Нора Робъртс
Магията на кръвта (3)

Трета глава

Зима, 2013 г.

Брана О’Дуайър се събуди и видя сивкавия, просмукващ се, неумолим дъжд. И й се прииска отново да се свие под завивките и да заспи. Винаги й се струваше, че утрото идва прекалено рано. Но колкото и да не й се нравеше, сънят си бе отишъл, а след него бавно и упорито я обземаше жаждата за кафе.

Леко раздразнена, както се случваше често сутрин, тя стана, обу дебели чорапи на краката си и навлече дебел пуловер върху тънката тениска, с която спеше.

По навик и заради вроденото си чувство за ред тя разпали жаравата в огнището, така че пламъците да разведрят стаята, и докато кучето й Кател се протягаше блажено на килимчето пред огъня, тя оправи леглото си и добави купчина декоративни възглавнички, които много харесваше.

Отиде в банята, където среса дългата си черна коса и я вдигна на кок. Имаше работа, и то доста, но след кафето. Намръщи се на отражението си в огледалото и за миг се почуди дали да не направи малко заклинание за разкрасяване, понеже неспокойната нощ със сигурност личеше по лицето й. Но после си каза, че няма смисъл.

Вместо това се върна обратно в спалнята си и разтри гърба на кучето, което го накара да размаха доволно опашка.

— И ти не спа спокойно, нали? Чух те да говориш насън. Чу ли гласовете, момчето ми?

Слязоха заедно на долния етаж тихо, понеже къщата й беше пълна, както се случваше често напоследък. Брат й делеше постелята си с Мийра, а братовчедка й Айона — с Бойл.

Приятели и роднини. Обичаше ги всички и се нуждаеше от тях. Но бог й бе свидетел, че малко усамотение щеше да й се отрази добре.

— Тук са заради мен — каза тя на Кател, докато слизаха по стълбите на красивата й къща. — Сякаш не мога да се грижа за себе си. Нима не съм направила достатъчно добра защита около всичко мое и тяхно, нима не би удържала срещу силата на дузина като Кеван?

Това трябваше да престане, наистина, заключи тя, докато крачеше решително към хубавата си, прекрасна кафемашина. Едър мъж като Бойл Макграт едва ли се чувстваше удобно в тясното легло на братовчедка й Айона. Трябваше да ги подкани да си вървят. Във всеки случай нямаше никакъв знак от Кеван от нощта на Вси светии.

„Измъкна се на косъм. По дяволите, за малко да го довършим. Заклинанието, отварата, и двете бяха толкова силни“ — мислеше си тя, докато слагаше кафето. Нима не бяха работили и върху двете достатъчно упорито? Ами силата, мили боже, силата се бе надигнала като могъща река в онази нощ край старата колиба на Сърха.

Бяха го наранили, проляха кръвта му и го накараха да вие от болка — вълка и човека едновременно. Но въпреки това…

Не бяха приключили. Беше се измъкнал от хватката им и сега лекуваше раните си някъде, събираше сили.

Нищо не бе свършило и понякога тя се питаше дали изобщо някога ще свърши.

Отвори вратата и Кател изтича навън. Дъжд или не, кучето се нуждаеше от сутрешната си разходка. Тя остана на прага в студеното, хапещо декемврийско утро, загледана в гората.

Той чакаше, усещаше го, отвъд гората. Дали в тяхното време, или в друго, не можеше да каже. Щеше да се появи отново и те трябваше да са готови.

Но нямаше да е тази сутрин.

Затвори вратата и студът остана навън, а вътре подкладе огъня в кухнята, добави още торф, така че ароматът му да внесе уют. Наля си кафе и се наслади на първата глътка, както и на краткия миг на тишина и спокойствие. А магията на кафето проясни ума й, повдигна настроението й.

Ще победим.

Гласовете, спомни си сега. Толкова много гласове се бяха надигнали, отекваха отвсякъде. Имаше светлина, сила и решимост. Почувствала го бе в съня си. И онзи единствен глас, толкова ясен, толкова уверен.

Ще победим.

— Ще се молим да си права.

Тя се обърна.

Жената стоеше с ръка, положена закрилнически върху големия й корем, загърната с дебел шал над тъмносинята рокля.

Сякаш гледаше в огледало, помисли си Брана. Косата, очите, формата на лицето.

— Ти си Брана, дъщерята на Сърха. Познавам те от сънищата.

— Да, както и аз теб, Брана от рода О’Дуайър. Ти си от моята кръв.

— Така е. Аз съм една от тримата. — Брана докосна амулета с образа на кучето, който никога не сваляше от шията си, точно както и далечната й прародителка докосна своя.

— Брат ти дойде при нас със своята любима една нощ в Клеър.

