Нора Робъртс
Магията на кръвта (15)

Петнадесета глава

Брана се чувстваше ободрена, изпълнена с енергия. Тя се наслаждаваше на приготвянето на вечерята, след като Айона се бе справила отлично с поставените й задачи, харесваше й просто да седи в кухнята на Фин с другите от кръга, въпреки факта, че основната тема на разговора по време на храненето бе Кеван.

Всъщност може би дори точно заради това.

Защото сега ясно виждаше всичко, как може и ще бъде направено. Кога и как точно. Рисковете оставаха и щяха да се изправят срещу тях. Но сега и тя можеше да вярва, както вярваха Конър и Айона.

Правдата и светлината щяха да триумфират над мрака.

А какъв по-прекрасен завършек на вечерта от това да седи в горещата бълбукаща вода в джакузито на Фин с една последна чаша вино в ръка, докато гледа как навън лениво се сипе пухкав сняг?

— Изненадваш ме, Финбар.

Той се бе облегнал в отсрещния край и я гледаше с притворени очи.

— Така ли?

— Точно така. Не съм очаквала момчето, което познавах, да построи тази огромна луксозна къща с всички удобства. И момчето да се превърне в обикалящ целия свят преуспял бизнесмен. Който е заложил основите на своите бизнес начинания точно тук. Преди дванайсет години не бих си помислила дори, че ще се наслаждавам на вечерта в това прекрасно кътче, докато навън снегът тихо вали.

— Какво би си помислила?

— Нещо значително по-малко, признавам си. Твоите мечти са станали по-големи от моите и си се справил чудесно в постигането им.

— Някои остават каквито бяха.

Тя само се усмихна и плъзна крака си под неговия в покритата с благоуханна пяна вода.

— Сякаш се намираме в някоя планинска вила в Швейцария, което ми харесва, но се чудя как не си сложил джакузито в онази стая с многото прозорци, която е разположена така усамотено с гледка към гората.

Той отпи от виното си.

— Накарах да построят онази стая специално за теб.

— За мен?

— С надеждата, че някой ден ще се оженим, както бяхме планирали, и ще заживееш тук с мен. А там ще бъде ателието ти.

— О, Фин. — Неговото желание и нейното се сляха в едно и стиснаха жестоко сърцето й.

— Ти обичаш откритото пространство, когато работиш, много прозорци, за да можеш да гледаш навън, да се чувстваш като на открито, както ти харесва. Удобно разположена вътре, но с гледката навън, която да те свързва с външния свят. Така че стаята с многото прозорци, която гледа към гората, ти дава едновременно уединение и открито пространство.

Тя не можеше да проговори веднага, а и не искаше гласът й да затрепери, когато каже нещо.

— Ако имах магически сили, за да променя реалността, да превърна обстоятелствата в такива, каквито аз искам, бих направила точно това. Бих искала да живея и работя тук с теб. Но сега имаме това.

Тя остави чашата си с вино на поставката наблизо и се плъзна към него, притисна тялото си в неговото.

— Имаме днешния ден.

Той поглади с ръка косата й, продължи надолу, където тя се потапяше във водата.

— Никакво утре.

— Днес. — Тя допря буза до страната му. — Аз съм с теб, ти си с мен. Никога не съм вярвала или не съм си позволявала да вярвам, че можем да имаме толкова много щастие. Днес означава всичко за мен, както и ти. Може да не е достатъчно и все пак… — Тя се дръпна леко назад, много леко. — Това е всичко.

Тя докосна нежно с устни неговите, вложи в целувката си цялата нежност, която таеше в себе си.

Щеше да му даде всичко, което има. И това бе любовта. Много повече от тялото, а чрез тялото му даваше сърцето си. То винаги му бе принадлежало и завинаги оставаше негово, затова даряването му бе естествено като дишането.

— Повярвай — прошепна тя. — Тази нощ.

С много нежност, понеже с практичния си ум често забравяше за нежността, тя го дари с целувка, която да възбуди и уталожи тревогите.

