Нора Робъртс
Магията на кръвта (2)

Втора глава

За децата бе приключение. Мисълта за дългото пътуване, за заминаването на ново място, при това с очакването за замък в края на пътя, правеше Брин особено нетърпелив.

Докато Брана опаковаше всичко, което щеше да им трябва, отново се сети за онова отдавна отминало утро, когато бързаше да изпълни заръките на майка си, да събере всичко, което й беше казано да вземе. Толкова набързо, мислеше си сега, толкова окончателно. Спомни си и онзи последен поглед към майка й, която грееше с останалата в нея сила, застанала пред хижата в гората.

Сега събираше багажа, за да се върне, което бе неин дълг, съдба, която бе приела. И която чакаше с копнеж — до раждането на първото й дете, до онази всепоглъщаща любов, която бе изпитала към момчето, което и в момента тичаше напред-назад, силно развълнувано.

Но й предстоеше да свърши още нещо тук.

Събра необходимото, купата, свещта, книгата, билки и камъни. И погледът, който хвърли към малкото момче, бе изпълнен едновременно с гордост и съжаление.

— Време му е — каза тя на Оуен.

Разбрал какво има предвид, той целуна челото й.

— Ще кача Сърха горе. Вече трябва да си ляга.

Тя кимна и се обърна към Брин. Повика го.

— Не съм уморен. Защо не тръгнем още сега и не спим под звездите?

— Ще тръгнем на заранта, но първо има нещо, което трябва да направим двамата с теб.

Тя седна и разтвори ръце.

— Първо ела, седни при мен. Момчето ми — прошепна тя, когато той се покатери в скута й. — Сърце мое. Ти знаеш каква съм аз.

— Мама — отвърна той и се сгуши в нея.

— Така е, но понеже никога не съм го крила от теб, знаеш и какво друго съм. Тъмна вещица, пазител на заклинания, дъщеря на Сърха и Дайхи. Това е в кръвта ми. И в твоята кръв също. Виждаш ли свещта?

— Ти я направи. Мама прави свещи и пече питки, а татко язди кон.

— Така ли било? — Тя се засмя и реши, че ще го остави още малко да запази тази илюзия. — Вярно е, че аз направих свещта. Виждаш ли фитила, Брин? Той е студен и без никаква светлина. Погледни свещта, Брин, виж фитила. Виж светлината и огъня, мъничък пламък, топлина, светлината, която ще се появи. Ти носиш светлината, пламъка в себе си. Виж фитила, Брин.

Тя му го повтаряше нежно отново и отново, усети как енергията му се уталожва, как мислите му се сливат с нейните.

— Светлината е сила. Силата е светлина. Вътре в теб, навън от теб, през теб. Твоята кръв, моята кръв, нашата кръв, твоята светлина, моята светлина, нашата светлина. Почувствай какво живее в теб, какво се таи вътре в теб. Виж фитила, той чака твоята светлина. Твоята сила. Извади я. Остави я да се надигне, бавно, бавно, нежно и чисто. Пресегни се към нея, тя е твоя. Пресегни се, докосни я, вдигни я. Донеси светлината.

Фитилът заискри, угасна, отново заискри, после се запали наистина.

Брана го целуна по главата. „Ето, помисли си тя, това е първото, което научи.“ И момчето й никога повече нямаше да е просто дете.

Радост и тъга, завинаги преплетени.

— Много добре се справи.

Той извърна лице към нея с усмивка.

— Може ли още една?

— Да — отвърна тя и отново го целуна. — Но ме чуй сега, чуй ме добре, защото има още много да учиш и видиш. Но първото нещо, което трябва да научиш, което трябва да спазваш, в което трябва да се закълнеш, е да не вредиш никому с това, което си, което имаш в себе си. Твоят дар, Брин? Да не носи вреда никому. Закълни ми се, закълни се пред себе си, пред онези, които са били преди и които ще дойдат след теб.

Тя вдигна ритуалната си кама, драсна с нея дланта си.

— Ще дадем кръвна клетва. Майка на син, син на майка, вещица на вещер.

Със сериозни очи той протегна ръка и само примигна от острата болка, когато тя го поряза.

— Да не вреди никому — каза Брин, когато тя стисна ръката му и смеси кръвта си с неговата.

