Нора Робъртс
Магията на кръвта (8)

Осма глава

Реши да обвини кучето. Беше размекнало душата й и Фин с неговите изискани кърпи и купички, и безкористна любов към мъничето от конюшнята бе прекрачил през защитните бариери, които бе издигнала.

Бе казала повече, отколкото бе искала, и повече, отколкото бе признавала дори пред себе си. Думите имаха също толкова голяма сила, колкото и действията, според нея, а сега тя ги бе изрекла пред него, макар да бе по-разумно и по-практично да ги задържи за себе си.

Но стореното — сторено, а и тя отлично знаеше как да вдигне отново преградите. По отношение на Финбар Бърк го бе правила повече от десетилетие.

А и наистина имаше твърде много за вършене, твърде много неща се случваха около нея, за да се тревожи за това.

Щяха да се насладят на прекрасна и тиха Коледа, още по-специална заради присъствието и на бабата на Айона. След като отбележат слънцестоенето и най-дългата нощ в годината, можеше да започне да гледа напред към пролетта.

Но първо Коледа.

Това бе празник, който особено харесваше — с всичкото му суетене. Обичаше да пазарува, да опакова подаръците, да украсява дома си, да пече курабийки. А тази година по-специално цялата работа я разсейваше от мислите за онова, което пред Фин бе нарекла своя съдба.

Бе се надявала да поканят много гости за истинско кейли — празненство с музика и танци, но изглеждаше прекалено рисковано, докато Кеван дебне наоколо. Другата година със сигурност, обеща си тя. Тогава щеше да покани родителите си, други братовчеди, съседи, приятели и всички близки.

Но тази година щяха да бъдат заедно с нейния кръг и с бабата на Айона, Нан, а това бе много хубаво и щастливо събитие.

След като бе опекла хлебчетата и курабийките, както и пая с кълцано месо, който щеше да поднесе с подправено с бренди масло, тя провери дали се е опекла гъската.

— Кухнята ти ухае като в моето детство. — Мери Кейт, бабата на Айона, влезе. Лицето й, още зачервено от студа, грейна в топла усмивка, когато прекоси стаята, за да целуне Брана по бузата. — Айона отиде да остави няколко подаръка под елхата, а сигурно и ще разтръска някои от кутиите там. Дойдох да видя с какво мога да помогна.

— Радвам се да те видя и високо оценявам предложената помощ от майстор като теб.

Стройна и елегантна в яркочервения си пуловер, Мери Кейт отиде да подуши тенджерите.

— Разбрах, че си понаучила Айона на едно-две неща за готвенето, което е повече, отколкото аз успях.

— Има голямо желание, а и става все по-добра в уменията си. Преди да се захванем за работа, ще пийнем по чаша вино. Нали е Коледа все пак. Видя ли новата им къща?

— Да. Ще бъде прекрасна, нали? И ще е готова, както ми казаха, преди сватбата — или почти готова. Сърцето ми направо пее, като я виждам толкова щастлива.

Тя прие чашата вино, която Брана й подаде.

— Исках да остана за миг насаме с теб, Брана, за да ти кажа колко много означава за мен това, че ти и Конър й дадохте дом, семейство.

— Тя е част от семейството и много скъп приятел също така.

— Има много добро сърце. Беше ми тежко да я изпратя тук. Нямам предвид в Ирландия или при теб. — Мери Кейт погледна към предната част на къщата. — А заради всичко останало. Да я изпратя, знаейки какво може да означава това и какво съм сигурна, че значи. Мислех си да ти пиша, за да те предупредя, че идва, но после се отказах, защото това в известен смисъл би означавало, че те моля и задължавам да я приемеш, да й помогнеш да усъвършенства дарбата си. А това трябва да бъде свободен избор.

Брана отново си помисли за Фин.

— Наистина ли имаме избор?