— Конър и Мийра. Тя ми е като сестра. — Сега Брана докосна сърцето си. — Ето тук. Разбираш ме, нали?

— Тя спаси живота на моя брат, проля кръвта си за него. И за мен е като сестра. — С голямо учудване на лицето си дъщерята на Сърха се огледа наоколо. — Какво е това място?

— Моят дом. Както и твой, добре си дошла. Ще поседнеш ли? Ще ти направя чай. Кафето, което пия, не е полезно за бебето.

— Мирише хубаво. Но само поседни при мен. Седни за миг. Това място е чудесно.

Брана се озърна в кухнята — спретната, приятна, точно каквато я бе проектирала. И вероятно изглеждаше чудновата за жена от тринайсети век.

— Това е прогресът — каза тя, докато присядаше до кухненската маса с родственицата си. — Улеснява и спестява часове работа в кухнята. Добре ли се чувстваш?

— Добре, много добре даже. Синът ми ще се роди скоро. Третото ми дете.

Тя се пресегна и Брана улови дланта й.

Топлина и светлина, сливането на сила, мощна и истинска.

— Ще го наречеш Руарк, защото ще стане победител.

Това накара родственицата й да се усмихне.

— Така ще бъде.

— В нощта на Вси светии, ние — тримата и още трима, които са с нас — излязохме на битка с Кеван. Макар че го ранихме жестоко, изгорихме го и проляхме кръвта му, не го довършихме. Видях ви там. Брат ти с неговия меч, сестра ти с жезъла и теб с лъка. Не беше бременна.

— Самхейн ще настъпи чак след две седмици в моето време. Значи сме дошли при вас?

— Да, при колибата на Сърха, където го подмамихме в капан, при това във вашето време, защото се пренесохме там с намерение да го впримчим здраво. Бяхме много близо до целта, но не достатъчно. Моята книга — книгата на Сърха — бих могла да ти покажа заклинанието, отровата, която направихме. Ти може би ще…

Брана вдигна ръка и притисна другата към корема си.

— Синът ми идва. И ме тегли назад. Но чуй ме, има едно място, свещено място. Абатство. Намира се насред полето, на един ден път на юг.

— Балинтъбър. Айона ще се омъжи за Бойл там през пролетта. Наистина е свято място с голяма сила.

— Той не може да отиде там, да вижда какво се случва там. Свещено място е и онези, които са го създали, бдят над него. Те ни дадоха на нас, на тримата на Сърха, своята светлина и надежда, своята сила. Следващия път, когато се изправите срещу Кеван, ние ще бъдем с вас. Ще намерим начин. Ще победим. Ако не е писано да сте вие, то ще дойдат други трима. Вярвай, Брана от рода О’Дуайър. Намери начин.

— Нищо друго не ми остава.

— Обичай. — Жената стисна здраво ръката й. — Любовта, както научих, също е водач в живота. Вярвайте на водачите си. О, вече е нетърпелив. Синът ми ще се роди днес. Радвай се, защото той е още една ярка светлинка срещу мрака. Вярвай — повтори тя и изчезна.

Брана стана и с мисълта си запали свещица за новата светлинка, за новия живот.

И с въздишка прие факта, че с усамотението й е свършено.

Зае се да приготвя закуската. Имаше да разказва много, а никой нямаше да иска да чуе историята й на празен стомах. Да вярва, помисли си тя… Е, определено вярваше, че участта й е да готви за цяла армия почти всекидневно.

Даде клетва, че когато пратят Кеван в преизподнята, ще си даде почивка и ще замине някъде на топло и слънчево място, където няма да докосне тенджера или тиган дни наред.

Започна да бърка тестото за палачинки — нова рецепта, която искаше да опита от известно време, и тогава се появи Мийра.

Приятелката й бе облечена за работния си ден в конюшнята — дебел панталон, топъл пуловер, здрави ботуши. Беше сплела на плитка тъмната си кестенява коса и изгледа предпазливо Брана с тъмните си цигански очи.

— Обещах да се погрижа за закуската тази сутрин.

— Събудих се рано след тревожни сънища. И вече си имах компания заранта.

— Някой е тук?

— Беше. Накарай останалите да се довлекат, ако обичаш, за да разкажа историята само веднъж. — Поколеба се само за миг. — Най-добре Конър или Бойл да се обади на Фин и да го попита дали не може и той да дойде насам.

— Кеван. Върнал ли се е?

— Ще се върне със сигурност, но не още.

— Ще повикам останалите. Всички вече са будни, така че няма да се бавим.

Брана кимна и сложи бекон в нагорещения тиган.

Пръв слезе Конър и подуши въздуха, както би направило и кучето й.

— Помогни с нещо — подкани го тя. — Сложи масата.

— Веднага. Мийра каза, че се е случило нещо, но не е бил Кеван.