— Да не вреди никому — повтори тя, после го прегърна здраво, целуна раничката, излекува я. — Сега можеш да запалиш още една свещ. А после заедно ще направим амулети за защита. За теб, сестра ти и баща ти.

— Ами за теб, мамо?

Тя докосна фигурката, окачена на врата й.

— Аз имам каквото ми е нужно.

 

 

В мъгливото утро Брана се качи на каруцата, а малкото й момиченце бе сгушено в одеялата до нея. Погледна към момчето си, зачервено от удоволствие, настанено на седлото пред баща си. Обърна се към сестра си, красива и притихнала върху гърба на Аластар, към брат си, сложил меча на дядо им на кръста си, висок и строен, върху гърба на коня, който бе нарекъл Митра. И накрая Гелуън, спокоен и уравновесен, върху красивата кобила, на която Аластар бе станал баща преди три години.

Брана цъкна с език да подкани стария впрегатен кон на Гелуън и след веселия вик на Брин потеглиха. Само веднъж погледна назад към къщата, която бе заобичала, и се запита дали някога ще я види отново.

После впери поглед напред.

Лечителят винаги бе добре приет, където и да отидеше, а същото важеше и за музикант с арфа. Макар бебето в корема й често да бе неспокойно, Брана и семейството й намираха подслон и гостоприемство по пътя си.

Оуен свиреше, тя, Тийгън или Иймън предлагаха мехлеми и отвари за различни болежки и рани. Гелуън разчиташе на здравия си гръб и мазолестите ръце.

Прекараха една топла вечер под звездите, както толкова искаше Брин, а Брана бе спокойна, като знаеше, че кучето, соколът и конят пазят онова, което й принадлежеше.

Не срещаха никакви неприятности по пътя си, но това бе, защото вестта се бе разнесла. Тъмните вещери, тримата, пътуват през Клеър към Голуей.

— И Кеван ще чуе накрая — обади се Иймън, когато поспряха за малко, за да отпочинат конете и децата да потичат наоколо.

Брана седеше между него и Тийгън, докато Гелуън и Оуен даваха вода на конете, а Иймън хвърли въдицата си в потока.

— По-силни сме отпреди — напомни му Тийгън. — Дойдохме на юг като деца. Връщаме се на север като големи хора.

— Той се тревожи. — Брана погали корема си. — Понеже сега двете с теб носим повече отпреди.

— Не се съмнявам в силата и волята ви.

— И все пак се тревожиш.

— Питам се дали трябва да е точно сега — призна Иймън, — макар и да знам, че така е редно. Усещам го, както и вие двете, но все пак щеше да е по-лесно, ако имаше време и да родите, както си му е редът, преди да се изправим пред онова, което ни чака.

— Каквото е писано, ще стане, но истината е, че се радвам, че ще спрем за няколко дни при братовчедите си. Боговете ми са свидетели, че ще се радвам поне ден-два да не съм в тази проклета каруца.

— Аз си мечтая за медените питки на Ейлиш.

— Пак мечтаеш с корема си — отбеляза Тийгън.

— Човек трябва да се храни. Ха! — Изтегли въдицата и вдигна пляскащата риба, която се бе хванала на кукичката. — Ще хапнем.

— Ще ти трябва повече от една — отбеляза Брана и припомни на всички думите, казани от майка им в един чудесен и радостен ден на реката край дома им.

Минаха през каменистите хълмове на Клеър, брулени от силни ветрове, внезапни и бурни дъждовни пориви. Яздеха през зелените долини на Голуей, покрай поля с блеещи овце, край къщички, над които се издигаше дим от торфените огнища. Ройбиър летеше нависоко под и между пластовете облаци, които превръщаха небето в пухкаво сиво море.

Децата дремеха в каруцата, сгушени между багажа, затова Кател седеше редом с Брана, нащрек както винаги.

— Има повече къщи, отколкото си спомням. — Тийгън се приближи на гърба на неуморния Аластар.

— Годините минават.

— Земята тук е добра — направо чувам мислите на Гелуън.

— Бихте ли се преселили тук? Тегли ли те тази земя?

— Да. Но същото е и с нашата хижа в гората на Клеър. И все пак, колкото повече се приближаваме към дома, толкова повече ме тегли към него. Наложи се да го оставим далеч, всички ние, но сега… Усещаш ли го, Брана? Този зов на дома?

— Да.

