Нора Робъртс
Магията на кръвта (9)

Девета глава

Беше се подготвила за това емоционално, рационално. Повтаряше си, че заклинанието, пътуването в съня, не е просто необходима стъпка, а може и трябва да продължи напред без лични проблеми.

Нима двамата с Фин не бяха постигнали развитие в отношенията си през изминалите няколко месеца, което им позволяваше да работят заедно, да разговарят помежду си без гняв и болка?

Сега бяха зрели хора, а не замечтаните тийнейджъри, каквито бяха някога. Тя имаше дълг към предшествениците си. А Фин, трябваше да му го признае, бе безрезервно предан на техния кръг.

Това щеше да е достатъчно.

Но въпреки това, когато всички се събраха заедно в ателието й, доста след залез-слънце, трябваше да положи усилия да сдържи вълнението си.

— Сигурна ли си? — Конър погали леко гърба й, което му спечели рязък поглед и мислено го блъсна със силата.

Стой далеч от мислите ми.

Той задържа ръката си на кръста й.

— Още има време да потърсим друг начин.

— Напълно сигурна съм и това е най-добрият начин. Фин?

— Съгласен съм.

— Мери Кейт, сигурна ли си, че не искаш да се присъединиш към кръга ни?

— По-добре го направете както досега, но знайте, че и аз съм тук, за да помогна, ако имате нужда.

— Нан е нашият резервен план. — Айона стисна ръката на баба си, после пристъпи напред.

Сключиха кръга, за да спазят ритуала и покажат уважение, за защита и за единство. Брана и Фин влязоха заедно в средата. Той носеше меча си на кръста, а тя — ритуален нож.

Този път, когато тръгваха по своя воля, нямаше да са невъоръжени.

— От тази чаша пием ний отвара, за да полетим заедно в съня. — Брана отпи и подаде чашата на Фин. — С тази отвара се отправяме към друго време и място заедно ний двама. — Фин отпи на свой ред и подаде чашата на Конър. — Вътре в кръга ни, ръка за ръка, ний отлитаме в небето и отвъд земите. — Изричаха думите заедно, приковали очи един в друг, и Брана усети как силата се надига. — В сънищата по своя воля отиваме да търсим, да видим там произхода на Кеван. Пълна вяра, доверие между теб и мен, както казахме, ще бъде тъй.

Фин протегна ръка, Брана сложи своята отгоре.

Блесна ярка светлина, избухна ослепителна сила и двамата полетяха.

Понесоха се по вятъра и вихъра бързо, толкова бързо, че дробовете й останаха без въздух. Успя за миг само да си помисли, че са направили отварата прекалено силна, и се озова — леко залитаща — застанала под звездите в мрака. Ръката й още стискаше дланта на Фин.

— Малко в повече е дошла есенцията от вихрушка.

— Мислиш ли?

Тя му хвърли самодоволен поглед. Косата му бе разрошена също като нейната. Сурово изсечените черти на лицето му го правеха да изглежда сериозен, но в изражението му имаше и задоволство.

Тя самата изпитваше горе-долу същото.

— Няма място за сарказъм, понеже и ти си толкова отговорен за създаването на формулата, колкото и аз. — Брана тръсна глава, за да махне косата от лицето си. — А и ни докара дотук, точно пред пещерата.

В студената и звездна нощ отворът на пещерата пулсираше с червена светлина. Тя долови глух шум като от далечна буря в морето да се носи отвътре. Но навън нищо не помръдваше, нищо не се движеше.

— Той е вътре — каза й Фин. — Усещам го.

— Не е сам. Аз усещам това. Нещо зло, от което не само косата ти настръхва.

— По-добре е да вляза сам, да преценя положението.

— Не ме обиждай, Финбар. Рамо до рамо или изобщо няма да влизаме.

За да сложи край на спора, тя тръгна напред. Фин стискаше здраво ръката й, докато с другата хвана дръжката на меча.

— Ако се нахвърли върху нас, трябва да развалим заклинанието. Без никакво колебание, Брана. Няма да загинем тук.

Толкова силна бе нуждата й от него, подклаждана от заклинанието на съня, че тя за малко да залитне към него. Но вместо това се стегна, продължи да крачи уверено.

— Нямам намерение да умирам тук. Имаме работа за вършене в нашето време.