Нейният единствен любим.

Той знаеше какво му предлага тя и какво иска от него. Щеше да приеме и да даде всичко. Да остави настрани желанието за повече и да повярва, че тази нощ е всичко.

Имаше магия в това да е до него, толкова мека и доверчива, топлата й въздишка да гали лицето му, докато се прегръщаха. В него се надигна топлина, обгърна всичко, а снегът ги скри от целия свят с бялата си пелена.

Той пое гърдите й — внимателно, нежно, тъй като мислено още виждаше черните отпечатъци, оставени там от онова, което споделяше неговата кръв. Докато усещаше пулсирането на сърцето й под дланта си, се закле да не я наранява никога, да даде живота си, за да я предпази от опасност.

Каквото и да ги очакваше утре, никога нямаше да наруши тази клетва.

Ръцете й се плъзнаха по тялото му и пръстите й погалиха белега, който носеше. Докосването й, макар и толкова леко, предизвика болка, която го прониза до кости. Цена, която би платил без капка колебание.

Водата бълбукаше с равномерен ритъм в притихналата нощ, галеше телата им, докато ръцете им се спускаха под повърхността, за да дарят наслада.

Дъхът й секна, сърцето й се разтърси от сливането в едно на чувства и усещания, от надигналата се нужда и удивление.

Как можеше нежността да предизвиква такъв огън — пламък в кръвта, страст — и пак да я кара да желае да разтегли всеки миг до вечността?

И когато го възседна, когато го пое дълбоко и още, и още по-дълбоко, тя осъзна, че никога няма да има друг. Каквито и нужди да изпитва тялото й, никой друг не би могъл да докосне сърцето и душата й. Заровила пръсти в косата му, тя се взираше в лицето му, докато се движеше отгоре му, за да може той да я види, да прозре дълбоко в нея и да разбере.

Докато се издигаха бавно, завихрената вода грееше като мантия от светлина, която ги обгръщаше. Когато се спуснаха от върха, притиснати здраво, светлината се разля навън в мрака и озари меката снежна пелена.

По-късно, отпусната и сънена в леглото му, Брана се сгуши до Фин. И докато нощта преваляше към утрото, тя се вкопчи здраво в онова, което обичаше.

 

 

Минаха още няколко ценни дни, преди Брана да се снабди с всички съставки в количества, достатъчни, за да експериментира с приготвянето на отровата.

Конър я наблюдаваше, докато тя ги затваряше здраво в отделни бурканчета на работния си плот.

— Тези неща са опасни, Брана.

— Така и трябва.

— Бъди много внимателна. — Лицето му доби каменно изражение, когато тя му хвърли унищожителен поглед. — Винаги го правиш, знам много добре. Но знам и че никога не си боравила с такива съставки и не си забърквала толкова отровна смес. Имам право да се тревожа за сестра си.

— Имаш право, но няма нужда. Изучавах много внимателно всяка съставка, докато чаках да пристигнат. Мийра, би ли го извела някъде? И двамата трябва да сте на работа, а не да ми се мотаете в краката.

— Щом не можем да използваме отварата преди края на март — обади се Мийра, — не може ли да почакаш малко с правенето й?

— Както Конър услужливо изтъкна преди малко, никога не съм се занимавала с подобно нещо. Може да отнеме малко време, докато се получи, а може и да се наложи да поръчам да ми донесат още от някоя съставка, преди да се уверим, че всичко е наред. Сложно и деликатно е.

— Двамата с Айона трябва да работим с теб.

„Търпение“, повтори си наум Брана и порови дълбоко в бързо изчерпващите се запаси.

— Ако и тримата сме събрани тук часове наред, ден след ден, Кеван ще се досети, че кроим нещо. Най-добре е да продължим с обичайните си занимания. — Преглътна раздразнението си, защото знаеше, че тревогите му са породени от любов към нея. — Конър, вече говорихме за всичко това.

— Говоренето и правенето са различни неща.

