Нора Робъртс
Магията на кръвта (5)

Пета глава

След като разказа историята си, Брана помоли останалите от своя кръг да помислят какво означава тя и поиска още нещо.

— Бих искала къщата да се опразни от мъже довечера и да остана само с жените, с вино и мостри на бои, и други такива. Бихте ли ми направили услуга, Конър, Бойл? Отидете да превземете къщата на Фин и останете там през нощта. Правете това, което правят мъжете, когато са без жени. Не искам да знам какво е то.

Когато Конър се поколеба, тя забоде пръст в корема му.

— И да не ти минава през ума дори, че ние трите може да имаме нужда от мъжка защита. Две от нас са вещици като теб, а другата може да те срита здравата, ако я ядосаш.

— Много внимавам да не я ядосвам. Добре. Какво ще кажеш, Бойл, да замъкнем Фин до бара, а после да се завлечем обратно в неговата къща?

— Аз съм „за“. Предполагам, че и той ще иска компания — отвърна Бойл и хвърли поглед към Брана.

— Дали я иска, или не, има нужда от компания. Аз ще съм в ателието. Айона, когато свършиш тук, ще ти намеря работа.

— Аз ще дойда към шест — каза Мийра и изчака Брана да излезе от стаята, преди да продължи: — Ужасно тежко е било и за двамата. Не знам как изобщо могат да го понесат. Затова предлагам да им осигурим малко забавление и веселие поне тази вечер.

— Ще го направим. — Бойл потупа Мийра по рамото, после се обърна към Айона. — Хубаво е, че ще си с нея днес.

 

 

Надяваше се, че ще може да помогне, ще знае какво да каже и какво не. А когато отиде в ателието, Брана вече бе до печката и на плота бяха подредени цяла дузина бурканчета с огледални стени.

— Имам поръчка за тези, затова искам първо да приключа с тях, а после съм решила да направя няколко комплекта — в малките шишенца — от лосион за ръце, сапун и маска за лице. Ще ги сложим заедно в червените кутии, от които ми изпратиха твърде много, ще ги завържем с панделка на червено и зелено каре. Айлийн ще може да ги предлага с отстъпка, тъй като доставчикът не ми таксува допълнителните кутии, понеже грешката си беше негова. Някои хора все чакат последния момент за коледното пазаруване, така че със сигурност ще се продадат.

Айона се довери на инстинкта си, приближи се и без да каже нищо, прегърна братовчедка си.

— Добре съм, Айона.

— Знам, но само защото си толкова силна. Аз не бих била. Искам само да знаеш, че съм с теб, ако решиш да откачиш.

— Да откача какво?

Айона се разсмя и отстъпи крачка назад.

— Имам предвид да се разкрещиш, да беснееш, да проклинаш небесата.

— Няма смисъл.

— О, достатъчно е просто да го направиш. Е, както и да е, аз съм с теб, каквото и да решиш. Ще ида да донеса шишенцата и кутиите. Знам къде са.

— Благодаря ти за всичко. Имаш ли нещо против да занесеш малките комплекти в магазина, след като сме готови с тях? Искам да ги предложим на клиентите възможно най-бързо.

— Разбира се. Но само защото искаш да се отнесат в магазина бързо или за да ме разкараш оттук?

Братовчедка й имаше отлични инстинкти, реши Брана.

— И двете, но второто само за малко. Радвам се, че си тук, но бих искала да остана сама за малко. И когато се върнеш, ще можем да се захванем с по-важната работа.

— Добре. — Айона извади кутиите, започна да ги сглобява. — Колко от тези ти трябват?

— Половин дузина, благодаря.

— Мисля, че си права, ако искаш да чуеш мнението ми.

— За кутиите?

— Не, не за това. За случилото се. И аз мисля, че друга сила е привлякла двама ви с Фин един към друг.

— Не съм сигурна, че съм права, нито пък че това е било заключението ми.

