Нора Робъртс
Магията на кръвта (6)

Шеста глава

Тя отдели сутринта за домакински задачи — подреди и излъска всичко в къщата, така че да отговаря на страховитите й, както често ги наричаше Конър, стандарти. Брана смяташе себе си за човек на реда и домашния уют и бе най-щастлива, когато всичко бе подредено и по собствения й вкус.

Харесваше й да знае, че нещата са там, където ги е оставила, което в чисто практичен аспект спестяваше доста време. За да бъде в най-добрата си форма, й бе нужно да бъде заобиколена от наситени цветове и материи, и красиви вещи, които сгряваха сърцето й и радваха окото.

Красивите вещи и редът изискваха много време и усилия, но тя харесваше домакинските задължения, простотата и рутината им. Обичаше да усеща лекото ухание на портокалова кора, след като полира мебелите с лосиона, който сама приготвяше, и натрапчивия аромат на грейпфрут, който оставаше, след като изтърка банята си.

Пухкавите възглавници й носеха усещане за уют, а красивата покривка за легло, която подгъваше по специален начин, радваше погледа й.

След като приключи с чистенето, тя сложи нови свещи, поля цветята и напълни старата бакърена кофа с торф за огъня в камината.

Мийра и Айона бяха почистили и подредили кухнята, преди да тръгнат за работа, но… не точно както тя изискваше.

Затова, докато прането се въртеше в пералнята, тя продължи да се суети наоколо и мислено да прави списък с продукти, които й бяха нужни от пазара, както и потенциални нови стоки за магазина. Тихичко си тананикаше, докато кроеше планове и довършваше домакинските задължения с миенето на пода в кухнята.

Тогава го почувства.

Макар сърцето й да подскочи, тя се постара да се обърне бавно към вратата на ателието, където стоеше Фин.

— Весела мелодийка за чистене.

— Обичам да чистя.

— Факт, който си остава пълна мистерия за мен. Както и как успяваш да изглеждаш толкова красива, докато го правиш. Бъркам ли нещо? Нямахме ли уговорка да работим тази сутрин?

— Не бъркаш, просто си подранил. — Тя преднамерено продължи с миенето на пода. — Иди да сложиш чайника в ателието. Почти съм готова.

Беше се насладила на самотата си тази сутрин, напомни си Брана, на времето, в което да прави каквото си иска. Сега бе време да изпълни дълга си. Щеше да работи с Фин, защото така трябваше. Приемаше това, както бе приела и него като част от кръга им.

Дългът, каза си тя, невинаги беше приятен. Постигането на заветната цел, към която се стремеше, изискваше жертви.

Остави парцала за под и кофата, свали кърпата, която бе затъкнала в колана на панталона си, и я занесе в пералното помещение. Даде си само още минутка да се стегне за предстоящите няколко часа и влезе в ателието.

Фин бе разпалил огъня и топлината му бе приятна. Вече не й се струваше чак толкова странно, както преди, да го види в ателието си, зает с приготвянето на чая.

Беше свалил палтото си и стоеше облечен в черен панталон и пуловер с цвета на горските сенки, а кучето клечеше до него.

— Ако искаш бисквитка, най-добре първо да питаме нея за разрешение — каза той на Кател. — Не казвам, че не заслужаваш поне една, както и дрямка пред огъня. — Спря каквото правеше в момента и се ухили на кучето. — Мислиш, че се страхувам от нея? Гледай сега, обидите едва ли са най-добрият начин да ме накараш да ти дам бисквитка, нали?

Тя бе леко смутена, както винаги, че той може да разбира Кател също толкова лесно, колкото и тя.

И както тя го бе усетила в кухнята, сега и той усети присъствието й и се обърна.

— Надява се да получи бисквитка.

— Разбрах. И за това е рано — каза тя с многозначителен поглед към кучето. — Но може да изяде една, разбира се.

— Знам къде са.

Фин отвори шкафа, докато тя влизаше в стаята. Извади кутията и я отвори. Преди още да подаде бисквитката, Кател се надигна на задни лапи и сложи предните на раменете на Фин. Загледа се в очите на мъжа за миг, после нежно близна бузата му.