— Можем малко да разчупим рутината — предложи Мийра, хваната натясно между двамата. — Някой от нас може да стои тук час-два сутринта, друг да дойде по обяд, а трети да се прибере по-рано от работа.

— Добре. — Брана би се съгласила на всичко само да ги изпъди сега. — Но не и тази сутрин, понеже и двамата имате ангажименти. Аз само ще правя разни прахчета, дестилати. Ще подготвям съставките. И знам какво върша. Освен това очаквам Фин по обед, тъй че ще се занимаваме двамата.

— Става — съгласи се Мийра, преди Конър да оспори, и грабна ръката му. — Трябва да тръгвам, иначе Бойл ще ме захапе за гърлото и срита по задника едновременно. Брана, ти ще ни кажеш, ако имаш нужда от нещо.

— Разбира се.

Конър се приближи и бързо целуна Брана.

— Гледай да не се отровиш сама.

— Мислех да го направя само заради тръпката, но след като ме молиш така любезно…

Тя въздъхна дълбоко и с облекчение, когато вратата се затвори зад гърбовете им, после видя, че Кател е приседнал и я гледа умолително.

— И ти ли? Защо изведнъж всички ме смятат за идиотка? Ако искаш да помогнеш, върви да обикаляш наоколо. — Отиде с големи крачки до вратата и я отвори. — Ще сложа прегради около цялото ателие и ще заключа с резето. Не е добра идея някой да дойде да търси крем за ръце, докато се занимавам с друго. Бъди полезен с нещо, Кател — добави тя с молба в гласа, — и ми кажи, ако видиш някакви следи от Кеван наблизо.

Отново въздъхна облекчено, когато затвори вратата и след кучето.

Забули прозорците, така че никой, който наднича, да не може да види вътре. Направи заклинание на вратите, така че само онези, които тя искаше, да могат да влязат.

Върна се отново до работния си плот и започна — много внимателно — да работи с вълче биле.

Беше трудоемка задача, понеже една от предпазните мерки включваше пречистването на всяка съставка. Твърдеше се, че онези, които практикуват черна магия, понякога влагат в отровните растения силата да причинят странни болести дори и само при докосване или вдишване на аромата.

Тя нямаше нито време, нито желание да се разболява.

След пречистването тя отново прибираше цялото растение в буркан или стриваше листенца и плодове, или правеше дестилат.

Отвън Фин я наблюдаваше как работи, сякаш се взираше през тънък воал. Беше достатъчно разумна, за да затули работното си място, каза си той, защото дори и от разстояние разпозна беладоната и татула — макар че можеше само да предполага, че последният идва от Амазония.

Тя работеше с хаванче и чукало, тъй като положеното усилие и камъкът даваха допълнителна сила. От време на време проблясваше лъч светлина или тънка струйка мрак се надигаше от купата или от някоя стъкленица.

И двете кучета застанаха редом до него. Не беше сигурен дали Бъгс е дошъл заради него или заради Кател, но малкото куче от конюшнята седеше и чакаше търпеливо като кучето на Брана.

Фин се зачуди дали някога ще наблюдава Брана през прозореца без тревога. Ако този ден някога изобщо настъпеше, то определено нямаше да е днешният.

Отиде до вратата, отвори я.

Беше си пуснала музика, което го изненада, понеже обикновено работеше в тишина. Сега обаче работеше под акомпанимента на плачещи цигулки.

Явно каза мислено нещо на кучетата, защото те се заковаха на място и зачакаха. Той си свали палтото и също зачака.

Тя използва фуния, за да пресипе праха, който бе стрила, в една стъкленица, която запечата добре.

— Исках да затворя капака, преди кучетата да хукнат наоколо с размахани опашки. Не искам нито прашинка, дори случаен косъм, да попадне в стъклениците.

— Мислех, че вече отдавна си се отървала от всяка прашинка тук.

Тя занесе фунията, хаванчето и чукалото до печката и внимателно ги сложи в тенджерата с вряла вода на котлона.

