Нора Робъртс
Магията на кръвта (20)

Двадесета глава

Оказаха се схватливи ученици и само след седмица вече и двамата можеха да запалят свещ. Брана реши да преминат от това основно умение към другите елементи.

Не остана изобщо изненадана, че Мийра демонстрира повече способности за работа с въздуха, а Бойл — с огъня. Отново същата връзка, заключи тя. Мийра с Конър, Бойл с Айона.

Отделяха доста време за тренировки, за разкриване на способностите си и напредъкът им радваше Брана. Мийра вече можеше да завихри доста приличен циклон, а връзката й с конете беше още по-силна. Когато го предизвикаха, Бойл можеше да сътвори огнено кълбо с размера на топка за голф.

Разочарован, той се отпусна на стола в дома на Фин.

— И каква полза? Когато дойде време, съм обвързан от споразумението ни да не показваме скрития си коз и мога само да го гледам лошо. А и ако можех да му дам да опита от новите ми способности, той щеше с лекотата на професионалист в тениса да върне сервиса на начинаещ като мен.

— По-вероятно е професионалистът да бъде размазан — изтъкна Конър, — ако ударът дойде от неочаквана посока. Постигнахте много двамата с Мийра с малкото, което получихте, и за малкото време, което е минало.

— Времето е проблем, нали? — продължи Бойл.

— Така си е, безспорен факт. — Фин се вторачи замислено в бирата си. — Мислехме си, че понеже той не знае, че го наблюдаваме, все някак ще научим името на демона. Сега се питам дали Кеван не го е забравил, след като демонът е част от него толкова дълго.

— Стряскаща мисъл. — Конър я прехвърли в ума си. — Ако е вярно, че не можем да го унищожим без името на демона, и ако вече няма име, което да намерим, може би трябва да използваме това на Кеван, докато правим заклинанието и за двамата.

— Може ли да е нещо толкова просто? — попита Фин.

— Няма доказателства. Но може би ще се окаже просто. Само името. Останалото е достатъчно сложно.

— И вече ни остават само няколко дни — обади се Бойл. — Остават няколко седмици до сватбата ни, а Айона не може да мисли за нея, както го правят всички жени. Не и с това нещо преди събитието.

— Може би трябва да си благодарен — подхвърли Конър. — Доколкото имам опит благодарение на приятели, които са минали по този път, някои жени направо откачат.

— Навън е — тихо каза Фин и Конър застана нащрек.

— Не го усещам.

— Крие се в сенките, но мога да го усетя там навън, опитва се да надникне вътре, да влезе в мислите ми. Изчаква, това прави. Дразни ни, следи ни, но в крайна сметка просто си запълва времето. Защото разполага, както вече го е доказал, с цялото време на света и в отвъдното.

— Не търси битка. — Сега Бойл се приведе напред. — Не че не би се изправил срещу всички ни, ако му се удаде възможност, но сега само изчаква. Има логика. Да отслаби духа ни, да изчака момента, в който сме небрежни. Сбъркали сме стратегията според мен, като мислим да го примамим обратно до колибата на Сърха, защото тогава ще разбере, че сме готови за битка.

— Трябва да го отведем там — изтъкна Конър. — Всичко зависи от това.

— Но няма нужда да знае, че искаме той да дойде. Ами ако го накараме да си мисли, че крием от него, че ще ходим там, но той е толкова хитър и могъщ, че е проникнал през защитата ни и ни е видял?

— Защо да ходим там, ако не е за битка? — възрази Конър.

— Да отдадем почит. — Разбрал идеята на Бойл, Фин кимна. — Да почетем паметта на Сърха в деня на смъртта й, да изпълним ритуал в нейна чест и може би да я помолим за помощ. Отиваме, скрити от мъгла, която сами сме сътворили, за да не може той да ни спре в желанието ни да отдадем почит или да отправим молбата си.

— А всъщност ще заемем удобни позиции за битката — довърши Бойл. — И вместо да бъдем изненадани, ние ще го изненадаме.

— О, идеята ми допада. — Конър отпи голяма глътка. — Такива се раждат от разговорите за война между мъже. Но ако някой от двама ви повтори това пред някоя от жените, ще бъда шокиран и смаян какви лъжци сте.

— След като искам да ни подкрепят напълно, няма да го чуят от мен. Ще заложим капан — обобщи Фин, — като го оставим да си мисли, че той го е заложил.

 

 

Брана изслуша новия план, докато хапваха пица във всекидневната на Фин. Имаше някакви подхвърляния за излизане навън за вечеря, но никой не разбираше приоритетите по-добре от Брана О’Дуайър.

— Хитро, определено е много хитро — съгласи се тя. — Яд ме е, че сама не съм се сетила. Не ни остава много време, за да пренаредим плана, върху който се бяхме спрели.

— А първоначалният план беше много по-прост — добави Мийра. — Пренасяме се там или ти ни пренасяш заедно с конете, соколите и кучетата, после го предизвикваме. Той ще се появи, защото гордостта няма да му позволи друго. Но… новият план пък е много коварен и няма как да не го харесам.

