Нора Робъртс
Магията на кръвта (7)

Седма глава

Реши да излезе на разходка със сокола. Щеше да оседлае Бару, каза си Фин, докато пиеше кафето си на фона на едва порозовялото на изток небе. Ще оседлае коня, ще подсвирне на сокола си и ще препусне. Цяла сутрин само за себе си.

Вече имаха отварата за заклинанието за сън и макар да им предстоеше още работа, той се нуждаеше — бог да му е на помощ — от малко време далеч от Брана. Едва ли една сутрин щеше да е толкова важна.

— Защо да не го направим? — подхвърли той на Бъгс, който се бе проснал на пода в краката му и ентусиазирано гризеше кокал играчка от кожа, който Фин бе купил в пристъп на слабост. — И ти можеш да дойдеш, така че да сме пълен комплект. Кон, куче, сокол. Тъкмо съм в настроение за един хубав и дълъг галоп.

Ако Кеван се окажеше привлечен към него, толкова по-добре, но не излизаше да го търси нарочно. Не съвсем.

Погледна към вратата, на която се почука. Сигурно е някой от конярите, понеже те винаги идваха през задния вход. Но през стъклото видя Айона.

— Рано си станала — каза той, докато й отваряше да влезе.

— О, да, ранобудна птичка съм. — Усмивката й грееше като коледна елха. — Отивам да взема Нан от летището.

— Разбира се, бях забравил, че баба ти пристига. Ще остане до Нова година, нали така?

— Идва за Коледа и ще остане чак до втори януари. Ще ми се да можеше да е повече.

— Радваш се на срещата. Всички ще се радваме да я видим. А и тя ще дойде пак, нали така, за сватбата ти напролет?

— Абсолютно. Не можах да я убедя да остане тук дотогава, но сигурно така е по-добре. Предвид обстоятелствата.

— Далеч оттук и в безопасност.

— Точно. И не успях да я накарам да остане у Брана, докато е тук. Ще я заведа в дома на приятелката й Маргарет Мийни. Познаваш ли я?

— Тя ме научи на буквите и цифрите и още ми прави забележка да не се прегърбвам, когато ме види в градчето. Родена учителка. Искаш ли кафе?

— Благодаря, но вече си взех дозата. О, това е Бъгс. Здрасти, Бъгс.

Когато тя приклекна да погали кучето по гърба, Фин изпита леко смущение.

— Понякога идва тук.

— Хубаво е да имаш компания. Госпожа Мийни не ме е учила на буквите и цифрите. — Тя вдигна поглед към Фин. — Не съм израснала с теб, както останалите. Нямаме споделено минало.

— Това не променя какви сме сега.

— Знам и това не спира да ме удивлява. Цялото семейство. Ти си част от семейството ми, Фин, но аз нямам онова споделено минало с теб и Брана, което имат другите, затова вероятно мога да кажа нещо, което другите не могат, или да го кажа по различен начин. Той те е използвал, както и случилото се помежду ви, за да се опита да стигне до нея. Това те наранява също толкова, колкото и нея.

Тя се изправи.

— По-лесно е да си тръгнеш и да оставиш всичко на тримата. Но ти не го правиш. И няма да ги оставиш. Отчасти заради собствената ти нужда да поправиш стореното зло — зло, причинено и на теб. Отчасти заради семейството, кръга и приятелите ти. А всичко останало, всички други причини, е свързано с Брана.

Той се облегна на плота, пъхна ръце в джобовете.

— Много части станаха.

— Ти си сложна личност. Аз не съм израснала с вас, не съм наблюдавала как двамата с Брана се влюбвате и как страдате от раздялата, която ви е била натрапена. Но виждам добре какви сте сега. И двамата. И по мое мнение тя не е права да се лишава от любов и радост. Много е логично, но въпреки това е грешка. И ти грешиш, Фин. Не си прав да вярваш, а дълбоко в себе си го правиш, че тя действа от желание да те накаже. Ако това беше вярно, Кеван не би могъл да те използва, за да я нарани. Трябва да вървя.

