Нора Робъртс
Магията на кръвта (13)

Тринадесета глава

Брана реши, предвид обстоятелствата, просто да повика каквото й е нужно, при себе си. Стори й се, че най-удобното място за проучването би било кътчето за закуска в кухнята, а и по този начин всичко щеше да е наблизо, когато сложеше месото да се пече във фурната.

Той стоеше далеч от нея и мълчеше — и двете неща, както тя отлично знаеше, бяха преднамерени. Нека да се ядосва, каза си тя. И тя имаше причина да се гневи, а пренебрежението от негова страна само подклаждаше огъня.

Отгоре на всичко Брана се дразнеше и задето не можеше да потисне удоволствието от това да готви истинска вечеря в неговата кухня. Пространството бе организирано толкова добре, всички повърхности блестяха, а и имаше хитроумни приспособления като например чешмата, близо до котлоните, където можеше да напълни голяма тенджера, за да не се налага да я мъкне чак от мивката до печката.

А готварският плот бе истинска мечта. С него би имала възможност да използва професионална фурна с шест котлона отгоре, след като постоянно се налагаше да готви за толкова много хора.

Не й се струваше редно мъж, който не може да готви изобщо, да има по-добра кухня от нейната — а тя считаше своята за много ефикасна и оборудвана със стил.

Затова изпадна в мрачно настроение, докато слагаше месото да се маринова и подреждаше импровизираното си работно място в кътчето за закуска.

Изпи още една чаша чай, хапна няколко бисквити, купени от магазина, естествено, докато нейното куче и Бъгс спяха под масата. Прекара времето си в търсене на формулата за втората отрова — точните съставки, думи, времето на изричане на заклинанието, после изпрати имейл на баща си, в случай че той знае нещо повече за демоните или пък познава някого, който може да им даде повече информация.

Докато Фин се върна, изпоцапан от работата в конюшнята, тя вече бе зарязала книгите си и седеше до кухненския плот, заета с белене на моркови.

Той си взе бира, без да каже нищо.

— Ти си този, който ме накара да стоя в тази кухня. — Не беше точно кавга, но определено се усещаше острота в тона й. — Така че, ако още си ми ядосан, иди някъде другаде.

Той стоеше пред нея с окъсаното си сако и още по-вехт пуловер, с джинси, скъсани на едното коляно, и ботуши, които са имали много по-добри дни. Косата му бе разрошена и ограждаше в рамка хладното изражение на лицето му.

Собственият й гняв само нарасна от факта, че той изглежда толкова секси.

— Не съм ти ядосан.

— По странен начин показваш веселото си настроение, след като на два пъти влиза и излиза от къщата, без да ми кажеш и думичка.

— Купувам два нови коня за езда и се занимавам с продажбата на един от младите соколи. Това ми е работата, бизнесът, който поддържа всичко наоколо, а дойдох в кабинета си, за да не обсъждам условията на сделките пред работниците си и момичето, което бе дошло за урок по езда следобед.

Той наклони бутилката бира към нея, после отпи.

— Ако нямаш нищо против.

— Нямам, естествено, както нямам против и да се запилееш някъде другаде с гнева си. Къщата е огромна, по дяволите.

— Харесвам големи неща. — Приближи се и застана от другата страна на работния плот в средата на кухнята. — Не съм ядосан на теб, така че престани да се държиш като проклета глупачка.

Тя усети как кръвта й кипва във вените.

— Проклета глупачка, значи?

— Така изглежда от моето място.

— Е, след като настояваш да останеш на мястото си, аз ще се махна. — Тя рязко остави белачката за моркови на плота, бутна назад стола си стигна на половината път до вратата, преди той да улови ръката й.

Тя го блъсна със силата си, което би го запратило чак в другия край на стаята, ако не беше подготвен за удара.

— Успокой се, Брана, както се опитвам да направя аз през последните няколко часа.

Очите й бяха потъмнели като пушек, а гласът й бе огнено жарък.

— Няма да търпя да ме наричат глупачка — проклета или не.

— Не казах, че си такава, а само те посъветвах да не се държиш като глупачка. — Неговият тон бе хладен като януарски дъжд. — И за трети път ти казвам, че не съм ядосан на теб. „Ярост“ е прекалено слаба дума, за да опише какво тая в себе си към него, към копелето, което сложи ръцете си върху теб.