— Ще му хареса фактът, че се опитваме да се скрием от него — потвърди и Айона. — Това ще подхрани егото му. И ако си мисли, че се опитваме да призовем Сърха, ще трябва непременно да дойде — в случай че все пак успеем да се свържем с нея, да я доведем тук и да я открием отново за него.

— Ти ще издадеш собственото си заклинание за сянката — обърна се Брана към Фин. — Нещо, което той не знае, че имаш. Няма да ни е много полезно, когато наистина се появи.

— Ще е изпълнило целта си. Планът ни променя много малко от онова, което ще правим, след като се появи, единствено подходът е различен.

— Ще занесем цветя, вино, питка, мед. — Брана правеше мислено списък. — Всичко, което бихме занесли, когато отиваме на гроба на почитан от нас човек. Ще бъдем тъжни и напрегнати, готови да призовем духа на вещица, която е проклела един от нас. Той ще съзре много предимства в една атака точно в този момент.

— Бихме ли могли да започнем ритуала? — зачуди се Айона. — И когато вече е прекалено късно за него, да призовем първите трима?

Бойл се разсмя и я притегли за звучна целувка.

— Кой казва, че жените не могат да планират военни маневри?

Мийра наведе глава настрани.

— Да, кой?

— Риторичен въпрос — отвърна Конър и махна с пренебрежение. — Е, добре, да планираме военните действия.

 

 

В уречения ден Брана събра всичко необходимо. Бели рози, вино, мед, питка, която сама бе опекла, подправки и всички дарове. В друга торбичка сложи внимателно увитите отрови.

И отделно, за да няма опасност от заразяване, шишенцето светлина, която тримата бяха сътворили.

Беше се изкъпала и намазала тялото си с масла, бе сплела амулети в косата си, добави такива и на нашийника на Кател. Направи още и за гривата на Аня.

Сама, тя запали свещите, направи кръг и коленичи вътре в него, за да засвидетелства, че приема отреденото от съдбата. Беше убедена, че тази нощ ще настъпи краят на Кеван или на тримата. И още по-убедена, че каквото и да отреди съдбата, животът й никога няма да бъде какъвто е бил.

Но все пак беше нейният живот, нейният избор. Тя беше и винаги щеше да остане слуга и дете на светлината. Но беше също и жена.

Изправи се, уверена в избора си. Събра нещата си и заедно с кучето литна към Фин.

Появи се в ателието му, докато той си избираше оръжия от шкафа.

— Подранила си.

— Исках малко време насаме с теб, без другите, преди да започнем. Отдадох се на съдбата и се покорявам на онова, което ще дойде. Ще се сражавам още по-яростно, защото приемам изхода.

— Аз мога да приема само неговия край.

— Надявам се, че не е вярно. — Тя отиде до него. — Би ли приел мен, Фин?

— Да. Разбира се.

„Моят живот — помисли си тя отново, — изборът е мой. Вещица и жена.“

— Отдавам се на теб. Би ли ме приел? Ще ми позволиш ли да бъда твоя и ще бъдеш ли мой в замяна?

Той докосна бузата й, уви кичур от косата й около пръста си.

— Никога не бих могъл да принадлежа на друга.

— Аз никога няма да имам друг. Бъди мой, остани с мен, защото това е домът и за двама ни. Искам да живея с теб тук, в тази къща, която си съградил от младежките ни мечти. Искам да се омъжа за теб, както си бяхме обещали някога. Искам да деля живота си с теб.

Думите й прободоха сърцето му и той остави меча, който вече бе избрал за битката. Отстъпи крачка назад от нея.

— Знаеш, че не можем. Докато не разваля проклятието…

— Не го знам. — Сега тя бързаше, стига толкова мислене. Само чувства. — Знам само, че оставихме онова, което ти е причинено от светлината и мрака, да ни спре. Стига вече, Фин. Не можем да създадем деца, които да носят бремето, което носиш ти, и това е мъка и за двама ни. Но ще бъдем заедно. Не можем да имаме живота, за който някога си мечтаехме и планирахме, но можем да мечтаем и да съградим нов. Приех волята на по-висшите сили. Може да загина тази нощ и приемам това. Но когато приех съдбата си, силата не ми нареди да те оставя, затова няма да го направя.

— Брана. — Той обхвана с длани лицето й, целуна страните й. — Трябва да намеря начин да разваля проклятието. Не знам къде ще ме отведе търсенето. Не знам, не мога да предвидя колко време ще отнеме, ако изобщо някога намеря отговора.

— Тогава ще те следвам, където и да отидеш. Ще търся заедно с теб, където и да ни отведе животът. Не можеш да се скриеш или да избягаш от мен. Ще те последвам, Финбар, ще те проследя като куче, кълна се в живота си. Няма да приема отново живот без любов. Обичам те.

Разтърсен до дъното на душата си, той облегна чело на нейното.