— Мислиш ли, че щях да пробвам тези нови палачинки, ако съм имала вземане-даване с Кеван?

— Не мисля. — Той извади чинии от шкафа. — Крие се в сенките. По-силен е, отколкото беше, но не е напълно изцелен. Едва го усещам засега, но Фин казва, че не е оздравял напълно.

А Финбар Бърк щеше да го знае, каза си Брана, тъй като беше от кръвта на Кеван и съответно носеше клеймото на проклятието на Сърха.

— Идва насам — добави Конър.

Тя само кимна и той отиде до вратата, за да я отвори за Кател.

— Виж се само, мокър като кокошка.

— Подсуши го — подхвана Брана и въздъхна, когато брат й изпълни задачата, като само прокара ръце над мократа козина. — Имаме кърпи в пералното помещение за тази цел.

Конър само се ухили, красивото му лице грейна, а зелените му като мъх очи проблеснаха весело.

— Сега е подсушен набързо, а и нямаш мокра кърпа за пране.

Айона и Бойл се появиха, хванати за ръце. Като две влюбени гълъбчета, помисли си Брана. Ако някой й бе подхвърлил преди година, че сериозният, често рязък бивш боксьор и луда глава може да заприлича на влюбена птичка, тя щеше да се смее, докато я заболи коремът. Но виж го сега, широкоплещест, едър, с разрошена коса, жълто-кафявите му очи, леко унесени, застанал до грейналата и нежна като фея американска братовчедка.

— Мийра ей сега ще слезе — обясни Айона. — Обади се сестра й.

— Всичко наред ли е? — попита Конър. — С майка й?

— Няма проблеми — просто някакви уточнения за Коледа. — Без да я молят, Айона извади още чинии и прибори, за да довърши започнатото от Конър, а Бойл сложи чайника на печката.

И кухнята на Брана се изпълни с гласове, с движение — и след като бе пийнала кафе, вече можеше да признае — с топлината и уюта на семейството. А после и с вълнение, когато Мийра се втурна вътре, сграбчи Конър и го завъртя в лудешки танц.

— Трябва да събера и останалите вещи на майка ми. — Набързо направи няколко сложни стъпки, включващи тропане с пети, после отново се хвърли към Конър и го целуна страстно. — Остава за постоянно при сестра ми Морийн. Слава на Господ и на бебето Исус в яслите!

Макар Конър да се засмя, тя се сепна и притисна ръце към лицето си.

— О, боже, аз съм ужасна дъщеря и изобщо лош човек. Танцувам от щастие, задето майка ми отива да живее при сестра ми в Голуей и няма да се налага да се занимавам с нея всеки ден.

— Не си нито лоша дъщеря, нито лош човек — поправи я Конър. — Радваш ли се, че майка ти е щастлива?

— Разбира се, но…

— И защо да не си щастлива и ти? Тя е намерила място, където е доволна и е заобиколена от внуци, които да глези. Защо да не си поне малко зарадвана, че вече няма да ти звъни по два пъти на ден, понеже не знае как да си изключи осветлението?

— Или когато изгори някое друго агнешко бутче — добави Бойл.

— Самата истина, нали? — И Мийра подхвана друг весел танц. — Радвам се за нея, наистина. И направо не мога да повярвам на късмета си.

Когато Фин влезе, Мийра се хвърли да го прегръща, с което даде на Брана миг да се опомни, както правеше всеки път, щом той прекрачеше прага й.

— Изгуби наемател, Финбар. Майка ми е решила да остане завинаги при сестра ми. — Целуна и него и го разсмя. — Това е от благодарност — и не казвай, че няма нужда — за годините на нисък наем, както и за това, че пазеше малката й къща, в случай че реши да се върне обратно в Конг.

— Тя беше прекрасен наемател. Поддържаше къщата в идеален вид.

— Сега изглежда просто чудесно, след ремонта и подобренията, които направихме. — Тъй като Айона се бе заела с подреждането на масата, Конър си сипа чаша кафе. — Сигурен съм, че Фин ще си намери нов наемател много бързо.

— Ще се погрижа. — Но сега гледаше загрижено към Брана. Без да каже нищо, грабна кафето, което Конър бе сипал за себе си.

Тя гледаше ръцете й да са заети с нещо и адски съжаляваше, че не бе направила онова заклинание за разкрасяване. По неговото лице не личеше да е прекарал тежка нощ, нямаше и следа от умора по красивите черти на лицето му, нито в дръзките му зелени очи.

Изглеждаше перфектно — и като мъж, и като вещер — с гарвановочерната си коса, мокра от дъжда, с високото си и стройно тяло, докато сваляше черното си кожено яке и го окачваше на закачалката.