— Така мисля аз. — Тя прокара пръсти в късата си светла коса и вдигна очи. — Може би — надявам се да не засягам твърде болно място — но може би и двамата с Фин искате да бъдете заедно и това желание се пробужда от време на време, и може би снощи е бил един от тези моменти, каквато и да е била причината за това.

— Много „може би“ има в твоите мисли, братовчедке.

— Предполагам, че е, защото се опитвам да не сипвам сол в раната. Няма никакво съмнение в желанието ви, нито в силата му. Съжалявам, Брана, но е невъзможно да не го види или усети човек. Особено когато всички сме толкова близко свързани.

Брана не спираше да работи и гласът й бе спокоен.

— Хората желаят всякакви неща, които не могат да имат.

Болно място, напомни си Айона и реши да не настоява повече.

— Имам предвид, че е много възможно двамата да сте били по-уязвими снощи, защитните ви механизми или прегради да са били отслабени. И това е отворило вратата, така да се каже, за онази друга сила. Не Кеван, защото това е абсолютно нелогично.

— Това ни нарани. — И остави подире си болезнена празнота. — Той живее, за да ни вреди.

— Да, но… — Айона поклати глава. — Той не ни разбира. Не може да проумее какво е истинската любов или вярност, или саможертва. Страстта, да. Не се съмнявам, че му е ясно, че двамата с Фин се привличате силно, но никога няма да разбере какво се крие под това. Сърха може да знае.

Брана спря да се занимава със свещите и зяпна братовчедка си.

— Сърха.

— Или дъщерите й. Помисли за това.

— Когато се замисля, не мога да не се сетя, че именно Сърха е тази, която проклела всички потомци на Кеван, което означава и Фин.

— Вярно. Сбъркала е, но е точно така. И сигурно може би, предвид, че той е убил мъжа й и я е откъснал от децата й, тя отново би го направила. Но е познавала любовта. Разбирала е значението й, дала е силата и живота си за нея. Не мислиш ли, че би я използвала, ако може? Или че децата й биха го направили?

— Значи тя или те са направили заклинанието за съня, в който бяхме заедно и всички прегради помежду ни бяха разрушени, за да бъдем заедно?

Тя започна да крачи наоколо решително, премисляйки всичко отначало.

— И когато се сляхме в едно, са използвали силата, за да ни изпратят в миналото. Но твърде рано и едновременно с това прекалено късно.

— Добре, но помисли само. Ако беше по-рано, случващото се в онази пещера би могло да ви притегли вътре и да се озовете в битка, която не можете да спечелите. Ако беше по-късно, нямаше да сте говорили със стареца, който евентуално е — а съм почти сигурна, че е точно така — бащата на Кеван.

Айона извади панделката, шишенцата, докато Брана работеше мълчаливо.

— Казвам само, че сте видели точно това, което е трябвало да видите. Мисля, че трябва да намерим начин да видим повече — това е задачата ни. Не може да ни дадат всичко наготово, нали? Мисля още — и знам, че е болезнена тема — че е трябвало да бъдете вие двамата с Фин, защото именно вие трябва да приемете — не да пренебрегвате, криете или отричате — чувствата си.

— Моите са ясни.

— О, Брана.

— Мога да го обичам и съм решена да живея без него. Но сега виждам, че прекалено много неща са били мъгляви в съзнанието ми. При всички бушуващи чувства наоколо не можех да се успокоя напълно. Имаш добри попадения, Айона. Видяхме онова, което е трябвало да видим, ще тръгнем оттук.

Тя хвърли поглед през рамо и се усмихна, преди да продължи да сипва благоуханния восък.

— Научила си много от деня, в който влезе през тази врата в проливния дъжд, с розовото си палто, нервно бъбреща безспир.

— Ако можех и да се науча да готвя…

— Е, някои неща са отвъд възможностите ни.