— Оставяш ме без дъх. Цели дванайсет години не си ми казвала това. Две думи, в които е събрана цялата сила на небето и земята.

— Искам да те обвържа с тях към себе си. Създадени сме един за друг, знам го с цялото си сърце. Ако не можеш да останеш тук с мен, аз ще тръгна с теб. Можем да заминем или да останем, но искам да се оженим, Фин. Дай ми тази клетва и приеми моята. Преди да се изправим пред онова, което ни чака, вземи любовта ми, обещай ми своята.

— Можеш ли да живееш с това ден след ден? — Той разтри рамото си. — С това и със знанието за всичко, което не можем да имаме?

Тя бе предала съдбата си на светлината, спомни си Брана, и отговорът се бе появил. Толкова прост и ясен.

— Ти го правиш, живееш с това всеки ден, а аз съм твоя. Бих дала живота си за дълга си, ако това е нужно, но повече няма да затварям сърцето си. Нито за мен, нито за теб. Или за любовта.

— Твоята любов е всичко за мен. Можем да живеем ден за ден, докато…

— Не. Не искам повече да имаме само днешния ден. Искам тази клетва от теб. — Тя сложи длани върху гърдите му, върху сърцето. — Моля те. Вземи любовта ми и клетвата ми, дай ми своята. Каквото и да дойде занапред.

Той я целуна нежно, после я пусна и отиде до един рафт, отвори дървена кутийка и извади пръстен, който проблесна с отразена от огъня светлина.

— Кръг — каза той. — Символ и камък на светлината и огъня. Намерих го в морето, в едно топло синьо море, където плувах и си мислех за теб. Отидох, за да те забравя, далеч оттук и от всичко. На един остров, където не живее никой, където отидох да плувам далеч навътре в морето и го видях да проблясва на дъното. Знаех, че е твой, макар никога да не съм се надявал да мога да ти го дам, не съм и мечтал, че може да го приемеш.

Тя протегна ръка.

— Дай ми обещанието си и приеми моето. Ако има утре, Фин, то ще бъде наше.

— Заклевам се, че ще намеря начин да ти дам всичко, което сърцето ти пожелае.

— Не разбираш още, че вече си го направил. Това е любовта, а тя приема всичко.

Когато той сложи пръстена на ръката й, пламъците в камината се издигнаха буйно. Някъде в нощта, отвъд прозорците, блесна светкавица.

— Приемаме всичко — повтори тя и го прегърна здраво, потъна в целувката му.

Каквото и да дойде, мислеше си тя, дори и да беше смърт и кръв, имаха любовта.

 

 

Събраха се — кръг, създаден със сърце и дух, вярност и дълг, скрепен от магията. Нощта напредна и те взеха оръжията си.

— Не знаем името — започна Брана. — Докато го научим, трябва да задържим Кеван, да не допуснем да излезе от границите ни, да не се пренесе в друго време.

— Ще издигнем здрави стени, ще заключим портите — подкрепи я Конър. — И ще използваме всичките си сили да извадим демона наяве, да разберем името му.

— Или да му размажем физиономията, за да си го каже — предложи Бойл.

— Всеки от нас знае какво трябва да се направи тази вечер и как ще го направим — продължи Фин. — Ние сме по-силни заради всичко, което споделяме помежду си, и ако е съдено правдата да тържествува, Кеван ще срещне своя край. Няма други на света, с които бих предпочел да бъда редом в битката. Никой никога не е имал по-верни приятели.

— Хайде, да вървим да изгорим негодника и после да се върнем за закуска. — Конър прегърна Мийра през рамо.

— Съгласна съм. — Мийра стисна дръжката на меча си. — И напълно готова за битката.

— Вие ми дадохте семейство и дом. Това беше най-прекрасната година от живота ми — продължи Айона. — А през настоящата ще се омъжа за любимия човек и няма демон, който да ме спре. Затова хайде да вървим да изгорим негодника.

Бойл се разсмя и я вдигна във въздуха, за да я целуне.

— Как бихме могли да загубим, щом ти си на наша страна?

— Не можем. — Айона огледа лицата на останалите. — Няма да загубим.

— Трябва да се приготвим за…

— Чакай. — Айона се измъкна от прегръдката на Бойл и посочи към Брана. — Какво е това? Какво? — Тя сграбчи ръката на Брана и се разсмя през сълзи. — О, боже, о, боже! — Хвърли се да я прегръща и я стисна здраво. — Точно за това си мечтаех. Точно за това.

— Мислех, че ще споделите с нас. — Мийра на свой ред сграбчи ръката на Брана, след като Айона се обърна, за да прегърне Фин. — Това доказва, че правдата ще победи. Ето. — Тя притисна лице към Брана и леко я залюля в прегръдка. — Доказва го.

— Отдавна беше време. — Бойл тупна Фин в гърдите. — Браво.

Конър изчака, докато Фин срещне погледа му.

— Значи накрая си се вслушал в безкрайната ми мъдрост.

— Послушах сестра ти.

