Метаданни
Данни
- Серия
- Родът О'Дуайър (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Blood Magick, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Илвана Гарабедян, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 34гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Нора Робъртс
Заглавие: Магията на кръвта
Преводач: Илвана Гарабедян
Година на превод: 2015
Издание: първо
Издател: ИК „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД
Отговорен редактор: Ивелина Балтова
Коректор: Здравка Петрова
ISBN: 954-26-1468-3 / 978-954-26-1468-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6389
История
- —Добавяне
Осемнадесета глава
Когато и шестимата успяха да се съберат, Брана реши да приготви тържествена вечеря от агнешки котлети с гарнитура от печена тиква и грах, задушен в масло и поръсен с мента.
— Не очаквах толкова изискано ястие — подхвърли Конър, заел се със задачата да нареже на порции котлетите. — Не че се оплаквам.
— За първи път се събираме заедно и шестимата от близо седмица насам — изтъкна Брана. — Всички сме разговаряли от време на време и всички знаят какво е направено и докъде сме стигнали. Отварата отлежава и изглежда много добре. Проверих я този следобед. — Тя си отсипа от тиквеното пюре и подаде купата на съседа си по маса. — Двамата с Конър направихме и още една бутилка с отрова за Кеван, така че, както с отровата за демона, ще имаме резервна, в случай че нещо се обърка.
— Няма да мисля за никакво объркване. — Мийра подаде чинията с грах на Бойл. — Вече близо година това проклето копеле ни тормози — и преди това тримата, но през изминалата година ни напада и предизвиква почти непрекъснато. Третият път е на късмет, нали така? Вярвам в това и си го повтарям всеки път, когато изляза на обиколка с клиенти и го зърна.
— Днес ли? — попита Брана.
— И днес, и всеки друг ден напоследък, промъква се в гората, върви редом с нас известно време. Струва ми се, че се приближава повече до маршрута ни. Достатъчно близо, че днес на два пъти Ройбиър се спусна да го нападне. Вълка. Или каквото е там, по дяволите.
— Прави го, за да ни тревожи — изтъкна Бойл. — Най-добре е да не го показваме.
— Вярно е. — След като наряза котлетите, Конър взе два за себе си. — Става по-силен или смел, или и двете. И аз го видях да се промъква крадешком, когато бях на разходка със соколи. Но днес нашият Браян спомена, че е забелязал вълк да пресича пътеката.
— Както го бе видяла и госпожа Бейкър — добави Брана.
— Да. В случая с Браян, който смята и случаен порив на вятъра за предвестник на апокалипсиса, беше лесно да го убедя, че е зърнал някое бездомно куче. Но е притеснително, че се показва и пред други хора.
— Дали би ги наранил? — зачуди се Айона. — Не можем да допуснем да нарани невинни.
— Би го направил. — Фин говореше спокойно. — По-вероятно е да си пази силите за нас, но би искал и може да нарани и други хора. Някой със сила би могъл да го изкуши, би го използвал за храна.
— Или някоя жена. — Бойл изчака за миг, но когато никой не проговори, само кимна. — Всички знаем, че има такива физически нужди. Затова питам дали би взел някоя жена, и ако смятаме, че може да се случи, как да го предотвратим?
— Можем да разширим периметъра на защитата си още повече — предложи Брана. — Ако реши да задоволи похотта си, ще потърси млада и привлекателна жена. Уязвима. Можем да помислим по въпроса.
— Аз не бих подходил по този начин. — Фин сряза месото от костта с голяма прецизност. — Той може да сменя епохите, в които се намира, може да иде където и когато си пожелае. Защо да привлича още повече внимание към сегашното си местоположение и онова, което смята да направи тук? На негово място аз бих се върнал в миналото, стотина години или повече, когато мога да взема каквото си поискам и да направя каквото пожелая, без да вдигам паника тук.
— Значи не можем да направим нищо, не можем да помогнем на никого, ако е решил да нарани човек — каза Айона.
— Ще го унищожим — напомни й Брана. — И това е всичко, което можем да направим.
— Но остава още близо месец до годишнината от смъртта на Сърха.