— В теб има толкова добрина. — Фин се отблъсна от плота, после обхвана с длани брадичката й, целуна я. — Толкова светлина. Ако можеше и да готвиш, кълна се, че щях да превърна Бойл в магаре и да те открадна от него.

— Ще го имам като резервен вариант. Ще посрещнем Коледа, семейството ще бъде заедно. Знам, че ти, както и Брана, би предпочел да действаме незабавно със заклинанието за съня. Но Конър беше прав снощи. Ще отделим време за семейството си, ще отпразнуваме Коледа с много светлина, пъстри цветове и музика. И така ще му натрием носа.

— Гласовете ни останаха в малцинство, а добре разбирам и вашата гледна точка.

— Чудесно. — Тя отиде до вратата, но там се обърна. — Трябва да организираш парти. Тази прекрасна къща направо плаче за такова. Трябва да направиш парти за Нова година.

— Парти? — Рязката смяна на темата го обърка. — Тук ли?

— Да, парти, и то тук. Не знам как не съм се сетила досега. Време е да изпратим старото и да посрещнем новото. Определено ще бъде парти за посрещане на новата година. Ще пратя съобщение на Бойл. Ще ти помогнем с организацията.

— Аз…

— Трябва да вървя.

Тя побърза да затвори вратата и го остави да гледа намръщено подире й.

— Хм, боже, Бъгс, изглежда, че ще правим парти.

Реши да мисли за това и за всичко, свързано със събитието, по-късно. Още искаше да излезе да поязди. Щеше да даде воля на Бару да тича, да остави Мерлин да се рее и да ловува. А и малкият Бъгс щеше да е на седмото небе от щастие.

На път за вкъщи можеше да се отбие в конюшните, както и в школата за соколи, и да им отдели малко време. И ако денят още не бе свършил след това, би могъл да провери дали няма да е полезен в ателието на Брана. Макар да подозираше, че и тя ще е също толкова доволна да бъдат разделени днес.

Докато оседлаваше големия си черен кон в конюшнята, си поприказва с Шон за какво ли не — за коне, за новата поръчка за фураж, за жени, футбол и пак за коне.

Спря за миг, докато извеждаше Бару навън.

— Може би ще направя парти за Нова година.

Шон примигна, бутна назад шапката си.

— В Голямата къща ли?

— Разбира се, точно там.

— Хм. Парти в Голямата къща — нещо официално?

— Не чак толкова официално. — Изобщо не бе се замислял дори, а и вероятно би трябвало да се консултира с Айона, след като идеята беше нейна. — Просто махни оборския тор от ботушите си.

— Хм — отново измърмори Шон. — Ами музика ще има ли?

Фин издиша шумно.

— Струва ми се логично да има музика. Ще има и храна, и напитки, преди да ме питаш. Девет часът ми се струва добре. — Той вдигна Бъгс от земята, метна го на седлото.

— Парти в Голямата къща — отрони Шон, докато Фин пришпорваше Бару в галоп.

Когато погледна назад, Фин забеляза дългогодишния си коняр да стои с ръце на кръста и да зяпа къщата, сякаш я вижда за първи път.

Което показваше, според Фин, че отдавна е трябвало да направи такова парти.

Бъгс направо трепереше от радостно вълнение, докато галопираха, от коня се излъчваше удоволствие от възможността да тича свободно, а соколът нададе силен вик, докато кръжеше високо в небето.

Което пък показваше, помисли си Фин, че отдавна е било време и за това.

Макар част от него да копнееше за гората, за мириса на дърветата и песента на бриза в клоните им, той се отправи към откритото пространство. Тръгна през полята, по ниските хълмове, остави коня да тича по зелената трева, докато соколът му се рееше в синевата.

Извади ръкавицата и си я сложи. Двамата с Мерлин нямаха нужда от нея, но беше най-добре да я използва, ако някой случайно се озовеше наблизо. Вдигна ръка и отвори съзнанието си. Соколът се спусна, направи красиво и майсторски изпълнено завъртане, което разсмя Фин, после кацна като пернат бог върху ръкавицата.

Кучето потрепери, загледано внимателно в двамата.

