Нора Робъртс
Магията на кръвта (16)

Шестнадесета глава

Мина почти седмица, преди Брана да остане доволна от подготовката, а и много скъпоценни часове бяха отделени за приготвяне на отровата. Но тя все пак смяташе времето за добре използвано.

Уцелването на момента щеше да е много важно, затова всяка стъпка трябваше да се планира прецизно.

Избраха да го направят в ранната привечер, така че да са приключили със задълженията си за деня, но и да им остане около час от дневната светлина преди мрака.

Застанала в ателието си, Брана внимателно прибра кристала, който бе обвила в магия, в една торбичка.

— Трябва да го оставиш нависоко и да е срещу олтара, за да отразява към нас онова, което е под него — каза тя на Фин. — И трябва да влезеш и да излезеш много бързо.

— Вече ми го каза.

— Струва си да се повтори. Ще се изкушиш да останеш по-дълго, както бих се изкушила и аз на твое място, да видиш какво друго може да узнаеш, да намериш. Колкото по-дълго си там в неговото място и време, толкова по-голям е шансът да оставиш следа или той да усети присъствието ти.

Тя сложи торбичката в кожена торба, после взе едно малко шишенце.

— Ако нещо се обърка, ако се върне, преди да си свършил, това ще го обезвреди за няколко минути, достатъчно, за да се върнеш обратно при мен, Айона, Бойл, в нашето време. Само ако нямаш друг избор.

Тя прибра и шишенцето в отделна торбичка, после го сложи в по-голямата. Сведе поглед, сякаш й се искаше да не се налага да го правят.

— Не рискувай всичко за един миг.

— След като „всичко“ включва и теб, можеш да си сигурна, че няма.

— Не докосвай нищо негово. Недей…

— Брана. — Той обхвана лицето й с длани, накара я да срещне погледа му. — Вече сме говорили за това.

— Разбира се. Прав си. И вече е време. — Тя му подаде торбата, отиде да си вземе палтото. — Айона и Бойл ще дойдат всеки момент.

— Когато приключим с това, ще можем да надничаме като през прозорец към делата му, както той често наднича при нас. И ще можем да отделим колкото време е нужно на създаването на отровата, която ще го довърши.

— Притеснена съм, това е всичко. — Не беше сигурна дали й олеква, като го изрича на глас, но знаеше, че е глупаво и може би опасно да се преструва. — Колкото повече се приближаваме до края, а наистина вярвам, че ще сложим край, вътре в мен се надига едно противоречие. Не е просто борбата между увереност и съмнения. Не разбирам собствените си чувства и това ме притеснява.

— Бъди спокойна за това. Макар и само за днес, само за това.

Щеше да се опита, защото нямаше място за съмнения, нито за бавене, понеже Айона и Бойл тъкмо спряха с колата отвън.

Тя взе къс меч и закопча канията на колана си.

— Най-добре да сме готови — каза тя на влизащите Айона и Бойл.

— Конър и Мийра тръгнаха.

— Значи, най-добре и ние да потегляме. — Брана се пресегна и улови ръката на Фин, после и тази на Бойл. Когато Айона хвана другата ръка на Бойл, всички полетяха.

През прохладния и влажен въздух, понесени от вятъра над дърветата, отвъд реката и над езерото със замъка Ашфорд на брега му.

Приземиха се леко сред малка горичка, на място, което й беше непознато.

— Тук ли?

— Тук го изгубих от поглед. Минали са стотици години от Мидор и пещерата му — изтъкна Фин. — Наоколо има пътища и няколко къщи — не особено близо, но мисля, че мястото, където Кеван е бил създаден, ще е останало под някаква форма, подобно на колибата на Сърха.

— Много е тихо. — С напрегнати очи Бойл изучаваше терена наоколо. — Усеща се някакво стаено мълчание.

И Фин го бе почувствал, затова само кимна.