Бе го обичала през целия си живот, знаеше и приемаше като факт, че ще го обича завинаги. Но първия и единствен път, когато се бяха отдали един на друг — толкова млади и все още невинни — белегът се бе появил върху него.

Клеймото на Кеван.

Една тъмна вещица от Мейо не можеше да бъде с някого от кръвта на Кеван.

Тя можеше да работи заедно с него, беше го правила и щеше да продължи, защото неведнъж бе доказвал, че желае края на Кеван колкото и тя самата. Но никога не би могло да има нещо повече.

Дали знанието, че това го измъчваше толкова, колкото и нея, й помагаше да го понесе по-леко? Може би донякъде, призна си тя. Само малко.

Извади от топлата фурна подноса с палачинки, които вече бе приготвила в тигана, и добави и последните към купчината.

— Значи е време да седнем и да хапнем. Рецептата е на твоята баба, Айона. Ще видим дали съм я улучила.

Още докато допълваше подноса, Фин го пое от ръцете й. И докато го вземаше, очите му срещнаха нейните и ги приковаха.

— Имала си и история в добавка, така ми казаха.

— Вярно е. — Взе голямото блюдо с бекон и наденички и го занесе до масата. Седна. — Преди по-малко от час седях тук и си приказвах с Брана, дъщерята на Сърха.

— Дошла е тук? — Конър се спря насред движението, с което прехвърляше куп палачинки в чинията си. — В нашата кухня?

— Да. Имах неспокойна нощ, пълна със сънища и гласове. И нейният бе сред тях. Не съм сигурна за мястото, защото всичко беше замъглено и неясно, както често става в сънищата. — Взе си само една палачинка. — Бях тук и тъкмо си сипвах първото сутрешно кафе, когато се обърнах. Тя беше тук. Изглежда като мен — или аз като нея. Това доста ме стресна отначало, изненадах се колко много си приличаме — макар тя да беше в напреднала бременност. Синът й ще се роди днес — или не точно днес, тъй като в нейното време има още две седмици до Вси светии.

— Смяна на времето — промърмори Айона.

— Както каза ти, били са спрели в абатството на Балинтъбър, докато идвали насам. Там ме е отвел сънят.

— Балинтъбър. — Айона се обърна към Бойл. — Усетих ги там, помниш ли? Когато ме заведе да го видя, почувствах ги, знаех, че са били там. Това е много силно място.

— Да, такова е — потвърди Брана. — Но аз съм ходила неведнъж, както и Конър. Никога не съм ги усещала.

— Не си била там, откакто дойде Айона — изтъкна Фин. — Не си била, откакто и тримата са събрани в Мейо.

— Вярно е. — И много добър аргумент, принуди се да признае тя. — Но ще го направя, всички ще отидем. На сватбения ви ден, Айона, ако не преди това. Тя каза, че другите преди нас пазят мястото, така че Кеван не може да проникне вътре. Не може да влезе, да чуе. Истинско убежище, ако решим, че ни трябва такова. Онези, които са били по-рано, са дали светлина и сила на тримата. И се надявам — вярвам, че тя се е нуждаела най-вече от това.

— Както и ти — обади се Айона, — всички ние. Всички се нуждаем от надежда.

— Аз съм повече по действието, отколкото по надеждите, но това й е дало нужното в момента. Видях го ясно. Тя каза — в съня ми и после отново тук — че ще победим. Да вярвам в това и че ще бъдат с нас, когато отново се изправим срещу Кеван. Да намерим начин. И да помним, че ако не е съдено ние да го довършим, то ще дойдат други трима. Ние ще победим.

— Макар и да са нужни хиляда години — добави Конър. — Е, добре, аз съм „за“ надеждата, както и „за“ действието. Но проклет да съм, ако чакам хиляда години, за да видя края на Кеван.

— Тогава ще намерим начин тук и сега. Веднъж ядох палачинки, когато бях в Монтана, в Американския запад — отбеляза Фин. — Там ги наричат другояче…

— „Флапджак“, обзалагам се — обади се Айона.

— Точно така. Бяха страхотни. Тези са още по-вкусни.

— Скитал си надлъж и нашир — отбеляза Брана.

— Да. Но няма да ходя никъде, докато това не приключи. Защото също като Конър и мен не ме устройват хиляда години. Ще намерим начин.

„Толкова просто?“ помисли си Брана и потисна раздразнението си.

— Тя каза, че ще бъдат с нас следващия път, когато влезем в битка. Но те бяха тук на Вси светии и въпреки това се измъкна.

— Бяха тук само частично, едва-едва — спомни си Конър. — Като сенки. Може би като част от магията за сън, която направихме, вероятно заради нея. Как бихме могли да ги доведем в цялата им сила — може ли да се направи? Ако намерим начин за това, как бихме могли да не го довършим? Първите трима и ние тримата. И още трима с нас.