— Вярвам, че е така. Аз избрах да й дам амулета, макар това да ми причини болка. След като веднъж е даден, не може да бъде взет обратно. Но той беше за нея, неин дар. Разбрах го още в първия миг, в който я поех като бебе. Държала съм теб и Конър като бебета. И го усетих, както са го усетили баща ти и леля ти. А сега тримата сте пораснали и времето е дошло, така както не е било за мен, баща ти и леля ти.

Тя отиде до прозореца, погледна навън.

— Усещам го. Той няма да си хаби силите за мен. Айона се притеснява за това, но няма защо. За него аз вече съм никоя. Но имам достатъчно сила, за да помогна, ако е нужна помощ.

— Може да ни потрябва, когато настъпи денят.

— Но не и днес. — Мери Кейт се извърна и отново се усмихна. — Затова днес ще ти помогна в кухнята. — Тя отпи голяма глътка от виното. — Nollaig Shona Duit.^[1]

— Ще се погрижим да е така. — Брана докосна чашата си до тази на Мери Кейт. — Една много весела Коледа.

 

 

Нужна бе малко магия, за да се уголеми масата, така че да побере седмина и цялата храна, но й се искаше да бъде празник — и без никакви приказки за Кеван.

— Утре няма да хапваме такива вкуснотии при сестра ми — обяви Мийра, докато опитваше плънката на Брана. — Морийн и майка ми могат да се борят за титлата „Най-лош готвач на Ирландия“.

— Значи ще се натъпчем тази вечер, утре ще хапнем малко там и ще се върнем тук за огризките. — Конър бодна късче месо от гъската.

— Това ще бъде първият ми голям празник със семейството на Бойл. — Щастие струеше от лицето на Айона, докато оглеждаше събраните край масата. — Ще направя хлебен пудинг — и няма да съм в състезанието за най-лош готвач, защото Нан ми показа всичко подробно. Трябва да си изберем един празник, Бойл, на който да каним гости у дома. Ще го превърнем в традиция. Как вървят нещата за Нова година, Фин?

— Вървят.

— Мога да донеса хлебен пудинг.

Той се усмихна и я погледна с обич.

— Поръчал съм да доставят храната.

— Кетъринг?

Той погледна към Брана, която изглеждаше шокирана.

— Кетъринг — твърдо заяви той. — Поглеждам менюто, казвам това, това и малко от тези, давам парите и готово.

— Ще се насладиш по-добре на партито, ако не се суетиш с подготовката — спокойно подхвърли Мери Кейт.

— Определено на всички ще им хареса повече, отколкото ако аз се опитам да сготвя.

— Самата истина — потвърди Бойл убедено. — Наел е „Тий енд Бискитс“ да свирят.

— Наел си група?

Този път Фин само сви рамене при думите на Брана.

— Хората искат музика, а групата си я бива. Ако някой от гостите иска да хване цигулката или гайдата, или пък да изпее някоя песен — няма проблем.

— Ще стане страхотна веселба — заяви гръмко Конър.

— Колко души ще дойдат? — попита Брана.

— Не знам точно. Просто разгласих поканата.

— Може да се изсипе половината графство!

— Не съм разгласил новината чак толкова надлъж и нашир, но ако стане така, то фирмата доставчик на храна ще има доста работа.

— Двамата с Патрик правехме такива партита — спомни си Мери Кейт. — Е, не можехме да си позволим кетъринг в онези дни, но просто разгласявахме сред познати и приятели за повода. Много непринудено. Това е хубавото кейли.

— Брана не одобрява напълно идеята — вметна Конър. — Тя предпочита да не правим никакви веселби, докато не приключим с Кеван.

— Няма да говорим за него на масата тази вечер — заяви Брана с тон, който не търпеше възражения. — Вярно ли е, че Кийра е получила пръстен за Коледа, Конър?

— Вярно е, а твоите информатори са удивително бързи, защото, доколкото знам, го е получила едва снощи. Сега го размахва и показва на всичко живо. — Като си мислеше за секретарката им в офиса, той размаха вилица към Фин. — Непременно трябва да се отбиеш в школата и да се възхитиш на пръстена, сякаш е легендарният диамант „Хоуп“. Много лесно се разстройва иначе.