— Ние, ирландците, сме суеверен народ и достатъчно мъдри, че да строим домовете си край омагьосания хълм, без да безпокоим духовете му, да оставим на мястото им побитите камъни. И да стоим далеч от мястото, където мракът още пулсира дълбоко.

Той погледна към Бойл.

— Съгласихме се да останем заедно, но е факт, че ако се разделим, ще покрием по-голям терен.

— Заедно — твърдо отсече Брана, понеже бе очаквала, че ще го предложи. — Казваш, че мракът още пулсира дълбоко тук? — Тя извади жезъл с връх от прозрачен кристал. — Светлината ще го открие.

— Не си спомням това да е било част от плана.

— Трябва да сме подготвени — повтори тя. Вдигна ръката с жезъла към небето и върхът му засвети. Забеляза Мерлин да кръжи високо горе.

— Моят жезъл и твоят сокол ще открият леговището. Тегли ни на север.

— Значи тръгваме на север. — Бойл стисна ръката на Айона и четиримата поеха в тази посока.

От другата страна на реката Конър и Мийра се разхождаха в гората. Той бе свързал съзнанието си с това на Ройбиър, който кръжеше над дърветата, и с Мерлин, който наблюдаваше другите от кръга им.

— Истинско удоволствие е, че най-сетне имаме време за разходка със соколи. Много отдавна не сме излизали така поне за час.

— Имам нужда да тренирам повече — отвърна Мийра спокойно и небрежно, макар гърлото й да бе пресъхнало. — За да съм напълно готова, когато почнем да предлагаме пакетната услуга.

— Можехме да дойдем с конете.

— И така става. — Тя вдигна покритата си с ръкавица ръка за Ройбиър и макар разходката със сокол да бе само за прикритие, все пак се наслади на компанията му.

— Искаш ли да имаш свой сокол? — попита я Конър.

Тя го погледна с искрена изненада.

— Никога не съм се замисляла.

— Трябва да имаш свой. Женска, ако откриеш птица, която да те привлече. Тогава твоят и моят сокол могат да създадат поколение.

Идеята предизвика усмивка на устните й, понеже й се стори чудесна и съвсем естествена.

— Никога не съм излизала сама със сокол.

— Аз ще ти помагам, но и сама ще се справиш чудесно. Достатъчно често си помагала за Мерлин, когато Фин замине на някое от пътешествията си. Можем да им направим заграждение, когато си построим собствена къща. Ако още си склонна да си построим такава.

— И за това почти не съм мислила, понеже едва започвам да планирам сватбата. — Тя пусна Ройбиър да отлети отново. — А и Кеван ме тревожи.

— Няма да мислим за него днес — каза Конър, макар и двамата да не мислеха за нищо друго. — Днес ще следваме танца на Ройбиър. Изпей ни нещо, Мийра, нещо ведро, което да повдигне крилете на сокола.

— Нещо ведро, а? — Тя го хвана и залюля стиснатите им ръце закачливо напред-назад, докато вървяха. Но искаше да усети връзката им чисто физически, защото и двамата знаеха, че музиката може да привлече Кеван.

Разчитаха на това.

Мийра се спря на „Скитница“, понеже беше бодра песен с много куплети, за да има време Кеван да се покаже, ако изобщо имаше такова намерение.

Засмя се, когато Конър се присъедини на припева, и във всеки друг ден би била щастлива от разходката с него, със сокола, с песента в красивата гора, където разтопеният сняг бе оставил земята мека и където още имаше малки бели купчини в сенките до дънерите.

Когато той стисна ръката й по-здраво, тя разбра, че планът им е проработил. И беше време за тяхното изпълнение.

Гласът й не трепна, когато забеляза първите тънки струйки мъгла да се плъзгат по земята, нито когато Ройбиър кацна на един близък клон — като воин със златисти пера, готов да ги защитава.

— Мога да те накарам да замлъкнеш само със силата на мисълта си.

Кеван се надигна от мъглата и се усмихна пленително, когато Мийра спря да пее, за да измъкне меча си.