— Той отрови Конър, едва не уби Мийра, както и Айона, изгори ръцете на Бойл и те просна безсилен на пода в кухнята ми. Но ти изпитваш нещо много по-силно от ярост, защото сега той познава формата на гърдите ми?

Той стисна раменете й и тя се убеди, че говори истината. Онова, което гореше в очите му, беше много повече от ярост.

— Бойни рани, справедливи или не, те са заслужени в битка. Днешният случай не беше такъв. Едва ми позволи отново да те докосна и той прави това? Не виждаш ли мотивите му, подбрания момент? Не виждаш ли, че прави това, за да мислиш за моята кръв и произхода ми следващия път, когато искам да те докосна?

— Това няма…

— И не проумяваш ли, не можеш ли да разбереш с пъргавия си мозък, че той влезе в контакт с теб? Физически контакт. И че можеше да те отвлече от тук и сега и да те замъкне където си пожелае?

Тя понечи да каже нещо, после вдигна ръце, докато той не я пусна. Върна се и отново седна.

— Сега можеш да ме наречеш проклета глупачка, защото си го заслужих. Не помислих и за двете неща, но сега съвсем ясно ги виждам. Не помислих за първото, защото ти нямаш нищо общо с онова, което той стори, което се опита да ми причини. Изобщо не бих се сетила за него, когато ме докоснеш, Фин. В това грешиш напълно. Но той е искал ти да си го помислиш и изглежда, е успял.

Пресегна се за бирата му, после поклати глава.

— Не искам бира.

Без да каже нищо, той се обърна и махна тапата от бутилката „Пино Ноар“, която бе използвала за мариноване на месото. Когато й наля в чаша, тя бавно отпи глътка.

— Колкото до второто, аз имам дълбоки корени тук. Може да си въобразява, че има достатъчно сила, за да ме отвлече, когато и където си пожелае. Но ти се заклевам, че няма да успее. Взех всички предпазни мерки, когато се опита да подмами Мийра и осъзнахме напълно, че може да се мести в различни епохи. Можеш да ми вярваш.

— Добре.

Тя повдигна вежди.

— Само толкова?

— Не е ли достатъчно?

— Той искаше да ме изплаши и унизи, но се провали и в двете. Може би освен това е искал да повлияе на чувствата ми, за да не пожелая повече докосването ти, но и в това се провали напълно. Но явно е успял да те разгневи до краен предел. Това разбира отлично, яростта. Сега спиш с мен и не искаш друг да ме докосва.

— Не става дума за това, Брана. — По-спокоен, макар и в малка степен, той зарови пръсти в косата си. — Или поне не само. Въпросът е в това какво те е докоснало.

— Той познава единствено чувството на притежание. Никога няма да разбере угризенията ти, нито вината, защото, колкото и пъти да му доказваш, че отхвърляш неговата кръв, която тече във вените ти, той само това вижда в теб. Не може да види друго, освен кръвта ти. Ти трябва да го направиш. Както и всички ние. Аз го направих, иначе каквито и чувства да изпитвам към теб, не бих ти позволила да ме докоснеш.

— Именно кръвта му жадувам. Искам да я видя как капе от ръцете ми.

— Знам. — Разбираше го, призна си тя, защото сама го бе изпитвала неведнъж. — Но това е отмъщение, а отмъщението няма да го победи. Или поне не само, защото, каквито и да сме, освен всичко останало ние сме хора, а той напълно е заслужил това наше чувство за мъст.

— Не мога да го приема спокойно. Не знам как ти успяваш.

— Защото се вгледах в очите му днес, бях по-близо до него, отколкото си ти сега. Усетих ледените му длани. Но в сърцето ми нямаше страх. Преди го имаше; имаше и страх дори когато силата е най-могъща и ярка. Но не и днес. Ние сме по-силни, всеки един от нас е по-силен, отколкото е той дори и с онова, което се е вселило в него. А заедно? Заедно сме неговата гибел.

Той заобиколи плота, сложи отново ръце на раменете й. Този път нежно.

— Този път трябва да го спрем, Брана, на всяка цена.

— Вярвам, че ще успеем.

Каквото и да им струва, повтори си той наум, докато докосваше с устни челото й.

— Трябва да те опазя от злото.

— Мислиш ли, че имам нужда от защита, Фин?

— Не, не мисля, но това не означава, че няма да те пазя. Нуждая се да те закрилям.

Отново я целуна по челото.

На всяка цена.