— Страхуваш ли се?

— Да. От онова, което предстои, но повече от това да не се провалим.

— Няма. — Брана рязко вдигна поглед, но Тийгън само поклати глава. — Не, не съм имала видение, но съм убедена. И увереността ми нараства, колкото повече се приближаваме до дома. Няма да се провалим, защото светлината винаги побеждава мрака, макар и да са нужни хиляда години.

— Звучиш като нея — прошепна Брана. — Като майка ни.

— Тя е във всички нас, затова няма да се провалим. О, виж, Брана! Погледни онова дърво с кривите клони. Същото, за което Иймън каза на братовчедка ни Маб, че оживява на всяко пълнолуние, за да я уплаши. Почти стигнахме до фермата на Ейлиш. Съвсем близо сме.

— Хайде, бързай напред.

Лицето й светна, сякаш отново бе дете, и Тийгън отметна глава, преди да се разсмее.

— Така и ще направя.

Тя отиде първо при мъжа си, отново се разсмя весело и препусна в галоп. Кател, който седеше до Брана, излая тихичко и потрепери.

— Добре, върви и ти. — Брана го погали.

Кучето скочи от каруцата, хукна след коня, а соколът се носеше в небето над тях.

Беше като завръщане у дома, защото бяха живели тук цели пет години. Брана забеляза, че е подредено и чисто както винаги — с нови навеси и пристройки, както и нова ливада, където тичаха млади кончета.

Видя едно малко момче със светла коса, което бе прегърнало здраво Кател. И когато то й се усмихна, разбра, че това е Лоик, най-малкото и последно дете на Ейлиш.

Самата Ейлиш изтича пъргаво до каруцата. Беше се позакръглила и в светлата й коса имаше сиви нишки. Но очите й бяха ведри и младежки усмихнати, както винаги.

— Брана! О, виж се само, Брана! Шеймъс, ела тук и помогни на братовчедка си да слезе от каруцата.

— Добре съм. — Брана се смъкна тромаво, прегърна братовчедката на майка си. — О, колко се радвам, че те виждам.

— И аз, и аз. О, каква си ми красавица. Толкова приличаш на майка си. Ето го и нашия Иймън, какъв хубавец. Близките ми, и тримата, върнахте се, както казахте. Изпратих близнаците да доведат Бардан от полето, а, Шеймъс, ти изтичай и кажи на Маб, че братовчедите са тук.

С просълзени очи тя отново прегърна Брана.

— Маб и мъжът й си имат собствена къщичка от другата страна на пътя. Скоро ще роди първото си дете. Ще ставам баба! О, не мога да спра да бърборя. Това е Оуен, нали? И мъжът на Тийгън — Гелуън. Добре сте дошли. Но къде са ви децата?

— Спят в каруцата.

Нямаше как Ейлиш да не ги вдигне на ръце и да не ги почерпи с медените питки, които Иймън си спомняше. А после Конъл, който бе съвсем малко бебе, когато го бе видяла за последен път, сега поведе нейните деца при новото котило малки кученца.

— Всичко ще е наред, давам ви дума — каза Ейлиш, докато сипваше чая. — Добро момче е нашият Конъл, комуто ти помогна да се появи на бял свят. Да оставим мъжете да се погрижат за конете и останалото, а вие двете си починете.

— Благодаря ти много. — Брана отпи от чая, седна до огъня, за да се стопли, да се отпусне тялото й.

— Яж. В себе си носиш и друг, който има нужда от храна.

— Гладна съм по цял ден и през половината нощ. Тийгън не е толкова гладна — поне засега. Но скоро ще бъде.

— О, бременна ли си? — Лицето на Ейлиш грейна от удоволствие и тя спря да се суети с чая, за да притисне ръце към сърцето си. — Моята малка сладка Тийгън ще става майка. Къде отлетяха годините? Ти беше съвсем мъничка. Ще останете ли? Докато дойде време да родиш? — попита тя Брана. — До Мейо има още доста път, а времето ти наближава. Виждам, че не е далеч.

— Ще останем само ден-два, за което съм ужасно благодарна. Бебето ще се роди в Мейо. Така е писано. Така трябва да бъде.

— Трябва ли? — Ейлиш стисна здраво ръката на Брана, после и на Тийгън. — Наистина? Създали сте свой живот в Клеър. Вие сте жени, майки. Трябва ли да се връщате към мрака, който чака там?