— Двамата се харесваме взаимно, това е. Така стоят нещата. Значи, и вие двамата сте братя отсега нататък. Искаш ли да ловуваш? — попита той Мерлин.

В отговор соколът се издигна и нададе вик, докато кръжеше над полето.

— Ще се поразходим малко. — Фин слезе от коня, остави Бъгс на земята.

Кучето моментално се отърколи в нея и залая весело.

— Още е малък. — Фин потупа шията на Бару, когато конят изгледа кучето със съжаление.

Точно от това се нуждаеше, помисли си Фин, докато вървеше редом с коня. Открито небе, чист въздух. Денят бе студен, разбира се, но пък ясен и светъл.

Соколът се спусна рязко и улови жертвата си.

Фин се облегна на Бару и се загледа в зелените поля, кафявата земя, тънките стълбове пушек от комините.

Точно това, каза си той, му липсваше като отрязана ръка, докато скиташе по света. Земята на неговата кръв, на плътта, на душата и сърцето му. Липсваше му зеленината, полегатите хълмове, сивите камъни, тъмнокафявата изорана и готова за посеви пръст.

Отново щеше да я напусне — щеше да се наложи, когато свърши онова, което имаше да свърши. Но винаги щеше да се връща, привлечен обратно към Ирландия, към Брана, привлечен… Айона го бе казала — към семейството.

— Те не те искат тук.

Фин продължи да се обляга на коня. Бе усетил появата на Кеван. Вероятно бе искал да го види.

— Ти си мой. Те го знаят. Както и ти. Усещаш го.

Белегът на рамото му туптеше болезнено.

— Откакто белегът се появи върху тялото ми, ти се опитваш да ме подмамиш, да ме привлечеш към себе си. Спести си обещанията и лъжите, Кеван. Отегчават ме, а съм излязъл да подишам малко въздух на спокойствие.

— Дошъл си тук. — Кеван крачеше през полето, над тънка пелена от мъгла, с развято черно наметало, а червеният му камък грееше ярко. — Далеч от тях. Дошъл си при мен.

— Не и при теб. Нито сега, нито когато и да било.

— Синко мой…

— Не съм такъв. — Гневът, който успяваше да потиска досега, кипна яростно. — И никога няма да бъда.

— Но ти си. — Усмихнат, Кеван смъкна наметалото от рамото си, показа клеймото си. — Кръв от моята кръв.

— Колко жени си изнасилил, преди да посееш семето, от което да се роди твоят син?

— Нужна ми беше само онази, която бе предопределена да роди сина ми. Доставих й удоволствие и получих още повече. Ще ти дам Брана, ако нея желаеш. Ще легне в постелята ти отново и толкова често, колкото поискаш. Само ела при мен, съедини се с мен и тя ще бъде твоя.

— Тя не е твоя, за да ми я дадеш.

— Ще бъде.

— Не и докато аз дишам. — Фин протегна ръка с дланта напред, призова силата си. — Ела при мен, Кеван. Кръв за кръв, както казваш. Хайде, ела.

Усети го, онова притегляне и отблъскване, почувства горещина, когато силата му се разгоря. Видя, както бе видяла и Брана, проблясък на страх. Кеван залитна крачка напред.

— Не можеш да ме призоваваш!

Кеван кръстоса ръце, после със сила ги разпери. И разкъса магията.

— Те ще те предадат, ще те отритнат. Когато тялото ти изстине и кръвта ти напои земята, те няма да оплачат загубата ти.

Сля се с мъглата, сниши се и се приведе, за да се превърне във вълка. Фин си представи меча си, който стоеше в ножницата си в кабинета му. И вдигна ръка, стиснал здраво дръжката му.

В мига, в който повика останалите от кръга си, вълкът скочи.

Но не към него, не към мъжа, който стискаше пламтящ меч и излъчваше сила. Хвърли се към малкото кученце, което трепереше във високата трева.

— Не! — Фин скочи, замахна. Но срещна и разсече само мъглата, а после и тя се разсея и на тревата остана окървавеното кученце със замъглени от шок и болка очи. — Не, не, не, не. — Фин понечи да коленичи. Соколът извика яростно, конят изцвили мощно. И двамата нападнаха вълка, който се бе появил отново зад гърба на Фин.