— И сега ще трябва да го правиш до края на живота си. Дължиш ми стотачка.

— Какво? О! — възкликна Фин, спомнил си баса. — Така е.

Конър стисна Фин в здрава прегръдка, после се обърна и обгърна лицето на сестра си с ръце, преди да я целуне по бузите.

— Сега вече наистина има баланс. Любовта дава светлина.

Брана стисна ръцете на брат си и на свой ред го целуна по бузите.

— Добре, хайде да вървим да изгорим негодника.

— Готови ли сме всички? — Фин изчака да потвърдят и да оформят кръга.

— Нашето място и нашето време, когато часът удари три — изрече Брана и пое дълбоко въздух. — Тази заран срещаме съдбата си.

— С юмруци и светлина влизаме в битката — продължи Бойл.

— Да сложим край на демона и вещера в тази нощ — довърши Мийра.

— Трима и трима, и трима яздим в бой. — Конър хвана ръката на Мийра, погледна към Айона.

— С кон, сокол и куче за водачи — продължи Айона.

— Докато мъглата стеле се от мен, Кеван ще види само каквото ние пожелаем.

Фин разпери ръце, сключи ги в кръг, отново ги разпери. Брана усети как мъглата я обгръща — топла и мека. Не, каза си тя, това не беше студеното и противно наметало на Кеван.

Слязоха долу и отидоха в конюшнята. Докато Брана заплиташе амулетите в гривата на Аня, Айона се приближи до нея.

— Наближава времето й да стане майка.

— Аня ли?

— След ден или два. Ще бъде готова за Аластар, ако това искаш.

— Искам го.

— Тя не се страхува. Никой от конете не е уплашен, но знаят, че ще полетят тази нощ и защо.

— Както и кучето. Готови са. — Брана погледна към Конър.

— И соколите също.

— Внимавайте какво казвате и мислите сега — предупреди ги Фин, — защото трябва да го допусна вътре, да му позволя да види достатъчно, за да повярва, че отиваме да почетем Сърха и да се опитаме да я възкресим.

Брана кимна, приклекна, за да допре глава до тази на Кател, после яхна коня. И заедно с останалите полетя в тъмата на нощта.

— Можем ли да сме сигурни, че сме скрити? — подвикна тя към Фин.

— Никога не съм използвал толкова много мъгла, но всички са скрити в нея, нали? А и от къде на къде Кеван ще ни следи по това време на нощта?

Но Фин отвори сетивата си, кръвта призова кръвта. И докато летяха между дърветата, а вятърът разкъсваше на места мъглата, той усети пробуждането.

И го сподели с Брана само с поглед.

— Трябва да се задържи, да ни даде възможност да го задържим далеч от полянката, за да имаме време да отдадем почит на Сърха и да направим заклинанието, с което ще върнем духа й при нас.

— Аз предпочитам да се бия, вместо да си приказвам с духове — измърмори Бойл.

— Тя почти го е победила — изтъкна Айона. — Сигурно знае нещо, което ще ни е от полза. Опитахме всичко. Трябва да опитаме и това. Ако се получи…

— Трябва да се получи — намеси се Мийра. — Направо полудявам от постоянното му дебнене наоколо.

— Тя е наша — каза й Конър. — Ще я повикаме и тази нощ, в годишнината от смъртта й, саможертвата й, нейното проклятие е най-голямата ни надежда.

— Не можем да чакаме още цяла година. — Брана приземи Аня, след като прелетяха над сплетените клони и лиани и стигнаха до полянката. — Няма да го направим.

Както се бяха разбрали, Фин и тримата отидоха в различните краища на полянката и всеки застана в една от четирите посоки на света. Тя започна с надеждата, че вместо да прогони Кеван, ритуалът ще му даде възможност да се промъкне и да влезе в капана им.

Тя вдигна ръце, призова севера, поръси солта. Айона пое запада. А Конър, който бе на източния край, зашепна тихо в главата й.

Той идва. Съвсем близо е.

Докато брат й призоваваше изтока, сърцето на Брана прескочи.

Първата стъпка бе дала резултат, бяха го примамили.

Фин призова юга и после и четиримата обиколиха широкия кръг и поръсиха земята със сол, докато Бойл и Мийра изваждаха инструментите за следващата част от плана.

Тя усети промяната, съвсем лек хлад, когато мъглата на Кеван се смеси с тази на Фин.

Когато затвориха преградата, която щеше да държи всички други отвън и всички вътре затворени в кръга, тя се помоли Кеван да не атакува с мъглата и вихрите си, преди да са готови.

Като се стараеше да не бърза, Брана взе букета от рози и го поднесе поред на останалите, за да може всеки да вземе стръкче цвят. Фин се поколеба.

— Не вярвам, че би искала почит от мен или че би я приела.

— Ще й засвидетелстваш уважение и ще й отдадеш почит. Тя трябва да разбере, че ти се сражаваш с нас и проливаш кръвта си за нас и че не можем да победим Кеван без теб. Трябва да опитаме, Фин. Можеш ли да й дадеш и прошката си за клеймото, което носиш, с този дар на почит?