— Той е имал на разположение осемстотин години да върши злините си. — Бойл сложи ръка върху тази на Айона. — Можем да се справим само с настоящето.
— Знам го. Знам, но все пак трябва да можем да направим нещо. Толкова много сила има събрана тук, но сме безпомощни да предпазим от беда останалите.
— Гледам през кристала всяка сутрин — сподели Брана. — И всяка нощ. Понякога и по-често. Виждала съм го да работи, както и някои от заклинанията, които прави. Използва кръв, винаги, но още не съм го видяла да доведе смъртен или вещица в пещерата си. Още не съм видяла или чула нещо, което може да ни е от полза.
— Само това можем да направим. — Конър огледа всички край масата. — Докато не сложим край. Има още месец и това ни се струва дълго време, но всъщност имаме да направим още много неща, преди да ни е свършило времето. Нужни са ни отвара и заклинание за котлето, в което ще унищожим камъка. Със светлина, както предсказа Брана.
— Имам подходящото заклинание подръка — увери го Брана. — И двамата с Айона сте ми нужни, за да го направим. Това е задача за тримата — обясни тя на останалите.
— Значи ще се съберем — съгласи се Конър. — Но още не знаем името, а без него не можем да сложим край, независимо от отровата и светлината.
— Да подмамим вълка — замисли се Брана. — Да остане наблизо достатъчно дълго, за да мога аз или пък Фин да поровим в съзнанието му и да го открием.
— Не можем да сме сигурни, че в тази форма името изобщо е в съзнанието му — изтъкна Фин. — Кеван спи, по някое време все трябва да заспи.
— Мислиш да влезеш в сънищата му? — Конър поклати глава. — Това е прекалено голям риск, Фин. За теб повече, отколкото за всеки друг.
— Ако Брана наблюдава през кристала и знаем кога е заспал, бих могъл да вляза в съня му, докато останалите стоите нащрек, готови да ме изтеглите обратно.
— Няма да участвам в подобно нещо. Не, няма — повтори тя, когато Фин се обърна към нея. — Не можем и не искам да рискуваме живота ти и всичко останало заради това последно парченце от мозайката, което бездруго ще намерим през следващите седмици. Ти едва успя да се измъкнеш последния път.
— Няма да е същото.
— Аз подкрепям Брана — намеси се Бойл. — Теб ще те измъчи повече от всеки друг от нас. Ако се стигне дотам, ако това е единственият начин да научим името, някой друг трябва да го направи. Който и да било друг.
— Защото ми нямате доверие.
— Не се прави на магаре — хладно отсече Бойл. — На тази маса няма човек, който да не е готов да ти повери живота си, както и този на близките си.
— Ти си ни скъп. — Намръщена, Мийра се наведе към Фин. — И това е причината. И вече е късно да не се правиш на магаре, защото го направи.
— Извинявам се пред всички, но истината е, че виждате само риск там, където имам предимство, понеже аз мога да вляза и изляза от сънищата му по-бързо от всеки друг тук.
— Не подлежи на обсъждане. — Конър демонстративно продължи да се храни. — И продължаването на спора само разваля удоволствието от чудесната вечеря. Както и да е, хрумна ми още нещо по темата, в случай че някой се интересува.
— Понякога измисля чудесни неща. — Мийра се ухили и го сбута с лакът. — Била съм свидетел на такива.
— Хрумна ми, че можем да опитаме с Кател. Можем да вземем Кател с нас на обиколка, докато сме с клиенти — аз, Мийра или Айона. Има шанс Кател да разбере какво се върти в главата на вълка, а после Брана да го научи от Кател.
— Не е толкова глупаво, колкото звучи — замисли се Брана.
— Благодаря за оценката. — Конър си взе още един котлет.
— Мога да пусна Кател да тръгне с вас, после ще видим. Мислех си за видението, което имах, и думите, които изричах и не бяха само мои, докато довършвахме отварата. Трима и трима, и още трима.
— Ами тримата, които сме тук, тримата в тяхното време — започна да брои Конър, — както и Фин, Бойл и Мийра. Изглежда ми съвсем ясно.