— Обикновено се справям с праха с помощта на парцал или метла, понеже ми носи по-голямо удовлетворение. Обяд ли е вече?

— Почти един следобед. Забавиха ме. Да не би да работиш без прекъсване, откакто Мийра и Конър са излезли сутринта?

— И свърших доста неща. Не, не ме докосвай още. — Тя отиде до малката си мивка, изтърка здраво ръцете си, после ги намаза с лосион. — Спазвам обещанията си — увери го тя — и съм свръхпредпазлива.

— Няма как да прекалиш в това. А сега ще си починеш, ще хапнеш нещо, ще пийнеш чай.

Преди да може да възрази, той я хвана за ръка и я затегни към кухнята.

— Ако си гладен, можеше да си вземеш нещо готово навън. Сега ще трябва да си благодарен на сандвич.

Той само издърпа един стол и посочи.

— Седни — нареди Фин и сложи чайника.

— Мислех, че искаш храна.

— Казах, че ти ще хапнеш, но нямам нищо против да ти правя компания. Мога и сам да си направя сандвич, за бога. Ако искаш да знаеш, правя страхотни сандвичи, понеже предимно това готвя.

— Ти си заможен човек — изтъкна тя. — Можеш да си наемеш готвач.

— И защо да го правя, след като се храня безплатно тук през половината време?

Когато той отвори хладилника, Брана понечи да му обясни къде да намери нужните продукти, но после само се облегна и реши да го остави сам да се оправя.

— Да не би Конър да те е подучил?

— Не беше нужно. По-добре е да работиш заедно с някого, отколкото сама. А още по-добре е понякога да прекъсваш работа, за да се нахраниш.

— Явно точно това ще правя.

Наблюдаваше го как прави два сандвича с малко зеле, тънко нарязана шунка, топено сирене. Добави и чипс в чиниите. Погрижи се за чая, после тръшна всичко пред нея на масата, без много да се церемони.

Брана стана, за да си вземе нож, понеже не се бе сетил да нареже нейния на две части.

— Щом настояваш да се храниш изискано.

— Така е. Благодаря. — Тя отхапа голям залък, въздъхна. — Не бях осъзнала колко съм гладна. Тази част от работата е малко досадна, но въпреки това се увлякох.

— Какво още има да се прави?

— На този етап нищо. Имам нужните прахове, тинктури и екстракти, някои от плодовете и листата трябва да се стрият на момента. Пречистила съм всичко и това отне много време, както и изваряването на инструментите между работата с всяка съставка, за да се избегне замърсяването. Мисля, че трябва да престоят, и ще започна да ги смесвам утре.

— Заедно с мен — поправи я той. — Разчистил съм графика си, доколкото можах, и освен ако нямат нужда от мен в конюшнята или в школата, ще бъда до теб, докато всичко е готово.

— Не мога да кажа колко време ще отнеме да се получи идеално.

— Колкото е необходимо, Брана.

Тя сви рамене и продължи да се храни.

— Изглеждаш малко нервен. Срещата не мина ли добре?

— Нямаше проблем.

Тя изчака, после отново го подкани.

— Да не би да купуваш още коне или соколи?

— Днес огледах едно жребче на година и сключих сделка за него, понеже ми хареса видът му. Откакто е тук Айона, имаме много повече ученици за спортна езда. Мисля да й предложа да обучи това конче, защото има добро потекло. Ако има желание, може би ще разширим бизнеса в тази посока, ще я направим отговорник.

Брана вдигна вежди.

— Тя твърди, че е доволна от обиколките с клиенти, но мисля, че ще се въодушеви от идеята. Щом мислиш в тази посока, явно е страхотен инструктор.

— Има вроден талант, а и учениците й я обожават. Засега има само три редовни ученички, но родителите на момичетата не спират да я хвалят. А и двете момичета дойдоха при нас само защото тя започна уроци с първото и новината се разнесе.

Брана кимна и продължи да дъвче, докато Фин потъна в мълчание.