— Мога да опитам — каза само той.

Заедно, шестимата приближиха гроба на Сърха.

— Слагаме на гроба ти тез чисти бели цветове, за да отбележим годишнината от твойта гибел. Носим вино, мед и хляб, дар за почит от живите към мъртвите.

Стана по-студено. Брана можеше да се закълне, че усеща как нараства вълнението на Кеван, неговата жажда. Но не намираше името сред стелещата се мъгла.

— Тез билки разсипваме върху земята, за да освободим духа ти от оковите му. С почит коленичим и отправяме към теб молба, скрепена с кръвта ни, на тримата и трима, огънят да пламне в нощта и отвърне на най-голямата ни нужда, да ни даде каквото търсим ний от теб.

Един по един направиха резка върху кожата на китката си, оставиха кръвта да капе върху земята до надгробния камък.

— На това място и в тоз час, с твоята любов и нашата сила, изпрати ни трите си деца, за да срещнат всички своята съдба.

Мъглата бе пронизана от вой, изпълнен с дива ярост. Фин пусна покривалото и измъкна меча си, преди да застане до Брана и другите.

— Изпрати ги тук и нека дойдат сега — викна Брана, а Фин и Конър застанаха до нея, за да я предпазят от нападение. Айона, Бойл и Мийра бързаха да направят кръг, докато тя довърши ритуала. — Онези, на които свойте сили даде. Тримата и трима, и трима ще се бием.

Тя също запрати огнено кълбо, за да възпре атака от страна на Кеван, докато приятелите й бяха заети да направят кръг и да отворят портал за първите трима.

— Трима и трима, и трима срещаме нощта. Майко, отвърни на нашата молба, нека долетят тук под луната и духът ти волен да лети. Както казахме, да бъде тъй.

Земята потрепери. За малко да изгуби равновесие, когато се обърна и хукна към кръга. Погледна през рамо и видя Кеван да запраща нещо като стена от черен огън към Фин и Конър. Докато протягаше ръка да хване Айона и да слеят силите си, вятърът я вдигна като ледена ръка и я запрати през поляната.

Падането едва не потроши всичките й кости, но видя как Фин отвръща на атаката с пламнал меч и изригваща земя, а Конър плющеше с въздуха като с камшик. Светлина и мрак се сблъскваха и грохотът бе гръмовен, като че ли целият свят се срутваше.

Мийра се втурна напред, размахала меч, а Бойл запрати залп от малки огнени кълбета, които разкъсваха и прегаряха пълзящата мъгла.

Беше по-силен, осъзна Брана, някак си беше по-силен, отколкото в нощта на Самхейн. Каквото и да се криеше в него, явно бе събрало още сила, бе извлякло повече. Последната битка, помисли си тя, знаеха го както те, така и Кеван.

Той призова плъховете и те сякаш почнаха да извират от земята. Повика прилепите и те се изсипаха като напаст от небето. А Айона, изолирана, се бореше да задържи изчадията далеч, докато соколът, кучето и конят ги тъпчеха и разкъсваха.

Дълг, лоялност. Любов. Брана скочи на крака и хукна през търкалящите се под краката й тела на плъхове, за да яхне Аня. С огнено кълбо в една ръка и грейнал ярко жезъл в другата, тя полетя към братовчедка си и недовършения кръг.

Запрати надолу огън, светлина, проби си път. Призова дарбата си и горещ дъжд се изсипа от небето, за да удави адските изчадия на Кеван. Когато стигна до Айона, тя изтласка с порой всичко надалеч от колибата на Сърха.

— Довърши го! — викна тя. — Можеш да го довършиш.

Тогава се появиха змиите, загърчиха се по земята. Тя чу — и усети — болката на Кател, когато зъбите им се впиха в краката на кучето. Яростта, която избухна в нея, ги превърна в пепел.

Брана извъртя коня си, за да предпази братовчедка си, но Айона извика:

— Ще се справя! Готова съм. Върви да помогнеш на другите.

Опасявайки се от най-лошото, Брана се втурна през стената от черен огън.

Задуши я зловонна миризма на сяра. Тя повика от въздуха дъжда, топъл и чист, за да я измие. Огънят запращя и угасна, докато си пробиваше път през него.

Близките й бяха окървавени от битката.

Отново дръпна юздите на коня и притегли цялата си сила, и още, и още.

Първо дъждът и вятърът, после земетресение и огън. После всичко наведнъж — в буря, която се сблъска с гнева на Кеван. Издигна се пушек, от който очите й лютяха, а гърлото пареше, но забеляза страх, макар и само искрица, в очите на магьосника, преди да се свлече на земята и да се превърне във вълка.

— Готово! — викна Айона. — Готово е. Светлината. Расте.

— Виждам ги. — Мийра, с лице, обляно в пот и кръв, крещеше с всички сили. — Виждам ги, сенките им. Върви — викна тя на Конър. — Хайде.