Пристъпиха в отвора на пещерата, огрени от пулсиращата светлина. Далечното бучене стана по-силно, по-плътно. Не като морска буря, осъзна Брана. А като нещо голямо, нещо живо, което чакаше в засада.

Пещерата се разшири, отвориха се тунели, чиито стени бяха толкова влажни, че непрекъснато се оформяха капки, чието постоянно капене по камъка се превърна във фон на бученето. Фин пое наляво и тъй като инстинктите на Брана й подсказваха същото, двамата продължиха тихо навътре в тунела.

Ръката му, помисли си тя, е единствената й връзка с топлината и реалността и знаеше, че и за него е същото.

— Не можем да сме сигурни в кое време сме попаднали — прошепна Брана.

— След момента, в който се озовахме при последния си сън. — Той само поклати глава, когато тя го погледна въпросително. — Не знам откъде го знам, но съм уверен. По-късно е, но не много по-късно.

Доверие, напомни си тя. Вяра. Продължиха, а бученето ставаше все по-плътно и силно. Направо можеше да го усети вътре в себе си като пулс, сякаш бе погълнала живия мрак.

— То го привлича — измърмори Фин. — Иска да се нахрани. Тегли и мен чрез него, кръв към кръвта. — Той се обърна към нея и сграбчи здраво раменете й. — Ако то — или той — ме привлече към себе си, ти трябва да развалиш заклинанието, да се измъкнеш, да се върнеш обратно.

— Ти би ли ме оставил, мен или някого от нас, тук?

— Нито ти, нито някой от другите е свързан с кръвна връзка с него. Закълни се, Брана, иначе ще разваля магията още сега и всичко ще свърши, преди да е започнало.

— Ще я разваля, кълна се. — Но щеше да направи всичко, за да вземе и него със себе си. — Заклевам се, защото знам, че няма да те привлекат. Ти няма да го позволиш. А ако продължим да стоим тук и да спорим за това, няма да се налага да разваляме магията, защото времето й ще изтече бездруго, а ние няма да сме научили каквото и да било.

Сега тя стисна ръката му. Между дланите им проблесна искра, преди да продължат напред.

Тунелът отново се стесни и се превърна в нещо, което можеше да определи само като зала — нещо като работилница за черна магия.

Телата на прилепи с разперени криле бяха приковани към стените като ужасяващи картини. По рафтовете бяха наредени буркани с противна на вид течност, в която плуваха крачета и глави на птици, вътрешни органи от различни животни и такива, които се страхуваше, че са човешки, телата на плъхове.

Гореше огън и върху него вреше котле, от което се издигаше зловонен зелен дим.

Вляво се издигаше каменен олтар, огрян от черни восъчни свещи и покрит с кръвта на козата, която лежеше върху него с прерязано гърло.

Кеван събираше течащата кръв в една купа.

Изглеждаше по-млад, осъзна тя. Макар да бе обърнат с гръб към тях, докато се занимаваше с делата си, й направи впечатление на по-млад от онзи Кеван, когото познаваше.

Той отстъпи назад, коленичи, вдигна купата високо.

— Поднасям кръв, жертва пред твоето величие. Чрез мен се храниш ти, чрез тебе аз се храня. И силата ми тъй расте.

Отпи от купата.

Бученето запулсира като биещо сърце.

— Не е достатъчно — измърмори Фин. — Още е бледо и слабо.

Разтревожена, Брана стисна по-здраво ръката му.

— Остани с мен.

— Аз съм с теб и с него. Кози и овце, и мелези. Ако силата е жажда, утоли я. Ако е глад, засити го. Ако е похот, задоволи я. Вземи каквото пожелаеш.

— Още — каза Кеван и отново вдигна купата. — Ти ми обеща повече. Аз съм твой слуга, твой воин. Аз съм твой проводник. Обеща ми повече.

— Повечето иска повече — тихо каза Фин, а очите му бяха зловещо зелени. — Кръв от твоята кръв, както преди. Вземи я, пролей я, вкуси я и ще имаш повече. Ти ще бъдеш аз, аз ще бъда ти. И няма край. Вечен живот и велика сила. И Тъмната вещица, която жадуваш, ще бъде твоя. Тялото и силата й ще се преклонят пред нашата воля.

— Кога? Кога ще имам повече? Кога ще имам Сърха?

— Пролей я, вземи я, вкуси я. Кръв от твоята кръв. В чашата, между устните ти. В котлето. Докажи, че си достоен!