— Ние сме жени и майки, и нещо много повече. Не можем да обърнем гръб на това. Но не се тревожи. Не мисли за това. Нека се порадваме на днешния ден, на чая със сладки питки и на семейството си.

— Ще се върнем пак някой ден. — Когато двете я погледнаха, Тийгън притисна ръка към сърцето си. — Усещам го толкова силно. Ще се върнем. Вярвай в това. Вярвай в нас. Мисля, че вярата ни прави по-силни.

— Ако е така, можете да разчитате на моята.

Имаше музика и обилна храна, и компанията на роднини. И тази нощ, и следващия ден всичко бе спокойно. Но Брана въпреки това се притесняваше. Макар мъжът й да спеше в леглото, което Ейлиш им бе приготвила, тя седеше пред огъня.

Ейлиш дойде, облечена в нощница и наметната с дебел шал.

— Трябва ти от онзи чай, който приготвяше за мен, когато наближавах края и бебето в мен беше толкова голямо, че не можех да спя.

— Търся я в огъня и пушека — отрони тихо Брана. — Не мога да се сдържа. Толкова ми липсва. Още повече с приближаването към дома. Липсва ми и татко; това е като рана. Но с майка ми е като мъка, която няма край.

— Разбирам те. — Ейлиш седна до нея. — Идва ли понякога при теб?

— В сънищата. За миг или два, но само толкова. Копнея да чуя гласа й, да ми каже, че се справям добре. Че постъпвам така, както тя искаше.

— О, миличката ми, така е. Помниш ли деня, в който ни напусна?

— Да. Нараних ви с тръгването ни.

— Раздялата винаги боли, но така трябваше да стане — вече го знам. Преди да тръгнете, ти ми каза за Лоик, за бебето, което носех. Каза, че трябва да бъде последното, защото нито бебето, нито аз ще преживеем още едно раждане. И ми даде да пия една отвара на всяко пълнолуние, докато течността в бутилката свърши. За да нямам повече деца. Това ме натъжи.

— Знам. — И го разбираше още по-дълбоко сега, когато имаше свои деца. — Ти си най-добрата майка и беше такава и за мен.

— Нямаше да доживея да видя децата си пораснали, да видя най-голямата си дъщеря бременна на свой ред. Да видя, както ми каза ти, Лоик, толкова весел и чаровен, с глас — както каза — на ангел.

Ейлиш кимна и на свой ред се загледа в огъня, сякаш отново виждаше онзи ден в пушека и пламъка.

— Ти направи заклинание за защита над мен и скъпите за мен хора, даде ми години, които можеше да не доживея. Ти си такава, каквато тя би искала да станеш. Макар да ме натъжава, че ще заминете, ти ще се изправиш срещу Кеван. Знам, че така трябва. Никога не се съмнявай, че тя се гордее с теб. Никога, Брана.

— Думите ти са утеха за мен, Ейлиш.

— Ще вярвам във вас, както поиска Тийгън. Всяка нощ ще запалвам свещ. Ще я паля с малкото магия, която нося в себе си, за да свети за теб, за Тийгън и Иймън.

— Знам, че се боиш от силата.

— Тя е в кръвта ми. Ти си и моя дъщеря. Ще правя това при всеки залез и в малката светлинка ще влагам цялата си вяра. Знайте, че гори за вас и вашите близки. Помнете го и се пазете.

— Ще се върнем. В това вярвам аз. Ще се върнем тук и ти ще можеш да гушнеш бебето, което сега нося в мен.

 

 

Продължиха пътя си заедно с малко петнисто кученце, което бе подарено на децата с голяма тържественост и след много обещания за по-дълго гостуване, когато се върнат.

Въздухът стана студен, вятърът — режещ.

Неведнъж дочуваше гласа на Кеван, коварен и прелъстителен, да се носи по вятъра.

Чакам.

Виждаше как Тийгън поглежда към хълмовете или Иймън стиска амулета си и знаеше, че и те го чуват.

Когато соколът се отклони от пътя, а Аластар понечи да го последва, Кател скочи от каруцата и тръгна по една странична пътека.

— Пътят не е натам. — Оуен се приближи с коня си до каруцата. — Ще стигнем в Ашфорд утре, но пътят не е натам.