— Ние ще го задържим. — Бойл замахна с юмрук и огнено кълбо.

— Кълна се, че ще го задържим. Вървете. — Фин срещна погледа на Брана. — Иначе всичко е било напразно.

Нямаха друг избор, помисли си тя и протегна ръка на Конър, за да я хване и да се метне на гърба на Аня.

— Тя е ранена. Мийра е ранена.

— Трябва да им помогнем да преминат, Конър. Тримата трябва да доведат първите трима. Без тях може да не успеем да я излекуваме.

Сети се за Кател — кървеше от муцуната и от хълбока.

За Аластар, чиито копита разкъсваха телата на изчадията, за соколите, които се спускаха с крясък, разперили остри нокти.

И всичко щеше да е напразно, ако не успееха да доведат тримата на Сърха в настоящето — от плът и кръв.

Скочи с коня право в кръга, плъзна се от гърба му заедно с брат си. Стисна ръката на Айона, на Конър и усети надигането на силата, пламването на светлината.

— Тримата и трима, и трима още — викна тя. — Такова е пророчеството на магията. Елате при нас на всяка цена, появете се сега или всичко е изгубено. Застанете редом с нас в тази нощ и в името на общата ни кръв нека тази битка свърши.

Те дойдоха, тримата на Сърха. Брана с лъка, Иймън с меча си, а Тийгън с жезъла и огромен корем. Без да кажат и дума, те протегнаха ръце и тримата станаха шестима.

Избухна светлина, искряща белота и ослепително сияние. Огънят на силата се разгоря в нея, зашеметяващ, изумителен, отвъд всичко познато.

— Отдалечете го от тях! — Брана чу собствения си глас да отеква в треперещия въздух. — Имаме достатъчно сила да го повалим, но те са прекалено близо.

— Оставете на мен. — Дъщерята на Сърха, Брана, протегна ръката си, с която стискаше тази на брат си. Стрелите излетяха от колчана й, пламнали в бяло, и се забиха в земята между вълка и останалите трима.

Полудял от ярост, вълкът се обърна и се хвърли към тях.

Брана се пусна от кръга, но Конър го затвори след нея.

— Побързай — викна й той.

— Малко по-близо, още само малко. — Но бръкна в торбичката и извади отровата. Бутилката запулсира в ръката й като жива. Вълкът скочи към кръга и тя запрати бутилката към него.

Писъците му раздраха въздуха, блъснаха я с такава сила, че тя залитна. Всички създания, които Кеван бе призовал от утробата на мрака, пламнаха и техните писъци се сляха с воя на вълка.

— Не е свършило. — Айона стисна здраво ръката на Тийгън. — Докато не убием онова, което се е вселило в него, не може да има край.

— Името. — Брана залитна, но Иймън я хвана, преди да падне. — Името на демона. Знаете ли го?

— Не. Ще изгорим каквото е останало от него, ще поръсим сол върху земята.

— Не е достатъчно. Трябва да научим името му. Фин!

Тя понечи да иде при него, но той й махна да стои далеч и падна на колене до окървавеното тяло на вълка.

— Започни ритуала.

— Ти си ранен, както и Мийра и Бойл. Ще си върнеш силите, ако първо те изцелим.

— Започни ритуала — процеди той през стиснати зъби, сключил длани около гърлото на звяра. — Твоята задача е ритуалът. Това е моята.

— Започвай! — Мийра се просна на земята редом с Бойл. — И сложи край!

И тогава звъннаха със звънеца, отвориха книгата, запалиха свещта.

И започнаха да нареждат думите.

В котлето имаше кръв — от светлината и от мрака. Сенки се полюшваха наоколо като танцьори.

На земята Фин зарови пръсти в съдраната козина на вълка.

— Познавам те — изрече тихо той, вторачил се в червените очи. — Ти си мой, но аз не съм твой. — Откъсна камъка от шията му, вдигна го високо. — И никога няма да бъда. Аз съм потомък на Дайхи. — Брошката се измъкна изпод ризата на Фин и очите на вълка подивяха от ужас. — Аз съм твоята смърт. Знам кой си. Стоях до олтара ти и чух прокълнатите да зоват името ти. Знам кой си.

Онова, което живееше във вълка, използва своята тъмна сила и ръцете на Фин пламнаха, кръвта му потече от раните.

— В името на Сърха те отричам. В името на Дайхи те отричам. От свое име те отричам, защото аз съм Финбар Бърк и знам кой си.

Когато го изпълни, разтърси душата му до основи. Мракът го притегли толкова силно, разкъса го толкова дълбоко. Но той се държеше на ръба с последни сили и погледна към Брана. Към нейната светлина.

— Името му е Кернунос. — Той метна камъка към Конър. — Кернунос. Унищожи го. Сега. Не мога да го удържам още дълго, много е силен. Махни я оттам. — Дъхът му пресекна, когато викна на Бойл. — Махни Мийра надалеч.

