Нора Робъртс
Магията на кръвта (17)

Седемнадесета глава

Тя удвои усилията си. Не можеше да прибързва — не, работата със смъртоносна отрова не можеше да бъде пришпорвана. Но Брана посвещаваше всяка свободна минута на създаването на отровата.

Когато някой от кръга й беше в ателието, също получаваше задача — магическа или обикновена. Тя самата рядко излизаше, освен да се поразходи в зимната си градина, за да разсее малко мислите си от формули, заклинания, отрови.

Но дори и по време на тези кратки разходки Брана не спираше да се чуди дали пет капки от тинктурата от татул са прекалено много, а четири — прекалено малко. Дали стритите на прах семена трябва да се използват веднага, или да се оставят да престоят?

— Важно е — мърмореше под нос тя, докато подреждаше прецизно стъклениците за днешния си опит. — Една погрешна капка и трябва да почваме отначало.

— Вчера каза, че четири капки не са били достатъчни, значи сега опитай с пет — предложи Конър.

— Ами ако са нужни шест? — Ядосана, тя се вторачи в стъклениците, сякаш можеше да ги принуди да й кажат тайната си. — Или е вярна другата рецепта, която намерих, онази, в която се използват пет зелени мухоморки, набрани под дъбова сянка?

— Колкото повече отрови, толкова по-добре, мен ако питаш.

— Не може да са повече или по-малко. Това не е рецепта за супа. — Макар да си даваше сметка за сопнатия си тон, просто не можеше да се сдържи. — Трябва да бъде абсолютно точно, Конър, а имам чувството, че това може да е единственият ни шанс. Ако се провалим, в най-добрия случай ще трябва да чакаме още една година, преди да опитаме отново. В най-лошия — демонът ще намери начин да се покрие, когато разбере, че сме намерили начин да го атакуваме.

— Прекалено се тревожиш, Брана. Не е в стила ти да се притесняваш и колебаеш.

Беше прав, разбира се. А и притесненията, призна си тя, притиснала с пръсти очите си, можеха само да затворят вратите, вместо да намерят изход.

— Усещам особено настойчиво времето, повече от всеки друг път. Имам чувството, че това е точният момент, Конър, иначе пропускаме възможността си. А мисълта, че може да продължим само да сритваме здраво задника на Кеван, както го правехме досега, през целия си живот, да го задържаме, докато предадем дълга си на следващите трима? Тази мисъл е непоносима. Ти ще имаш деца от Мийра. Би ли искал да прехвърлиш този товар на едно или повече от тях?

— Не, не бих искал. Естествено, че не. Няма да се провалим.

Сложи ръце върху раменете й, разтри ги.

— Отпусни се малко и се разсей с нещо. Ако продължаваш да се измъчваш от толкова съмнения, ще блокираш собствените си инстинкти, а те са голяма сила.

— Това ще е третият път, в който се опитвам да създам отварата. Съмненията ми са основателни.

— Тогава остави всичко настрани. Тази рецепта, онази рецепта, забрави ги. Какво мислиш ти — какво е твоето усещане? Може и да не е като да правиш супа, но ти смесваш различни отвари, откакто стана на четири.

Той бавно, но решително затвори книгите, с ясното съзнание, че досега тя ги е научила наизуст и бездруго.

— Какво ще кажеш — не просто с разума си този път, а и с инстинктите си?

— Казвам… — Тя зарови нервно пръсти в косата си. — Къде, по дяволите, е Фин? Нужна ми е неговата кръв, искам да е прясна.

— Каза, че ще дойде преди обяд, значи ще дойде. Защо двамата с теб не поработим над правилната подредба и точните думи? Така, когато дойде, ще източиш кръвта му и ще започнеш.

— Добре, добре.

Време беше да спре да се притеснява и колебае и да се залови за работа, нареди си тя наум.

— Светената вода е най-напред. Започва така: „Първо слагаме светената вода, за да слее всичко тя в едно. Плод от беладона, стрит и напоен, да разбуди соковете вътре и дълбоко. Косъм от бременен як, смесен с мъзга от манчинелово дърво, която да разтвори прилепско крило. Цвят татул, листа от вълче биле добавяме и чакаме да кипне. После…“.

— Какво мислиш ти, Брана? — подкани я Конър.