— Не, не и пътят за Ашфорд, но именно натам трябва да вървим. Вярвай на водачите ни, Оуен. Има нещо, което трябва да направим първо. Усещам го.

Иймън се приближи от другата й страна.

— Близо до дома — каза той. — Почти усещам вкуса на родния дом. Но сега сме призовани.

— Да, призовани сме. Затова ще се отзовем. — Тя се пресегна и докосна ръката на мъжа си. — Трябва.

— Тогава така ще направим.

Не познаваше пътя, но все пак й се струваше познат. Беше сляла съзнанието си с това на кучето и виждаше ясно всеки завой, всеки следващ хълм. Усещаше как той се пресяга към нея, онзи мрак, жадуващ да погълне всичко, което беше тя.

Забуленото слънце слезе ниско над западните хълмове, но те продължаваха да яздят. Гърбът я заболя от дългите часове в каруцата, а гърлото й пресъхна. Но продължиха.

Забеляза сянката му в настъпващия мрак — извисяваше се над заобикалящите го поля. Място за преклонение, помисли си тя, усещаше го.

И място с голяма сила.

Спря каруцата, вдиша дълбоко.

— Не може да проникне тук. Прекалено силно е, за да го преодолее.

— Има нещо — промърмори Иймън.

— Нещо светло — обади се Тийгън. — Силно и ярко. И много старо.

— Преди нашето време. — Благодарна за помощта му, Брана се остави мъжът й да я свали от каруцата. — Преди майка ни. От незапомнени времена.

— Църква. — Гелуън вдигна ръце да свали Тийгън от седлото. — Но няма никого наоколо.

— Тук са. — Изморена, Тийгън се облегна на раменете му. — Онези, които са били преди нас, които са осветили тази земя. Те няма да го пуснат да мине. Това е свято място.

— Тази нощ е наша. — Брана пристъпи напред, вдигна ръце. — Богове на светлината, богини светли, призоваваме ви през мрака. Със силата, която сте ни дали, заради целта, която ни води, ние търсим вашата благословия. Една нощ под вашия подслон, преди да стане каквото съдбата е решила, искаме почивка, нощ отмора. Ние сме тримата на Сърха. Тъмни вещери дошли при вас. Каквато е волята ви, тъй да бъде.

Светлината блесна като слънце, грейна в прозорците, а вратите се отвориха от вятъра, сякаш въздишка ги открехна. И отвътре бликна топлина.

— Добре дошли сме. — Усмихна се, вдигна дъщеря си и сякаш цялата умора от пътуването се изцеди от нея. — Добре дошли.

Брана сложи децата да спят на постеля, която бе стъкмила върху пода на църквата. И беше благодарна, че и двете хлапета бяха прекалено изтощени, за да хленчат или спорят, тъй като мигновеният прилив на енергия я бе напуснал.

— Чуваш ли ги? — прошепна Иймън.

— Дори и аз ги чувам. — Оуен оглеждаше църквата, каменните стени, дървените седалки. — Пеят.

— Да. — Гелуън гушна кученцето, за да го успокои. — Нежно, красиво. Както пеят ангелите или боговете. Това е свято място.

— Не е просто убежище за през нощта. — Опряла ръка отзад на кръста си, Брана се изправи. — Предлага ни благословията и светлината си. Призовани сме от онези, които са били преди нас, да дойдем тук тази нощ.

Тийгън докосна нежно и почтително олтара с пръсти.

— Построена е от един крал за направената добрина. Удържал е обещанието си. Построена е близо до убежището на поклонник. Абатството на Балинтъбър.

Вдигна ръце и се усмихна.

— Толкова мога да видя. — Обърна се към мъжа си. — Да, мястото е свято и ще потърсим благословията на онези, които ни повикаха тук.

— Също като краля — обади се Брана, — и ние сме дали обещание. Оуен, любими, ще ми донесеш ли книгата на майка ми?

— Да, ще я донеса само ако седнеш. Просто поседни, Брана. Много си бледа.

— Уморена съм, вярно, но те уверявам, че това трябва да се направи, и после всички ще сме по-добре. Тийгън…

— Знам какво ни трябва. Аз ще…

— Седни — настоя брат й. — Аз ще донеса каквото ни трябва, а вие двете си починете поне за малко. Гелуън, заклевам те във всички богове, ако не искат да останат мирни, просто ги вържи.