— Няма ли да ми кажеш какво те мъчи? — попита го тя. — Виждам го, усещам го под всичко останало. Ако е нещо между нас двамата…

— Между нас двамата е само днешният ден, както се разбрахме. — Той долови рязката нотка в собствения си глас и махна с ръка да заличи думите. — Няма нищо общо с това, с каквото и да било между нас. Кеван нахлува в сънищата ми — каза той. — Три нощи подред.

— Защо не си ми казал?

— Какво може да се направи? — възрази Фин. — Не ме е притеглял насила. Мисля, че не иска да влиза в битка и да хаби енергия, затова се промъква крадешком, дава обещания, изкривява образите. Показа ми теб снощи.

— Мен.

— Беше с мъж с русолява коса и бледосини очи, с американски акцент. Заедно, в стая, която не познавам, но приличаше на хотелска. И се смеехте, докато се разсъбличахте един друг.

Тя стисна ръцете си под масата.

— Казва се Дейвид Уотсън. Преди близо пет години дойде в Конг. Фотограф от Ню Йорк. Двамата се харесвахме и прекарахме две нощи заедно, преди той да се върне в Америка. Той не е единственият, който Кеван може да ти покаже. Не са много, но не е само Дейвид Уотсън. Ти не си ли спал с други жени през тези години, Финбар?

Потъмнелите му зелени очи, малко страховити, срещнаха нейните.

— Имаше жени. Опитвах се да не наранявам никоя, но въпреки това повечето знаеха, че са просто средство за утеха или по-зле, заместители. Никога не съм си мислил или очаквал, че няма да имаш… някого, Брана, но беше тежко да нямам друг избор, освен да те гледам с другия мъж.

— Така изсмуква силите ти. Не иска смъртта ти, защото се надява да слее онова, което има, с теб, да те припознае като свой син, макар да не си нищо подобно. И това е неговият начин да те нарани, без да оставя клеймо.

— Аз вече съм белязан, иначе никой от двама ни нямаше да е бил с други. Разбирам каква е целта му, Брана, не по-зле от теб. Това не го прави по-леко за преглъщане.

— Можем да се опитаме да намерим начин да го блокираме.

Фин поклати глава.

— Имаме да вършим достатъчно и бездруго. Аз ще се оправя. Има и още нещо, което не мога да видя или чуя ясно, но усещам, че и нещо друго се опитва да си пробие път.

— Нещо?

— Или някой. И не искам да го блокирам, преди да разбера какво е. Сякаш нещо се противи срещу него и се опитва да излезе наяве. Не мога да го обясня. Когато се събудя, имам чувството, че някакъв глас се опитва да стигне до ушите ми. Затова ще се ослушвам и ще разбера какво казва.

— Може би е по-добре да се наспиш, вместо да се ослушваш за разни гласове. Не мога да променя изминалите години, Фин.

Той срещна погледа й.

— Нито пък аз.

— Ще ти бъде ли по-лесно, ако сега не сме заедно? Ако отново само работим заедно? Ако той не може да ме използва като оръжие срещу теб…

— Няма нищо по-тежко от това да съм без теб.

Тя стана и заобиколи масата, за да се сгуши в скута му.

— Да ти кажа ли имената на онези, с които съм била? Мога и да ги опиша, за да знаеш какво да очакваш.

След един дълъг миг той силно дръпна косата й.

— Това беше жестоко и безсърдечно предложение.

Тя наведе глава назад.

— Но почти те накара да се усмихнеш. Нека ти помогна да заспиш тази вечер, Фин. — Тя погали с устни бузата му. — Ще работиш по-добре след това. Каквото и да се опитва да стигне до съзнанието ти заедно с него, ще почака.

— Имаше една червенокоса Тилда в Лондон. С очи като синчец и смях на сирена. И с трапчинки.

С присвити очи Брана плъзна длан нагоре към гърлото му и го стисна здраво.

— Искаш да сме наравно, така ли?

— Понеже още не си видяла забележителната гъвкавост на Тилда, бих казал, че изобщо не сме наравно. Но ще спя по-добре тази нощ, след като я споменах. — Той опря челото си в това на Брана. — Няма да му позволя да ми повлияе, нито пък на отношенията ни.