— Ами, мисля, че последния път избързах. Мисля, че на този етап трябва да се поработи да ври известно време.

— Значи… Разбъркваме да кипне, да заври и да бълбука…

— Докато не се издигне дим — да, избързах. Трябва да поври и да се изпарява известно време. Добре. — Кимна решително и записа в бележника си. — Гъбите, ще използваме и гъби, защото така ми харесва, какво пък.

— Точно така. — Конър я сръчка с лакът за насърчение.

— Зелени мухоморки, меки и бледи, да отведат в безкрайна нощ. Не, не става за демон. — Тя задраска и опита пак. — Зелени мухоморки, три плюс две, да влеят своята отрова в таз отвара.

— По-добре — съгласи се Конър.

— И листенца бучиниш. Поръсваме цветчета и смъртоносната магия е сглобена.

— „Фаталната магия“ е по-добре, според мен.

— Добре, фатална. — Тя поправи записките си. — Кръв, да я скрепи, капка по капка, и сърцето на демона да озапти. Мойта сила, силата на тримата, среща тук съдбата си. Както повеляваме, да бъде тъй.

Тя остави молива на плота.

— Не съм сигурна.

— Харесва ми — звучи ми добре. Достатъчно силно е, Брана, но не претенциозно. Целта е да го унищожим, няма нужда да е изискано.

— Имаш право. По дяволите, трябва да се сгъсти, да стане черно. Трябва да добавя и това. Черней, сгъсти се под дланите ми…

— Превърни отварата в отрова за прокълнатите — довърши Конър.

— Не е зле — отбеляза тя. — Искам да запиша всичко отначало.

— Ако не можеш да започнеш без Фин, тогава защо не… — Той прекъсна насред думата и се обърна към вратата, където се появи Фин. — Хм, ето го и него. Кани се да ти източи кръвта, братле.

Фин се закова на място.

— Дадох ти повече от достатъчно вчера, както и онзи ден.

— Искам прясна.

— Искала прясна — измърмори Фин и свали якето си. — А какво направи с останалата от вчера и онзи ден?

— Пазя я, защото никога не се знае кога може да ни потрябва. Но днес искам да започна всичко отначало. Промених някои части от заклинанието.

— Пак ли?

— Да, пак — каза тя, също толкова раздразнена. — Имаше нужда от преработване. Конър е съгласен…

— Няма да се бъркам. — Конър вдигна ръце. — Разберете се двамата. Всъщност, след като вече си тук, Фин, аз си тръгвам. Мисля, че Бойл трябва да мине по-късно, така че ще замете останките, ако двамата се сбиете.

Той грабна палтото си, шапката и шала и излезе през вратата, сподирен от Кател, сякаш и кучето бе решило, че е по-добре да стои далеч.

— Защо си толкова сърдит? — попита Брана.

— Аз ли? Ами ти? Между веждите ти е издълбана онази бръчка, която казва „ядосана съм на целия свят“.

Още по-ядосана, Брана потърка с пръсти мястото, за да заличи всяка подобна бръчка.

— Не съм ядосана… добре де, бясна съм, но не на целия свят или на теб. Не съм свикнала да се провалям с гръм и трясък, както с тази проклета отвара.

— Това, че не се е получила точно, не значи, че си се провалила.

— Когато се получи точно, е успех, значи обратното е провал.

— Неслучайно наричат занаята „практикуване на магия“, Брана, и ти отлично го знаеш.

Тя понечи да се сопне, но само въздъхна.

— Знам. Така е. Просто очаквах да стигна по-далеч с първите няколко опита, отколкото се получи. Ако продължа да бъркам толкова сериозно, ще се наложи отново да поръчаме да ни донесат нужните съставки.

— Значи ще започнем отначало. — Той отиде до нея и я целуна. — Добър ден, Брана.

Тя се засмя леко.

— Добър ден и на теб, Финбар. — Усмихната, грабна ножа. — А сега…

Очакваше той да навие ръкава си, но вместо това Фин свали пуловера.

— Вземи от белега — каза й той. — Както направи с отровата за Кеван. От белега, Брана, както трябваше да направиш още първия път, когато започна с тази отрова.

— Да, трябваше. Боли те, изгаря те отвътре, когато вземам кръв от белега.

— Защото целта е враг на този белег. Вземи оттам, Брана. После искам курабийка, по дяволите.