— Трябва да го оставиш! — Със сълзи, течащи като река по бузите й, Брана викна: — Фин, остави го, ела при нас.

— Не мога. Той ще се скрие в земята, дълбоко в недрата й, и ще го изгубим завинаги. Мога да го задържа тук, но не за дълго. Направи каквото трябва заради всички, заради мен. Ако ме обичаш, Брана, освободи ме. В името на всичко, което има между нас, освободи ме.

За да е сигурен, той използва от собствените си сили, за да изтръгне камъка от ръцете на Конър и да го запрати в котлето. Светлината се издигна на висок стълб, ослепително бяла, когато викна името му.

— Сложи край!

— Той страда — прошепна Тийгън. — Стига толкова. Дай му покой.

През сълзи Брана изрече името на демона и изсипа отровата.

По-черна от чернилка, по-гъста от катран. Под напора й отекнаха див вой и гърлени викове. И заедно с тях хиляди гласове закрещяха на езици, които никога не бе чувала.

Усети го в мига преди светлината отново да озари всичко, преди самото котле да пламне в чисто бяло. Полянката, небето, стори й се, че целият свят се превърна в бял пламък.

Усети как камъкът се разпуква, чу как се троши, сякаш огромни дървета се строполяват под ръцете на великани, и земята се разлюля като бурно море.

Усети смъртта на демона и сякаш усети своята също.

Всичко се изцеди от нея, остана без дъх, без сила, светлина и се свлече на колене.

„Кръв и смърт следват — помисли си тя. — Кръв и смърт.“

После скочи и хукна, когато забеляза Фин, неподвижен, блед, окървавен, паднал по очи в черната пепел на онова, което преди беше Кеван и онова, което му бе дало живот.

— Хеката, Бриджит, Мориган и всички богини, бъдете милостиви. Не отнемайте живота му. — Повдигна главата на Фин в скута си. — Вземете всичко, което имам, всичко, което съм, но не и живота му. Умолявам ви, не отнемайте живота му.

Вдигна лице към небето, което още пламтеше в бял огън, отправи силата на молитвата си към който можеше да чуе.

— Вземете каквото пожелаете и каквото е нужно, но не и живота му.

Сълзите й пареха и капеха върху обгорената му кожа.

— Сърха — молеше се тя. — Майко. Поправи стореното от теб зло. Пощади живота му.

— Шшшт. — Пръстите на Фин стиснаха нейните. — Не съм си отишъл. Тук съм.

— Ти оживя.

И светът отново дойде на мястото си, земята престана да се люлее, пламъците в небето избледняха.

— Как… Не ме интересува. Ти оживя. — Притисна устни към лицето му, към косата. — О, господи, ранен си, кървиш отвсякъде. Почини си. Спокойно, спокойно, любими. Помогни ми — обърна се тя към Брана, дъщерята на Сърха. — Моля те.

— Разбира се. Ти си точно такъв, какъвто те описа. — Тя коленичи, сложи длани върху ребрата на Фин, където ризата и кожата му бяха разкъсани и изгорени. — Той е копие на моя Оуен.

— Какво?

Тя стисна ръката на далечната си роднина от бъдещето.

— Лицето му е точно копие на моя любим, както и сърцето му е вярно като на моя любим съпруг. Никога не е бил на Кеван, не и във важните неща. — Тя сведе поглед към Фин и докосна с устни челото му. — Ти си мой, както си и неин. Изцелението ще боли малко.

— Малко — изпъшка Фин през стиснати зъби, когато болката го изгори отвътре.

— Погледни ме. Виж вътре в мен — зашепна Брана.

— Няма. Не искам да поемаш тази болка. Тя е моя. Как са другите?

— Сега се грижат и за тях. Проклет да си, Финбар, задето ме накара да си мисля, че съм те убила. Много кръв си загубил, а и ризата ти още дими. — Тя я махна от тялото му с едно тръсване на китката. — О, господи, някои от тези рани са дълбоки. Конър!

— Идвам. — Леко накуцващ, Конър избърса кървавата пот от лицето си. — Мийра и Бойл вече са много по-добре, макар че, господи, какви рани имаше тя. Но все пак… О, по дяволите, Фин, гледай само как си се подредил.

За да реши проблема, той стисна главата на Фин между дланите си и сля съзнанието си с неговите мисли и болка.

— О, мътните ме взели — просъска Конър.

Минутите се проточиха като векове дори и когато и другите се присъединиха към тях. Преди всичко да приключи, и Конър, и Фин бяха облени в пот, задъхани и треперещи.

— Ще се оправи. — Тийгън погали ръката на Брана. — Двете със сестра ми сте много надарени лечителки. Малко почивка, малко лечебен тоник и ще се оправи.

— Да, благодаря ви. Благодаря. — Брана притисна лице в рамото на брат си. — Благодаря ти.

— Той е и мой.

— Наш е — поправи го Иймън. — Върнахме се у дома и участвахме в унищожаването на Кеван. Но той изигра най-голямата роля. Затова ти, Финбар Бърк, си наш, макар да носиш белега на Кеван.