— Задължително ще мина. Аз пък чух от моите информатори, че Райли… Спомняш си Райли, нали Бойл, понеже лицето му се сблъска с юмрука ти само преди няколко месеца?

— Заслужи си го.

— Така е, а сега, изглежда, е заслужил същото и от Тим Уотърли, който има конеферма в Слиго. Имал съм няколко сделки с Тим и се разбирахме добре. Бих го определил като добродушен човек, но в този случай лицето на Райли се сблъскало с юмрука на Тим по време на разгорещена дискусия относно това дали продажбата на мухлясало сено е добра бизнес практика.

— Долен негодник е този Райли, това е. Извинявай, Нан.

— Няма нужда, защото човек, който се опитва да продаде мухлясало сено или още по-лошо, да удря и мори от глад някой кон, както е бил случаят с твоята сладка кобила Дарлинг, наистина е долен негодник. Би ли ми подала картофите, Мийра? Мисля, че мога да хапна още малко от тях.

Всички хапнаха с апетит, а някои дори пъшкаха, докато разтребваха масата след това, но все пак успяха да намерят място в стомасите си за пай или трайфъл, а някои — и за двете. След това бе ред на шампанското на Фин и на размяната на подаръци. После топло посрещнаха коледари на вратата.

И никаква следа от Кеван, мислеше си Брана, докато за пореден път проверяваше през прозорците. Когато се запъти към кухнята, за да провери оттам, Фин я последва.

— Ако не искаш да говорим за Кеван, престани да го търсиш.

— Търся бутилка шампанско.

— Направо ще се поболееш от тревога. Той се е прибрал в бърлогата си, Брана. Имам си начин да го видя.

Той извади бутилката шампанско и я сложи на плота.

— Просто искам тази вечер да бъде… без проблеми.

— Идеална е. Имам нещо за теб.

Той протегна ръка, празна, обърна я и й подаде кутия, опакована в златиста хартия и с разкошна сребърна панделка отгоре.

— Вече си разменихме подаръците.

— Имаш още един. Отвори го, а аз ще отворя бутилката.

Той се зае с шампанското.

Отново извадена от равновесие, тя разгъна хартията и отвори кутията точно когато Фин издърпа тапата с приглушено изпукване.

Веднага разбра, че малката бутилка е стара — и красива. Многобройните фасети на стъклото блестяха и искряха, така че бутилката сякаш грееше в дланта й. Някога, преди много време, в нея е имало сила, помисли си тя. После погали с пръст запушалката. Глава на дракон.

— Великолепна е. Стара и великолепна и още нашепва за силата.

— Намерих я в прашен антикварен магазин в Ню Орлиънс, макар да не идва оттам. Била е предавана от ръка на ръка дълго време, преди да се озове в онзи забутан магазин, в който нямаха никаква представа какво е това. Разбрах, че е твоя, още щом я взех в ръка. Пазя я от няколко години, понеже не бях сигурен как мога да ти я дам, така че да я приемеш.

Тя се загледа в бутилката.

— Смяташ ме за коравосърдечна.

— Нищо подобно. Мисля, че си силна, а това прави всичко по-трудно и за двама ни. И все пак нямаше как да я оставя в онзи магазин, където не знаеха какво имат, особено след като знаех, че е за теб.

— И знаеш, че когато я погледна, ще мисля за теб.

— Ами да, има го и този бонус. Все едно, твоя е.

— Ще я държа в стаята си и въпреки здравия си разум ще мисля за теб, когато я погледна. — Не би рискувала да докосне устните му със своите, но го целуна по бузата и за миг опря своята до неговата, както бе правила някога, толкова естествено. — Благодаря ти. Аз… О, тя е направила тази бутилка много специална. Има някакъв проблясък тук — промърмори тя, вторачена в бутилката. — Драконът е бил неин, така мисля. И е поръчала да направят тази бутилка специално, за да събира вътре… сълзи. Сълзите на вещица — толкова скъпи и силни, когато са пролети от радост или от мъка.

