата му бяха оплетени, дълги и бели. В очите му имаше лудост и магия.

— Идвате прекалено рано. Прекалено късно идвате. — Докато говореше, той вдигна ръка. От нея закапа кръв, кръв заля грубата му роба.

— Свършено е. Както и аз съм свършен. Прекалено рано е, за да го видите, прекалено късно — да го спрете.

— Какво е свършено? — попита Фин. — Кой си ти?

— Аз съм жертвата. Аз съм бащата на мрака. Аз съм предаден.

— Мога да помогна. — Но когато Брана пристъпи напред, от пещерата изригна сила. Помете я назад заедно с Фин, а стареца повали на земята, която се обагри в черно от кръвта му.

— Тъмна вещица от бъдното — прошепна той. — Поколение от кръвта на Кеван. Няма помощ. Той погълна мрака. Всички сме прокълнати.

Фин скочи на крака и се опита да избута Брана назад.

— Той е вътре. Вътре е. Мога да го усетя.

Но когато понечи да хукне към пещерата, тя го сграбчи здраво.

— Не и сам. Не може да си сам.

Той се извърна и по лицето му се четеше ярост.

— Той е мой и аз съм негов. Твоята кръв направи да е така. Вашето проклятие нося и затова ще получа възмездие.

— Не бива да е за отмъщение. — Тя се обви около него. — Защото така ще бъдеш проклет навеки. Не за отмъщение. И не сам.

Но Фин се събуди сам, облян в пот, а белегът на рамото му го изгаряше като прясно клеймо.

А все още усещаше уханието й по чаршафите, по кожата си. Във въздуха.

Кучето потрепери до него, заскимтя.

— Всичко е наред вече. — Погали го разсеяно. — Всичко свърши засега.

Взе си душ, за да отмие потта, навлече панталон и стар пуловер и слезе на долния етаж. Пусна кучето навън и бегло отбеляза, че дъждът е спрял и бледото зимно слънце наднича зад облаците.

Имаше нужда да помисли трезво, затова тръгна да прави кафе. После изруга, когато на вратата се потропа.

Сети се за Маги и побърза да се върне, като междувременно я потърси в мислите си и се успокои, че с кобилата всичко е наред.

Отвори вратата на Брана.

Тя влезе и го бутна силно с две ръце.

— Нямаше право! Проклет негодник, нямаш право да ме увличаш в съня си.

Той сграбчи китките й, преди да успее отново да го блъсне. И отново си помисли, че сияе, но този път от истинска ярост.

— Не съм — или поне не нарочно. Може пък ти да си ме въвлякла в твоя сън.

— Аз? Глупости. Ти ме вкара в леглото си.

— Не беше против волята ти. — Понеже стискаше ръцете й, нямаше как да му удари плесница, но пък силата й бе свободна и тя го запрати цели две стъпки назад. При това леко го опари. — Престани. Най-добре охлади страстите, Брана. Сега си в дома ми. Не знам дали аз съм те извикал, дали ти си извикала мен, или нещо друго е повикало и двама ни. И не мога да мисля, по дяволите, защото дори и чаша кафе не съм изпил още.

С тези думи той се обърна и закрачи към кухнята.

— Е, и аз не съм пила. — Тя хукна подире му. — Искам да ме погледнеш.

— А аз си искам проклетото кафе.

— Погледни ме, Финбар, да те вземат дяволите. Погледни ме и ми отговори. Ти ли ме привлече в съня си, в леглото си?

— Не. — Той прокара ръка в косата си. — Не знам, просто не знам, но ако съм го направил, то е било в съня ми, по дяволите, и не е било нарочно. За бога, Брана, не бих ти направил магия. Каквото и да си мислиш за мен, не бива да мислиш това. Никога не бих те използвал по този начин.

Тя си пое дълбоко въздух, после пак.

— Знам го. Извинявай, наистина го знам, когато съм спокойна. Съжалявам искрено. Бях… разстроена.

— Нищо чудно. И аз не съм в най-добрата си форма.

— Бих пийнала кафе, ако нямаш нищо против.

— Разбира се.

Той отиде при кафемашината — от онези, които тя си бе мечтала да си купи и които правеха най-различни видове кафе, чай и шоколадови напитки.

— Няма ли да седнеш? — Той кимна към малката остъклена веранда, където вероятно пиеше сутрешното си кафе.