— Имах чувството, че има още нещо. Трудно ми е да обясня. А дори и да е толкова просто, трябва някак да съберем и тримата на Сърха в точното време и място заедно с нас. Ще бъде в нашето време, това е ясно. Не тяхното, а нашето, затова трябва да задържим Кеван в него.
— Звънец, книга, свещ. — Айона побутваше грахчетата из чинията си. — Основни инструменти. И нашите водачи трябва да са там.
— Кръв и смърт ще последват. — Мийра взе виното, доля чашата си, после и тази на Айона. — Знаем го от самото начало. Вещица, демон или смъртен, кръвта и смъртта са неизменен край.
— Вие сте безценни. — Брана погледна от Мийра към Бойл. — Сестра и брат за мен, заради избора, който правите от любов и лоялност, водени от чувство за справедливост и от светлината. Винаги сме знаели колко сте скъпи за нас, а сега е ясно, че и съдбата така повелява.
Една мисъл се прокрадна в главата й. Брана се опита да я задържи, когато Конър се наведе да целуне Мийра и я разсмя. Мисълта остана да се вие като тънка нишка, докато всички от кръга й довършваха вечерята си.
През следващите няколко дни тя се опитваше да разплете и заплете наново тази нишка. Ясно виждаше как може да бъде направено, но трябваше да се увери, че е нужно. А и в крайна сметка, каквото и да бе нейното решение, трябваше всички да го подкрепят.
Измъкна се от леглото си и импулсивно грабна цигулката със себе си. Остави Фин да спи и слезе долу в ателието, където държеше кристалното си кълбо на специална поставка. След като го сложи на масата, тя запали огъня, после и три свещи. След това седна и тихичко засвири, докато гледаше как Кеван спи в разкошно легло от злато в една тъмна зала в пещерата.
Неговият огън гореше слабо и грееше в червено и тя се запита какви ли образи вижда той в пламъците. Кръв и смърт, както бе предсказано? Или пък виждаше единствено своите желания?
Можеше да изпрати музиката си при него, да наруши съня му, както мислите за него често нарушаваха нейния. Но не искаше да оставя никаква следа, по която той би могъл да стигне до любимите й хора.
Затова продължи да свири за собствено удоволствие и утеха, докато бдеше пред кристала.
Усети го, преди да заговори, и погледна през рамо, докато Фин се приближаваше към нея.
— Не спиш достатъчно и не си почиваш добре.
— Ще спя и ще си почивам, когато това свърши. Виж колко добре спи той. Има ли такава поговорка? Злодеите спят сладко. Май имаше нещо подобно.
— Но сънува, знам го.
— Остави, Финбар. Петима срещу един сме, така че единият ще трябва да се подчини на волята на мнозинството. Разбирам желанието ти. Мислех си, ами че бих могла да му причиня тревожна нощ, като изпратя музиката си в съня му. Но защо? Всичко, което правим, което изпращаме към него, може да ни се върне обратно. А и знаем какво ще стане, когато март наближи края си.
— Какво ще правим? Има нещо тук. — Той потупа слепоочието й. — Нещо, което не споделяш с останалите. Май един не се подчинява на волята на петимата, а, Брана?
— Не, нищо подобно. Още не съм го обмислила докрай. Обещавам ти, че ще ти кажа, както и на останалите, каквото и да реша в крайна сметка. Първо искам сама да се уверя до какво ще доведе.
— Тогава се върни в леглото. Тази нощ той няма да ти каже името, нито ще причини зло някому. Сега спи, както трябва да направиш и ти.
— Добре. — Тя прибра внимателно цигулката в калъфа, хвана ръката на Фин. — Кател отново ще излезе на обиколка утре. Вече е бил с Конър, Мийра, Айона, Бойл и с теб. Всички сте виждали вълка. Аз го видях през очите на Кател. Но всичко, което Кател или аз, вижда в ума му, е ярост и някаква… потайност — добави тя, докато минаваха през кухнята и се качваха по стълбите. — Различно е от съзнателното мислене, цялата тази потайност и ярост. Но то знае името си, както всички създания.
— Утре ще се присъединя към Конър със соколите и с Кател. Може би когато аз съм с кучето ти и Конър е наблизо, ще имаме повече сила и ще успеем да открием онова, което търсим.