— Нямаше нужда — промърмори Фин, когато кучето отново стъпи на земята и захапа почерпката.

— Има добро и смело сърце — каза Брана. — Обича децата и е безкрайно търпеливо с тях. Но обича, истински обича, малцина. Ти си един от избраниците.

— Би дало живота си за теб и знае, че и аз бих го направил.

Истината я разтърси.

— След като е така, най-добре да се залавяме за работа, за да не умира никой.

Взе книгата си.

Фин наля чай в две големи чаши и ги донесе на плота, до който се бе настанила тя.

— Ако се чудиш как да промениш отварата, която направихме, за да го унищожим, бъркаш много.

— Не го унищожихме, нали?

— Не беше виновна отварата.

— Какво тогава?

— Ако знаех със сигурност, вече да съм го оправил. Но знам, че отварата го накара да изпита ужас, болка, непоносима болка. Изгори го и проля кръвта му.

— Но се измъкна от капана ни. Недей — продължи тя, преди той да я прекъсне. — Не казвай, че можеше да го довършиш, ако те бяхме оставили. Не беше приемлив вариант тогава, нито пък когато и да било.

— Не ти ли е хрумвало, че може би именно така трябва да стане? Че аз, който съм от неговата кръв, аз, който нося белега, трябва да довърша започнатото от твоята кръв, която ме е проклела, да сложа край?

— Не, защото не е така.

— Много си сигурна, Брана.

— Убедена съм в това. Така е писано, предавано от поколение на поколение. Децата на Сърха трябва да го унищожат. Ще го направят. За разлика от всички преди нас, които са се провалили в тази задача, ние имаме нещо повече. И това си ти.

Бе впрегнала цялата си воля, за да запази спокойствие, докато говори, да звучи логично.

— Вярвам, че ролята ти е изключително важна. Нещо ново е онзи, който е наследил неговата кръв, да работи за унищожението му, да помага на тримата. Никога не е било описвано подобно нещо в никоя от книгите. Нашият кръг е по-силен заради теб, това е вън от съмнение.

— И в това ли си убедена?

— Без капка съмнение — повтори тя. — Не те исках в кръга, но това бе слабост от моя страна и егоистична постъпка, за която съжалявам. Сега нашият кръг е цял и ако бъде разкъсан… мисля, че ще загубим. Ти ми даде думата си.

— Това може би е грешка, но все пак ще удържа обещанието си.

— Можем да го унищожим. Знам го. — Докато говореше, тя извади кристала от джоба си, завъртя го на светлината. — Конър, Айона, аз, всички сме се срещали с първите трима. И не просто насън, а в състояние на будно сънуване. Направихме връзка с тях телом и духом, а това също не е било описвано досега.

Той чуваше думите й, приемаше логиката им, но не можеше да се отърве от измъчващото го раздразнение и от съмнението.

— Много разчиташ на книгите, Брана.

— Така е, защото написаното слово има голяма сила. Знаеш го по-добре и от мен. — Тя сложи длан върху книгата. — Отговорите са тук. Онези, които вече са написани, както и тези, които сами ще напишем.

Тя отвори книгата, разлисти я.

— Ето тук съм описала как се пренесохме с теб в съня си до пещерата на Мидор и видяхме смъртта му.

— Това не е отговор.

— Ще ни отведе до него, когато се върнем там.

— Върнем там? — Сега интересът му се увеличи. — В пещерата?

— Бяхме отведени там. Бихме могли да сторим повече, да научим и да видим повече, ако сами отидем. Не мога да намеря нищо за този човек. Името му не означаваше нищо за Брана, дъщерята на Сърха. Трябва да го намерим.

Фин искаше да се върне, мислеше за това всеки ден, но…

— Не знаем нито кое е мястото, нито кое е времето. Нямаме представа накъде да тръгнем, Брана.

— Може да бъде направено, можем да го измислим. Докато останалите от кръга ни стоят тук на пост, за да ни върнат, ако е нужно. Бащата на Кеван, Фин, колко ли отговори крие той?

— Думи на луд човек. Сама видя лудостта в очите му.

— Ти би се върнал там и без мен, ако можеше. Но трябва да бъдем двамата.