— Можеш да изядеш половин дузина.

Тя пристъпи към него с ритуалната кама и чашата.

— Не спирай болката. — Очите му я приковаха. — Болката може да е част от това. Остави я да дойде и да отмине.

— Добре.

Тя действаше бързо — така бе най-добре. Направи резка върху кожата му напряко на пентаграма с върха на острието. Събра кръвта в чашата, почувства болката му, макар той да не издаде нито звук и да не помръдна.

— Достатъчно е — прошепна тя и пусна камата, за да вземе кърпата, която бе приготвила, и да я притисне към раната.

После остави чашата до стъклениците и се обърна отново към него, за да изцели нежно раната му.

Преди той да разбере какво е намислила — може би и самата тя не бе го осъзнала напълно — Брана целуна белега му.

— Недей. — Смаян, ужасен до мозъка на костите си, той се дръпна рязко. — Не знам какво може да ти причини, как може да те нарани.

— Няма да ми направи нищо, защото ти не си направил нищо, за да го заслужиш. Години наред се опитвах да виня теб, а трябваше да виня Сърха — или по-скоро скръбта й. Тя те нарани, наруши най-святата ни клетва и ти причини болка, както и на мнозина преди теб. Невинни хора. Бих го махнала от теб, ако можех.

— Не можеш. Мислиш ли, че не съм опитвал? — Той отново облече пуловера си. — Вещици, свещеници, лечителки, мъдреци, черна и бяла магия. Нищо не може да го докосне. Бил съм във всяко кътче от света, за което съм чул дори слух, че там проклятието може да бъде развалено.

Скитането му по света, осъзна тя. Това бе в основата му.

— Никога не си ми казвал…

— Какво да кажа? — възрази той. — Този видим символ на онова, което тече във вените ми, не може да бъде премахнат с каквито и да било средства. Никакво заклинание, никакъв ритуал не може да развали проклятието, което тя е изрекла с последния си дъх. Не може да бъде заличено с огън, нито изрязано от тялото ми. Обмислях да си отрежа ръката, но се страхувам, че може просто да се появи на друга част от тялото ми.

— Ти… Мили боже, Фин.

Не беше имал намерение да разкрива толкова много, но не можеше да върне думите назад.

— Е, тогава бях доста пиян, за щастие, понеже, ако си прокълнат, си оставаш такъв, с една или с две ръце, независимо колко безумно геройска ми се струваше постъпката на двайсет и две, при това замаян от почти цяла бутилка „Джеймисън“.

— Няма да обезобразяваш тялото си — каза тя, разтърсена до дъното на душата си. — Дори не си го помисляй.

— Няма смисъл, както ми повтаряха неведнъж след всеки провален опит. Проклятието на умираща вещица, която при това е жертвала себе си, за да живеят децата й, за да ги защити от тъмната магия, е много могъщо.

— Когато всичко свърши, ще ти помогна да намериш начин — ние всички…

— Аз ще го намеря, ако има начин, никога няма да престана да го търся, защото заради него не можеш да ми обещаеш бъдеще. Не мога да искам от теб утрешния ден, нито да ти го предложа. Никога не бихме могли да имаме деца. — Той кимна. — Виждам, че ти също го знаеш. Никой от двама ни не би създал дете в този свят с мисълта, че може да носи подобно бреме.

— Не. — Отчаянието и жестоката истина свиха сърцето й. — И когато свършим тук… ти отново ще заминеш.

— Когато свършим, можем ли да бъдем заедно, както сме сега, и да знаем, че никога няма да имаме живота, за който сме мечтали? Да знаем, че това — докосна той рамото си — стои между нас дори и след смъртта на Кеван? Докато го нося, той не е унищожен докрай и проклятието на Сърха ще продължи да живее с мен. Затова никога няма да престана да търся начин.

— И така проклятието й се връща трикратно. Ти, аз и бъдещето, което бихме могли да имаме.

— Имаме днешния ден. Това е много повече от всичко, което съм вярвал, че ще имам отново с теб.

— Мислех, че ще е достатъчно. — Тя се хвърли в прегръдките му и го притисна здраво.

— По-добре да не го пилеем напразно.

— Няма да го пропилеем. — Тя вдигна лице и му поднесе устните си. — Ако можех да го постигна с желание, щях да поискам да сме обикновени хора.