Айона се втурна вътре през задната врата и възкликна:

— Опа.

— Просто обядваме — обясни Брана.

— Виждам. По-добре и двамата елате да видите.

Без да ги чака, тя хукна към ателието.

Когато Брана и Фин се присъединиха към нея, тримата застанаха пред прозореца, загледани в редицата плъхове, строени точно до преградата, която бе издигната за защита.

Брана сложи длан върху главата на Кател, когато заръмжа.

— Не му харесва, че не може да види вътре — тихо каза тя.

— Канех се да ги изпържа, но си казах, че трябва първо да ги видите. Затова влязох отзад.

— Аз ще се заема. — Фин тръгна към вратата.

— Недей да ги гориш където са сега — помоли Брана. — Ще оставят грозна черна пепел по снега и ще трябва после да го чистим — а сега е толкова хубав.

Фин само я погледна, поклати глава, после излезе навън без палто.

— Съседите.

Брана изсумтя ядно, после издигна преграда, за да не може никой да види Фин.

И съвсем навреме, отбеляза мислено тя, понеже с мощен тласък на силата той разбута плъховете, които започнаха да пищят пронизително. Избутваше ги назад — воля срещу воля, сантиметър по сантиметър.

Брана отиде до вратата, отвори я рязко с намерение да помогне, но забеляза, че няма нужда.

Той извика вятър и ги разпиля на вълни. После разрови земята и зейна окоп, в който ги помете. Появи се огън и писъците разкъсаха въздуха.

Когато те престанаха, той извика дъжда, за да потуши огъня, да измие пепелта. След това просто заравни земята обратно.

— Беше великолепно — въздъхна Айона. — Противно, но великолепно. Не знаех, че той може да борави така смело с елементите — бам, бам, бам.

— Прави го нарочно — отвърна Брана. — Заради Кеван.

Фин стоеше на мястото си, на открито, сякаш го предизвикваше да отвърне.

Вдигна високо ръка, повика сокола си. Като златна светкавица Мерлин се спусна ниско, а после, следвайки напътствията на Фин, литна устремно към дърветата.

Фин разпери ръце и изчезна във валмо от мъгла.

— О, господи, мили боже, Кеван.

— Това не беше мъглата на Кеван — с пресилено спокойствие каза Брана. — Беше на Фин. Тръгна след него.

— Какво да правим? Трябва да повикаме другите, да последваме Фин.

— Не можем да го последваме, защото не знаем къде отиде. Трябва да ни позволи да го видим, а той не иска. Иска да направи това сам.

Той полетя, заслонен от мъглата, а очите му виждаха през очите на сокола. И чрез птицата наблюдаваше как вълкът се стрелка между дърветата. Без да оставя следи и сянка върху снега.

Когато наближи реката, звярът се стегна, скочи и се издигна високо, прелетя над студената и тъмна вода като камък, запратен от прашка. В същото време белегът на рамото на Фин запари жестоко.

Значи Кеван плащаше висока цена, каза си той, за да прекоси реката.

Последва вълка, скрит в мъглата си, докато усети нещо във въздуха да се променя, нещо да потрепва. Повика Мерлин, забави собствения си устрем напред и само след секунди вълкът бе изчезнал.

 

 

Фин може и да искаше да се оправя сам, но Айона въпреки това повика останалите. Спокойно, без да продума, Брана запарваше чая.

— Толкова си спокойна. — Айона крачеше напред-назад в очакване нещо да се случи. — Как можеш да си толкова спокойна?

— Толкова съм ядосана, че сякаш кръвта ми гори. Ако не потуша този огън, може да изгоря всичко до основи.

Айона се приближи зад гъба й и прегърна братовчедка си.

— Знаеш, че е добре. Че може да се погрижи за себе си.