— Така и стана. Излагаш дамата си на риск, вещере, като се разхождаш из гората, без сестра ти да те пази.

— Мога да защитя дамата си, ако има нужда. Но както добре знаеш, тя се справя отлично и сама. И все пак… — Конър прокара показалец по острието на Мийра и го подпали. — Нещо в добавка за моята дама.

— Що за мъж би оставил жена си да стои пред него?

— Редом с него — поправи го Конър и сам измъкна меч, който веднага възпламени.

— И я оставя беззащитна — продължи Кеван и запрати черна светкавица към Мийра.

Конър я блокира с рязко завъртане на ръка и я запрати, пращяща, в земята.

— Никога беззащитна.

 

 

Отвъд реката и езерото пулсът на светлината от върха на жезъла в ръката на Брана се ускори.

— Близо сме.

— Там е. — Фин посочи към преплетени бодливи храсталаци с дебели черни тръни и увивни растения, осеяни с плодове, които изглеждаха като вкаменени капки кръв. — Пещерата на Мидор. Усещам притеглянето, както усетих и паренето, когато Кеван премина над водата. Пътят е чист.

— Не ми изглежда чист — отбеляза Айона. — А смъртоносен. — За проба тя тупна с плоската страна на меча си един от тръните и се заслуша в металния звън на стомана, ударила стомана. — Звучи ми смъртоносно.

— Няма да минавам през тях, а ще се пренеса във времето. Макар че, когато всичко приключи, ще се върнем тук, всички, и ще изгорим тези трънливи лози, ще поръсим земята със сол и ще я пречистим.

— Още не. — Брана улови ръката му. — Конър не е казал, че Кеван е захапал стръвта.

— Захапал я е. Вече е почти там и колкото по-скоро вляза и изляза, толкова по-малко време ще се налага Конър и Мийра да устояват на атаките му. Трябва да действаме сега, Брана, и то бързо.

Макар да бе обзета от страх, всички заедно направиха кръга и тя пусна ръката на Фин, приела, че това трябва да се направи.

— В това място — занарежда тя с останалите — на смърт и мрак изпращаме ний онзи, който носи белега, през пространството, през времето. Силата на светлината нека го пренесе, нека волята ни слее в едно. Нека го изпрати и върне обратно светлината на тримата. Върни се при мен — добави Брана, макар това да не бе част от заклинанието.

— Както казваш ти — продължи Фин, без да откъсва очи от нейните, — тъй да бъде.

Завихри се мъгла и той изчезна.

— Няма да отнеме дълго. — За да утеши Брана, Айона я прегърна през рамо.

— Толкова е тъмно. И студено. А той е сам.

— Не е. — Бойл хвана ръката й и я стисна здраво. — Ние сме тук. С него сме.

Но той беше сам в студа и тъмнината. Силата тук бе толкова плътна и наситена, че не усещаше друго, освен нея. Черна кръв покриваше земята, където Кеван бе оковал и убил майка си.

Огледа ужасяващите стъкленици, пълни с части от тялото на жената, която го бе родила, които Кеван бе запазил за черните си магии.

Светът, който Фин познаваше, неговият свят, изглеждаше не просто отдалечен във вековете, а сякаш изобщо не съществуваше. След освобождаването на демона, след като той бе добил форма и възможност за движение, сякаш самата пещера се бе превърнала в особен ад, където прокълнатите горяха.

Замириса му на сяра и кръв — стара и прясна. Трябваше да напрегне докрай волята си, за да устои на внезапния и жесток копнеж да иде до олтара, да вземе чашата, която стоеше под кръст от пожълтели кости, и да пие.

Да пие.

Пот изби върху кожата му, макар дъхът му да се превръщаше в облачета пара в студения въздух, който сякаш се полюшваше като море, а зловонни капки се плъзгаха надолу по стените и тупваха на пода в приливен ритъм.

Нещо в този ритъм зовеше кръвта му.

Ръката му трепереше, докато се насилваше да отвори торбата, после и малката торбичка в нея, да извади кристала.