Цялата топлина се изцеди от ръката на Фин. Брана я стисна между дланите си, даде му колкото можеше сила.

— Достоен съм. — Кеван остави купичката, стана и взе чаша. Обърна се.

Едва сега Брана забеляза жената в сенките. Старица, окована и трепереща в режещия студ.

Той отиде до нея с чашата в ръка.

— Смили се. Над мен, над себе си. Проклинаш се навеки. Той лъже. Лъже теб, лъже всички. Оковал те е с лъжите си, както ти си ме оковал с вериги. Пусни ме, Кеван. Спаси мен и спаси себе си.

— Ти си само една жена, вече стара, и немощната ти сила изтича. Не си нужна за друго, освен за това.

— Аз съм ти майка.

— Вече съм роден — каза той и преряза гърлото й.

Брана извика от шок и ужас, но звукът потъна в надигналото се бучене. Сега във въздуха се носеше сила, черна като катран, тежка като смъртта.

Той напълни чашата, изпи я, отново я напълни. Занесе я до котлето, изля течността в дима. И димът стана червен като кръвта.

— Сега отецът е с него — каза Фин, а Кеван отиде и взе една бутилка, чието съдържание изля в котлето. — Изречи думите! — Пръстите на Фин, ледени в дланта на Брана, се свиха и отпуснаха. — Изречи думите, направи връзката!

— Кръв върху кръв вземам тук, за да утоля глада и силата да изковем. От жената и козата смес и дим и зова тъмните сили да се въздигне името ми, силата ми и съдбата. Дарете ми живот във вечността и убежище през тоз портал. Прероден съм в бог и демон и от днес насетне властвам аз над мъжете и жените. Чрез кръвта и силата си ще покоря на волята си Тъмната вещица. Аз съм Кеван, смъртен повече не съм и с тези думи от човешкото се аз отричам.

Пресегна се в дима, бръкна в котлето и с гола ръка извади оттам амулета с кървавочервения камък.

— В този час на тъмната сила аз заклевам се да служа.

Той вдигна амулета над главата си, после постави проблясващия камък върху гърдите си.

Вятърът се изви в мощен вихър и Кеван, с очи, пламнали в червено като камъка, вдигна ръцете си високо.

— И вече съм роден!

От олтара скочи вълкът, черен и свиреп. Хвърли се към Кеван, скочи върху му с оглушителен писък и гръм.

Нещо нададе тържествуващ вой и дори и камъните потрепериха.

Той извърна глава. В мрака, дълбоко в сенките, очите му, светнали в червено, срещнаха тези на Брана.

Когато ръцете му се протегнаха рязко към нея, тя вдигна длан, готова да блокира каквато и магия да запрати към нея. Но Фин я извъртя и прикри с тялото си. Нещо се разби с трясък, нещо изгоря.

И той прекъсна заклинанието.

Прекалено бързо и прекалено нестабилно. Брана се вкопчи във Фин, както за да го стопли, понеже тялото му бе студено като лед, така и за да не бъде отнесена във вихъра.

Най-напред чу гласовете. Този на Конър, стабилен като скала и спокоен като езеро през лятото, да я насочва. После към него се присъедини и този на Айона.

Не се отпускай сега — обади се Конър вътре в главата й. — Държим те. Държим здраво и двама ви. Вече сте почти у дома. Почти стигнахте.

И после наистина беше там, замаяна и с омекнали колене, но в топлия си и светъл дом.

Още докато си поемаше дълбоко въздух, Фин се изплъзна от ръцете й и се смъкна на колене.

— Ранен е. — Брана също коленичи. — Дай да видя. Чакай да видя.

Тя улови с длани лицето му, отметна настрани косата му.

— Просто останах без дъх.

— Гърбът на пуловера му пуши — обади се Бойл и реагира моментално. — Като ризата на Конър онзи път.

Преди Брана да успее, Бойл издърпа пуловера нагоре през главата му.

— Изгорен е. Не е толкова дълбоко, колкото при Конър, но почти целият му гръб е засегнат.

— Сложете го да легне по корем — нареди Брана.

— Нямам намерение да се просна на пода като…

— Подремни. — След рязката заповед Брана просто сложи ръка на главата му и го приспа. — По корем — повтори тя и Конър и Бойл побързаха да го сложат на пода в ателието.

Тя прокара ръце над парещите рани, покрили целия му гръб.