Брана седна на една от пейките с мека тапицерия в оранжево-червено и се загледа в ръчно направена дървена купа — лъскава като стъкло — пълна с яркочервени ябълки.

Бяха големи хора, напомни си тя, и нямаше защо да се свенят да обсъдят случилото се в голямото легло.

— Не мога и няма да обвинявам един мъж за това къде скитат мислите му насън — започна тя.

— Не мога и няма да виня една жена за това къде скитат нейните. — Той й поднесе кафето в огромна бяла чаша, която остави на масата пред нея. — Защото може да се окаже, че си била ти.

Не бе помислила за този вариант и затова слисано замълча. За да си даде време да помисли, тя опита кафето и откри, че е точно по вкуса й.

— Добре. Може и така да е било. Или макар че не бях се замисляла досега, възможно е да са били съвсем други сили.

— Други?

— Кой може да каже? — Вече по-скоро объркана, отколкото ядосана, тя вдигна ръце. — Това, което знаем, е, че аз дойдох или бях доведена в леглото ти и в онова, подобно на транс състояние в съня двамата започнахме нещо, което нормалните хора правят.

— Кожата ти е нежна като розови листенца.

— Няма нищо чудно — небрежно подхвърли тя, — защото използвам собствените си продукти, а аз правя страхотни неща.

— В онези мигове, Брана, всичко бе както някога и дори по-хубаво.

— В онези мигове и двамата бяхме подвластни на магия. И какво стана, Фин, когато се сляхме? В онзи миг? Светкавицата, бурята, светлината и после мракът, когато бяхме захвърлени в друго място и време. Не е ли показателно за цената, която е платена за тези мигове?

— Не и за мен, изобщо не ми е ясно. Какво научихме, Брана? Върни се назад.

Тя скръсти ръце. Мрак, гъста гора, без луна, без звезди, силен вятър, който свисти в клоните на дърветата.

— Река. Шумоленето на вода някъде зад нас.

— Да. — Тя затвори очи, пренесе се обратно. — Точно така. Реката е зад нас, а силата — отпред. Силата на мрака, но въпреки това тръгнахме към нея.

— Пещерата. Леговището на Кеван, сигурен съм.

— Не го видяхме.

— Почувствах го, но… не е каквото е сега. Има още нещо. — Той поклати глава. — Не съм сигурен, но макар да не знаех къде сме, усетих нещо познато. Сякаш би трябвало да го познавам. И тогава се появи старецът.

— Не го познавам.

— Нито пък аз, но отново имах усещането, че би трябвало да го позная. Прекалено рано, за да видим, прекалено късно да го спрем, по думите му. Загадки. Проклети гатанки.

— Смяна на времето според мен. Не бяхме в сегашното, но не и когато можем да научим повече. Той се нарече жертва.

— И родител на мрака. Кръвта му изтичаше. Луд и умиращ, но в него имаше сила. Отслабваше, но още беше там.

— Жертва на Кеван? — зачуди се Брана, после рязко изправи гръб. — Баща на Кеван? — каза тя в същия миг, в който прочете мисълта в очите на Фин. — Възможно ли е?

— Ами все някой го е заченал. О, той ме нарече „поколение от кръвта на Кеван“, а теб — „Тъмна вещица от бъдното“. Той ни позна, Брана, макар да не сме били родени в неговото време. Знаеше кои сме.

— Той не е превърнал Кеван в това, което е. — Тя поклати глава, отново се остави да изпита чувствата, които бе изпитала преди. — В него нямаше достатъчно сила за това. Но…

— В пещерата, там имаше повече. — Вече по-спокоен, Фин отпусна юмрука си върху масата. — Дали старецът е създал нещо, което не е могъл да овладее, дали не е извикал мрака, дал му е източник?

— Кръвта на Кеван — негов баща. И кръвта на бащата бе пролята. Животът му се изля върху земята. Като жертвоприношение? Господи, Фин, Кеван е убил собствения си баща, пожертвал го е, за да получи силата на мрака?

— Трябва да има кръв — прошепна Фин. — Винаги има кръв. Мракът го изисква; дори и светлината иска така. Прекалено рано да видим. Ако бяхме останали, дали щяхме да го открием точно когато е получил силата, която има сега? Тъкмо когато я е придобил, но още не е напълно овладяна?

— Станало е тогава, когато старецът е умирал. Сякаш избухна, нали, изхвърли ни обратно, разкъса магията, която ни е върнала назад. И беше студено, помниш ли, усети ли го? Беше адски студено за миг, преди всичко да свърши, и после се събудих в собственото си легло.