Брана довърши свещите и двете с Айона приготвиха красивите подаръчни комплекти. Когато братовчедка й тръгна към Конг, Брана остана сама със себе си и чаша чай пред камината, гушнала в скута си главата на Кател.

Загледа се в пламъците, остави мислите си да се реят. После въздъхна и остави чая настрани.

— Добре, добре. — Протегна ръце към огъня. — Прояснете се за мен и ми позволете да видя през дима и в пламъка, отведете ме, където светлината пожелае.

Образи в пламъците, гласове в дима. Брана се остави да бъде привлечена, понесе се към тях, предаде се на повика, който усещаше в кръвта и костите си.

Когато пламъците и димът се разсеяха, тя се озова в стая, където пламтеше друг огън и проблясваха свещи. Брана на Сърха седеше на един стол и тихичко пееше на бебето, което сучеше от гърдата й. Вдигна очи и лицето й грейна, преди да попита:

— Майко?

— Не. — Брана излезе от сенките. — Не, съжалявам.

— Мислех си за нея. Видях я, когато синът ми се появи на бял свят, видях я как го гледа и усетих благословията й. Но само толкова, после си отиде. Исках да я видя.

— Аз поисках светлината да ме отведе където пожелае. И ето ме тук. — Брана се приближи още, сведе очи към бебето с мека тъмна косица, нежни бузки и тъмни сериозни очи, докато усърдно сучеше от гърдата на майка си.

— Красив е. Твоят син.

— Руарк. Появи се много бързо и светлината грейна ярко при раждането му. Видях в нея майка ми, докато Тийгън му помагаше да излезе от мен и да пристъпи в белия свят. Не очаквах да те видя, не и толкова скоро.

— Колко време е минало за теб?

— Шест дни. Отседнахме в Ашфорд, приеха ни добре в замъка. Още не съм ходила до старата ни къща, но Тийгън и Иймън са били. И двамата са видели Кеван.

— А ти — не.

— Чувам го. — Погледна към прозореца, докато люлееше нежно бебето. — Той ме зове, сякаш бих му отвърнала. Изкушавал е майка ми, а сега и мен. Ти чуваш ли го?

— Преди време, а вероятно и пак ще го чуя, но това е без значение. Знаеш ли за някаква пещера отвъд реката?

— Има пещери в хълмовете, под водата.

— В тази има сила. Свърталище на мрака.

— Не ни беше позволено да ходим отвъд реката. Родителите ни категорично ни забраняваха. Никога не са говорили за подобно място, но някои от възрастните хора, когато всички се събираха понякога, чувала съм ги да споменават пещерата на Мидор и да правят знак за предпазване от злото.

— Мидор. — Просто едно име, но поне беше някакво начало, помисли си Брана. — Знаеш ли нещо за родителите на Кеван? В книгата на Сърха не се споменава нищо за произхода му.

— Никога не е говорила за това. Ние бяхме само деца, Брана, а към края вече нямаше време. Дали би било от полза, ако знаехме?

— Не съм сигурна, но винаги е по-добре да знаеш, отколкото да си в неведение. Бях там в съня си. Заедно с Фин. Финбар Бърк.

— От рода Бърк в Ашфорд? Не, не — побърза да се поправи тя. — Това е онзи от твоя кръг, който носи кръвта на Кеван. Неговата кръв ли го е отвела до онова място и теб заедно с него?

— Не знам, нито пък той. Той не е Кеван, не е като него.

Сега дъщерята на Сърха се загледа в своя огън.

— Сърцето ти ли говори сега, или главата?

— И двете. Той проля кръвта си заедно с нас. Сама го видя или ще го видиш в нощта на Самхейн. И сама ще прецениш. Мидор — повтори тя. — Светлината ме доведе тук и може да е било само заради това. Никога не съм чувала за пещерата на Мидор. Мисля, че може да е било заровено дълбоко във времето, но аз знам как да хвана лопатата и да дълбая.

И двете погледнаха към високия прозорец, когато навън се понесе протяжен вой.