— Не е дълбоко, а и отровата не може да се смеси с неговата кръв. Само студът, огънят, болката. Ще ми трябва…

— Това? — Мери Кейт й подаде бурканче с мехлем. — Изцелението беше най-голямата ми дарба.

— Точно това, благодаря. Ще стане бързо. Още не е имало време да го засегне дълбоко. Айона, ще вземеш ли и ти малко? На лявата ми ръка има леко изгорено място. Нищо страшно, но е по-добре да се погрижим веднага. Знаеш какво да правиш.

— Да. — Айона запретна ръкава на Брана. — Малко е, но изглежда зле.

Но мястото се охлади в мига, в който Айона нежно го намаза с мехлем. Леката замаяност също премина, когато братовчедка й приложи своите лечителски умения. Вече по-уверена и спокойна, Брана можеше да се съсредоточи изцяло върху Фин.

— Така е по-добре, нали? Със сигурност е по-добре. Не е зле да пийнем малко уиски все пак. Пренесохме се там малко по-бързо, отколкото бях изчислила, а връщането беше като да скочиш от висока сграда.

— Вече донесох уискито — каза й Мийра. — Той отново изглежда чист.

— Нека да се уверим, че е така. — С ръце върху тялото му, Брана потърси дали няма друга дълбока рана, скрито огнище на тъмна зараза. — Добре е. — Облекчението накара гърлото й да се свие, гласът й стана дрезгав. — Ще се оправи.

Отново положи длан върху главата му, задържа я за миг.

— Събуди се, Фин.

Той отвори очи, впери ги в нейните.

— По дяволите — изруга той, докато се мъчеше да седне.

— Съжалявам, грубо е да приспиш някого без позволение, но не бях в настроение да споря.

— Тя също бе изгорена — обади се Айона, понеже знаеше, че това ще отклони гнева на Фин. — На лявата ръка.

— Какво? Къде? — Той вече бе сграбчил ръката й и запретваше ръкава.

— Айона вече се погрижи. Съвсем леко беше, понеже ти ме избута зад гърба си и ме предпази с тяло, сякаш не съм способна сама да отбия атаката.

— Не би могла, не и тази. Не и с новопридобитата му сила — толкова мощна и свежа, не и когато той реагира като наркоман, който е погълнал прекалено голяма доза от наркотика. Мисля, че в онзи момент той притежаваше повече сила, отколкото сега или отколкото когато и да било след това. И жадува за това безумно опиянение отново.

Конър приклекна до него.

— Ще кажа само едно. Благодаря, че се погрижи за сестра ми.

— Сега излиза, че съм неблагодарна. — Брана въздъхна. — Съжалявам и за това. Още не съм на себе си. Наистина съм ти благодарна, Фин, че ме предпази.

Тя взе чашите с уиски от Мийра и му подаде едната.

— Той те взе за Сърха. В мрака, почти изпаднал в транс, той те усети — когато силата го изпълни докрай, той усети присъствието ти — но те помисли за Сърха. Искаше да…

— Пийни си малко уиски.

— Непременно. — Фин чукна леко чашата си в нейната и отпи. — Искаше да те обезобрази, ако може, така че никой да не вижда красотата ти, реши, че по този начин съпругът ти ще се отвърне от теб. В онзи миг проникнах в мислите му и прозрях лудостта му.

— Човек трябва да е луд, за да пререже гърлото на майка си и после да изпие кръвта й.

— Това вече е отвратително — отсече Мийра. — Но ако ще слушаме такива неща, предпочитам да чуя цялата история наведнъж, докато сме седнали удобно.

— Точно така. Фин, облечи си пуловера, за да седнеш на масата като цивилизован човек. — Мери Кейт му го подаде. — Ще се завъртя в кухнята, Брана, да видя какво мога да приготвя набързо, защото предполагам, че всички бихте искали да хапнете.

Докато Мери Кейт приготвяше истинско пиршество от остатъците от коледната трапеза, Брана седна — доволна, че не трябва тя да готви — за да разкажат с Фин историята си.

— Собствената му майка. — Бойл поклати глава и взе един от апетитните сандвичи, приготвени от Мери Кейт.

— Просто една жена и при това стара, така каза. Нямаше никакви чувства към нея. Не изпитваше нищо към жената. В него нямаше нищо — продължи Фин, — освен мрак.

— Ти чуваше онова, което мракът му говореше.

Фин се намръщи и се обърна към Брана.

— А ти не?