Не можеше да го отрече.

— В онази пещера имаше смърт.

— И тук има смърт без отговорите. Отварата трябва да бъде променена. Не, не същината й, в това си прав. Но онази, която направихме, беше специално за Самхейн. Би ли изчакал чак до нощта на Вси светии, за да опитаме отново?

— Не, не бих.

— Не мога да определя момента, Фин, а ти? Не мога да реша кога е най-добре да се опитаме отново да го победим, а без този едничък отговор сме като слепи. — Тя стана, закрачи из стаята. — Мислех, че е на слънцестоенето — беше съвсем логично. Светлината надделява над мрака. После на Самхейн, когато воалът изтънява.

— Видяхме ги — първите трима. Воалът изтъня и ги видяхме редом с нас. Но не напълно — добави той, преди тя да го направи.

— Питах се дали не е зимното слънцестоене? Или пролетното равноденствие? Лятната жътва на Ламас или посрещането на лятото на Белтейн? Или никой от тези дни?

Гняв и яд към самата нея заради провала кипяха в гърдите й, когато се извърна към него.

— Отново виждам какво стана пред колибата на Сърха, битката там. Мъглата и мрака, горящите ръце на Бойл, твоята кръв да изтича. Провалихме се, Фин, защото аз избрах грешния момент.

Фин се засмя задавено, с привкус на самоирония, и повдигна вежди.

— Значи сега вината е само твоя?

— Изборът на точния момент и в двата случая беше само мой. И двата пъти сбърках. Всичките ми внимателни изчисления се оказаха грешни. Затова сега е нужно нещо повече, за да бъдем сигурни третия път.

— Третият път е на късмет.

Тя издиша на пресекулки и леко се усмихна.

— Така казват. Онова, което ни е нужно, може би ни чака да се върнем там. Е, ще се върнеш ли обратно в съня заедно с мен, Фин?

„Бих те последвал и в ада“, помисли си той.

— Ще го направя, но първо трябва да сме сигурни в заклинанието за съня. Както и да знаем как ще се върнем. Няма да допусна да бъдеш изгубена отвъд.

— И аз не бих допуснала никой от двама ни да остане залутан там. Най-напред ще се уверим, че знаем как да стигнем там и как да се приберем. Става дума за времето на Кеван, в самото начало на силата му — и двамата сме съгласни за това, нали?

— Да. — Фин въздъхна. — Което означава, че пак ще искаш да точиш кръвта ми.

— Само малко. — Сега тя повдигна вежди. — Толкова шум за малко кръв, и то от човек, който преди малко твърдеше, че ще умре заради мен?

— Предпочитам да не е от загуба на кръв капка по капка.

— Не — каза тя, когато той понечи да свали пуловера си. — Не от белега. Говорим за самото му раждане, Фин. Той не е бил белязан в началото.

— Кръвта от белега е повече негова.

Тя направи нещо, което рядко си позволяваше — пристъпи към него и сложи ръка върху проклетия белег.

— Не от това място. Твоята кръв от ръката ти, моята — от моята ръка, за да се слеят сънищата ни в едно.

— Вече си написала заклинанието?

— Само отчасти и само в главата си. — Тя му се усмихна и забрави себе си дотолкова, че да остави ръката си върху неговата. — Мисля много добре, докато чистя.

— Ела тогава в моята къща и мисли на воля, понеже брат ти е оставил пълна бъркотия в стаята, която използва.

— Той е прекрасен човек, но и ужасно разпилян. Просто не забелязва безпорядъка, който оставя след себе си. Това си е дарба, с която Мийра ще трябва да се бори години наред.

— Спомена ми, че обмислят да се оженят на слънцестоенето — лятното, и да направят сватбата на открито, в полето зад твоята къща.

— И двамата много обичат да прекарват времето си навън, доколкото е възможно, така че им подхожда. — Тя се извърна, за да вземе една купичка и най-малкото си котле.

— Допълват се отлично.

— О, разбира се, колкото и изненадани да са и двамата от този факт. А сватбата на Бойл и Айона е преди това, така че и през пролетта, и през лятото ще бъдем свидетели на ново начало, а с волята на боговете останалото ще бъде вече зад гърба ни.