Звярът нададе вой и отново изчезна.

Брана се появи, преди Фин да успее да коленичи.

— О, боже. — Той се пресегна към кученцето, но тя хвана ръцете му и ги бутна настрани.

— Остави на мен. Нека аз. Моята сила е да лекувам, а кучето е моят водач.

— Гърлото му. Разкъса гърлото му. Напълно е безпомощен и никому не вреди, а той нападна него, вместо мен.

— Аз мога да му помогна. Мога. Фин, погледни ме, виж вътре в мен. Фин.

— Не ми е нужна твоята утеха!

— Остави на нея. — Конър се наведе до него, стисна здраво рамото му. — Остави я да опита.

Фин вече тъгуваше, защото бе почувствал как крехкият живот си отива, затова се отпусна на колене, разтърсен от вина и безсилна ярост.

— Хайде, хайде. — Брана нареждаше тихичко, докато нежно слагаше ръце върху окървавеното гърло. — Бори се заедно с мен. Чуй ме и се бори да живееш.

Очите на Бъгс се изцъклиха. Фин усети как сърцето на кучето забавя ритъма си.

— Той страда.

— Изцеляването е болезнено. Той трябва да се бори. — Тя рязко вдигна очи към Фин, изпълнена със сила и гняв. — Кажи му да се бори, защото той е твой. Не мога да го изцеля, ако се предаде. Кажи му!

Макар да бе мъчително за него да поиска това от кученцето, Фин сложи длани върху тези на Брана.

Бори се.

Силна болка. Брана я почувства. Гърлото й пареше и собственото й сърце също пропусна удар. Тя не откъсваше очи от тези на малкото куче, вливаше му от силата си, сгряваше го.

„Най-напред дълбоката рана“, каза си тя. Трябваше да изцели и съедини разкъсаните тъкани. Насред студеното поле, под виещия вятър, челото й се покри с пот.

Отнякъде чу Конър да й казва да спре. Че е прекалено късно, но тя усещаше болката и искрицата надежда. И огромната мъка на мъжа, когото обичаше.

Погледни ме — мислено заповяда тя на кучето. — Погледни вътре в мен. Дълбоко. Виж ме.

Бъгс изскимтя.

— Той се връща. Брана. — Конър продължи да оглежда полето, да пази всички, но сложи ръка върху рамото на сестра си, даде й всичко, което имаше.

Зейналата рана започна да се свива, да се затваря.

Бъгс извърна глава, немощно близна ръката й.

— Хайде, готово — нежно прошепна тя. — Да, вече си тук. Само още малко. Още минутка. Бъди смел, малчо. Бъди смел още за миг поне.

Когато Бъгс размаха опашка, Фин само опря чело в това на Брана.

— Ще се оправи. Иска да пийне малко вода, ще му трябва почивка. Той…

Тя не можа да се сдържи, нямаше какво да стори. Разпери ръце и прегърна здраво Фин.

— Вече е добре.

— Задължен съм ти…

— Разбира се, че не и няма да ти позволя да го изречеш. Фин. — Тя приседна назад, обхвана лицето му с длани. За миг останаха коленичили, докато кучето бодро махаше с опашка помежду им. — Сега трябва да го заведеш у дома.

— Да. У дома.

— Какво стана? — попита Конър. — Ще ни кажеш ли? Казахме на Айона да не идва. Господи, тя сега пътува с баба си от летището в Голуей.

— Не сега, Конър. — Брана се изправи на крака. — Ще разберем подробностите после. Заведи го у дома, Фин. Имам тоник, който ще му се отрази добре. Ще ти го донеса. Но всъщност най-много се нуждае от почивка.

— Ще дойдеш ли с мен? — Никак не му се искаше да я моли, но все още се боеше за малкото куче. — Да го наблюдаваш още малко само за да сме сигурни?

— Добре. Разбира се. Конър, ти можеш да яздиш Бару по обратния път и да вземеш соколите. Вземи и Кател. Аз ще се прибера скоро.