— Само глухо бучене, каквото чухме, когато се появихме там и влязохме в пещерата. Нещо като… пулсиращ ритъм.

— Чувах го. — Фин разсеяно потърка рамото си, мястото на белега. — Обещанията за повече сила, за вечен живот, за всичко, което Кеван пожелае. Но за да го получи, трябваше да даде повече. Да пожертва всичко човешко в себе си. Започнало е с бащата.

— Знаеш го със сигурност или предполагаш? — попита Конър.

— Знам го. Можех да прочета ясно мислите му и да почувствам демона, затворен в камъка, неговите нужди, алчността му. Неговото… ликуване от това, че отново ще бъде освободен.

— Демон? — Мийра взе виното, което бе предпочела. — Хм, това е нещо ново — и ужасяващо.

— Старо — поправи я Фин. — По-старо от времето и е чакало, докато намери проводник.

— Кеван?

— Все още е самият той — обясни Фин на Бойл. — Кеван е самият себе си, но има и друга част от него, която непрестанно жадува за сила и кръв.

— Камъкът е източникът на силата, както си мислехме — продължи Брана. — Дошла е от кръвта на бащата и майката, които Кеван е пожертвал заради силата. Направен е с черна магия, на която той се е обрекъл, приел е в себе си този… ами, щом Фин казва, че е демон, значи е точно такъв.

— Защо Сърха? — запита се Айона. — Защо е толкова обсебен от нея?

— Заради красотата и силата й, заради… чистотата, би могло да се каже, на любовта й към семейството. Желаел е, копнеел е за първите и е искал да унищожи другото.

Фин потърка с пръсти слепоочието си в опит да заглуши бученето, което сякаш бе останало вътре в главата му.

— Тя го е отблъсквала неведнъж — продължи той, макар бученето да не преставаше да го мъчи. — Отхвърляла с презрение опитите му да я прелъсти. Затова той…

Мери Кейт го изненада, като застана зад него и докосна слепоочието му, после прокара длани по врата му, където не бе осъзнал, че изпитва болка, и той изгуби мисълта си.

А главоболието му изчезна.

— Благодаря.

— Няма защо.

Тя го целуна майчински по главата, преди отново да седне на мястото си. Това го смути и му разкри откъде Айона е наследила доброто си сърце и чистата душа.

— Хм. Похотливото му желание да я притежава като жена и вещица, се превърнало в мания. Искал е да я обърне към тъмната магия, да вземе каквото има и вярва, че никакви заклинания и магии не могат да го спрат, да го засегнат. Нейната сила е можела да му навреди, да застраши живота му, а отхвърлянето й е засегнало гордостта му.

— После се появили тримата — замисли се Брана. — А с тримата и силата — и заплахата — нараства. Можем да го унищожим.

— В онзи момент, в пещерата, когато се сля с демона и с неговия мрак, той вярваше, че никога и нищо не би могло да го унищожи. Но онова, което е в него, знае, че не е така. Лъже го, както го предупреди майка му. Лъже.

— Можем да го раним, да пролеем кръвта му, да го превърнем в пепел, но… — Конър сви рамене. — Ако не унищожим и амулета му, ако не унищожим демона, който се е слял с него, той пак ще се изцели и ще се върне.

— Чудесно. — Айона намаза солена бисквитка със сирене. — Е, как можем да унищожим камъка и демона?

— Магия на кръвта срещу магия на кръвта — реши Брана. — Бяла срещу черна. Както беше и досега, но може би от по-различен ъгъл. Трябва да изберем точното време и да сме сигурни в него. Мисля, че е добре мястото да бъде при колибата на Сърха, както преди, за да използваме и нейната сила, но трябва да измислим как да го уловим в капан и да не му позволим да избяга отново, за да можем да го довършим този път. И ако успеем да го направим, Фин ще бъде този, който ще унищожи камъка, източника на силата му.

— Усетих привличането на демона и на вещера. И по-силното притегляне, когато двамата се сляха в едно. Почувствах… желание, копнеж по онова, което могат да ми дадат.

— И въпреки това рискува живота си, за да ме предпазиш. Ти ще го направиш, когато дойде моментът — отсече Брана. — Трябва само да измислим как и кога. Мери Кейт, сигурна ли си, че трябва да се връщаш в Америка, защото за мен е истинска радост някой друг да готви освен мен.

Мери Кейт разбра, че тя иска да смени темата, и се усмихна.