Той се усмихна леко.

— Ти не можеш да си обикновена.

— Просто жена, която прави сапуни и свещи и има магазинче в селото. А ти ще си мъж, който има конюшни и школа за соколи. Ако желанията можеха да се сбъдват. Но…

Двамата заедно погледнаха към работния плот с магическите книги и стъклениците.

— Ако бяхме обикновени, нямаше да можем да направим каквото трябва да се направи. Най-добре да опитаме да направим заклинанието, иначе пак ще ми точиш кръв, защото другата вече не е достатъчно прясна.

Дълг и съдба, помисли си тя. И от двете не можеш да избягаш.

Взе котлето и запали огън под него.

Дългият и мъчителен процес изискваше прецизност и сила — стъпка след стъпка. Брана си нареди да остави настрани всички предишни провалени опити и да смята това за ново начало. Отровната смес бълбукаше и димеше под ръцете на двамата, докато те бавно и внимателно разбъркваха отварата.

Тя си пое дълбоко въздух, когато стигнаха до последния етап.

— Черней и се сгъсти под дланите ми — каза тя.

Фин я последва.

— Да превърнем отварата в отрова за прокълнати.

— Мойта сила — изрекоха двамата заедно, а заедно с думите отварата закипя бурно. — Силата на тримата среща тук съдбата си. Както казахме, да бъде тъй.

Тя почувства промяната, изявата на силата и волята от нея и от Фин. Пресегнаха се един към друг, свързаха тези сила и воля, позволиха им да се слеят в едно и така да пораснат още повече.

Брана блокира всичко друго и се фокусира само върху това сливане, върху тази цел, и сърцето й заби трескаво в гърдите, докато топлината и уханията на ателието й постепенно избледняха в съзнанието й.

Остана само светлина, ярка и ослепителна, надигаше се вътре в нея, струеше навън. Разцъфтяваше заедно с онова, което се надигаше и струеше от Фин.

Съединяване, физическо, интимно, психическо, могъщо като буря, разтърси цялото й тяло като оргазъм.

Главата й се отметна назад. Вдигна ръце, обърна длани нагоре и разпери пръсти.

— Ето оръжие срещу мрака. Изковано в огъня на вярата и светлината. Върху земята, където жертва даде Тъмната вещица, трима по три по три ще се изправят срещу злото, родено в мрака. Кръв и смърт го чакат. Водим кон, сокол и куче и казваме името. Звъни звънец, книга се отваря, палим свещ, казваме името. В пламък бял, само светлина, ослепителна и ярка, обвиваме камъка и затваряме вратата. Кръв и смърт го чакат. Демон, смъртен или вещер, кръв и смърт го чакат.

Очите й, които бяха станали черни, сега се замъглиха до бяло. Фин успя да я хване, преди да се строполи като марионетка с отрязани конци.

Още докато я вдигаше на ръце, тя докосна рамото му.

— Добре съм. Просто съм леко замаяна.

— Седни тук и не мърдай. — Остави я на малкия диван пред огъня, после отиде при запасите й и внимателно ги огледа, докато намери каквото търсеше.

Не си направи труда да слага чайника, а направи чай с едно щракване на пръсти, след което сложи шест капки от тоника в него и го поднесе в ръцете й.

— Пий и недей да спориш — нареди той. — Сама си направила тоника.

— Бях тук, усещах светлината и силата да се надигат, докато отварата кипеше в котлето и се сгъстяваше, бълбукаше. А после сякаш наблюдавах себе си и теб, чувах думите, които изговарях, без да съм ги изрекла. И преди съм имала видения за предстоящото, всички ги имаме, но нищо толкова силно или всепоглъщащо като това. Сега съм добре, честно.

„Или почти“, каза си тя наум, докато отпиваше от специалния чай.

— Само когато ме напусна, се почувствах като изпразнена от всичко, само за миг.

— Очите ти станаха черни като тъмната страна на луната, а гласът ти отекваше сякаш от върха на планината.

— Не бях себе си.

— Не, не беше. Какво те обзе, Брана?

— Не знам. Но силата и светлината бяха могъщи. Фин, беше неописуемо красиво. Всичко, което сме, но несравнимо увеличено, сякаш хиляди слънца грееха едновременно наоколо и вътре в мен. Само така мога да ти го опиша.