— Какви е имало вътре?

— Не мога да видя, но ще си представя, че са били сълзи от радост, защото е Коледа и подаръкът е много красив. — Тя внимателно го остави на плота. — Ще пийнем още шампанско и ще посвирим и попеем. А аз повече няма да поглеждам през прозорците тази нощ.

 

 

Същата нощ, доста по-късно, тя постави бутилката на нощното си шкафче и когато се пъхна под завивките, се загледа в нея и златистите отблясъци на огъня.

И се замисли за него. Което пък я накара да сложи под възглавницата си амулет, за да я предпази от сънища. Сърцето й бе препълнено и не можеше да рискува със сънищата.

 

 

Имаше толкова неща за вършене, мислеше си Брана, след като бе прекарала деня в приятна самота в ателието си. Бе се насладила на всяка минута от празничния сезон, на Коледа. На събиранията с нейния кръг, на приготвянето на храната, на музиката и песните заедно. Много й бе харесало и пътуването до графство Кери в коледния ден и изобщо не се чувстваше гузна, че се бе пренесла с магия при родителите си, за да прекара малко време с тях и други роднини. А още по-приятно бе, че Конър бе направил същото заедно с Мийра.

Почувства се прекрасно, след като видя колко са щастливи родителите й в този нов етап от живота си. За самочувствието й бе добре да усети пълната вяра, която имаха те в нея и Конър.

Но сега бе време отново да се заеме с практичните неща. С работата, която й осигуряваше препитание. И работата, която бе нейна съдба — битката на живот и смърт.

Попълни запасите от най-популярните лосиони и кремове, направи още от красивите ароматни свещи в метални кутийки с капак, които се продаваха като топъл хляб.

После си достави удоволствието да експериментира с нови аромати, нови цветове, нови текстури. Съсредоточаваше вниманието си изцяло върху сетивата. Как изглежда това, какво настроение предизвиква това ухание, какво е усещането върху кожата?

Вдигна поглед при отварянето на вратата и се зарадва да види Мийра да влиза.

— Виж ти, появяваш се тъкмо навреме. Свали си ръкавиците, ако обичаш, и опитай този нов крем.

— Навън е ужасен ден, студено е и духа и вали. — Тя свали шапката си и разви шала, преди да метне дебелата си плитка през рамо. — А тук вътре е топло и мирише божествено. Приятна промяна след влагата и оборския тор.

Окачи палтото си на стената, отиде до Брана и протегна голите си ръце.

— О, това е чудесно. — Втри крема в кожата си и помириса ръцете си. — Чудесно, прохладно и мирише на… въздух. На чист въздух, какъвто можеш да вдишаш на върха на планината. Харесва ми и цветът в купичката. Много бледосиньо. Като син лед.

— Идеалното име за него. „Син лед“ — остава така. Направен е за работещи ръце и крака. Мисля да го сложа в по-масивно стъклено бурканче. Такова, че мъжете да не се притесняват да го купят за себе си. Мисля да направя цяла серия. Ще включва и скраб, душ гел, твърд и течен сапун. И всичко ще бъде с опаковки, които ще харесат и на жените, но мъжете няма да ги сметнат за обидни към пола им.

— Не проумявам как успяваш да мислиш за всичко.

— Иначе може би щях да прекарам деня на студа и дъжда и да рина оборски тор с теб. — Тя отиде да сложи чайника. — Усещам, че е наближаването на края на годината е време да помислим за новата. Вчера майка ми попита дали не мога да направя серия продукти специално за малкия им хотел. Някои биха могли да предлагат безплатно в стаите на гостите, а други — да продават. И когато годината приключи, ще видя какво мога да направя с тази идея.