— Отлично го знам, но това не променя нищо. — Тя потупа ръката на Айона и отиде да вземе чиния за курабийките, докато сърцето й биеше гневно в гърдите. — Не те попитах защо се прибра толкова рано.

— Решихме да започнем да се сменяме да работим заедно с теб още от днес. Имам урок по езда в голямата конюшня в четири часа, но дотогава Бойл няма нужда от мен. — Айона се втурна към вратата. — Ето ги. О, ето го и Фин! Добре е.

Когато Брана не каза нищо, Айона отвори вратата.

— Влизай вътре — сопна се тя на Фин. — Даже нямаш палто.

— Беше ми топло.

— Още по-топло ще ти стане, като ти сритам задника — изръмжа Бойл. — Какви са тези приказки, дето си бил хукнал след Кеван сам в някакъв проклет тунел от мъгла?

— Нещо, върху което работя, и една възможност да го изпробвам. — Фин отметна коса назад и размърда рамене. — Боят няма да промени нищо, но съм готов, ако това ще ти помогне.

— Аз ще те държа здраво, докато той ти нарита задника. — Конър ядно свали палтото си. — Нямаш право да хукваш подире му сам.

— Имам цялото право на този свят и във всеки друг.

— Ние сме един кръг — подхвана Айона.

— Така е. — Заради Айона Фин смекчи тона си. — И всеки от нас е точка в този кръг.

— Тези точки са свързани. Случващото се с теб засяга всички нас. — Мийра погледна към Брана, която продължаваше да се суети с чая и курабийките. — Всички.

— Той изобщо не разбра, че съм подире му, не можеше да ме види как го следвам. Бях скрит в мъглата. Точно върху това работех и целта бе да го изпробвам.

— Без да кажеш на никого от нас какви ги вършиш? — подхвърли Конър.

— Ами нали не можех да знам със сигурност дали се получава, докато не опитам?

Отиде до Брана.

— Използвах част от онова, което съм наследил от него, за да създам мъглата. Отне ми седмици, месеци дори, за да измисля всичко докрай, понеже можех да отделям по малко време тук и там. Днес съзрях шанс да опитам заклинанието. Което не е много по-различно, ако си говорим честно, от това да излезеш да пояздиш в гората само за да видиш какво ще стане.

— Не бях сама.

— Нито пък аз — също толкова хладно възрази той. — Бях с Мерлин и използвах очите му, за да проследя вълка. Той ни предизвиква и ти му отвърна подобаващо, защото знаеш, както и всички останали, че ако изглежда сякаш не правим нищо, той ще разбере, че кроим нещо много по-сериозно. Защо иначе ще правя такова шоу, докато разкарам плъховете? — Въздухът наоколо направо вибрираше от раздразнението му, когато се обърна и вдигна ръце. — Толкова малко ли ми вярвате?

— Не е липса на доверие — увери го Айона. — Изплаши ни. Отначало си помислих, че Кеван ти е устроил засада, но Брана каза, че сам си направил мъглата. Но не можехме да те видим, не знаехме къде си. Това ни уплаши.

— За това, скъпа сестричке, съжалявам. Съжалявам, че съм ви накарал дори за миг да се притесните за мен, когото и да било от вас, но най-вече теб, която застана на моя страна още преди да ме познаваш.

Айона въздъхна облекчено.

— Така ли се измъкваш от отговорност?

— Казвам само истината. — Той отиде до нея, целуна я по челото. — Признавам си, че действах импулсивно, видях възможност и се възползвах. И понеже го направих, сега знаем повече, отколкото преди, ако това е от някакво значение в случая.

— Има право — обади се Брана, преди някой друг да успее да каже нещо. — Може да ми трябва още време, докато гневът ми заглъхне, както и на всички вас, но ако бъдем практични, а няма как да бъде иначе, Фин е прав. Използва това, което е, и което притежава. Чудех се защо се перчиш така пред Кеван. Беше направо срамно.

Фин само повдигна вежда, а тя махна на Конър.

— Занеси този поднос с чая пред камината, ако обичаш. Стъклениците на плота са запечатани, но не искам храната да е близо до тях.