 

 

Имаше работа за вършене, която не можеше да чака удобен за него момент. Счетоводните книги трябваше да се балансират, телефонни разговори да бъдат проведени, а и изглежда, винаги имаше някакви правни документи за четене и подписване.

Отдавна бе разбрал, че за да имаш успешен бизнес, не е достатъчно просто да си собственик, да имаш мечта. Беше благодарен на Бойл и Конър, че се занимават с ежедневните задачи — както и с документите и времето за планиране и вземане на решения на момента, свързани с тях. Но това не го освобождаваше от отговорност.

Дори и когато пътуваше, той следеше отблизо всичко, като поддържаше връзка по мобилния си телефон, скайп или имейл. А когато беше у дома, се чувстваше длъжен да изцапа и ръцете си. Доставяше му удоволствие да сресва и почиства гривата на конете и той ценеше този физически контакт, колкото и менталната връзка с тях. За разлика от използването на чесалото или куката за почистване на копитата, сресването на гривата, храненето или раздвижването на конете му даваше възможност да опознае всеки кон в много по-голяма степен.

Нямаше нищо против и да почиства на птиците в школата за соколи или да прекарва доста време там, внимателно подсушавайки всяко перо. Много голямо удоволствие му доставяше участието в тренировките на по-младите птици и бе открил, че особено се е привързал към една млада женска, която бяха нарекли Саси^[1] — каквато и беше.

Макар дните бавно да нарастваха, рядко му се случваше да има достатъчно време за всичко, което иска или трябва да направи. Но знаеше къде иска да бъде и това бе у дома.

Близо година вече, замисли се той, докато стоеше в двора на школата с Конър и подритваше една синя топка за забавление на Ромео, енергичния кокер шпаньол на техния офис мениджър. Най-дългият период, прекаран тук, откакто бе станал на двайсет.

Бизнесът и любопитството му, както и нуждата от отговори, отново щяха да го накарат да замине, но този път се надяваше, че няма да му се налага да отсъства месеци наред. За първи път, откакто клеймото се бе появило върху тялото му, той се чувстваше на мястото си у дома.

— Мисля, че зимата, с по-малкото търсене от страна на клиентите, е идеалният момент да експериментираме с комбинираните разходки с коне и соколи, които обсъждахме неотдавна.

— Ще предложим нещо по-специално за онези, които са дошли за приключения. — Конър изрита топката и кучето хукна след нея. — Поработих върху цената на услугата, в случай че решим да пробваме, а Бойл измърмори недоволно, както прави винаги. Значи всичко е наред.

— И аз смятам така. Ще ми трябва различна гаранция и малко коригиране в условията на застраховката, така че ще се погрижа да сме изрядни.

— Радвам се, че не е моя грижа.

Беше ред на Фин да изрита топката.

— Другото е съставянето на график, което оставям на теб и Бойл. Разполагаме с Мийра и с теб като опитни ездачи и соколари, а и Айона се справя все по-добре със соколите.

— И няма по-добра от нея на коня. Това значи трима водачи, които биха могли да поемат комбинирана разходка. С теб ставаме четирима.

Фин погледна към Конър, който се усмихваше широко.

— Не съм бил водач, откакто… ами от първите няколко месеца, когато с Бойл започвахме бизнеса.

— Няма проблем да излезеш на разходка когато решиш, с някого от другите водачи. Ще си нещо като чирак.

Конър се засили да ритне и на шега Фин блокира, пое топката, направи няколко сложни движения с краката, които си спомняше от детството, преди да я запрати надалеч.

— Май ти се ще да направим един мач, а? — подхвърли Конър.

— Ще го направим, когато имам време, а това значи, след като направя черновата на новата брошура, за да я прегледате двамата с Бойл. Междувременно е добре да помислиш за още един водач, който може да язди и да разбира от соколи, както и да се оправя с малка група, понеже си мисля, че ще е добре да предлагаме комбинираните разходки, поне в началото, за групи до шест души. Сещаш ли се за някого?

— Има мнозина с доста опит с птиците, но бих препоръчал нашия Браян. Той има най-голямо желание да научи нови неща, да опита различното.

— Тогава поговори с него и ако е съгласен, може да започне да се обучава и после ще видим как ще тръгнат нещата. Отначало ще направим пробни разходки с наши служители или приятели. Ако всичко мине по план, ще започнем да предлагаме новата услуга от март месец например. Ще си поставим за цел равноденствието.

— Достатъчно време да изчистим всички спънки.