Фин стана и закрачи неспокойно.

— Едва ли е искал да сме там. Кеван. Не може да е искал да сме близо до леговището му или да научим как и от какво е произлязъл.

— Ако сме прави в разсъжденията си.

— Не той ни е отвел там, Брана. Защо да го прави? Колкото повече знаем, толкова повече оръжия имаме, за да го сразим. Други сили, казваш ти. И аз бих казал, че други сили са ни изпратили там, независимо дали са вътре в нас, или извън нас.

— Защо само нас двамата? Защо не и шестимата?

— Тъмна вещица от бъдното, поколение от кръвта на Кеван? — Той сви рамене. — Отлично знаеш, че магията невинаги е подвластна на логиката. Трябва да се върнем и да научим повече.

— Няма да правя секс с теб само за да се върнем назад във времето до пещерата на Кеван.

— Но би жертвала живота си за това. — Той махна с ръка, за да спре думите й. — Не искам да използвам секса като средство за магия, дори и с теб. И искам да бъда в пълно съзнание следващия път, когато поемем по този път, а не да бъда отведен от чужди сили. Трябва да помисля.

— Дай ми клетва.

— Какво? — Разсеян от мислите си, той се обърна и я видя как става от мястото си, а дългата й коса се вееше свободно. Погледът й бе едновременно спокоен и яростен.

— Закълни се, Финбар. Няма да се връщаш сам. Няма да продължаваш без мен, без нашия кръг. Ти не си сам и няма да действаш сам. Дай ми думата си тук и сега.

— Вярваш ли, че съм толкова безразсъден, толкова склонен към самоунищожение?

— Знам какво направи на Самхейн, когато бе готов да напуснеш кръга ни и сигурното си място в него, за да хукнеш сам след Кеван, дори и рискувайки никога да не се върнеш обратно в своето време и дом. Толкова малко ли мислиш за нас, Фин? Толкова маловажни ли сме, че би си тръгнал и би ни оставил?

— Ти и останалите сте всичко за мен, но той е от моята кръв, не от твоята. — Думите бяха горчиви, но самата истина. — Въпреки това няма да действам сам. Защото, ако сбъркам, бих рискувал живота на теб и останалите. Всичко.

— Дай ми ръката си. — Тя протегна своята. — Дай ми ръка, за да скрепим клетвата.

Той пое ръката й в своята. Светлина грейна между пръстите им, изпращя и пропука като фитил, който току-що е докоснал пламъка.

— Да. Виж ти — тихо каза той. — Това не се беше случвало от много време.

Тя почувства топлината, която се разля в тялото й — едновременно утеха и мъчение. Дали щеше да порасне в пламък, запита се тя, ако се приближи към него, ако се пресегне и го докосне?

Отдръпна ръката си от неговата, отстъпи крачка назад.

— Трябва да кажа на останалите, преди да са хукнали по задачите си за деня. Ела и ти.

— Ти ще се справиш. — А на него му бе нужно малко да се отдалечи от нея. — Имам да свърша някои неща.

— Добре. — Тя тръгна редом с него към вратата. — Днес ще поработя с Айона, ще видим какво ще направим. Може би е най-добре всички да се съберем заедно, но не тази вечер. Трябва ни още малко време, за да обмислим добре всичко. Утре вечер, ако те устройва.

— Ти ще сготвиш.

— Такава е съдбата ми.

Искаше му се да погали с ръка косата й, да я усети, както бе в съня. Но не я докосна.

— Ще донеса вино.

— Това е твоята съдба. — Тя прекрачи прага, след като той й отвори вратата, после се обърна, остана за миг навън с утринната мъгла около нея. — Построил си хубава къща, Фин. Красива е несъмнено, но има и чудесна атмосфера в нея.

— Не си видяла почти нищо освен кухнята.

— Е, казват, че тя е сърцето на дома. Ако можеш да дойдеш утре към три следобед, ще успеем да поработим заедно, преди другите да дойдат за вечеря.

— Ще се постарая.

Той остана да чака, докато тя вървеше към колата си, но се изненада, когато тя спря и се обърна, за да му хвърли закачлива усмивка.

— Трябва да спомена, че и твоята кожа е много нежна, но по мъжествен начин, разбира се.

Той се разсмя и усети как напрежението в тялото му намалява, докато тя се отдалечава.