Тя взе билките, които й трябваха, вече изсушени и готови, дъждовна вода, която бе събрала на пълнолуние, екстракт от валериан.

Фин стана, взе едно хаванче и чукало.

— Аз ще го направя — каза той и се зае да стрива билките.

Известно време работеха в приятно мълчание.

— Никога не пускаш музика тук — отбеляза той.

— Разсейва ме, но може да донесеш айпода от кухнята, ако искаш.

— Не, няма нужда. Снощи свиреше на цигулка. Късно през нощта.

Тя се сепна и вдигна поглед.

— Да. Откъде разбра?

— Чувам те. Често свириш нощем, доста късно. Обикновено са тъжни и прекрасни мелодии. Снощи не беше тъжна, а уверена и силна. И все така прекрасна.

— Не би трябвало звукът да стига до теб.

Той вдигна очи и прикова нейните с погледа си.

— Някои връзки не могат да бъдат прекъснати, колкото и да ти се иска, колкото и да се опитваш да ги прекъснеш. Независимо колко далеч се намирах, понякога те чувах да свириш толкова ясно, сякаш стоиш до мен.

Това развълнува и рани сърцето й.

— Никога не си ми казвал.

Той само сви рамене.

— Музиката ти ме е връщала у дома неведнъж. Сигурно така е било писано. В купата или котлето? — попита той.

— Какво?

— Билките, които стрих. В купата ли, или в котлето ги искаш?

— В купата. Какво те върна у дома последния път?

— Видях Аластар и разбрах, че е необходим. Пазарих се за него и го купих, уредих да го докарат тук. Но за мен не бе дошъл моментът. После видях Аня и знаех, че тя е за Аластар, и нещо повече. Красотата й, духът й ме привлякоха и си помислих, че тя трябва да се върне у дома, но не и аз. После Айона дойде в Ирландия, в графство Мейо, мина през гората и край колибата на Сърха, за да дойде при теб. Крачеше под дъжда в розовия си дъждобран, толкова развълнувана и изпълнена с надежда и магия, която още не владее.

Смаяна, Брана спря да върши каквото и да е.

— Видял си я.

— Видях я да се прибира у дома, да идва при теб и разбрах, че и за мен е време. Той щеше да види и да разбере. И щеше да се появи. А с помощта на тримата най-сетне бих могъл да го унищожа.

— Как си видял Айона? Помниш дори розовия й дъждобран. — Напълно слисана, Брана зарови ръце в косата си и разхлаби фибите, които се наложи да намести наново. — Тя не е от кръвта ти. Не се ли питаш как е станало?

— Задавам си много въпроси, но невинаги им отговарям. — Той отново сви рамене. — Кеван знае, че тя е една от тримата, така че може да съм го видял през неговите очи и така да съм разбрал.

— Това трябва да ти напомня, когато се усъмниш, че кръвта, която двамата споделяте, прави кръга ни по-силен. — Тя запали свещите, после и огъня под малкото котле. — Загряваме бавно, за да кипне плавно. Ще го оставим да ври, докато напишем заклинанието.

 

 

Когато Конър влезе в ателието, той запази мълчание, понеже във въздуха се носеше магия. Брана и Фин стояха с протегнати ръце над котлето, от което се издигаше бледосин пушек.

— Заспи, за да сънуваш; сънувай, за да полетиш; литни, за да търсиш; търси, за да узнаеш. — Тя изрече думите три пъти подред, а Фин я последва.

— Сънувайте като един, за да видите като един, познайте истината, за да разберете.

В пушека проблеснаха звезди.

— Звездите ще ни водят през нощта и ще ни върнат пак при светлината. — Брана вдигна ръка, а с другата махна към едно тънко и прозрачно шишенце. Течността се надигна от котлето, синя като пушека, искряща от звезди, и с едно грациозно движение се изля в шишенцето. Фин му сложи запушалка.

— Готово е. Направихме го. — Тя въздъхна облекчено.

— Ново заклинание за сън? — Сега Конър пристъпи в стаята. — Кога ще се изправим срещу него?