— Времето е проблем. — Фин се облегна на стола си с кафето в ръка. — Смените във времето. Ние бяхме там на Вси светии, но от думите ти, Брана, става ясно, че те не са били. Затова са били просто сенки, неспособни да вземат участие. Трябва да направим така, че времената ни да се срещнат в едно. Нашето или тяхното време, но да бъде едно и също за всички. Интересно е и доста сложна задача за решаване.

— Но кое време и кога? — попита Брана. — Бях избрала два различни момента и всеки един би трябвало да свърши работа. Лятното слънцестоене, после Вси светии. Времето тогава трябваше да е на страната на светлината. Заклинанията, които измислихме, отровата, която направихме, всичко бе съобразено с конкретните място и време.

— И в двата случая го ранихме — напомни й Бойл. — И двата пъти проляхме кръвта му и той побягна. Колкото до последния, би трябвало да е смъртоносна рана.

— Силата му е тъмна, както нашата е светла — изтъкна Айона. — И източникът й го лекува. По-дълго този път. Нужно му е повече време.

— Само да можехме да намерим леговището му. — Лицето на Конър стана сурово. — Ако можехме да го атакуваме, докато е слаб.

— Не мога да го открия. Дори и двамата заедно не можахме — напомни му Фин. — Има достатъчно сила или онова, което го захранва, има достатъчно, за да се крие. Докато не изпълзи отново навън и аз или някой от нас не го усетим, можем само да чакаме.

— Надявах се да е на Коледа, но тя почти дойде. — Брана поклати глава. — Щеше ми се да го победим по Коледа, но това е по-скоро от желание всичко да свърши, отколкото увереност, че тогава е точният момент. Не съм го открила още сред звездите. Поне засега.

— Струва ми се, че имаме план за действие. — Бойл вдигна рамене. — Да намерим начина и точния момент. Да измислим как да използваме и първите трима в битката, ако това е реална възможност.

— Вярвам, че е така. — Фин погледна към Брана.

— Ще проучим въпроса, ще поработим върху това.

— Имам време тази сутрин.

— Аз трябва да ида до магазина да заредя стока. Едва смогвам с търсенето за празниците.

— Аз мога да помогна утре, в почивния ми ден — предложи Айона.

— Съгласна съм.

— И аз трябва да напазарувам някои неща — добави Айона. — Първата ми Коледа в Ирландия. И баба ще дойде. Нямам търпение да я видя и да й покажа къщата — е, каквото има засега поне. — Сгуши се в Бойл. — Ще си построим къща в гората.

— Тя отново си промени мнението за плочките в голямата баня — сподели Бойл с всички присъстващи.

— Трудно е да решиш. Никога досега не съм обзавеждала къща. — Тя погледна към Брана. — Помогни ми.

— Казах ти, че за мен ще бъде огромно удоволствие. Ела да поработим заедно утре и в края на деня ще отделим час-два с чаша вино в разглеждане на мостри на плочки и бои.

— Двамата с Конър почнахме да обмисляме как бихме искали да изглежда нашата къща на хълма над твоята. И мозъкът ми моментално изпушва. — Мийра поля обилно палачинката си със сироп. — Не мога да си представя в детайли построяването на една къща и избирането на цвета на вътрешните стени.

— Ами, ела да пийнеш вино с нас и ще си поиграем и с твоята къща. И като стана дума — подхвана Брана, решила да се възползва от случая, за да сподели сутрешните си мисли, — всички си имате свои жилища, Бойл, Мийра. Няма защо всички да се тъпчете на тясно тук всяка нощ.

— По-добре ни е заедно — настоя Конър.

— И няма нищо общо с факта, че ако спите в апартамента на Мийра, ще закусвате овесена каша всяка сутрин?

Той се ухили.

— И това е сериозна причина.

— Правя страхотна овесена каша. — Мийра го смушка в ребрата.

— Така е, скъпа, но опита ли тези палачинки?

— Признавам, че дори прочутата ми овесена каша не може да се мери с тях. Искаш малко лично пространство — обърна се Мийра към Брана.

— Нямам нищо против да оставам сама понякога.

— Ще поработим и върху това.

— Изглежда, имаме много задачи за решаване. — Бойл се изправи. — Добре е да започнем с разтребването на кухнята на Брана и залавяне с работата, с която си изкарваме хляба.

— Кога ще приключиш ангажиментите си с магазина? — попита я Фин.

Бе се надявала разговорите да са го разсеяли от темата, но го познаваше добре. Още повече, призна неохотно тя, не можеше да избегне съвместната им работа. Не и предвид крайната цел.

— Ще се върна към два.

— Значи и аз ще съм тук в два. — Той стана, взе чинията си и я занесе до мивката.