За миг видя Брана — топла и силна, изпълнена със светлина — и успя отново да забави пулса си, да овладее ръцете си. Издигна се в мъглата, нагоре по влажната стена на пещерата. Забеляза издълбани символи в камъка, разпозна ги като древни келтски букви, макар да не можеше да ги разчете.

Остави кристала в една малка дупчица над леко издаден перваз в скалата и се зачуди дали заклинанието на Брана е достатъчно силно, за да го предпази от мрака.

Такъв дълбок, пленителен мрак, в който кънтяха гласове, и онези, които щяха да бъдат принесени в жертва, крещяха и молеха за милост, която никога нямаше да получат.

Защо да има милост към по-низшите? Техните викове и мъчителни стонове бяха истинска музика, покана за танц, подканващ зов за хранене.

Мракът трябва да се храни. Да се прегърне. Да се боготвори.

Мракът носи награда. Във вечността.

Фин се обърна към олтара и направи крачка напред. После още една.

 

 

— Много се бави. — Брана разтри ръцете си, за да прогони породения от страх студ, който се впиваше в костите й. — Нощта вече пада. Няма го повече от половин час, а това е прекалено дълго.

— А Конър? — попита Айона. — Той…

— Знам, знам. Двамата с Мийра няма да могат да задържат Кеван още дълго. Вървете при Конър, двамата с Бойл вървете при тях, помогнете им. Аз ще ида при Фин. Нещо не е наред, станало е нещо. Не мога да го почувствам или усетя по никакъв начин, откакто премина отвъд.

— Не може да минаваш отвъд, Брана, не бива. — Бойл стисна раменете й, разтърси я. — Трябва да вярваме, че Фин ще се върне, не можем да рискуваме живота ти. Без теб всичко свършва тук, но не и за Кеван.

— Кръвта му може да го предаде, колкото и да се бори с нея. Аз мога да го измъкна. Трябва да опитам преди… О, господи, Кеван се връща. Фин…

— Можем ли да го издърпаме обратно двете с теб? — Айона се вкопчи в ръката на Брана. — Трябва да опитаме.

— Ако бяхме всички, бихме могли… О, слава на боговете.

Когато Фин, обвит в тънка и разсеяна мъгла, падна на колене пред краката й, Брана се спусна към него.

— Той идва — успя да каже Фин. — Идва насам. Трябва да се махаме бързо. Нужна ми е малко помощ.

— Държим те. — Брана го прегърна здраво, погледна към Айона, към Бойл, кимна им. — Държим те — повтори тя и го стисна в прегръдките си, когато полетяха.

Кожата му беше ледена и тя не можеше да я стопли, докато го пренасяше над дърветата, над езерото и блесналите светлини на замъка.

Заведе го право в къщата си и се погрижи огънят да се разгори буйно, преди да коленичи до него.

— Погледни ме. Фин, трябва да видя очите ти.

Те горяха върху ледената белота на лицето му, но бяха очите на Фин, само неговите.

— Не съм донесъл нищо с мен — увери я той. — Не оставих нищо свое. Само твоя кристал.

— Уиски. — Още докато го изричаше рязко, Бойл приседна до Фин и закрепи чашата в ръцете му.

— Чувствам се така, сякаш съм изминал стотици километри в Арктика без почивка. — Изгълта уискито и облегна глава назад точно когато Конър и Мийра влязоха.

— Ранен ли е? — попита Конър.

— Не, само е полузамръзнал и изтощен. А вие?

— Само драскотини, но ще се погрижа за тях.

— Вече излекува моите. — Мийра отиде право при Фин. — През цялото време мърмореше като загрижена майка. Какво можем да направим за теб, Фин?

— Добре съм.

— Не изглеждаш добре. Да донеса ли някоя от твоите отвари, Брана?

— Не ми трябва никаква отвара. Уискито ми стига. И ти доста мърмориш.

Мийра се отпусна тежко на един стол.