— Не е за това, още не. — Брана отново зарови ръце в косата си, изруга под нос и този път направо измъкна фибите. — Колко е часът? По дяволите, къде отиде денят?

Фин посочи към малката бутилка.

— За малко да ми отсече главата, задето се осмелих да предложа да починем за час и да хапнем нещо за обяд.

— Така прави, когато работи — съгласи се Конър и потупа утешително Фин по рамото. — Но пък можем да разчитаме на вечеря. — Той се усмихна подкупващо на Брана. — Нали?

— Мъжете и техните стомаси. — Тя прибра бутилката в един шкаф, където да отлежава. — Ще сготвя нещо, защото е най-добре всички да обсъдим онова, върху което двамата с Фин работихме днес. Махайте се от къщата ми за известно време.

— Но аз тъкмо дойдох — възрази Конър.

— Щом искаш топла храна и аз да я приготвя, ще трябва да се разкараш, за да мога да измисля нещо на спокойствие.

— Искам само да пийна една бира, преди да…

Фин го хвана за ръка и грабна палтото си.

— Ще те черпя една бира в бара, понеже разходката на чист въздух ще ми се отрази добре. Както и бирата.

— Ами, добре, след като поставяш така нещата.

Когато Кател изтича след тях към вратата, Брана им махна и на тримата за довиждане.

— И Кател има нужда от разходка. Не се връщайте поне час — и кажете и на другите същото.

Без да чака отговор, тя се обърна и отиде в кухнята си.

Безукорно чиста, помисли си тя, и толкова прекрасно тиха — чудесно нещо след часове наред работа и заклинания. Би могла да се наслади на чаша вино пред камината и един час почивка, но си припомни, че обича домакинските задължения.

Сложи ръце на кръста и проясни мислите си.

Добре, можеше да сотира пилешки гърди с билки и вино, да изпече малко червени картофи в зехтин и да ги поръси с розмарин, а във фризера имаше бланширан зелен боб от градината си — можеше да го задуши и поръси с белени бадеми. Не й беше останало време да замеси хляб, а всички го ядяха като мравки на пикник, затова щеше да опече набързо бирени хлебчета. И това трябваше да е достатъчно за всички.

Най-напред обели картофите, наряза ги на едри шайби, подправи ги с билки и зехтин, добави малко пипер и чесън и ги пъхна във фурната. Забърка тестото за хляба — като отпи глътка от бирата междувременно — и след като щедро намаза питките с разтопено масло, ги пъхна при картофите.

Понеже пилешките гърди бяха замразени, махна с ръка да ги размрази, след това ги заля с марината, която сама бе приготвила и пазеше в бутилка.

Доволна, че всичко е под контрол, тя си сипа вино и отпи първата глътка още в кухнята. После реши, че и тя има нужда от въздух и малка разходка, взе си якето, уви шал около врата си и излезе навън с чашата вино.

Навън бе ветровито и студено, помисли си тя, но приятно разнообразие след целия следобед в ателието заедно с Фин. Вятърът развяваше косата й, докато крачеше из градината зад къщата и си представяше къде ще разцъфтят цветята й, къде ще засади зеленчуковите лехи напролет.

Още имаше цъфнали рози, отбеляза тя, както и теменужки, разбира се, които подаваха веселите си главици дори и през снега и леда, когато всичко наоколо замръзнеше. Зимно зеле и яркооранжевите и жълти цветове на невена, който толкова харесваше заради цвета и пиперливия му аромат.

Би могла да приготви супа на следващия ден и да добави малко в нея, както и от морковите, които бе покрила с оборски тор и слама, за да понесат по-леко студената зима.

Дори и през зимата градината й носеше удоволствие.

Отпи глътка от виното си и продължи да обикаля дори и когато сенките станаха по-плътни и мъглата се приближи до дома й.

— Нямаш място тук. — Гласът й бе спокоен и тя извади малък нож от джоба си, с който да отреже няколко стръка невен, весели кученца и няколко теменужки. Щеше да украси масата с някои от зимните цветя от градината си, реши тя.

— Ще намеря. — Кеван се появи като човек, красив, усмихнат, а червеният камък на шията му грееше в сумрака. — Ще ме посрещнеш с радост в дома си. В леглото си.