— Той дебне и обикаля наоколо. — Брана притисна сина си по-здраво. — Откакто дойдохме тук, едно момиче от селото вече изчезна. Той напира с мрака си по прозорците ни, обвива всичко в мъгла. Пази се от сенките!

— Пазя се, внимавам.

— Вземи това. — Тя намести леко бебето и протегна ръка, а в нея блесна острие от кристал, прозрачно като вода. — Подарък за теб и светлина.

— Благодаря ти. Ще го нося с мен. Остани със здраве, Брана, и светлината да пази теб и сина ти.

— И теб също. Самхейн — промърмори тя, докато Брана усещаше как започва да се отдалечава. — Ще намажа стрелите си с отрова и ще направя всичко по силите си, за да го унищожим.

„Но няма да успеем“, помисли си Брана, когато се озова седнала пред своята камина, загледана в кристала в ръката си. Не и на Самхейн.

Друг път, ако боговете са решили така, но не и в нощта на Вси светии.

Стана и прибра подаръка в джоба си. Предпочете лаптопа пред книгите си и се захвана да търси пещерата на Мидор.

 

 

— Не можах да намеря абсолютно нищо, което да е от полза.

Брана седеше и ровичкаше в салатата, която бе приготвила в добавка към макароните и хляба с маслини.

— Не съм сигурна, че можеш просто така да намериш в Гугъл пещерата на магьосник от дванайсети или тринайсети век — измърмори Мийра, докато мажеше масло върху хляба си.

— В Гугъл можеш да намериш какво ли не.

— Името ирландско ли е? Мидор? — зачуди се Айона.

— Не съм го чувала. Но може да се е появил откъде ли не, дори от някой кръг на ада, и да е умрял пред онази пещера.

— Ами майката? — Айона вдигна чашата си с вино. — Мидор е дал живот на Кеван — ако сме разбрали правилно — заедно с още някого. Къде е майката? Коя е тя?

— Няма нищо, абсолютно нищо за това в книгата на Сърха, както и в тази на прабаба ми. Може би не е важно в крайна сметка. — Брана опря брадичка на свития си юмрук. — Пълни глупости. Поне донякъде е важно, иначе двамата с Фин нямаше да се озовем пред онази проклета пещера.

— Ще го измислим. А тези макарони са просто великолепни — добави Мийра. — Ще разберем какво е, Брана. Може би е заради безкрайния оптимизъм на Конър, който постепенно се предава и на мен, но вярвам в това. Нещата отново започват да се случват, нали? Ти се срещаш с дъщерята на Сърха, двамата с Фин се разхождате насън, след като сте правили вълшебен секс.

Айона сви рамене, но после се отпусна, когато прочете по лицето на Брана, че Мийра е подходила правилно.

— Не беше кой знае какъв секс — призна Брана. — Постави преждевременната еякулация на съвсем друго ниво. Съдбата е кучка, ако ме питате. Беше само: „О, Брана, помниш ли това?“. И после, хм. Ще си останеш със спомените. И отново обратно към кървищата и мрака, и битките със злото.

— Уморена си от всичко това. — Айона се пресегна и разтри ръката й.

— Тази вечер определено е така. Никой не ме е докосвал като Фин и тази вечер съм достатъчно уморена от всичко, за да си го призная гласно. Никой — нито тялото, нито сърцето или душата ми. И никой друг няма да ме докосне така. Знам го с абсолютна сигурност, а това определено може да изтощи човек.

Айона понечи да каже нещо, но Мийра поклати глава и я накара да замълчи.

— Нямаше нужда да ми го напомнят. Беше жестоко, но магията е такава. Ето ти дарбата, виж какво имаш и какво можеш да бъдеш. Но никога не можеш да знаеш какво ще трябва да платиш за нея.

— Той също е платил висока цена — тихо се обади Мийра.