— Беше хубаво да се видим с майка ти вчера, както и с баща ти, и с останалите. Конър ми го сервира най-неочаквано. Защо да не отскочим да видим мама и татко за малко, преди да тръгнем за Голуей? Тъкмо казвах, че ще се радвам да ги видя и дали не е добре първо да им се обадим по телефона, и той просто хвана ръката ми и бум — вече сме там. — Тя сложи ръка върху корема си. — Не мисля, че някога ще свикна с този начин на пътуване.

— За тях, както и за мен, означаваше много да прекараме няколко часа заедно.

— Коледа е посветена на семейството, а ако имаме късмет, и на приятелите.

— Ами твоите? Твоето семейство?

— О, Брана, майка ми направо цъфти в дома на Морийн. По-щастлива не съм я виждала от години. Бузите й са порозовели, очите й блестят. Показа ми стаята си и трябва да призная заслугата на Морийн, защото всичко е толкова красиво и подредено, както мама би искала.

Мийра въздъхна, но въздишката бе на задоволство.

— Да ни види събрани всички на едно място, означаваше ужасно много за нея, това е ясно. А Морийн даже ме дръпна настрани, за да ми каже колко било хубаво, че мама е при нея. И аз дори я оставих да ми го обясни надълго и нашироко, сякаш идеята е била нейна от самото начало.

— От раменете ти падна товар.

— И то по-тежък, отколкото съм осъзнавала. Освен това е толкова доволна, че няма още дълго да правя секс с Конър извън брачните обети. — Мийра се разсмя и седна до огъня. — Вече дори приказва за още внуци.

— А ти? — Брана дойде при нея с табла с горещ чай и захарни курабийки.

— Искам деца, разбира се, но вероятно не толкова скоро, колкото на нея й се ще. Ще мисля за това, когато му дойде времето. — Тя отпи от чая си. — Радвам се, че каза, че идвам точно навреме. Исках да поговорим. Само двете.

— Някакъв проблем ли има?

— Точно това искам да те попитам. Не помня някога да не сме били приятелки с теб, защото всичко е започнало още когато сме били в пелени.

Брана захапа курабийка и се ухили.

— И може накрая пак да сме заедно в пелени.

Мийра се изсмя шумно.

— Ама че идея. Понеже сме заедно открай време, двете с теб можем да си кажем неща, които вероятно другите не могат. Затова исках да ти го кажа. Добре ли ще ти се отрази на теб, Брана, това свързване в съня, което се каниш да направиш заедно с Фин?

— Всички се съгласихме, че…

— Не, не, не говоря като част от кръга. Питам те като приятелка, като сестра. От пелени до пелени, както казахме.

— О, Мийра.

— Сега мисля само за теб, понеже тук сме само двете. Това сънуване заедно е много интимно преживяване. Знам и го разбирам добре. Твърде много искаш от себе си, Брана, от сърцето и чувствата си.

— Битката ни с Кеван е преди всичко останало.

— Не и за мен. Не и когато си говорим само двете. Знам, че ще го направиш на всяка цена, но искам да знам как се чувстваш — като приятелка и като жена. Какво изпитваш и какво мога да направя, за да ти помогна.

— Как се чувствам? — Брана издиша продължително. — Усещам, че трябва да бъде направено, че това е най-добрият ни шанс. И знам, че ще бъде болезнено, защото е много интимно, както казваш ти. Знам, че двамата с Фин трябва да работим заедно за доброто на всички, и го приемам.

— Но?

Тя въздъхна, понеже знаеше, че може да сподели с Мийра всичко, което таеше в сърцето си.

— Откакто се върна преди месеци и остана толкова дълго тук, откакто го видях да се сражава с нас и да пролива кръвта си за нас, ми е по-трудно да сдържам онова, което изпитвам към него, което винаги съм изпитвала. По-трудно ми е да пренебрегвам онова, което знам, че той изпитва към мен и винаги е изпитвал. Това, което ще направим сега, ще затрудни още повече положението ни, и за двамата. И мога само да съм благодарна, че ти си тук и ме разбираш.