— Още си слаб от последното „радушно“ посрещане и затова се самозалъгваш. — Сега тя се обърна и преднамерено бавно отпи от виното си, докато го оглеждаше. — Не можеш да ме съблазниш.

— Ти си толкова по-силна от всички тях. Знаеш го, както и аз. С мен ще станеш още по-силна. Повече, отколкото някой някога си е представял. Мога да ти доставя удоволствието, което напразно жадуваш. Мога да изглеждам като него.

Кеван махна с ръка пред лицето си. И насреща й се усмихна Фин.

Тя усети болка в сърцето, сякаш сама бе забола ножа дълбоко.

— Само празна обвивка.

— Мога да звуча като него — каза той с гласа на Фин. — Aghra, a chuid den tsaol.

Ножът сякаш се завъртя и разкъса сърцето й, когато изрече думите, които Фин някога й повтаряше. Любов моя, живот мой.

— Да не мислиш, че това ме прави по-слаба? Че ме изкушава да се отворя за теб? Ти си всичко, което презирам. Ти си причината да не бъда вече негова.

— Ти избра така. Ти ме отблъсна. — Внезапно пред нея стоеше Фин, какъвто бе на осемнайсет, толкова млад, толкова изпълнен с мъка и ярост. — Какво искаш да направя? Не съм знаел. Никога не съм те лъгал. Не си отивай. Не ме отблъсквай.

— Не ми каза — чу се да мълви Брана. — Отдадох се на теб, само на теб, а ти си от неговата кръв. Негов си.

— Не знаех! Как бих могъл? Просто се появи върху мен, Брана, изгори кожата ми. Не беше тук, преди да…

— Преди да правим любов. Повече от седмица мина след това, а ти не каза нищо, докато сама не го видях. Аз съм една от тримата. — Сълзите пареха в очите й, но гласът й оставаше спокоен. — Аз съм Тъмна вещица, дъщеря на Сърха. Ти си потомък на Кеван, носиш мрака и болката. Твоите лъжи и онова, което си, разбиха сърцето ми.

— Плачи, вещице — отрони тихо той. — Изплачи болката си. Дай ми сълзите си.

Осъзна, че стои пред него, на края на градината, а лицето му е това на Кеван. И то бе осветено в мрака от сиянието на червения камък, което сега бе по-силно.

Сълзи, осъзна тя, замъгляваха очите й. Събра цялата си воля и ги преглътна, вдигна високо глава.

— Не плача. Няма да получиш от мен друго, освен това.

Тя замахна с градинския нож и успя да го прободе в гърдите, макар и не дълбоко, докато с другата си ръка се пресегна да сграбчи камъка. Земята потрепери под краката й; верижката я опари. За миг очите му пламнаха в червено като камъка, после се изви мъгла, която сякаш хапеше с остри зъби, а след това тя остана да държи само ножа с окървавен връх.

Погледна към дланта си и усети пареща болка. Тя стисна юмрук, призова силата си, стопли ледената рана и я укроти, излекува я.

Ръцете й трепереха леко, в което нямаше нищо срамно, но тя взе цветята и чашата, която бе изпуснала.

— Жалко за виното — тихо каза тя, докато вървеше към къщата.

Но съвсем не бе изгубила напразно времето си.

Разбърка картофите, извади питките от фурната и си сипа нова чаша вино, преди другите от кръга й да почнат да пристигат.

— С какво да помогна — попита Айона, след като изми ръце, — без да докарам киселини на някого?

— Можеш да накълцаш онзи чесън.

— Много ме бива в кълцането, а също и в рязането.

— Достатъчно е да го накълцаш.

— Добре ли си? — попита Айона тихо. — Изглеждаш малко бледа.

— Добре съм, честна дума. Имам да ви разказвам нещо на всички, но предпочитам първо да приключим тук.

— Добре.

Съсредоточи се в готвенето, заслушана в разговорите на близките й хора, докато работеше. Нямаше нужда да моли за помощ — другите подреждаха масата, сипваха вино, сервираха храна в табли или купички.