Тя пийна още чай и усети как полека си връща равновесието.

— Искам да го запиша. Всичко, което казах. Не бива да го забравям.

— Аз няма да забравя нито думичка от казаното.

Тя се усмихна.

— По-добре да го запишем за всеки случай. Оръжие е изковано — значи, трябва да се е получило.

— Отровата е черна и гъста като катран.

— Трябва да я запечатаме, да я държим на тъмно и да направим заклинание на бутилката, в която ще се съхранява.

— Аз ще се погрижа.

— Не, не, създадохме я заедно и мисля, че това е важно. Затова трябва да направим и останалото заедно. Съвсем добре съм, Фин, наистина.

Тя остави чая си настрани и стана на крака, за да докаже думите си.

— Трябва да действаме бързо. Не искам отровата да прекипи и да се наложи да започваме всичко отначало.

Той все пак я държеше под око, докато не се увери напълно, че е добре.

След като запечатаха заклинанието, тя взе две непрозрачни и черни тумбести бутилки от шкафа под работния си плот.

— Две?

— Направихме достатъчно за две, тъй като сметнах, че е по-разумно да имаме резерва. Ако нещо се случи с първата бутилка — преди или по време на битката — ще имаме друга.

— Разумна, както винаги, и практична. — Когато тя понечи да извади фуния, той поклати глава. — Не мисля, че това е нещо, което се прави така. Разбирам практичната ти мисъл, както винаги, но смятам, че този път трябва да продължим със силата.

— Може би си прав. Една за теб тогава и една за мен. Трябва да се направи бързо, после да се затвори здраво и отново да се запечата със заклинание. — Тя докосна едната бутилка. — Твоята. — После другата. — Моята. — И заедно отдиха до котлето. — От котлето — в бутилката, без остатък във въздуха, без капчица на пода.

Стисна ръката му със своята, а другата протегна напред, както и той. Две тънки струйки от мазна чернилка се издигнаха от котлето, извиха се като дъга към бутилките, плъзнаха се леко вътре. Когато струйките прекъснаха, двамата прехвърлиха запушалките и ги притиснаха здраво.

— Далеч от светлината, здраво запечатана, отвори се само за правилния момент!

Облекчена, Брана запрати бял огън в котлето, за да изпепели всяка останала следа от отровата.

— По-добре да сме сигурни — каза тя, после взе бутилките, за да ги прибере дълбоко в шкафа, където съхраняваше стъклениците със съставките и отровата, която вече бяха приготвили за Кеван. — Макар че ще унищожа и самото котле. Не бива да бъде използвано никога повече. Жалко, понеже ми служеше добре. — После направи заклинание и на вратата на шкафа. — Може да бъде отворена само от някой от кръга ни.

Отиде до друг шкаф, извади бледозелена бутилка в поставка от филигранно сребро, после избра две чаши.

— А това какво е?

— Вино, което сама приготвих и прибрах за специален случай, без да знам какъв ще е той. Струва ми се, че точно това е случаят. Направихме каквото трябваше, а за да съм искрена, Фин, трябва да призная, че не бях сигурна дали ще можем. Всеки път, когато си мислех, че съм сигурна, се проваляхме. Но днес?

Тя сипа от бледозлатистото вино в двете чаши и му подаде едната.

— Днес не се провалихме. Затова…

Разбрал чувствата й, той чукна чаша в нейната.

— Да пием за днешния ден. — Той отпи глътка, наклони глава настрани. — Виж ти, ето че имаш и друг талант. Виното е разкошно. Едновременно леко и дръзко. Има вкус на звезди.

— Би могло да се каже, че съм добавила няколко. Хубаво е — съгласи се тя. — Заслужаваме нещо хубаво днес. Доколкото си спомням, заслужаваш курабийка.

— Предложи ми половин дузина — напомни й той, — но сега смятам, че и двамата заслужаваме нещо повече от курабийки. — Прегърна я през кръста. — Дръж здраво виното си — предупреди я той и полетяха.

Тя усети как главата й се замайва от изненадата и скоростта. Изпита жажда, когато устата му се впи в нейната, докато се носеха в пространството. Разсмя се безсилно, когато се озова просната под него върху огромно легло с балдахин от прозрачни бели завеси.

— Значи това заслужаваме?