 

 

Всеки трябваше да изкарва някак прехраната си, а Брана всъщност обичаше своята работа. След като къщата се изпразни и утихна, тя се качи горе, за да се облече за работния ден, и остави само тлееща жарава в камината на спалнята си.

Слезе в ателието си, където прекара следващия час в опаковане на ароматните сапуни, които бе приготвила предния ден. После украси с панделки и сухи цветя шишенцата с лосиони, които вече бе напълнила.

Към специалните подаръчни кутии, които бе купила за празничните дни, добави свещи, ароматизирани с червени боровинки.

След проверка на списъка, направен за нея от управителката на магазина й, добави още мехлем, масло за вана, различни кремове и си отбеляза какво трябва да направи допълнително, след което се зае да пренася кашоните до колата си.

Бе планирала да остави кучето си у дома, но Кател явно бе на друго мнение, защото пъргаво скочи в колата.

— Явно искаш разходка, така ли? Ами, добре.

След една последна бърза проверка на багажа тя седна зад волана и пое по краткия път до градчето Конг.

Дъждът и студът обезсърчаваха всеки турист, дръзнал да посети региона през декември. Завари стръмните улички безлюдни, руините на абатството — пусти. Като място извън времето, помисли си тя с усмивка.

Харесваше градчето, както запустяло в дъжда, така и огласено от хора в хубав ден. Макар и да продаваше от стоката си и направо от ателието понякога — особено на онези, които се отбиваха с надеждата да им направи заклинание или специална отвара — тя бе предпочела да отвори магазин в градчето, където туристи и местни жители да могат спокойно да се отбият. И тъй като винаги бе настроена прагматично, това беше място, където те да разменят своите пари за направеното от нея.

Спря колата на малката уличка пред варосаната в бяло фасада на ъгловата сграда, в която се помещаваше „Тъмната вещица“.

Кател скочи веднага след нея и въпреки дъжда изчака търпеливо, докато извади първия от кашоните със стока. Брана отвори с лакът вратата под акомпанимента на весели камбанки и влезе вътре сред ароматите и красивите светлини, създадени от нея за самата нея.

Толкова много красиви шишенца, купички, кутии по рафтовете, свещички, запалени за атмосфера и заради приятния аромат. Пастелни цветове за отмора и утеха, ярки такива за повдигане на тонуса, кристали, скупчени един до друг за повече сила.

И разбира се, веселието на празничния сезон с малката елхичка, с гирляндите и клонките имел, няколко коледни играчки, които бе купила от една жена в Дъблин, както и украсени с камъни магически пръчки и висулки, които бе поръчала по каталог, защото хората очакваха подобни неща в магазин с име „Тъмната вещица“.

Айлийн, дребничка като момиче, се бе покатерила на табуретка и забърсваше праха от един от високите рафтове. Обърна се и яркозелените й очила се смъкнаха върху чипото й носле.

— Виж ти, самата господарка е дошла. Много се радвам да те видя, Брана. Надявам се, че носиш още от онези свещи с аромат на боровинки, защото продадох и последната преди петнайсет минути.

— Нося още двайсет, както поиска. Бих казала, че са прекалено много, но след като сме продали и последната, явно ти отново си права.

— Затова ме направи управител на магазина. — Айлийн слезе от табуретката. Тъмнорусата й коса бе прибрана на обичайния кок и както винаги, бе облечена елегантно. Днес бе с високи ботуши и тъмнозелена рокля. Висока едва метър и петдесет, тя бе родила и отгледала петима прекрасни синове. — Значи има още в колата? Ще ида да ги донеса.

— Не, няма, защото няма нужда и двете да се мокрим до кости. — Брана остави първия кашон на безукорно чистия плот. — Можеш да разопаковаш този и да правиш компания на Кател, тъй като настоя да дойде с мен.

— Кател знае къде държа специалните бисквитки за такива чудесни и добри кучета.

Хрътката размахваше опашка, докато тя говореше, след което седна възпитано и направо й се ухили.

Брана излезе отново под дъжда, последвана от смеха на Айлийн.

Наложи се да направи три курса и накрая бе подгизнала до кости.

Разпери ръце и бавно ги прокара близо до тялото си — от косата до краката, за да се подсуши, както бе направил Конър с кучето сутринта. Нещо, което би направила пред малцина, освен пред най-близките й хора.

Айлийн дори не мигна, докато разопаковаше стоката. Брана я бе избрала за управител на магазина си и отговорник за служителите на непълен работен ден заради много практични причини. Сред които една от най-важните бе, че усещаше проблясъците на сила у тази жена, както и нейното пълно приемане на това, което беше Брана.