— Разбира се, знам. Повече от всеки друг. Беше по-лесно, когато можех да съм бясна или да се чувствам предадена. Но онова, което трябва да направим, не може да бъде сторено в гняв или омраза. Освобождаването от тези емоции върна толкова много други чувства. Прекалено много. И сега се питам как мога да свърша онова, което трябва, когато се чувствам по този начин? Всичко трябва да излезе наяве.

— Любовта е сила — каза Айона след миг. — Мисля, че дори когато от нея боли, пак е много силна.

— Може и така да е. Не, наистина е така — поправи се Брана. — Но как да я използвам, без да бъда погълната от нея, това е много деликатна задача, нали? А точно сега се чувствам обременена и неуравновесена, и…

Тя замлъкна и леко сложи длан върху ръката на Айона, а другата — върху тази на Мийра.

— Пазете се от сенките — прошепна тя и се загледа през прозореца, където сенките бяха като тъмни пещери в стената от мъгла. — Не, стой спокойно — каза тя, когато Мийра понечи да стане. — Остани на мястото си. Той не може да дойде в моя дом, колкото и да се опитва. Но аз си седя тук, в собствената ми кухня, и се правя на глупачка. Седя и се оплаквам от съдбата, за да може той да се довлече до стените и прозорците ми и да се храни от самосъжалението ми. Е, стига толкова.

Тя стана рязко от масата, без да обърне внимание на опита на Айона да я спре. Отиде право до прозореца, отвори го и запрати навън огнено кълбо, после още едно, а след това две наведнъж, докато силата яростно кипеше в нея.

Нещо изрева, нещо свръхчовешко. И мъглата пламна като прахан, преди да изчезне безследно.

— Така е добре. — Брана затвори прозореца с рязко движение.

— Мили боже. — Айона стоеше права с огнено кълбо в дланта си и предпазливо издиша. — Мили боже — повтори тя.

— Не мисля, че му хареса, никак дори. А аз вече се чувствам по-добре. — След като изтръска ръце, плесна леко с длани, Брана се върна на масата, седна и хвана вилицата си. — Махни това огнено кълбо, Айона, и седни да си изядеш макароните. — Тя най-сетне ги опита. — Мисля, че са страхотни, въпреки че сама си го казвам. Мийра, би ли пратила съобщение на Конър? Просто да ги предупредиш да внимават, макар да не вярвам, че Кеван ще има сили да се занимава с тях тази нощ.

— Разбира се.

— Беше намислил да изплаши жените — каза Брана, докато хапваше. — Винаги подценява жените. И искаше да почерпи сили от моите чувства. Сега ще се задави с тях. Той не понася светлината. — Тя щракна с пръсти и светлината в стаята грейна още по-ярко. — И радостта, затова ще има много от нея. Страшно обичам да избирам цветове и бои, и всичко, свързано с обзавеждането на дома.

Тя си сипа още от макароните.

— Е, Айона, какво мислиш за плочки от травертин за голямата баня?

— Травертин. — Айона издиша дълбоко и успя само да каже: — Хмм.

— Още не сме уточнили всички детайли за сватбата ти, а за твоята почти не сме говорили, Мийра. В това също има много радост. — Тя отново стисна ръцете на приятелките си. — Каквато само жените познават. Хайде да пийнем още вино и да си поговорим за сватби и за това как камъкът и стъклото се превръщат в дом.

 

 

Конър прочете съобщението от Мийра в телефона си.

— Кеван е бил пред къщата. Не — побърза да каже той, когато и двамата му приятели понечиха да скочат от местата си. — Отишъл си е. Мийра казва, че Брана го е пропъдила опърлен и с подвита опашка.

— Навън ще виждам по-добре, далеч от светлината и шума. Трябва да съм сигурен — добави Фин и стана, за да излезе от топлото убежище на бара.

— Да се прибираме — настоя Бойл.

— Мийра пише да не ходим при тях. Казва, че Брана има нужда от вечер по женски, кълне се, че са в безопасност вътре в къщата. Тя не би подценила опасността, Бойл.