— Трябва да сме двамата с теб — внезапно осъзна тя. — Той ме бърка със Сърха понякога, а все още копнее за нея — както копнее и за теб. Ние двамата и Кател. И двамата можем да слеем съзнанието си с това на кучето. Трябваше по-рано да се сетя.
— Стига толкова мисли. Ще се занимаем с това утре. — Привлече я в леглото и я сгуши в прегръдките си. — Сега ще спиш.
Преди тя да усети и да блокира намеренията му, той я целуна по челото и я приспа дълбоко.
За известно време остана да лежи до нея, под бледите лунни лъчи, а после и той започна да се унася в сън.
И оттам премина в сънищата.
Копитата на Бару трополяха по коравата земя на пътя, снегът още не се бе разтопил. Не познаваше тази земя, помисли си Фин, но и не беше съвсем непозната. Ирландия. Усещаше мириса на Ирландия, но не беше родният му край. Не беше домът му.
Обгърна го тъмната нощ, с кратки проблясвания на звездна светлина и бледи лунни лъчи, които се промъкваха между постоянно менящите се облаци.
А край луната се бе оформил ореол, червен като кръв. Като смърт.
Усещаше мириса на пушек във вятъра и му се стори, че в далечината вижда проблясъка на огън. Лагерен огън.
Беше с наметало. Чуваше го как плющи на вятъра, докато галопираха — главоломен устрем — по замръзналата земя. Беше обзет от тревожно чувство за неотложност; макар да не знаеше къде отива, знаеше, че трябва да пристигне час по-скоро.
Кръв и смърт следват. Думите отекваха в съзнанието му, затова той подканяше коня да бърза още, издигна Бару нагоре и двамата полетяха под забулената в червено зарево луна.
Вятърът развяваше косата му, мяташе наметалото му и свистенето изпълваше ушите му. И над всичко това продължаваше да чува отекването на конски копита.
Погледна надолу и видя ездача — с развяна светла коса — да препуска бързо и много по-напред от онези, които го следваха.
После видя как мъглата се надига и завихря, как поглъща ездача и го откъсва от останалите.
Без да се поколебае, Фин се спусна рязко и насочи коня си право в средата на мръсното покривало от мъгла. Едва не го задуши, толкова гъста бе мъглата, изолираща вятъра и въздуха. Светлината на проблясващите звезди и носещата се сред облаците кървава луна угаснаха като духнати свещи.
Той чу вика, цвиленето — почувства страха на коня, паниката и болката. Вдигна високо ръка и стисна меча си, който бе призовал, обви го в пламъци.
Впусна се в атака, удряше, разсичаше мъглата, газеше в жестокия студ, пробиваше си път с огъня и волята си.
Видя ездача, за миг го зърна — светла коса, тъмно наметало, блед отблясък от медна брошка, която отрази светлината на размахания срещу вълка меч.
И после мъглата отново го скри.
Фин се втурна сляпо напред, сечеше мъглата и викаше с надеждата да отвлече вниманието на вълка от мъжа. Призова вятъра, истински вихър, за да разкъса и разпръсне плътното и мръсно покривало на мъглата. През изтънелите й пипала видя как конят залита, а вълкът се приготвя да скочи отново, и побърза да хвърли преграда пред вълка, докато сам се впускаше в атака.
Вълкът се обърна — с червен камък на шията и червени очи, от които бълваше огън. Звярът скочи към гърлото на Фин, полетя толкова бързо и внезапно, че Фин едва успя да завърти Бару. Лапи раздраха лявата му ръка от рамото до китката, ударът за малко не го събори от седлото, а болката бе като вълна от адски огън. Той замахна с меча и удари звяра с острието, и огънят проряза дълбока бразда в хълбока на вълка, и усети рязката болка да забожда ледено острие в белега на рамото му.
Веднага се извъртя, без да спира да удря и разсича мъглата, която отново се бе спуснала да го заслепи. Успя да се освободи, но установи, че маневрата го е отдалечила. Пак атакува, използва силата си, но вълкът вече беше във въздуха и макар раненият воин да замахна с меча си, вълкът се метна над блесналото острие и впи страховитите си зъби в гърлото на мъжа.