— Ами аз…

Но Брана само стисна ръцете на Фин. Тя, Фин и кученцето изчезнаха в миг.

— Ами, както вече казах… — Конър зарови пръсти в косата си, вдигна поглед към небето, където се рееха соколът на Фин и неговият Ройбиър. Потупа Кател по главата, после се метна на Бару. — Ще се погрижа за всичко.

 

 

В собствената си кухня, гушнал кучето до гърдите си, Фин се опитваше да реши какво да направи най-напред.

— Трябва да измия тази кръв от него.

— Не тук — възрази Брана, шокирана до дъното на душата си, когато той се запъти към мивката. — Не може да къпеш кучето на същото място, където си миеш чиниите. Сигурно имаш перално помещение, мивка за мръсни неща.

Макар да не виждаше разлика, Фин смени посоката и влезе в пералното помещение с чисто бели стени и масивни черни уреди. Отвори един шкаф и се пресегна за течен препарат за пране.

— Не с това, за бога, Фин. Не можеш да къпеш куче с препарат за пране. Трябва ти течен сапун — като онзи, с който си миеш ръцете.

Би могъл да изтъкне, че проклетият течен сапун е на проклетата мивка в кухнята, където поначало бе възнамерявал да изкъпе кучето. Но тя се суетеше наоколо, свали си палтото, окачи го, след което запретна ръкави.

— Дай ми кучето. Донеси сапуна.

Добре, помисли си той, така да бъде. И бездруго още не можеше да мисли трезво. Донесе сапуна, приближи се.

— Справяш се чудесно — шепнеше тя на Бъгс, който я зяпаше с обожание. — Само си малко уморен и леко поразтърсен. Сега те чака една хубава топла вана — продължи тя, докато пълнеше мивката с вода. — Малко тоник и една дълга дрямка и ще си като чисто нов.

— Какво толкова му е хубавото на новото, винаги съм се чудил. — Фин сипа щедро сапун под течащата вода.

— Стига, Фин, това е достатъчно. Ще задушиш горкото мъниче с толкова много пяна.

Той остави шишето на плота.

— Имам нещо горе — една отвара, която ще му даде сили.

— Аз ще започна с къпането, а ти иди да я донесеш.

— Благодарен съм ти, Брана.

— Знам. Хайде сега, влизай вътре. Нали е приятно?

— Обича да се къпе под душа.

Докато кучето седеше сред море от мехурчета и изглеждаше доста нелепо според Фин, Брана се извърна.

— Моля?

— Няма значение. Ще донеса отварата.

— Значи под душа? — промърмори тя, когато Фин излезе, и продължи да разтрива козината на кучето. Бъгс ближеше мехурчетата, ръката й и в главата й изникна много ясна картинка, в която Фин не носеше друго освен вода и се смееше, стиснал здраво кучето, докато отвсякъде струеше вода и се издигаше пара. — Хмм. Поддържа отлична форма, нали? Още има нещо момчешко в него, щом се къпе заедно с кучето.

Това я развесели и трогна, което не бе проблем. И я възбуди, което вече беше проблем.

Фин се върна с красиво шишенце с шестоъгълно дъно, пълно с тъмнозелена течност. Брана го подкани с жест и той го отвори, протегна го под носа й да го помирише.

— О, да, точно това му е нужно. Ако имаш бисквитка, може да добавиш три — не, нека са четири — капки към нея. Така по-лесно ще ги преглътне и ще реши, че е почерпка.

Без да се замисля, Фин бръкна в джоба си и измъкна оттам малка кучешка бисквитка.

— Носиш ги в джоба си, в случай че ти или кучето огладнеете?

— Не знаех колко време ще сме навън — измърмори той, докато отмерваше капките.

— Остави я за малко да попият добре капките. Сега ни трябва стара кърпа.

Той излезе отново и се върна с пухкава кърпа с цвета на мъх.

— Египетски памук — отбеляза Брана и ловко извади кучето от мивката и го загърна, преди да успее да се изтръска.

— Нямам стара кърпа. А и тази ще се изпере, нали?