— Имаш ли списък за пазаруване? — попита Мийра, докато подреждаха храната върху масата. — Ако нямаш, направи, за да напазарувам вместо теб. Освен ако не възразяваш.

— Ще пазаруваш вместо мен?

— Всички ще се редуваме отсега нататък. Или поне докато ти си тази, която готви през повечето време. Отдавна вече не е справедливо просто да разтребим след това. Затова ще се погрижим и за пазаруването.

— Вече съм започнала да правя списък и планирах утре да ида до пазара.

— Значи е мой ред, ако нямаш нищо против.

— Разбира се, че нямам.

— Ако искаш нещо да бъде занесено в магазина, мога да го взема с мен.

Брана понечи да отговори, после се огледа наоколо и присви очи.

— За какво е всичко това, пазаруването, зареждането на магазина ми?

— Изглеждаш уморена. — Конър вдигна очи към тавана и въздъхна, а Бойл се намръщи. — Защо да не говорим направо.

— Благодаря много, че ми го напомняте — сопна се Брана.

— Истината ли искаш, или украсената й версия? — Бойл продължи да се мръщи. — Изглеждаш уморена и толкоз.

Все така с присвити очи, тя прокара ръце пред лицето си, направи заклинание за хубост. Сега направо сияеше.

— Ето, вече съм по-добре.

— Под тази маска си уморена.

Тя бе готова да се нахвърли върху Фин, но Конър вдигна ръце.

— О, стига вече, Брана. Бледа си и очите ти са хлътнали, а ние не сме слепи. — Той изпъна показалец, когато тя понечи да стане, и с лек тласък със силата я накара отново да седне на мястото си.

Сега нямаше нужда от заклинание за хубост, за да пламнат страните й.

— Искаш да си премерим силите ли?

— Престанете и двамата — заповяда Айона. — Просто престанете. Ти имаш право да изглеждаш уморена, след като вършиш толкова много работа, а ние имаме право да поемем част от товара ти. Говорим само за пазаруване, за бога, както и за почистване и домакински задължения. Правим го, за да можеш да си поемеш дъх за малко, по дяволите. Затова престани да се дърпаш толкова.

Брана се облегна на стола си.

— Съвсем неотдавна всяка втора дума от устатата ти бе извинение. А сега — заповеди.

— Развивам се. И те обичам. Всички те обичаме.

— Не ми тежи пазаруването — каза Брана вече по-спокойно. — Нито домакинските задължения — не особено! Но с благодарност ще прехвърля част от тях на някой друг, понеже ще сме много заети с по-важни неща, а и до Коледа не остава много време. Трябва да има светлина и радост на Коледа. Така ще бъде.

— Значи е решено — заяви Айона. — Ако още някой иска да добави нещо по темата, аз ще готвя утре. — Бодна от пилешките гърди и се усмихна. — Знаех си, че това ще сложи край на спора.

— Категорично. — Брана се пресегна и стисна ръката й. — А има и още нещо, което трябва да обсъдим. Кеван беше тук.

— Тук ли? — Конър скочи на крака. — В къщата?

— Разбира се, че не. Не ставай глупав. Мислиш ли, че може да проникне през преградите, които съм издигнала, както и ти? Видях го навън. Излязох в градината да огледам зимните насаждения, както и да подишам малко въздух, след като бях работила цял ден вътре. Беше достатъчно смел, че да дойде чак до края на градината, което е границата, до която може да достигне. Поговорихме.

— След като двамата с Конър отидохме в бара. — Гласът на Фин бе спокоен. — И ни казваш едва сега?

— Исках първо да сервирам вечерята, понеже и бездруго е голяма бъркотия с толкова хора в кухнята. А след като седнахме на масата, разговорът се насочи към изтормозения ми вид.

— Не съм казал „изтормозен“ — измърмори Бойл.

— Във всеки случай сега казвам на всички ви, или поне бих разказала, ако Конър спре да проверява прозорците и се върне на масата.

— И се чудиш защо не искам да те оставям сама.

Тя прониза брат си с поглед.

— Мери си думите, иначе ще ти се наложи да правиш тези обидни забележки със завързан на възел език. Обикалях из градината с чаша вино в ръка. Светлината се промени, появи се мъглата.