— Налага се, но ще се върна за сватбата на Айона, при това доста по-рано, за да помогна с приготовленията. И може би ще си помисля дали да не остана.

— Да останеш? — Айона се пресегна над масата и сграбчи ръцете й. — Нан, да не искаш да кажеш, че би останала да живееш в Ирландия?

— Обмислям го. Останах в Америка, след като почина дядо ти, заради майка ти, после и заради теб. И обичам къщата си там, градината, гледката от прозореца. Имам добри приятели. Но… и тук мога да имам къща, градина и красива гледка. Имам и добри приятели. И ще бъда до теб. До всички вас, както и до роднините си.

— Можеш да живееш при нас. Показах ти стаята, която сме предвидили за теб, когато ни идваш на гости. Но можеш просто да живееш в нея заедно с нас.

Айона погледна към Бойл.

— Разбира се, много ще ни е приятно.

— Имаш добро сърце — обърна се към внучката си Мери Кейт, — а ти си щедър човек, Бойл. Но ако реша да остана да живея тук, ще си имам собствен дом. Наблизо със сигурност. Вероятно в селото, където ще мога да се разходя до магазина, да се видя с приятелки и да ви посещавам често в новата ви къща.

— Имам една къща, която си няма наемател — отбеляза Фин и Мери Кейт повдигна вежди.

— Чух подобно нещо, но до април има доста месеци.

— Лесно мога да я давам за кратко под наем на туристи, които искат да отседнат в селото в самостоятелна къща. Можеш да я погледнеш, преди да се върнеш в Америка.

— Така и ще направя и трябва да си призная, че вече надникнах през прозорците. — Мери Кейт се усмихна широко. — Много е уютно и с всички модерни удобства.

— Ще ти дам ключ, за да влезеш и да поразгледаш навсякъде, когато поискаш.

— Непременно. Сега трябва да вървя. Маргарет ще се притесни, ако се забавя още.

— Аз ще те закарам. — Бойл понечи да стане.

— Аз ще го направя. — Фин стана вместо него. — Ще ти дам ключа и ще те закарам до дома на приятелката ти. И бездруго трябва да се прибирам.

— Ще си взема палтото. Не, другите, не ставайте — настоя Мери Кейт. — Нямам нищо против да ме изпрати до дома красив младеж.

Когато двамата излязоха, Айона скочи на крака.

— Отивам да ти напълня ваната.

Брана вдигна вежди.

— Така ли?

— Една вана с твоите соли за разпускане, а Мийра ще ти направи чаша чай. Бих искала да пратя Конър и Бойл при Фин, за да направят същото и за него…

— Няма да пълня ваната за Фин Бърк — категорично заяви Бойл.

— Но двамата ще почистят всичко тук. За да може ти да си починеш, да се отпуснеш и да забравиш за всичко останало тази нощ.

— Не бих спорил с нея, когато е решила нещо толкова твърдо — посъветва я Бойл.

— Нямам нищо против гореща вана и чаша чай.

— Значи се разбрахме. — Айона излезе от стаята.

— И няма да се сърдя, ако оставите кухнята в този вид, стига един от вас да иде да провери как е Фин — допълни Брана. — Преживяването беше по-изтощително за него, отколкото за мен, а си признавам, че едва се държа на крака.

— Ще го оставя няколко минути насаме, после ще ида — обеща Конър. — Ще остана там цяла нощ, ако е нужно, или поне докато се уверя, че се е успокоил. Но пак ще разчистим кухнята. Хайде, качвай се горе и не се тревожи за нищо.

— Добре тогава. Лека нощ.

Мийра изчака, докато Брана, следвана от Кател, се оттегли и вече не може да я чуе, после отиде да сложи чайника.

— Ти си този, който се тревожи, Конър.

— Тя не хапна почти нищо. — Той погледна към вратата на кухнята, после пъхна ръце в джобовете си, сякаш не можеше да реши какво да прави с тях. — Само се преструваше. Има сенки под очите, които не бяха там, когато започнахме заклинанието. Ами това, че ви остави двете с Айона да се суетите около нея, без да спори? Останала е без капчица сила, сигурен съм. Ще се погрижиш за нея, нали, Мийра? Двете с Айона ще я наглеждате. Аз няма да се бавя дълго при Фин, освен ако не се нуждае от мен. И всички ще останем тук тази нощ.

— Ти се погрижи Фин да е добре, а Брана остави на нас.