— Така е. — Тя енергично подсуши кучето, целуна го по носа. — Сега е по-добре, нали? Чист и ухаещ на египетска цитрусова горичка. Дай му почерпката, Фин, защото е добро момче, добро и смело.

Бъгс се обърна към Фин с пълните си с доверие и обожание очи, после погълна мигом предложената почерпка.

— Добре ще е да пийне малко вода, преди да… — Тя сведе поглед и зяпна. Истински ужасена. — „Белийк“? Използваш купички на „Белийк“ за храна и вода на кучето.

— Бяха ми подръка. — Смутен, той взе кучето, метна кърпата на плота и после клекна с Бъгс до купичката за вода.

Кучето започна да пие жадно и шумно, което продължи почти цяла минута. Накрая леко се оригна и седна, зяпнало вторачено Фин.

— Сега му е нужно само топло място да се наспи — увери го Брана.

Фин гушна кучето, грабна голяма възглавница от дивана във всекидневната, метна я пред камината.

„Египетски памук, купички на «Белийк», а сега и възглавница с красива дамаска“, каза си Брана. Кученцето от обора се бе превърнало в малък принц.

— Уморен е. — Фин остана приведен, галеше Бъгс. — Но не го боли. Кръвта му е чиста. В нея няма отрова.

— Сега ще заспи и ще се събуди по-силен, отколкото беше. Наложи се да му дам малко допълнителна енергия, за да го върна. Беше изгубил много кръв.

— Ще му остане белег тук. — Фин нежно прокара пръст по тънката, назъбена линия върху гърлото му.

— И Аластар има белег.

Фин кимна и се изправи, след като кучето вече спеше.

— Задължен съм ти.

— Не си. И обиждаш и двама ни, като го казваш.

— Не е обида, Брана, а благодарност. Ще ти сипя чаша вино.

— Фин, още няма два следобед.

— Вярно. — Наложи се да разтрие лицето си с длани, за да се съвземе малко. — Тогава чай.

— Не бих отказала. — А и така той щеше да е зает с нещо и да се успокои малко, каза си тя, докато отиваха към кухнята.

— Той живее в конюшнята. Вече близо две години, откакто се появи. Мен ме нямаше тогава. Шон го е прибрал и нахранил. А Бойл му даде името.

— Може би е имало причина да се появи, нещо по-важно от сламено легло и огризки от трапезата, няколко мили думи. Сега е в дома ти, спи на възглавница със скъпа дамаска пред камината. Ти го взе на Самхейн.

— Беше ми подръка както купичките.

— Не е само това, Фин.

Той сви рамене, отмери листенцата чай.

— Има силно сърце, а и никога не съм вярвал, че Кеван ще му обърне някакво внимание. Той е…

— Безобиден. Малък и безобиден, и с добро сърце.

— Прибрах го да спи тук една вечер. Някак си ме погледна с неговия особен поглед и аз просто го взех.

Да, още имаше нещо момчешко в него, каза си тя, с цялата му вродена доброта.

— Кучето е добра компания. Най-добрата за мен.

— Гони си опашката само защото я има. Нямам никакви бисквити — откри той след кратко тършуване. — За хора.

— Чаят ми стига. Само чай.

Понеже знаеше, че той ще иска да е близо до кучето, тя седна така, че да вижда и камината, и го изчака да донесе чая и да седне до нея.

— Кажи ми какво стана.

— Исках да пояздя дълго и бързо. Сред полето, на открито.

— Както аз исках да изляза в градината. Разбирам нуждата ти.

— Знаех, че ще разбереш. Бях решил да пояздя, да изведа и сокола си на разходка, а взех и малкия Бъгс, защото за него щеше да е приключение. Господи.

— Конят, соколът, кучето. — Брана направо можеше да види вината, която го обвиваше като плащ, и се надяваше да го успокои отново. — Защо не? Ти единствен между нас можеш да се свържеш и с тримата.

— Не търсех Кеван, но честно казано, бях доволен, че той ме намери.

— Както и аз, когато се разхождах в градината си. Разбирам те. Нападна ли те?