— В сравнение с теб дори и призрак би изглеждал като да е прекарал десет дни в тропиците.

Топлината болезнено пълзеше по тялото му, но Фин й се усмихна.

— И ти не изглеждаш свежа като зората.

— Той не спря да я напада — обади се Конър и изненада Мийра, като я вдигна, макар съвсем да не бе лека като перце, зае нейното място, после я настани в скута си. — И мен не оставяше без внимание, но само колкото да ме ангажира с нещо. Искаше нашата Мийра, искаше да я нарани, затова постоянно блъскаше по защитата й, търсеше и най-малката пролука. Отначало се опитахме да го предизвикаме и да поемем целия удар, да ви дадем време, но всичко продължи повече, отколкото бяхме очаквали, така че или трябваше сериозно да го нападнем, или да се оттеглим.

— Конър направи торнадо. — Мийра завъртя пръст във въздуха. — Малко, би могло да се каже, но внушително. После го превърна в огън. И това прогони Кеван.

— Не можехме да го задържим повече — довърши Конър.

— Беше достатъчно. Всички ще пийнем по малко уиски — реши Брана. — Дай да видя къде си изгорен, Конър, аз ще се погрижа.

— Нека аз. — Айона бутна Брана обратно на мястото й. — Остани при Фин.

— Добре съм — настоя Фин. — Най-страшен беше студът, това е истината. Толкова рязък, толкова жесток, сякаш направо изсмуква живота от тялото ти. Омаломощава те. По-силен е, отколкото беше — каза той на Брана.

Тя приседна на пода и взе една от чашите, които Бойл раздаваше.

— Разкажи ни.

— Беше по-тъмно, по-мрачно, отколкото когато отидохме там в съня. По-студено и въздухът беше по-плътен. Толкова гъст, че не можеш да вдишаш дълбоко. Над огъня имаше котле, от което се носеше мирис на сяра. И гласове, които напяваха ритмично. Не можех да различа думите, не всички, но някои бяха на латински, други на староирландски. Както и писъци и жални стонове, които изпълваха въздуха. На онези, които са принесени в жертва. Всичко това отекваше като далечно ехо. Но въпреки всичко можех да помириша кръвта.

Той отпи глътка, стегна се.

— Усещах някакво привличане дълбоко в мен. Жажда, която бе по-силна отпреди, сякаш ме теглеше едновременно в две посоки. Поставих кристала нависоко, в една малка ниша в скалата, на стената срещу олтара.

Той завъртя чашата в ръцете си, загледан в кехлибарената течност, сякаш отново виждаше всичко.

— И когато вече не беше у мен, нуждата стана по-силна. Порасна. Привличането бе по-мощно. На олтара имаше чаша, пълна с кръв. Исках я. Жадувах за нея. Кръв на невинни хора, която можех да подуша. Невинна кръв, която, ако взема, ако изпия, ще ме превърне в онова, което ми е предопределено. Защо да се противя? Нима не го искам моята съдба, моето могъщество? Тогава пристъпих към олтара и се приближих още малко. Песнопенията изпълниха цялата пещера, а писъците ми се сториха като музика. Посегнах към чашата. Протегнах ръка да я взема. Най-сетне да я взема.

Той замълча и изпи цялото останало уиски.

— Но сред писъците и песнопенията, през тъмното пулсиране на въздуха наоколо чух теб. — Той погледна надолу към Брана. — Чух те. „Върни се при мен“, ми каза ти и дълбоко в себе си пожелах теб повече от всичко останало. Нуждаех се от теб повече, отколкото от кръвта, която почти можех да усетя в гърлото си. Затова се отдръпнах, а въздухът стана още по-студен и вече бе толкова гъст, сякаш лепнеше на парцали в дробовете ми. Бях замаян, гадеше ми се и целият треперех. Мисля, че паднах, но произнесох думите и се озовах навън, върнах се. — Той остави чашата настрани. — Трябва да знаете цялата истина, в пълния й смисъл. Колко близо бях. Само на косъм от превръщането, а ако веднъж премина на другата страна, тогава ще се обърна срещу всички ви.