Фин изрева от ярост и пришпори Бару напред, през подвижните пластове на мъглата.
И конят, и ездачът му паднаха, а вълкът нададе тържествуващ вой и изчезна с мъглата.
Още преди конят му да спре, Фин скочи на земята и коленичи до мъжа със светлата коса и замъглените от болката сини очи.
— Остани при мен — заговори му Фин и притисна с ръка зейналата грозна рана. — Погледни ме. Погледни вътре в мен. Мога да ти помогна. Остани при мен.
Но знаеше, че думите му са напразни. Нямаше сила да изцели смъртта, а именно тя лежеше под ръцете му.
Усети последния удар на сърцето, последния дъх.
— Ти проля кръвта си за него.
Ярост, гняв и болка кипяха в душата му, когато вдигна очи и видя жената. Брана, помисли си отначало Фин, но още докато мисълта се оформяше в съзнанието му, осъзна, че греши.
— Сърха.
— Аз съм Сърха. Тъмната вещица от Мейо. Това е съпругът ми, мъртъв на земята. Дайхи, смелият и дързък воин.
Роклята й, сива като мъглата, се полюшваше над земята, докато тя се приближаваше, вперила поглед във Фин.
— Гледам го как умира — нощ след нощ, година след година, век след век. Това е моето наказание, задето предадох дарбата си, клетвата си. Но тази нощ ти проля кръвта си за него.
— Закъснях. Не го спрях. Ако го бях спасил, може би щях да спася всички ни, но закъснях.
— Не можем да променим каквото е било, но все пак твоята кръв, кръвта на моя любим и тази на Кеван напоиха земята тази нощ. Не за да променят каквото вече е било, а за да покажат какво може да бъде.
Тогава и тя коленичи и докосна с устни тези на Дайхи.
— Той умря заради мен, заради децата си. Загина смел и верен, какъвто винаги е бил. Аз съм тази, която се провали. Водена от яростта си, аз нараних теб, проклех теб, един невинен, както и много други, които са били преди теб.
— От мъка — каза Фин. — Водена от мъка и тъга.
— Мъка и тъга? — Тъмните й очи блеснаха ярко. — Те не могат да възстановят равновесието. Аз проклех теб и всички, които са били между Кеван и теб, и както е писано, онова, което причиних на света, ми се върна с тройна сила. Прехвърлих товара си на моите деца, както и на всички деца след тях.
— Спасила си ги. Дала си живота си за тях. Твоя живот и твоята сила.
Сега тя се усмихна и макар в усмивката й да се таеше мъка, той видя Брана в очите й.
— Държах се здраво за тази мъка, сякаш е любим или скъпо дете. Мисля, че тя ме е крепила през цялото време. Не можех да повярвам дори в онова, което ми бе позволено да видя. За теб или вътре в теб. Дори и като знаех, че не само кръвта на Кеван тече във вените ти, пак не исках да приема истината.
— Коя истина?
Тя погледна надолу към Дайхи.
— Ти си и негов потомък. Повече негов, вече го знам, отколкото на Кеван.
С ръка, обляна в кръвта на Дайхи и неговата собствена, Фин сграбчи рамото й. При контакта им силата засия наоколо.
— Какво казваш?
— Кеван се изцели — онова, което е вътре в него, му помогна да се надигне от пепелта, в която го бях превърнала. Изцелен, той потърси мъст. Не можеше да докосне децата ми — те бяха отвъд силите му. Но Дайхи имаше сестри, а една от тях бе толкова млада и красива. Той избра нея, насили я и против волята й пося семето си в утробата й. Тя пое последния си дъх, когато детето пое своя първи. Ти си потомък на това дете. От нейната кръв си. Ти си потомък на Дайхи. Ти си негов, затова, Финбар от рода Бърк, си мой. Бях несправедлива с теб.
Тя много внимателно разкопча брошката на Дайхи, която сама бе направила за него с образите на коня, кучето и сокола, за да му напомня за трите им деца.
— Това е твое, защото ти си негов. Прости ми.
— Тя има твоето лице и чувам гласа й във всяка твоя дума. — Той сведе поглед към брошката. — Но аз още нося и кръвта на Кеван.