— Започна с обичайните си брътвежи. Че съм от неговата кръв, че всички ще ме предадете, ще ме отритнете и все от този род. Човек би помислил, че вече ще се е отегчил от всичко това както аз, но той никога не престава. Макар този път да ми обеща да ми даде теб, ако това искам, а това беше нещо ново.

Брана наведе глава, а гласът й бе режещ:

— О, така ли?

— Точно така. Много добре познава желанието. Разбира жаждата на тялото, но не и на сърцето и духа. Знае, че те искам, но никога няма да разбере защо. Аз обърнах това срещу него. Започнах да го притеглям към себе си. Изненада се, че мога — успях да го направя само за момент — и това го стресна. Повиках тримата, защото така сме си обещали, и когато се превърна във вълка, притеглих меча си от шкафа на горния етаж, обвих го в пламъци.

За миг замълча, докато събере мислите си.

— Можех да удържа на атаката му, сигурен съм. Да ангажирам вниманието му заедно с Бару и Мерлин, докато вие се появите и заедно го нападнем. Но той не се хвърли върху мен. Скочи встрани, сграбчи Бъгс за гърлото. Всичко стана толкова бързо. Нахвърлих се върху него, замахнах с меча, но той смени формата си. Посегна на кучето, което тежи колкото торба с кокали, разкъса гърлото му, после изчезна, преди да мога да нанеса и един-единствен удар. Изобщо не ме атакува.

— Напротив. Ударил те е в сърцето. Бару, Мерлин, ти? Там го чака битка. Колкото до малкото кученце — това е удар по теб без риск за него самия. Подъл страхливец, такъв е бил винаги и такъв ще си остане.

— Нападна ме в гръб, когато отидох при кучето.

Защото, както Брана знаеше, Фин мислеше за кучето, преди да помисли за себе си.

— Знаел е, че ще отидеш при ранените и безпомощните. При онези, които са твои.

— Исках да се изправя срещу него като мъж срещу мъж, вещер срещу вещер. — Сега очите на Фин пламтяха като зелена лава, а яростта бе изместила вината. — Исках го.

— Както и всички ние, но това не е в неговия стил. Ти носиш неговата кръв, но не си негов. Продължава да те изкушава, защото не може да проумее, че би избрал да не си.

— Ти ме остави заради него.

— Направих го, защото бях шокирана, наранена и гневна. А когато тези чувства избледняха, защото съм дала клетва. — Тя стисна здраво амулета на шията си. — Обвързана съм с клетва пред Сърха и всички, които са били след нея чак до моето време, заедно с Конър и Айона да използваме всичко, което сме, за да освободим света от него.

— И всички, които идват от него.

— Не. Не. — Във всеки друг момент възмущението й щеше да надделее, но сега все още усещаше вината, която го гризеше дълбоко вътре. — Ти си от неговата кръв, но си един от нас. Убедена съм, че така е било писано. Вярвам, че нашите предшественици не са успели, защото не са имали теб. Не са имали някого от неговата кръв с тях. Нямали са теб, Фин, с твоята сила, твоята вярност, твоето сърце.

Той чуваше думите, вярваше, че е искрена. И все пак.

— Един от вас съм, но ти не искаш да бъдеш с мен.

— Как мога да мисля за това, Фин? Как бих могла, след като усещам отново да се надига напрежението от онова, което сме се заклели да свършим? Не мога да гледам отвъд това, а когато го направя, когато се опитам да помисля какво би могло да бъде, след като приключим мисията си, не мога да видя дори частица от живота, за който си мечтаехме някога заедно. Бяхме толкова млади…

— Глупости, Брана. Онова, което изпитвахме един към друг, е по-старо от времето. Не бяхме просто двама млади, които си играят на любов.

— Колко по-лесно щеше да е, ако беше така? Тогава или сега? Ако само си играехме, Фин, нямаше да мислим за утрешния ден. Какво бъдеще имаме заедно? Какъв живот, ти и аз?

Той се загледа в огъня, уверен отново, че тя говори искрено. И все пак.

— Никакво, знам, и все пак ми се струва, че е повече, отколкото има всеки от нас без другия. Ти си другата ми половина, Брана, и в момента съм твърде уморен, за да продължа да се преструвам, че не е така.