— Но не си взел чашата — каза Айона. — Ти се върна.

— Исках я. Нещо вътре в мен жадуваше отчаяно за кръвта.

— И въпреки това не си я взел — изтъкна Конър. — Сега седиш с нас и пиеш уиски пред огъня.

— Щях да наруша клетвата си пред вас…

— Глупости — прекъсна го Брана и скочи на крака. — Пълни глупости, Финбар. И не ми ги разправяй как си се върнал заради мен, защото не си го направил само заради мен или заради когото и да било от нас. Върнал си се и заради себе си. Заради уважението, което имаш към това, което си, към дарбата си, и заради омразата към всичко, което представлява Кеван. Затова казвам, че са глупости. В началото не си позволявах да ти повярвам, а ти неведнъж доказа, че греша. Няма да го позволя, казвам ти, че няма да допусна да седиш сега тук и да не вярваш в себе си. Отивам да стопля задушеното. Всички трябва да хапнем след тази история.

Когато тя излезе, Мийра кимна и стана.

— Това обобщава всичко и е напълно ясно. Айона, да помогнем на Брана в кухнята.

Когато и двете излязоха, Бойл отиде за уискито и наля още в чашата на Фин.

— Щом си в настроение да се самосъжаляваш, най-добре да го правиш леко пиян.

— Не се самосъжалявам, по дяволите. Не чухте ли какво ви казах?

— Аз те чух, както и всички. — Конър протегна крака, смъкна се удобно надолу и се облегна в стола си, стиснал своята чаша уиски. — Чухме как си водил битка, вътрешна и външна, и си я спечелил. Браво и наздраве за теб. И ще ти кажа нещо, което знам като собственото си име. Ти би прерязал собственото си гърло, преди да нараниш Брана или някого от нас. Затова пий до дъно, братле, и престани да се правиш на глупак.

— Да се правя на глупак — измърмори Фин и понеже чашата бе в ръката му, изпи уискито.

А приятелите му го познаваха достатъчно добре, за да го оставят да потъне в мрачно мълчание.

Изчака всички да се съберат в кухнята и да седнат край масата. Той остана прав.

— Благодарен съм — започна Фин.

— Млъкни, по дяволите, и сядай да хапнеш — подкани го Бойл.

— Ти млъкни, по дяволите. Благодарен съм ви и имам право да го кажа.

— Чухме те и приемаме. — Брана сипа от задушеното в неговата чиния. — Сега, по дяволите, сядай да ядеш.

Той опита от гъстия телешки бульон с ечемик и усети как слиза надолу, до стомаха му, как топлината полека се разпростира навсякъде.

— Какво има в задушеното освен телешко, ечемик и картофи?

Брана сви рамене.

— На всички ни ще се отрази добре малко тоник след такъв ден.

— Чудесно е. — Конър напълни лъжицата си. — Повече от чудесно, затова и аз като останалите ще те посъветвам да млъкнеш, по дяволите, Фин.

— Добре, добре. — Фин се пресегна за къшей хляб. — Тогава няма да ви разкажа останалото, след като не се интересувате.

— Какво още? — попита Айона.

Сега бе ред на Фин да свие рамене.

— Млъквам, както ме посъветваха любезно.

— Аз не съм казала нищо, нито съм те съветвала. — Мийра се усмихна мило. — Интересувам се, така че на мен можеш да кажеш.

— Добре тогава, заради твоя интерес, Мийра, казвам, че имаше издълбани символи в пещерата. Стари. Келтски руни.

— Келтски? — Конър се намръщи. — Сигурен ли си?

Понеже започваше да връща силите си, Фин хапна още от задушеното.

— Сега си говоря с Мийра.

— О, я престанете. — Но Бойл се засмя, докато си вземаше от хляба. — Келтски, значи? И какво означават?

Фин го изгледа иронично.