Сърха тръсна глава и затвори пръстите на Фин около медната брошка.
— Светлината покрива мрака. Кълна ти се във всичко свято, ако можех да разваля проклятието, което хвърлих върху теб, бих го направила. Но не е по силите ми.
Тя стана, без да изпуска ръката му от своята, и двамата останаха редом над тялото на Дайхи.
— Кръв и смърт има тук, кръв и смърт следват. Не мога да го променя. А вярвам в теб, така както дадох силата си на децата си, на тримата, които са дошли от тях, и на двамата, които са до тях, вярвам в теб, Финбар от Дайхи, който носиш едновременно и светлината, и мрака. Времето на Кеван трябва да свърши, онова, което живее в него, трябва да умре.
— Знаеш ли името му?
— Това също не е по силите ми да узная. Сложете край, но не за да отмъстите, защото това само ще доведе до нови кръвопролития и смърт, както сама се убедих, за жалост. Сложете край заради светлината, заради любовта и всички, които ще дойдат след вас.
Тя го целуна по бузата, отстъпи крачка назад.
— Помни, любовта има сила, по-голяма от всички магии. Върни се при нея.
Той се събуди трудно, дезориентиран и с Брана, която отчаяно повтаряше името му.
Беше се привела над него в сумрака на утрото и притискаше с длани ранената му ръка. Тя плачеше, докато говореше, докато вливаше топлина в раната. Донякъде унесен все още, той я зяпна, озадачен.
Брана никога не плачеше.
— Върни се, върни се. Не мога да излекувам тази рана. Не мога да спра кръвта. Върни се.
— Тук съм.
Тя издиша, хлипайки, и вдигна поглед от раната към лицето му, а по бузите й се стичаха сълзи.
— Остани при мен. Не можех да те стигна. Не мога да спра кървенето. Не мога… О, слава на бога, слава на всички богове. Вече зараства. Само остани, остани. Погледни ме. Фин, погледни ме. Погледни вътре в мен.
— Не можах да го изцеля. Той умря в ръцете ми. Кръвта е негова. Неговата кръв е по ръцете ми и вътре в мен.
— Тихо, замълчи. Остави ме да работя. Раните са дълбоки и лоши. Изгубил си много кръв.
— Ти плачеш.
— Не плача. — Но сълзите й капеха върху раната и я изцеляваха по-бързо, отколкото ръцете й. — Тихо, просто замълчи и ме остави да довърша. Сега се затваря добре. Ще ти е нужен тоник, но раната заздравява.
— Не ми трябва нищо. — Чувстваше се по-уверен, по-силен и като цяло, по-бодър. — Вече съм добре. Ти си тази, която трепери. — Той се надигна и седна, погали с пръсти мокрите й бузи. — Може би на теб ти трябва тоник.
— Сега има ли болка? Изпробвай ръката си. Раздвижи я, свий я, за да сме сигурни, че всичко е наред.
Той направи както тя поиска.
— Всичко е наред и не, няма повече болка. — Но когато погледна надолу, видя напоените с кръв чаршафи. — От мен ли е?
Макар все още да трепереше леко, тя стана и само с мисъл смени чаршафите. Но отиде до банята, за да си измие ръцете, защото имаше нужда от време и малко пространство, за да се успокои.
Върна се и се наметна с халат.
— Ето. — Фин й подаде едната от двете чаши уиски. — Мисля, че ти имаш по-голяма нужда от него, отколкото аз.
Тя само поклати глава и приседна внимателно на ръба на леглото.
— Какво стана?
— Първо ти разкажи какво видя.
Брана за миг затвори очи.
— Добре. Ти започна да се мяташ насън. Жестоко. Опитах се да те събудя, но не можах. Пробвах да вляза в съня, да те изтегля, но не можах. Беше като стена, която не можех да изкатеря, независимо колко се опитвам. После на ръката ти се появиха прорезните рани, кръвта бликна оттам.
Спря за миг, притисна лице с длани, отново се постара да се овладее.