— Не може ли Конър да иде с него или Бойл, или някой друг от нас?

— Ако беше писано да е Конър или Бойл, или който и да било друг, нямаше тъкмо аз да бъда привлечена в съня, който ни отведе до пещерата на Мидор. Мога да се справя с това, Мийра, както и той, макар да знам, че и на него не му е никак лесно, както и на мен.

— Той те обича, Брана, толкова дълбоко, колкото изобщо е възможно за човек. Знам, че те боли да го чуеш от устата ми.

— Не, не ме боли от теб. — Брана потри с длан бедрото на приятелката си. — Знам, че ме обича. Или поне част от него ме обича. Това винаги ще е така. Любовта е силна и много важна, но не е всичко.

— Още ли го обвиняваш за произхода му?

— Беше по-лесно, когато го винях, когато бях толкова млада и съсипана, че можех да го направя. Но това, че не го виня сега, съвсем не променя фактите. Той е от кръвта на Кеван. Носи клеймото, белега, който се появи върху него, излязъл наяве, след като бяхме заедно. Ако някаква частица от мен продължава да го вини, то едновременно с това обвинява и мен самата.

— Ще ми се да не го правиш — отвърна Мийра. — Ще ми се да не поемате вината, никой от двама ви.

— Моята кръв, неговата кръв. Той носи клеймото заради Сърха, не само заради Кеван, нали така? Мисля, че сега, когато сме по-зрели и знаем повече, и двамата разбираме, че не е било писано да бъдем заедно.

— Ако победим Кеван, още ли ще мислиш така? Още ли ще вярваш, че не можеш да бъдеш с него и да си щастлива?

— Как мога да кажа? Как бих могла да знам? Съдбата ни събра и тя ни раздели. Съдбата решава тези неща.

— Не го вярвам и за миг — разпалено заяви Мийра. — Ние сами решаваме съдбата си посредством нашия избор, нашите действия.

Брана се усмихна, облегна се назад.

— Имаш право. Разбира се, че не сме просто марионетки. Но съдбата раздава картите, така смятам аз. Как ще разиграем картите, има значение, но разполагаме само с тези, които са ни дадени. Какво бих правила, ако съдбата не ми бе дала теб? Нямаше да имам приятелка, която да ми предложи рамото си.

— Винаги ще бъда насреща.

— Знам го. Създадена съм да се справям сама, но, господи, колко е хубаво да можеш да се облегнеш на някого от време на време. Ще ми се да не го обичах. Ще ми се да мога да погледна назад към онова момиче, което бях, и да си кажа: „Е, добре, тя вече преживя увлечението си и разочарованието, сърцето й беше разбито. Сега продължава напред“. Но каквито и карти да държа в ръцете си, той винаги е бил сред тях. И винаги ще бъде.

— Можем да си дадем още време, да се опитаме да намерим друг начин.

— Вече изчакахме достатъчно дълго. Заслужаваше си да отделим време за семействата и приятелите си, но вече трябва да се върнем към изпълнението на дълга си. Готова съм, кълна ти се.

— Искаш ли да остана, след като всичко свърши? Имам предвид, след като приключим, искаш ли да остана? Или двете с Айона?

— Нека да видим как ще се получи. Но съм по-спокойна, като знам, че ако имам нужда от вас, двете с Айона бихте останали. Преди да се тревожим дали ще ми е нужна утеха, нека да се върнем двамата с Фин и да разберем какъв е бил този Мидор за Кеван и обратното. И ако съдбата ни раздаде нови карти, ще разберем как и кога можем да го спрем.

Тя сведе глава към рамото на Мийра.

— Знам, че Фин е добър човек, и това ме прави по-уверена. Някога се опитах да повярвам, че не е, защото така щеше да е по-просто, но беше грешно и глупаво от моя страна. В крайна сметка поне мога да съм доволна, че съм обичала добър човек.