— Вече не — прошепна Тийгън. — Аз белязах Кеван, а проклятието на майка ни беляза всички от кръвта му. А сега мисля, че тя и светлината са премахнали клеймото. Защото това не е белегът на Кеван.

— Какво говориш? Това е… — Фин се извърна да погледне и върху рамото си, където бе носил белега на Кеван от осемнадесетата си година, сега видя келтския символ на триединството, трикветрата.

Знакът на тримата.

Това го зашемети повече от огъня на отровата, повече от ослепителния пламък на светлината.

— Изчезнал е. — Докосна с пръсти мястото и не усети никаква болка, никаква тъма, никакво подмолно притегляне. — Свободен съм от него. Свободен.

— Ти бе готов да дадеш живота си. Кръвта си — осъзна Брана и очите й запариха от чиста радост. — Неговата смърт дойде от твоята волна саможертва. Ти развали проклятието, Фин.

Тя сложи ръка върху неговата, над знака на тримата.

— Ти спаси себе си, а мисля, че спаси и духа на Сърха. Всички ни.

— Някои от нас също участваха — напомни й Конър. Но се ухили на Фин. — Чудесен белег. Мисля, че останалите трябва да си направим такива татуировки.

— Харесва ми — заяви Мийра и избърса сълзите си.

— Имаме да мислим за много други неща преди татуировките. — Бойл протегна ръка надолу. — Ставай вече. — Грабна ръката на Фин и после здраво го стисна в прегръдка. — Добре дошъл обратно.

— Радвам се, че съм тук — каза той, когато Айона просто се вкопчи в него и тихичко захлипа. — Но, господи, искам да се върна у дома. Трябва да довършим нещата тук. — Той целуна Айона по главата. — Трябва да сложим край и да живеем свободно.

— Така и ще направим. — Иймън протегна ръка и стисна здраво десницата на Фин. — Когато имам син, той ще носи твоето име. Братовчеде.

Изгориха пепелта, използваха още бял огън, обърнаха земята, разпиляха пепелта, поръсиха отгоре й сол.

После застанаха насред полянката в тишина.

— Готово. Приключихме с това. — Брана, дъщерята на Сърха, отиде до гроба на майка си. — И тя е свободна. Сигурна съм.

— Почетохме саможертвата й, изпълнихме дълга си. И сега усещам как домът ни зове. — Иймън хвана Тийгън за ръка. — Но мисля, че пак ще се видим.

Конър извади белия камък от джоба си и се загледа в сиянието му.

— Вярвам в това.

— Ние сме тримата — каза Брана, — каквито сте и вие, каквито са и те. — Тя махна към Фин, Бойл и Мийра. — Ще се срещнем пак. Бъдете благословени.

— И вие също. — Тийгън хвърли поглед през рамо към гроба на майка си, но вече бе започнала да избледнява. — Тя много харесваше зюмбюли. Благодаря ви.

— Свърши. — Мийра огледа полянката. — Иска ми се да танцувам, но вътрешно цялата треперя. Какво ще правим сега, след като всичко свърши?

— Ще хапнем здраво на закуска. Зората пукна. — Конър посочи на изток, към бледото розово зарево на хоризонта.

— Ще се върнем у дома — съгласи се Айона, после се разсмя, когато Бойл я завъртя в прегръдка. — И ще останем заедно за малко. Просто ще бъдем заедно.

— Ще дойдем след минутка. Искам само още миг да остана тук. Само за минутка — обърна се Фин към Брана.

— Ако се забавите, аз ще приготвя яйцата, а тя ще се оплаква. — Но Конър целуна ръката на Мийра, после се качи на коня си.

Айона им хвърли един последен поглед, допря ръка до сърцето си, после я разпери към Фин и Брана и направи красива дъга над главите им.

— Има най-милото сърце — тихо каза Фин. — А сега… — Той завъртя Брана с лице към себе си. — Тук, където за първи път ми се отдаде. Където всичко започна и където сложихме най-сетне край, искам да ти задам един въпрос.

— Не отговорих ли на всички?

— Не и на този. Ти, Брана, ще споделиш ли с мен живота, за който някога мечтахме? Животът и семейството, и всичко, което някога си представяхме заедно?

— О, да, Фин. Искам да споделя всичко това и още много. Всички нови мечти, които ще имаме. И новите ни обещания.

Тя се сгуши в прегръдките му.

— Обичам те. Винаги съм те обичала и вечно ще те обичам. Ще живея с теб в прекрасната ти къща и ще имаме колкото деца поискаме, и никое от тях няма да носи белег. Ще пътувам с теб, ще ми покажеш света.

— И ще правим вълшебства.

— Днес и завинаги.

Тя го целуна до колибата на Сърха, където стената от преплетени клони и лиани бе изчезнала, където цъфтяха зюмбюлите и малката дъга грееше над всичко.

После полетяха заедно с коня, кучето и сокола към утрешния ден.