Конър отвори съзнанието си, опита се да се изолира от гласовете и смеха наоколо.

— Не е наблизо. — Погледна към Фин за потвърждение, когато той се върна.

— Адски е ядосан, но все още е слаб — каза Фин. — Вече е далеч от къщата и оттук. Трябваше да го усетя. Ако бяхме там…

— Само сенки и мъгла — вметна Конър. — Само дотолкова е бил склонен да рискува. Но вече приключихме с бара, нали? Да идем в твоята къща?

— Там е по-лесно да бъдем нащрек, независимо дали на Брана й харесва, или не.

— Съгласен съм с теб. Не, аз ще платя. — Бойл извади няколко банкноти и ги остави на масата. — Така и не успя да поговориш с Конър, както възнамеряваше.

— За какво? — попита Конър.

Фин само наметна якето си и изчака до вратата, защото поне половината посетители на бара имаха да кажат нещо на Конър. Този човек привличаше хората, както медът — мухите, каза си Фин, давайки си сметка, че той самият би се побъркал, ако имаше подобна дарба.

Навън всички се натъпкаха в пикапа на Фин, защото бяха решили — след сериозен спор — че една кола е достатъчна.

— Исках да поговорим за школата — започна Фин.

— Не се сещам за никакви проблеми. За разходките със соколи и коне едновременно ли става дума? Защото доста съм мислил по въпроса.

— И за това може да поговорим. Подготвил съм за подпис документи за партньор в бизнеса.

— Партньор ли? И Бойл ли ще участва?

— Имам си достатъчно грижи с конюшните, много благодаря — отвърна Бойл, докато се мъчеше да намери място да си протегне краката.

— Ами тогава с кого ще ставаш партньор? О, не ми казвай, че е онзи идиот О’Лоури от Слиго. Вярно е, че разбира от соколи, но иначе е пълен глупак.

— Не е О’Лоури, а друг идиот. Ти ще ми бъдеш партньор.

— Аз? Но… ами, аз съм управител, нали? Не е необходимо да ме правиш свой партньор.

— Не съм подготвил документите, защото е необходимо, а защото така е редно и е дошъл моментът. Щях да го направя от самото начало, но ти се колебаеше между строителството и бизнеса със соколи. А и ръководенето на школата можеше и да не ти е по вкуса с цялата бумащина, разправии със служителите и всичко останало, свързано с бизнеса. Но се оказа, че не е така, иначе щеше само да излизаш със соколите и да ги обучаваш. Явно всичко е точно по твоя вкус, затова вече е решено.

Конър не каза нищо, докато Фин не спря пред дома си.

— Не ми трябват никакви подписани документи, Фин.

— Не ти трябват, нито пък на мен. Както и на Бойл не са му нужни. Но на адвокатите, данъчните и всички други им трябват. Затова ще ги прочетем заедно, ще ги подпишем и край. Ще ми направиш услуга, Конър.

— Глупости. Никаква услуга не е…

— Вие двамата няма ли да ме пуснете да сляза от проклетия пикап, щом имате намерение да спорите цяла нощ, а аз съм заклещен помежду ви?

Фин слезе от колата.

— Ще му сипем още няколко бири, а после ще подпише документите и ще забрави, че изобщо го е направил.

— Няма достатъчно бира в цялото графство, че да ме накара да забравя каквото и да било.

Раздразнението в гласа на Конър накара Бойл да поклати глава и да ги остави двамата насаме. А Фин сложи ръце върху раменете на приятеля си.

— Братко мой, нима мислиш, че правя това от някакво чувство на дълг?

— Не знам защо го правиш.

— О, за бога, Конър. Школата е повече твоя, отколкото моя, и винаги е била. Нямаше изобщо да я има, ако не беше ти, колкото и да съм я искал. Аз съм бизнесмен, нали така?