— Мислиш ли, че не тъгувам за онова, което би могло да бъде? — Болка пулсираше в думите й. — Че не си мечтая за него?

— Мислил съм го. Оцелявах, като си го мислех.

— Тогава си грешал и вероятно аз също съм твърде изморена, за да продължа да се преструвам. Ако ставаше въпрос само за сърцето ми, то щеше да е твое.

Тя си пое дъх на пресекулки, след като той извърна очи от огъня и ги впери в лицето й.

— То не може да принадлежи на никой друг. Вече е изгубено. Но не е само то, а не мога да действам въз основа на предположения. Когато татко ми даде това — вдигна тя амулета си, — тогава имах избор. Той ми каза, че мога да избирам дали да го взема, или не. Но аз го взех и направих избора си. Избрах да съм една от тримата, заклех се да опитам, преди всичко друго да довърша започнатото от Сърха. Няма да те предам, Фин, но няма да предам и своята кръв. Не мога да мисля за желания и мечти, не мога да се надявам на невъзможното. Моята съдба е била предопределена, преди да се родя.

— Знам го. — Имаше моменти, когато това знание го опустошаваше. — Съдбата владее разума ти, силата, духа ти, но не можеш да отделиш сърцето си от тях.

— Това е единственият начин да направя онова, което е нужно.

— Чудно ми е защо вярваш, че всички, които са били преди теб, биха искали да си нещастна?

— Не, разбира се, че не смятам така. Просто вярвам, че всички преди мен разчитат аз да направя онова, което трябва да бъде направено, което всеки от нас се е заклел да стори. Аз… — Тя се поколеба, защото не бе сигурна, че може да изрази с думи всичко, което бе вътре в нея. — Не знам, Фин, не съм сигурна, че знам как да направя онова, което трябва, и да бъда с теб. Но мога да се закълна, че не е от желание да те нараня или накажа. Може и да е било преди много години, когато бях толкова млада, наранена и уплашена. Но сега не е така, изобщо.

Той остана мълчалив дълго, после отново я погледна.

— Кажи ми само едно. Едничко нещо. Обичаш ли ме?

Можеше да излъже. Той щеше да разбере, че е лъжа, но тя щеше да е достатъчна. И също така бе проява на страхливост.

— Никого не съм обичала като теб. Но…

— Достатъчно. Стига ми да го чуя как го казваш, след като не си ми го казвала повече от дванайсет години. Бъди благодарна, че съм ти задължен. — В очите му имаше огън, пламтящ ярко. — Длъжник съм ти за онзи, който сега спи ето там, иначе щях да намеря начин да те вкарам в леглото си и да сложа край на това мъчение.

— Прелъстяване? Принуда? — Тя отметна коса и стана. — Не отивам в ничие легло, освен ако сама не съм направила избора.

— Разбира се, при това само с разсъдъка си. За толкова умна жена понякога си ужасно глупава.

— След като отново започна да ме обиждаш, ще си тръгвам. Имам работа, която изоставих.

— Ще те закарам. Аз ще те закарам — повтори той, без да й даде възможност да го скастри. — Няма смисъл да даваме на Кеван още един повод днес, ако все още е наблизо. И ще остана да поработя с теб, както се бяхме разбрали. Твоята цел, Брана, е и моя, колкото и различни да са мненията ни как да живеем, докато се стремим към нея.

Пак можеше да го скастри — тя можеше много бързо да се ядоса и кръвта й продължаваше да кипи. Но видя, че хвърля бърз и загрижен поглед към кучето.

По дяволите.

— Добре тогава, имаме достатъчно работа. Вземи и кучето. Ще спи по пътя, а после Кател ще го наглежда.

— Ще съм по-спокоен така. О, и още нещо. Айона ми заяви, че ще правя парти тук за Нова година. Да знаеш.

— Парти?

— Защо всеки ми го повтаря, сякаш говоря на чужд език?

— Вероятно защото не си спомням някога изобщо да си правил такова.

— Винаги има първи път — измърмори той и взе кучето.