— Без да изглежда така, сякаш сте загрижени.

— Познавам я почти толкова дълго, колкото и ти, Конър. Мисля, че знам как да се погрижа за Брана О’Дуайър по-добре от всеки. Ще я поглезим малко чисто по женски, после ще я оставим сама. Най-добре ще й се отрази малко спокойствие и тишина.

— Напълно вярно. Ще изтичам до Фин и ще се върна възможно най-скоро.

— Ако се наложи да останеш, само ни се обади. — Тя вдигна лице за целувка, когато той се доближи, и се усмихна на здравата му прегръдка.

Приготви чая за Брана, докато Конър си обличаше палтото, после се обърна към Бойл, с когото бяха останали сами.

— Изглежда, на теб се падат мръсните чинии.

Мийра го потупа леко по рамото, докато минаваше край него, преди да се качи горе.

Той само се огледа в празната кухня и въздъхна.

— Хм, ами… добре.

И нави ръкави.

 

 

Конър влезе направо в къщата на Фин, както го бе правил, откакто бяха сложили вратата на мястото й. Дори и преди това, като се замисли, понеже именно той бе монтирал въпросната врата.

Завари Фин с чаша уиски пред камината във всекидневната, с малкото кученце от конюшнята, спящо в краката му.

— Беше ми наредено да видя дали си добре — заяви той направо, като мислено отбеляза, че е имало нужда. Фин изглеждаше изтощен и съсипан колкото и Брана.

— Добре съм, както сам виждаш.

— Не си, както виждам — поправи го Конър и си сипа уиски, преди да седне до него. — Айона приготвя ароматна вана за Брана, а Мийра й прави чай. Тя ги остави да се суетят около нея, което ми подсказва, че има нужда от това. А ти от какво имаш нужда?

— Ако те помоля за нещо, ще го направиш ли?

— Знаеш, че е така, макар да е крайно унизително да ти пълня ваната и да те завивам в леглото.

Фин не се усмихна, само премести поглед от онова, което виждаше в огъня, за да срещне очите на Конър.

— Беше много силно притегляне, адски силно. За момент можех да почувствам всичко, което обещава. Тази сила, която е отвъд всичко, което някой от нас притежава. Тя е черна и студена, но е… изкусителна. И трябва само да се съглася, за да я имам.

— Не си го направил. И никога няма да го направиш.

— Не съм, не и този път. Нито предишните пъти, но това е зов на кръвта. И на животинското, което се крие във всеки от нас. Затова ще те помоля за нещо, Конър, понеже си мой приятел и те чувствам като мой брат, какъвто си и на Брана.

— За теб съм и двете.

— Тогава се закълни пред мен, в кръвта си и в сърцето, където е стаена магията ти, че ако се обърна към другата страна, ако зовът стане прекалено силен и не мога да му устоя, ти ще ме спреш, независимо по какъв начин.

— Ти никога няма да…

— Искам да се закълнеш — прекъсна го Фин с пламнали очи. — Иначе ще трябва да замина, да се махна оттук, да оставя нея — всички вас. Няма да рискувам.

Конър протегна крака, кръстоса глезен върху глезен, продължи да се взира в ботушите си известно време.

После бавно вдигна поглед към Фин.

— Чуй се само. Искаш неговия край повече от нас тримата, повече от онези трима, от които сме дошли, но би се махнал надалеч само защото си втълпил в коравата си глава евентуална възможност да се поддадеш на изкушението му, след като си устоявал толкова дълго.

— Ти не беше в пещерата. Не си усетил онова, което почувствах аз.

— Сега съм тук. Познавам те от най-ранните ни дни, преди да се появи белегът и след това. Знам кой си. И защото го знам, затова ти се кълна, Фин, щом това ти е нужно. Моята сила извира от сърцето ми, както сам каза, а сърцето ми те познава. Отдал си се на мрачни мисли, което е напълно разбираемо. Но утре отново се хващаме на работа.

— Добре. — Малко по-спокоен, Фин отпи глътка уиски. — Заслужил съм си мрачното настроение.

— Така е. И аз ще погледам мрачно в огъня, докато си довърша уискито. — Конър отпи и поседя известно време мълчалив. — И двамата я обичаме — каза той.

Фин се облегна назад и затвори очи.

— Самата истина.

А любовта, както Конър отлично знаеше, имаше по-голяма притегателна сила от всякакви обещания на мрака.