— Не ни повика.

Този път тя посочи брат си с пръст.

— Престани да ме прекъсваш. Не ви повиках, не, защото исках да чуя какво има да каже и защото не бях в опасност. Той не можеше да ме докосне и двамата го знаехме. Не бих рискувала живота си, Конър, но по-важното е, че и ти, и всеки друг тук трябва да знае, че никога не бих рискувала нашия кръг и онова, което трябва да сторим. Нито от любопитство, нито заради гордостта си. За нищо на света не бих поела този риск.

— Остави я да довърши. — Макар да се изкушаваше да го срита под масата, Мийра само стисна утешително ръката на Конър. — Защото знаем, че е така. Както знаехме, че ще се опита да изкуши Брана, преди да дойде краят.

— Жалък опит, поне този път — продължи Брана. — Обичайните измамни обещания. Как щял да ме направи своя, да ми даде повече сила, отколкото някога съм мечтала да имам, и все подобни глупости. Още изпитва болка, прикрива се, но червеният камък светеше по-слабо. И все пак има скрити козове. Преобрази се във Фин.

В настаналата тишина Фин вдигна очи от чашата си с вино и пламналият му поглед срещна нейния.

— В мен ли?

— Сякаш представянето му за теб може да отслаби защитата ми. Но имаше и още нещо. Той е коварен и ни е наблюдавал през целия ни живот. Отново се преобрази, този път в теб, какъвто беше на осемнайсет. В онзи ден, когато…

— Когато бяхме заедно. Първият път. Единственият.

— Не, не в онзи ден, а седмица по-късно. Когато научих за белега. Всичко, което чувстваше тогава, и всичко, което ми каза, както и моите чувства и думи, всичко беше съвсем същото. Имаше достатъчно сила, за да ме накара да почувствам всичко отново, да ме привлече до границата на защитената ми градина. Сякаш се хранеше от чувствата ми и камъкът засвети по-ярко, арогантността му стана още по-непоносима и така и не разбра, че аз имам достатъчно самообладание, за да стисна градинския си нож и да го пробода с него. В същото време сграбчих верижката на камъка и забелязах страха му. Той се изплаши. Превърна се в мъгла и не успях да го задържа, не бях достатъчно бърза, за да скъсам верижката. Ледена — измърмори тя, загледана в дланта си. — И докато я стисках, само за миг, почувствах мрака в него, неговия глад и най-вече страха му.

Конър сграбчи ръката й.

— Погрижих се за раната — успокои го тя, докато той внимателно търсеше следи по дланта й. — Брънките на верижката се бяха отпечатали върху кожата ми.

— Но не би рискувала живота си.

— И не съм. Конър, той не можеше да ме докосне. А ако бе достатъчно бърз, че да улови ръката ми, когато сграбчих верижката, предимството щеше да е на моя страна.

— Напълно сигурна ли си? — Фин стана и заобиколи масата, преди да протегне ръка. — Дай да видя. Ще разбера дали има останало нещо от него.

Без да каже нищо, Брана сложи длан в неговата и остана мълчалива, докато топлината проникваше през кожата й и се разливаше в кръвта й.

— Ами ако беше взел ножа ти? — попита Бойл. — Ако го беше използвал срещу теб, за да среже ръката ти, докато си стискала верижката?

— Да ми вземе ножа? — Тя грабна един от ножовете на масата. И в ръката й се появи бяла роза. — Той ми предостави възможност. Аз я използвах и не загубих нищо. — Тя погледна към Фин. — Не е оставил нищо в мен.

— Не. — Той пусна ръката й, върна се до мястото си и седна. — Нищо.

— Той се страхува от нас. Това научих. Онова, което направихме, болката, която му причинихме, го плаши. Почерпи известна сила от чувствата ми, няма да отричам, но затова пък пролях кръвта му и той побягна.

— Ще се върне. — Фин я прикова с поглед, докато говореше. — И страхът ще го накара да нападне по-яростно източника му.

— Винаги ще се връща, докато не го унищожим. И макар да напада по-яростно, колкото повече се бои, толкова по-слаб е.