— Той използва елементите един след друг — прас, прас, прас — обясняваше Айона. — Въздух, огън, земя, вода. Беше страховита гледка.

— Значително пресилена — кисело отбеляза Брана, — но сега разбирам целта.

— Стореното — сторено. — Бойл сви рамене и си взе чаша чай. — Искам да чуя какво ново знаем сега и след като никой не води кървава битка, имам само няколко свободни минути, преди да се върна към работата си.

— Той тичаше като сянката на вълка, без да оставя следи в снега. Бързо, адски бързо, но тичаше, а не летеше. Мисля, че си пази силите. — Фин си взе курабийка, после продължи да крачи из стаята. — Литна единствено когато трябваше да прекоси реката и докато я прелиташе, белегът ми гореше. Струва му скъпо да преминава над водата и сега знам, че когато изпитвам това усещане, той е минал отново на нашия бряг. Хукна отново през гората, насочи се към езерото. Умори се, тъй като тича дълго, после усетих някаква промяна, почувствах настъпването й, затова забавих ход и извиках Мерлин обратно при мен. Вълкът изчезна. Премина в друго време. В неговото собствено, бих предположил. И обратно в леговището си.

— Можеш ли да намериш пътя дотам? Разбира се, че можеш да го намериш — продължи Конър, — иначе нямаше да изглеждаш толкова самодоволен, по дяволите.

— Знам как да стигна до мястото, където вълкът премина отвъд, и мисля, че ще намерим леговището на Кеван недалеч оттам.

— Кога тръгваме? — попита Мийра. — Довечера?

— Аз съм свободен — заяви Конър.

— Не тази вечер. — Брана поклати глава. — Трябва да се приготвим, в случай че го намерим. Можем да използваме различни неща. Онова, което ще открием, ако изобщо стигнем дотам, ще бъде в нашето време. Но…

— Искаш да се върнеш назад, когато намерим мястото, искаш да се върнеш в неговото време. — Бойл се намръщи на чая си. — И да се изправиш срещу него там?

— Не, не говоря за това. Нямаме всичко необходимо, а и времето трябва да бъде избрано от нас. Но ако можем да оставим нещо в пещерата му, като го скрием от него, и го използваме, за да го наблюдаваме там. Да го чуваме. Бихме могли да научим името. И да разберем какви са плановете му, преди да ги изпълни.

— Не всички — възрази Фин. — Прекалено рисковано е всички да се връщаме назад. Ако се окажем впримчени в миналото, край с всички. Само един ще се върне.

— И смяташ, че това ще си ти.

Той кимна на Брана.

— Естествено. Мога да се върна и да не оставя никаква следа, забулен в мъглата, да занеса твоя кристал, тъй като това е най-доброто средство за наблюдение, и да се измъкна.

— Ами ако е вътре? — Айона удари леко Фин по рамото. — Край с теб.

— Точно заради това двама от нас, поне двама — пресметна Конър, — ще намерят начин да привлекат вниманието му и да го ангажират за известно време. — Той се ухили на Мийра. — Какво ще кажеш?

— Нямам търпение.

— Значи… — Бойл грабна курабийка и още една, която да пъхне в джоба си. — Четиримата отиваме до мястото, където го е видял за последно Фин, и продължаваме търсенето нататък. Конър и Мийра привличат вниманието му, за да тръгне след тях и леговището му да е празно. Ако го намерим, Фин взема кристала, прехвърля се назад във времето до проклетия тринайсети век, оставя нещото в пещерата, връща се и всички отиваме в бара да пием по едно.

— Това е в общи линии. — Брана го потупа по ръката. — После ще измислим дребните и важни подробности. Затова няма да тръгваме, докато не сме готови. Никой от нас няма да се доближава до мястото. — Тя погледна право към Фин. — Разбрахме ли се?

— Да — съгласи се той, — и имам няколко идеи за подробностите.

— Както и аз. — Доволна, макар и все още леко ядосана, Брана също си взе курабийка.