— Така разправят.

— И става дума за бизнес. Също и за соколите, които са ми също толкова скъпи, колкото и на теб. — Той вдигна ръка без ръкавица. И само след няколко мига Мерлин, неговият сокол, кацна, лек като перце, върху китката му.

— Ти се грижиш за него, когато съм далеч.

— Разбира се.

Фин извърна глава, за да може соколът да се погали в него.

— Той е част от мен, както и Ройбиър е част от теб. Поверявам ти грижите за него — на теб и на Мийра. Когато това приключи, след края на Кеван, аз не мога да остана тук, поне не веднага.

— Фин…

— Ще трябва да замина, ако искам да запазя разсъдъка си. Налага се да замина и не мога да кажа, не и в момента, дали някога ще се върна. Искам да ми направиш тази услуга, Конър.

Ядосан, Конър блъсна силно Фин в гърдите.

— Когато това свърши, ще останеш. И Брана ще бъде с теб, както беше някога.

— Краят на Кеван няма да заличи белега ми. — Фин отново вдигна ръка и Мерлин отлетя, разперил широко криле. — Тя не може да бъде моя, наистина моя, докато го нося. Докато не намеря начин да се отърва от него, не мога да поискам от нея да бъде моя. А не мога да живея, Конър, кълна ти се, че не мога да живея, като знам, че е на една ръка разстояние от мен всяка нощ и никога няма да бъде моя. Някога смятах, че бих могъл. Сега знам, че не мога.

— Ще подпиша документите ти, щом така искаш. Но ти казвам сега, докато те гледам право в очите, че когато това свърши — а то ще свърши — ти ще останеш. Запомни го, Финбар. Помни думите ми. Залагам стотачка на това тук и сега.

— Дадено. Хайде. — Фин прегърна Конър през рамо. — Да идем да пийнем по бира и да видим дали можем да убедим Бойл да ни сготви нещо, понеже така и не хапнахме в бара.

— Съгласен съм.

 

 

Тя не можеше да заспи. Дълго след като къщата бе утихнала, Брана обикаляше наоколо, проверяваше дали са затворени вратите и прозорците, дали заклинанията за защита са здрави. Той беше навън и дебнеше. Усещаше го като сянка върху слънчев лъч. Когато се върна на горния етаж, тя погали Кател по главата.

— Трябва да поспим — каза тя. — И ти, и аз. Утре ни чака още работа.

В спалнята си запали огън заради топлината и утехата, която й носеше светлината му. Би могла да прекрачи в пламъците в мислите си, каза си тя, но знаеше, че виденията можеше и да не й донесат топлина и спокойствие.

Засега й стигаше толкова студ.

Вместо това, след като Кател се настани пред огъня, Брана взе цигулката си. Кучето я гледаше как наглася лъка и затупа ритмично с опашка. Това я разсмя и тя отиде до прозореца.

Оттам можеше да гледа навън, към хълмовете, гората, небето, където луната се носеше сред облаците, а звездите проблясваха като далечни свещици.

И той можеше да я види вътре, помисли си тя, да я види как стои зад стъклото, зад заклинанията си. Далеч от лапите му.

Гледай колкото си искаш, помисли си тя, но никога няма да имаш онова, което съм.

Нагласи цигулката на рамото си, за миг затвори очи и музиката зазвуча вътре в нея.

Тя засвири и нотите сякаш извираха от сърцето й, от душата, кръвта и чувствата й. Бавно, унесено, прекрасно, силата пееше в струните, блестеше дръзко срещу мрака отвъд стъклото.

В рамката на прозореца, с танцуваща зад гърба й светлина на огъня, тя свиреше и едновременно го примамваше и отблъскваше, докато кучето й бдеше, приятелите й спяха, а луната се носеше в небето.

В своето легло, сам в мрака, Фин чу мелодията и почувства онова, което се изливаше от сърцето й, да пронизва неговото.

Копнееше за нея.