— Знаех, че си някъде, докъдето не мога да стигна. Опитах се да те изтегля обратно. Исках да изцеля раните, но нищо не можеше да спре кръвта. Мислех, че ще умреш в съня си, впримчен в сън, в който той те е подмамил, изолирал те е от мен. Че ще умреш, защото не мога да стигна до теб. Беше те отнел от мен, след като едва сега те намерих отново. Щеше да умреш, защото не съм достатъчно силна, за да те изцеля.
— Но ти направи точно това и аз не умрях, нали? — Той се премести зад нея, целуна я по рамото. — Плачеше за мен.
— Сълзи на страх и безсилие.
Но когато той отново целуна рамото й, тя се извъртя, обви ръце около него, залюля го в прегръдките си.
— Къде беше? Къде те отведе той?
— Не ме отведе той, в това съм убеден. Върнах се в миналото до нощта, в която Кеван е убил Дайхи. Видях Сърха. Говорих с нея.
Брана се дръпна рязко.
— Говорил си с нея?
— Както сега с теб. Много приличаш на нея. — Отметна косата й назад. — Толкова много си приличате и макар очите й да са тъмни, имаш същия поглед като нея. Заради силата в него. И магията.
— Какво ти каза?
— Ще ти кажа, но мисля, че е най-добре да го кажа пред всички. А и истината е, че ми е нужно малко време, за да си изясня сам някои неща.
— Тогава ще ги повикам.
Тя се облече и повече не попита нищо. Всъщност на нея също й трябваше време да се успокои, да надене отново защитната си броня. От деня, в който бе видяла белега му, не бе изпитвала такъв страх и мъка, както тази сутрин. Питаше се дали силните й чувства не са блокирали целебните й сили, способността й да го измъкне от съня. И не знаеше какъв е отговорът.
Когато слезе долу, забеляза, че той вече е сложил чайника и е приготвил кафе.
— Сигурно ще искаш да приготвиш закуска за всички — подхвана той. — Но можем и сами да се оправим.
— Така ще съм заета с нещо. Ако искаш да се включиш, обели и нарежи малко картофи. Това поне го можеш.
Двамата се заеха със задачите си мълчаливо, а скоро и останалите започнаха да пристигат.
— Изглежда, ще хапнем солидна закуска — отбеляза Конър. — Но часът е адски ранен. Май си имал приключение? — обърна се той към Фин.
— Може да се каже.
— Но си добре. — Айона го докосна по ръката, сякаш искаше сама да се убеди.
— Добре съм, а също съм и хитър, затова предавам задълженията си в кухнята на Бойл, който е много по-сръчен от мен.
— Всеки е по-сръчен от теб. — Бойл запретна ръкави и се зае да помага на Брана.
В напрегната тишина всички помогнаха за подреждането на масата, сервирането на чая, кафето, хляба.
И когато седнаха, очите им се впериха във Фин.
— Историята е странна, макар отчасти да я знаем от книгите. Озовах се на гърба на Бару, препускащ в яростен галоп по черен път, който още беше заледен от зимата.
Той продължи да разказва подробно, като се стараеше да не пропусне нищо.
— Чакай малко. — Бойл вдигна ръка. — Откъде си толкова сигурен, че не Кеван те е подмамил в съня? Вълкът те е нападнал, хвърлил се е към гърлото ти, а нашата Брана не е можела да стигне до теб, за да ти помогне или да те върне обратно. Звучи ми като дело на Кеван.
— Появата ми го изненада, мога да се закълна в това. Вълкът ме нападна само защото бях там и можеше да попреча на убийството. Ако Кеван е искал да ме убие, защо да не ме изчака в засада и тогава да ми се нахвърли? Не, целта му беше Дайхи, а моята намеса бе неочаквана за него. Не можах да го спася, а като премислям всичко, ми става ясно, че изобщо не е имало шанс да го спася.
— Той е бил жертвата — тихо каза Айона. — Неговата смърт, както и на Сърха са дали живот на тримата.
— Очите му бяха като твоите — блеснали и сини. Виждах, когато можех да зърна през мъглата, колко смел и силен воин е. Но независимо от силата му, независимо от помощта ми, нищо не можеше да промени стореното. Кеван имаше огромна сила, много повече, отколкото сега. Сърха е отнела от силата му, макар после да се е изцелил. Мисля, че част от жаждата, която го движи сега, е стремежът му да си я върне цялата. А за да я получи, трябва да я вземе от тримата.