Достатъчно бе Гелуън само да докосне страната на жена си и да хване Брана за ръка, за да ги накара да останат на място.

— Какво трябва да се направи? — попита той Тийгън.

— Да се поднесе дар. Да помолим за помощ. Да се съберем заедно. Той не може да дойде тук. Кеван не може да влезе, нито да види какво се случва тук. Тук няма сила. И точно тук можем да съберем нашите сили.

— Какво ви е нужно?

— Ти си най-добрият от всички ни. — Тя го целуна по бузата. — Ако идеш да помогнеш на Иймън, аз ти обещавам, че двете с Брана ще стоим тук и ще си почиваме.

Когато той тръгна, тя бързо се извърна към Брана.

— Имаш болки.

— Не са родилни. Ще разбереш, че бебето често иска да ти покаже какво предстои да се случи. Тези ще преминат. Но почивката ми е нужна. Това, което ще направим, изисква сили.

Отделиха близо час да си починат, да се подготвят.

— Трябва да направим кръг — обясни тя на Оуен, — да поднесем дар. Не се бой за мен.

— А ще поискаш ли от мен да не дишам?

— Твоите любов и вяра, както и на Гелуън, са това, което ни е нужно.

— Тогава ги имате.

Направиха кръга и котлето увисна във въздуха над огъня, който бяха наклали. Водата се изля в котлето от ръцете на Тийгън. Брана добави билки, Иймън — натрошени камъни.

— Тези са от дома, който сами създадохме.

— А тези… — Тийгън отвори една торбичка и изсипа скъпоценното й съдържание. — Тези са от дома, който търсим. Дребни неща, изсушено цвете, камъче, кора от дърво.

— По-ценни от златото и от среброто. Поднасяме ги в дар. Ето къдрица от косата на първородния ми син.

— Перо от моя водач. — Иймън го добави към къкрещото вече котле.

— Този амулет, който майка ми направи.

— О, Тийгън — прошепна Брана.

— Тя би го искала. — Тийгън го добави към дара.

— На вас поднасяме онова, което ни е скъпо, и добавяме към него вещерска сълза. Запечатваме го с кръв, за да покажем, че сърцата ни са верни.

Всеки използва свещената кама, за да поднесе кръвта си, след което къкрещото котле закипя и се обви в пушек.

— Татко, майко, кръв от нашата кръв и плът от нашата плът, ний, сираците, доказахме безкрайната си вяра. Дарете ни на това свято място, в този свят час мощта и правотата на вашата сила. С вашия дар няма да се провалим и Кеван ний ще повалим. Вдъхнете ни сила, ние сме тримата вещери. Както казахме, тъй да бъде!

Вятърът се изви вътре между стените. Свещите пламтяха ярко. Но при последните думи, които тримата изговориха заедно, вятърът се превърна във вихър, а светлината блесна ослепително.

Гласовете, които шепнеха тихо, отекнаха силно.

Брана сплете ръце с брат си и сестра си, заедно с тях падна на колене.

Разтърси се цяла от светлината, гласовете, вятъра. И от силата.

После настана тишина.

Тя се изправи отново и заедно с Тийгън и Иймън се обърна.

— Целите греехте — в почуда отрони Оуен. — Сякаш самите вие бяхте свещи.

— Ние сме тримата. — Гласът на Тийгън се издигна и отекна в стаената тишина. — Но има много. Мнозина са били преди нас, много ще дойдат след нас.

— Тяхната светлина е наша; нашата е тяхна. — Иймън вдигна ръце заедно с тези на сестрите си. — Ние сме тримата и сме като един.

Изпълнена от светлина, без следа от умората, Брана се усмихна.

— Ние сме тримата. Светлината ни ще прогони мрака, ще го измъкне от сенките. И ще го победим.

— Кълнем се в кръвта си — заговориха те в един глас, — ще победим!

 

 

На сутринта, под меката светлина на утрото, те отново потеглиха. Вървяха по пътя през зелените хълмове, покрай реката, която искреше в синьо под лъчите на яркото слънце. Яздеха към величествените сиви каменни стени на Ашфорд, където вратите бяха отворени за тях, подвижният мост бе свален, а слънцето грееше топло над водата, над земята на родното им място.

И така децата на Сърха се завърнаха у дома.