— И още как.

— Останах без вино.

— Нищо подобно. — Той махна с ръка и тя забеляза маса, върху която стояха чашите им. И тогава осъзна, че и леглото, и масата се носеха над синьото море.

— Сега кой е практичен? Но къде сме? О, колко е топло. Прекрасно е.

— В Южните морета, далеч от всичко, и сме скрити от погледи, така че дори и рибите не ни виждат.

— В Южните морета, на плаващо легло. В теб се крие някаква лудост.

— Когато става дума за теб. Час или два с теб, Брана, в нашия малък личен рай. Където е топло и безопасно, и си гола. — И наистина се оказа гола само с едно щракване на пръсти. Преди да може да се засмее отново, той плъзна длани нагоре и покри гърдите й. — Боговете само знаят колко обичам да си гола и под мен. Направихме каквото трябваше — напомни й той. — Сега е ред на онова, което искаме.

Устните му се спуснаха върху нейните, горещи и покоряващи, за да пробудят в нея пареща като пламък нужда. Тя отвърна, но не с покорство, а със също толкова горещ и буен огън.

Магията, слята в едно, още пулсираше в телата им, ярка и могъща, и сега всеки се откри за нея и един за друг.

Горещото препускане на устните му по тялото й разбуди буря от страст. Нетърпеливо бродещите й ръце превърнаха тази буря във вихър. Двамата се претърколиха в леглото, което се полюшваше над ширналото се, разлюляно море, докато вътре в тях се надигаха вълна след вълна на страстно желание, разбиваха се и отново се надигаха в безбрежен ритъм.

Ако това бе неговата лудост, тя я приемаше с желание и искаше да го залее със своята нужда. Любов отвъд разума превзе съзнанието й. Тук, в това кътче на усамотение, което той бе сътворил за тях, тя можеше да й се отдаде. Тук, където съществуваше само най-истинската магия, тя можеше да му я върне в замяна.

Тялото й се разтърси, сърцето й потръпна. Толкова много чувства и желания. Когато от устните й се откъсна вик на удоволствие, отекна над синьото безбрежие чак до вечността.

Да я има само за себе си, изцяло, където никой не можеше да ги докосне. Да й даде фантазията, която тя толкова рядко си позволяваше сама, и да усети как тя се пресяга да я вземе, да приеме всичко, което той изпитваше към нея и винаги щеше да изпитва. Дори и само това го изпълваше с много повече щастие, отколкото всякаква могъща сила, магия или тайни на Вселената.

Не бяха нужни думи. Всичко, което тя чувстваше, грееше в очите й и всички негови чувства бяха отразени в очите й.

Когато я изпълни, бе залят от истински порой от удоволствие, любов и страст. Когато тя го притисна здраво, дълбоко вътре в себе си, двамата станаха едно.

Препускаха заедно вихрено и мощно, в свят само за двамата, понесени на вълните на дълбокото синьо море. Тя лежеше, сгушена в него, унесена от тихото плискане на водата край леглото, от топлината на слънцето и мириса на море. И от усещането за тялото му до нейното, горещо, потна кожа до потна кожа.

— Защо точно това място — попита тя — от всички по света?

— Защото е отвъд всичко, което имаме и познаваме заедно. Ние носим зеленината и влагата в сърцата си, но бихме се отрекли от тях. Но това? Топлината и синевата? Малко късче фантазия за жена, която рядко си позволява подобни мечти. А и боговете са ни свидетели, Брана, че зимата беше студена и жестока.

— Да. Но в края й ще дойде не само пролетта. Ще изпълним дълга си, ще се насладим на светлината и свободата, които идват след това. Когато всичко свърши…

Той вдигна глава и се взря в очите й.

— Поискай всичко.

— Доведи ме отново тук заради двама ни, когато сме приключили с дълга. И преди да поемеш накъдето си решил. Върни ме тук.

— Ще го направя. Сега сигурно искаш да си идеш у дома.

— Не. Нека останем още малко. — Тя се размърда, седна и се пресегна за чашите. — Да си допием виното, да се насладим на слънцето и на водата. Да се порадваме на фантазията още миг поне. Защото, когато се върнем, няма да имаме тази възможност.

Облегна глава на рамото му, отпи от виното със звезди и се загледа в морето, което се простираше до хоризонта.