— Това никога няма да стане — отсече Брана. — Разкажи им и останалото. Знам само част от него.
— Дайхи падна. Мислех, че мога да излекувам раната му, но беше прекалено късно. Той пое последния си дъх, докато държах ръцете си върху него. А после се появи тя. Сърха.
— Сърха? — Мийра остави чашата с кафе, която тъкмо бе взела. — Била е там с теб?
— Говорихме. Стори ми, че мина доста време там, на окървавения път, но сега мисля, че не е било дълго.
Той описа всичко, дума по дума, мъката й, разкаянието, силата й. А после и думите, които бяха променили всичко в него.
— Дайхи? Ти си негов потомък, кръвта ти е смесена с неговата и тази на Кеван? — Разтърсена, Брана бавно се изправи на крака. — Как не съм разбрала? Как може никой от нас да не го е разбрал? Ти носиш него в себе си и затова винаги побеждаваш Кеван и отбиваш атаките му всеки път. Но аз не го видях. Или не исках. Защото виждах само клеймото.
— Как би могла да видиш нещо, което сам не виждам в себе си? Видях белега и му отдадох значението, което и ти. Мисля дори, че за мен беше по-тежко. Тя е знаела, както сама каза, но не е имала доверие, не е вярвала. Затова мисля, че тя ме отведе там, за да види какво ще направя. Това е било последното изпитание, за да докажа кое гори по-силно в мен.
Той бръкна в джоба си.
— И накрая ми даде това. — Отвори длан и показа брошката. — Даде ми онова, което е направила за него.
— Амулетът на Дайхи. Мнозина са го търсили. — Брана отново седна, загледа се внимателно в медната брошка. — Мислехме, че е изчезнал.
— Тримата водачи ведно. — Конър протегна ръка и Фин му подаде амулета. — Защото ти си единственият между нас, който може да говори и с тримата. Винаги е бил твой. Чакал те е, трябвало е тя да ти го даде.
— Тя ми каза, че всяка нощ вижда как Дайхи умира. Нейното наказание за проклятието. Мисля, че наистина е жестоко от страна на боговете да накажат така една тъгуваща жена. Кръв и смърт, каза тя, както и ти, Брана. Кръв и смърт следват, затова ни дава — на всички нас тук и на децата си — своята вяра. Ние трябва да го унищожим, но не за отмъщение, а трябва да призная, че отмъщението беше голяма част от мотивацията ми до тази нощ. Трябва да сложим край заради светлината, любовта и всички, които ще дойдат след нас. Каза също, че любовта има сила, по-голяма от всички магии, а после ме прати обратно. Каза: „Върни се при нея“ и аз се събудих, за да те видя как плачеш за мен.
Без да каже нищо, Брана протегна ръка към Конър, после се зае да разглежда амулета.
— Направила е това от любов, както и онези, които тримата носят. Има силна магия в него. И както правим и ние, след като веднъж си го получил, не бива да го сваляш никога.
— Можем да му направим верижка — предложи Айона — като нашите.
— Да, добре. Отлична идея. Това изяснява защо винаги ми е необходимо толкова много от кръвта ти, за да направя някоя отрова. В нея няма достатъчно от Кеван.
Фин се разсмя задавено и реши да хапне яйцата, които бяха изстинали в чинията му.
— Практична, както винаги.
— Ти си един от нас — осъзна Айона. — Искам да кажа, че си ни братовчед. Много, много далечен, но все пак роднина.
— Добре дошъл в семейството. — Конър вдигна чашата си с чай за наздравица. — И нека бъдещите летописи отбележат, че братовчедите О’Дуайър и техните приятели и любими са пратили Кеван обратно в ада.
Както и Фин, и Бойл стисна ръката на Айона.
— Предлагам всички да вдигнем тост довечера в бара, а новият ни братовчед ще почерпи първи.
— Съгласен съм, но втората бира е от теб. — Фин вдигна чашата си и изпи кафето, което бе изстинало като яйцата.
А дълбоко в себе си продължаваше да усеща топлина.