— Имам безброй таланти, но не чак дотам, че да разчета старите руни. Руните бяха високо по стените, изпъстрени с магически символи тук-там, което означава, че пещерата сигурно е била използвана за тъмни магии много преди времето на Кеван.

— Някои места са орисани на мрака, както други — на светлината — замислено отбеляза Брана.

— Онова, което усещах там, беше изцяло подвластно на мрака, сякаш е… рожденото му място. Сенките се движеха като живи същества. А на олтара, когато се приближих достатъчно, видях кости в една чиния, редом с чашата кръв. Имаше три черни свещи и книга с кожена подвързия. Върху нея бе гравирано клеймото. — Той посочи рамото си. — Това клеймо.

— Значи е много старо, много преди времето, когато Тийгън е хвърлила камъка и е белязала Кеван. Преди Сърха да го прокълне. — Айона наклони глава настрани. — Знакът на демона в него? Или на неговата тъмна сила? Съжалявам — бързо добави тя.

— Няма за какво. — Фин отново взе лъжицата си. — Близо до книгата имаше звънец, сребърен, с дръжка с формата на вълк, изправен на задни крака.

— Звънец, книга и свещ, кости и кръв. Символът на белега на Кеван, символът на вълка. — Брана се замисли. — Значи е имал всички тези неща, символите на онова, в което се е превърнал. Стари неща?

— Много стари, с изключение на свещите. А те… направени са от човешка мас, смесена с кръв.

— Може ли да стане по-противно? — зачуди се Мийра.

Конър леко я потупа по ръката.

— Мисля, че да.

— Неговите инструменти — предположи Брана, — вероятно предавани от баща на син или майка на син или дъщеря. Наследени от него и после използвани за целите на мрака. Макар да не можем да сме сигурни, че баща му не се е занимавал също с тъмна магия или защо е избрал тази пещера за свое леговище.

— Може да е бил пазител — подхвърли Мийра. — Някой, надарен със сила, който да пази демона или каквото е там и да внимава да остане окован.

— Вярно — съгласи се Брана. — Независимо дали Кеван е дошъл от светлата, или от тъмната страна, или нещо по средата, той сам е направил избора си.

— Има и още — продължи Фин. — Видях восъчна фигурка на жена с вързани крака и ръце, с черна роба, коленичила, сякаш молеше за милост.

— Сърха. — Брана поклати глава. — Неговата мания по нея е започнала преди много време. Но никога не е могъл да я подчини или да я накара да коленичи.

— Близо осемстотин години са доста дълго време да останеш обсебен от някого или да таиш желание — изтъкна Айона. — Бих казала, че това е лудост, която се корени далеч в миналото.

— Съгласна съм.

— И още нещо — отново се обади Фин. — Фигурката беше омазана с кръв по корема, между бедрата.

Брана внимателно остави лъжицата си.

— Тя загубила бебето си по-рано същата зима. Направила спонтанен аборт и никога не се възстановила напълно. Страдала от някаква ужасна болест, която не можела да изцели. Разкъсващи болки в корема.

— Убил е детето й? — Дори и след толкова много векове очите на Айона се просълзиха. — Вътре в нея? Може ли да го направи?

— Не знам. — Разтърсена, Брана стана и отиде да си сипе вино, после донесе бутилката на масата. — Ами ако не се е предпазила точно срещу това? Ако е намерил начин да… Имала е три деца, за които да се грижи, а мъжът й е бил далеч с останалите от племето. Кеван я е преследвал жестоко. Може да е показала своята уязвимост по някакъв начин, да е проявила момент на слабост, в който не е била достатъчно бдителна.

— Ние ще бъдем. — Фин докосна ръката й. — Няма да покажем никаква слабост и ще използваме всичко по силите си. Това е още едно престъпление, за което ще плати.

— Страдала е. Мога да усетя сълзите й в книгата, докато е описвала загубата на бебето. Да — тихо каза Брана. — Ще трябва да плати и за това, и за всичко друго.