— А сега ще изведа Саси на разходка. Ще ида до конюшнята, ще взема един кон и ще видим как се справя тя с кон и ездач. Мерлин ще дойде с нас, за да я държи под око. Искам да видя и как се разбират двамата. Мисля, че ще дадат отлично поколение.

Конър се ухили.

— Тъкмо се канех да ти го предложа. Според мен са отлична двойка. Подхождат си — неговото достойнство и нейната дързост. Смятам, че ще ни зарадват със страхотни пиленца.

— Ще оставим избора на тях.

Фин взе една торбичка с парченца месо, тъй като женската още си търсеше наградата за добре свършена работа, сложи си ръкавица и стегна каишките на Саси. Тя се напери леко, доволна, че са я избрали, наведе глава настрани и го изгледа с поглед, който Фин можеше да определи само като флиртуващ.

— Хубавица си ми ти, нали? — Излезе през вратата с нея и се запъти към конюшнята, след като повика Мерлин.

Соколът му направи голям кръг високо горе, после се спусна грациозно, което се стори на Фин доста показно. Застанала на ръката му, Саси разпери криле.

— Искаш да го последваш, нали? Тогава ще трябва да спазваш правилата и да летиш накъдето те поведа аз. — Той разхлаби каишките, вдигна ръка и я видя как полита в небето.

Двете птици започнаха да кръжат заедно, направиха няколко закачливи премятания и той си каза, че явно двамата с Конър бяха познали. Соколите си подхождаха отлично.

Фин се наслаждаваше на разходката, на познатите дървета наоколо, извивките в пътеката, уханието във въздуха. Макар да се бе надявал на противното, не усети ни следа от Кеван и измина разстоянието от школата до конюшнята единствено в компанията на соколите.

Отбеляза каква красива картина представляваха конюшните със загражденията за тренировки, с пикапите и паркираните отпред коли, и величествената глава на Цезар, която надничаше през прозореца на отделението. Конят го поздрави с цвилене и Фин отиде право при него, за да го потърка по гърба и да си поговорят, преди да влезе.

Завари Бойл в офиса, навъсено вперил поглед в екрана на компютъра.

— Защо хората задават толкова глупави въпроси? — попита Бойл.

— Струват ти се глупави само защото вече знаеш отговорите. — Фин седна на ъгъла на бюрото, което май бе единственото разчистено място наоколо. — Идвам от школата, където си поприказвах с Конър — подхвана той и сподели с Бойл плановете за новата комбинирана услуга за клиенти.

— Айона е много запалена по идеята. Колкото до Браян, ами, млад е, но доколкото знам и съм чувал за него, работи упорито и е добър ездач. Съгласен съм да опитаме.

— Тогава ще измислим останалото. Освен ако не се нуждаеш от мен тук, мислех да изляза с Цезар. Ще направим разходка с кон и соколи, тъй като съм взел и Мерлин, и една млада женска. Ще набележа потенциален маршрут.

— Бъди нащрек. Рано сутринта двамата с Айона отидохме до новата къща да видим докъде е стигнал строежът. Тя видя вълка, сянката на вълка, да се промъква сред дърветата.

— А ти не?

— Не, гледах на другата страна и говорех с един от дърводелците. Тя каза, че се е приближил повече от друг път, макар че е сложила защитни заклинания около къщата.

— Ще погледна и аз.

— Ще съм ти благодарен.

Фин оседла Цезар, който беше нетърпелив да тръгнат, понеже вече бе разбрал, че ще може да потича, вместо обичайното бавно ходене. След като изведе коня, качи се на гърба му и леко се отдалечиха, Фин извади ръкавицата и сложи парченце месо отгоре й, преди да повика Саси.

Тя кацна грациозно, погълна парченцето пилешко, сякаш месеци наред е гладувала, после се настани удобно. Двамата с Цезар си размениха дълъг изучаващ поглед, после конят извърна глава, сякаш соколът изобщо не го интересуваше.

— Отлично решение — отсъди Фин и за да изпита и коня, и сокола, пое в галоп.

Соколът се сепна, разпери криле — красива гледка — и би полетял, ако Фин не го бе успокоил.

— Всичко е наред. Това е друг начин за летене. — Тя се понамести нервно, не беше напълно убедена, но остана на ръкавицата. Доволен, Фин намали темпото до лек галоп и пое към гората, преди да й даде сигнал да литне.

Тя полетя и кацна на един клон, където Мерлин вече я чакаше.