— Отбиха се четирима дръзки туристи — дошли от Англия да видят музея на „Тихия човек“ и да хапнат в бара. Влязоха тук и оставиха общо триста и шейсет евро, преди да си тръгнат.

Друга практична причина и далеч не най-маловажната, помисли си сега Брана, бе умението на Айлийн да предложи най-подходящите продукти на всеки клиент.

— Отлична новина в дъждовна сутрин.

— Ще пийнеш ли чай, Брана?

— Не, но ти благодаря за предложението. — Вместо това Брана запретна ръкави и се зае да помага на Айлийн в разопаковането на стоката. — Как вървят нещата?

Както се бе надявала, Айлийн отвлече вниманието й от тревожните мисли с приказките си за случките в градчето, новини за синовете й, за съпруга й, за снахите — две засега, и трета, която щеше да се появи през юни, за внуците и какво ли още не.

Неколцина клиенти се отбиха през този час, докато работеха заедно, и никой не си тръгна с празни ръце. А това бе добре както за настроението, така и за джоба й.

Бе създала нещо хубаво тук, напомни си Брана. Изпълнено с цветове, светлина и приятни ухания, всичко бе спретнато подредено, както го харесваше взискателната й природа, и красиво аранжирано, както го желаеше чувството й за изящен стил.

Мислено благодари на Господ за Айлийн и останалите си служители, които се занимаваха с клиентите, за да може тя да посвети времето си на творчество в ателието.

— Ти си истинско съкровище, Айлийн.

Лицето на жената грейна от удоволствие.

— О, колко мило, че го казваш.

— Вярно е. — Тя целуна Айлийн по бузата с трапчинка. — Не е ли истински късмет, че и двете можем да правим онова, което обичаме и в което сме страхотно добри, при това всеки ден? Ако се налагаше да работя и на касата тук, както правех първите няколко месеца след отварянето на магазина, щях да откача. Затова си истинско съкровище за мен.

— Е, и ти си такова за мен, понеже работодател, който те оставя необезпокоявано да правиш това, което умееш най-добре, е рядкост.

— Тогава те оставям още сега и двете продължаваме да вършим работата, която обичаме и в която сме добри.

Когато си тръгнаха заедно с Кател, Брана се почувства ободрена. Отбиването до магазина винаги повдигаше настроението й, а днес това бе особено вярно. Върна се обратно в дъжда по пътищата, които й бяха познати като собствената й длан, после остана за малко навън пред къщата си.

Чудесна сутрин, каза си тя, въпреки мрачното време. Бе говорила с родственицата си, една от първите трима, при това в собствената си кухня. Щеше да помисли много внимателно над думите й за надеждата и вярата, от които имаха нужда.

Бе заредила добре магазина, бе прекарала повече от час с приятелка, бе видяла как хората купуват неща, направени от собствените й ръце. Те щяха да отидат в домовете им, мислеше тя. Или на техни близки като подаръци. Хубави, полезни неща и при това красиви, защото тя ценеше красотата също толкова, колкото и практичността.

И с тези мисли вдигна ръка и накара коледното дръвче близо до прозореца да грейне в светлинки, както и гирляндите, окичили прозорците на ателието.

— И защо да не внесем малко красота и светлина в мрачния ден? — попита тя Кател. — А сега, приятелче, имаме работа за вършене.

Отиде право в ателието си и разпали огъня, докато Кател се наместваше удобно на пода пред камината.

Бе казала на Фин, че ще се върне в два, като съзнателно бе планирала да се прибере по обяд. Вече бе малко по-късно от предвиденото, но пак й оставаха близо два часа на тишина и спокойствие, преди да се наложи да работи с него.

След като си сложи бяла престилка, най-напред направи джинджифилови курабийки, защото ги харесваше. Докато те изстиваха и уханието им изпълваше въздуха наоколо, тя събра нужните съставки за свещите, които Айлийн бе включила в новия си списък.

Тази работа я успокояваше. Нямаше да отрече, че добавя и мъничко магия, но само с най-добри намерения. Общо взето бе съчетание на изкуство и наука, както и много старание.

Върху печката разтопи восъка и киселината, добави ароматни масла, оцветителите, които сама приготвяше. Сега ароматът на джинджифил се смеси с мирис на ябълка и канела. Умело закрепи фитили в малките стъклени бурканчета с извит навън горен ръб, при което ги задържа прави с помощта на тънка бамбукова пръчица. Наливането изискваше търпение, налагаше се да спира, за да разбърка с друга пръчка ябълковочервения восък, за да не се образуват вътре мехурчета въздух. Затова тя сипваше бавно и разбъркваше, докато не напълни нужните бурканчета, след което ги остави настрани да се охлаждат.

Последва втора партида, бяла и чиста, с аромат на ванилия, а след това и трета, за да допълни уханието — понеже три бе хубаво число — зелена като гората и миришеща на бор. Подходящо за сезона, помисли си тя, а той вече бе настъпил, затова половин дузина комплекти щяха да са достатъчни.

Следващите, които щеше да направи, сигурно щяха да са с пролетно ухание.

Доволна от свършената работа, тя погледна към часовника и забеляза, че е почти два и половина. Значи той закъсняваше, но тя нямаше нищо против, понеже така имаше време да си довърши нещата, както бе искала.

Но проклета да е, ако го чака, за да се захване за следващата си задача от деня.

Свали престилката, окачи я, направи си чай и си взе две курабийки от буркана. Така подготвена, тя седна, разгърна книгата на Сърха, нейната собствена, бележника си, после включи и лаптопа.

В тишината и на спокойствие Брана се зае да проучва внимателно всичко, което бяха направили досега, и как можеха да го подобрят.

Той дойде — с цели трийсет и пет минути закъснение — подгизнал от дъжда. Тя едва го погледна и решително отсече:

— Не ми цапай пода.

Той измърмори нещо, на което тя не обърна внимание, после бързо се подсуши.

— Няма защо да се ядосваш, че закъснях. Един от конете се разболя и имаше нужда от грижи.

Тя често забравяше, че и той имаше своята работа.

— Много ли е зле?

— Беше зле, но ще се оправи. Кобилата Маги внезапно се разкашля силно. Лекарствата можеше и да я оправят в крайна сметка, но… ами, не исках да рискувам.

— Не, не би го направил. — Напълно го разбираше. Слабото му място бяха животните, както и всеки, нуждаещ се от грижи. — Няма начин.

А че положението е било зле, си личеше по умората в очите му.

— Седни. Трябва ти малко чай.

— Нямам нищо против, както и няколко от тези курабийки, които надушвам. С джинджифил?

— Сядай — повтори тя и отиде да сложи чайника.

Но той крачеше напред-назад неспокойно.

— Виждам, че си работила. Има нови свещи, които още не са изстинали напълно.

— Имам магазин, който трябва да заредя със стока. Не мога да отделям всеки миг от деня си на проклетия Кеван.

— Можеш да престанеш да се засягаш от всяко нещо, което казвам. В случая и аз самият искам да си купя малко свещи.

— Тези са приготвени специално за подаръчни комплекти.

— Ще взема два тогава, понеже и аз трябва да купувам подаръци, а колкото до останалите… — Приближи се до един от рафтовете. — Харесват ми тези в огледалните бурканчета. Блестят от светлината. — Взе една и я подуши. — Червени боровинки. Мирише на Коледа, значи е подходяща, нали? Ще взема една дузина.

— Нямам цяла дузина. Само трите, които виждаш.

— Можеш да направиш другите.

Тя приготви чая и му хвърли кос поглед.

— Бих могла. Но ще трябва да почакаш до утре.

— Става. Както и тези високи свещи, тънките бели и по-малката червена.

— Да работиш ли дойде, или да пазаруваш?

— Хубавото е, че мога да правя и двете на едно място, по едно и също време. — Взе каквото искаше, остави всичко на плота за по-късно.

След като седна и отпи от чая си, той се вгледа право в очите й. Сърцето й може би потръпна леко, но тя не му обърна внимание.

— От другата страна на реката, както беше и преди. Събира сили в мрака, някъде дълбоко. В пещера, така мисля, но кога и къде — не съм сигурен.

— Търсил си го. По дяволите, Фин…

— В пушека — хладно отвърна той. — Няма защо да вдигаш пара в гаден ден като днешния. Търсех образа му в пушека и видението бе мъгляво и размазано. Но мога да ти кажа, че не е толкова слаб, колкото беше, дори и преди няколко дни. Има нещо заедно с него, Брана. Нещо… друго.

— Какво?

— Онова, с което е сключил сделка, за да бъде каквото е и да има тези сили, така мисля. То е още по-тъмно, по-дълбоко и мисля, че… не знам, не съм сигурен — измърмори той, докато потъркваше рамото си, където бе врязан белегът. — Мисля, че то го използва, възползва се от него също толкова, колкото и Кеван от него; в слабостта му успях да прозра поне това. Повече, отколкото досега. То е само неясно усещане, онова другото. Но знам с абсолютна сигурност, че той е на път да се изцери и ще ни нападне отново съвсем скоро.

— Значи ще бъдем готови. Какво пропуснахме, Фин? Това е въпросът. Хайде да намерим отговора.

Той захапа курабийка и се усмихна за първи път, откакто бе дошъл.

— Може би ще ми трябват повече от две такива, за да имам сили да издържа на ровенето в тези проклети магически книги.

— В буркана има още, ако са ти нужни. Хайде. — Тя потупа книгата. — Най-напред отварата.