— Браво, отлично. Ти ще водиш, Мерлин, ние ще те следваме.

Неговият сокол полетя между дърветата, женската — след него. Запазвайки спокойния ход на коня, Фин пое нататък.

През следващия половин час той даваше уроци на Саси, караше я да се връща върху ръкавицата, после пак да полита.

Хладният и влажен въздух се превърна в ситен дъждец, но никой не му обръщаше внимание. Тук всички се чувстваха свободни и се забавляваха.

Фин мислено си набелязваше маршрута, който според него щеше да е подходящ за комбинираната разходка, защото щеше да покаже как соколите танцуват между дърветата и се връщат отново и отново към ръкавицата, без да смущават спокойния ход на коня.

Достатъчно близо до реката, за да се чува ромоленето й, достатъчно далеч навътре в гората, за да си представиш, че си излязъл на лов със сокола в друго време. Стори му се, че усеща мириса на сняг. Щеше да завали преди мръкване, каза си той, и да разкраси зелените ели и кафявите клони, да легне тихо и спокойно върху земята.

А напролет щяха да цъфнат трънките и дивите цветя, които Брана събираше за удоволствие и за отварите си.

Напролет, помисли си той — надяваше се — ще може да се разходи в гората заедно с нея на спокойствие.

И с мисълта за нея той смени посоката. Соколите и конят можеха да си починат край дома й, докато той поработи с нея известно време.

Когато излезе на открито, отново пусна юздите и Цезар пое в лек галоп, а после се засмя, когато видя Бъгс да тича към тях с изплезен език.

— Сега с кучето вече имам трима водачи. Ще минем край дома на Брана и ще се отбием за малко. Може да има по нещичко за всички вас. После ще надникнем и в новата къща на Бойл, преди да се приберем.

Явно съгласен с този план, Бъгс хукна редом с коня.

Фин отново забави, когато наближиха голямото паднало дърво и гъстите увивни растения, които скриваха от погледа руините, останали от колибата на Сърха.

Бъгс заръмжа тихо.

— Да, да, идва насам. И аз го усетих.

Фин нареди на Саси да остане в небето, повика Мерлин да кацне на ръкавицата.

Мъгла се просмука през преплетените клони и листа. Фин протегна свободната си ръка и вдигна във въздуха кучето, преди да го настани да седне пред него на седлото.

Усети притеглянето, почти жизнерадостната покана да мине отвъд, да се наслади на всичко, което можеше да има, на всички тъмни дарове, които му предлагаха.

— Ако това е най-доброто ти изпълнение… — Фин сви рамене, понечи да обърне коня.

Вълкът изскочи през плета от клони — с бляскава черна козина, върху която пулсираше червеният камък. Цезар се стресна, вдигна се на задни крака, но Фин успя да се задържи на седлото и грабна кученцето, преди Бъгс да се изхлузи на земята.

За изненада на Фин, Саси се спусна рязко, пикира над вълка, после отново се вдигна нагоре и кацна на едно дърво, за да следи внимателно ставащото.

Умно момиче, каза си Фин. Смело и умно.

— Пак ще повторя, ако това е най-доброто, което можеш…

Фин пришпори Цезар в галоп и рязко протегна ръка надолу, за да разтвори земята под лапите на вълка. Конят прескочи, а вълкът изчезна.

Фин чу смеха зад гърба си и обърна коня.

Кеван се носеше над зейналата пропаст върху облак мъгла.

— Далеч не е най-доброто, момко. Тепърва ще опиташ най-доброто. Спести си усилията, тъй като накрая ще дойдеш при мен. Знам каква кръв тече в теб.

Фин се пребори с желанието си да атакува отново, защото знаеше, че обърнатия гръб може да нанесе по-силен удар.

Затова просто обърна Цезар и се отдалечи, без да бърза.

— Спести си усилията. — Беше по-скоро шепот, отколкото вик. — И когато свърша с теб, ще обвържа Тъмната вещица, за която жадуваш, с теб за вечни времена.

Желанието да се обърне и да го нападне, се превърна в ярост.

Без да погледне назад, Фин затвори зейналата в земята черна паст и продължи напред, докато не излезе от гората.

Фин завърза коня на оградата на Брана и допря страна в главата на Цезар.

— Днес напълно заслужи името си, понеже нито за миг не се поколеба, когато те помолих да атакуваш.

Също като фокусник той протегна ръка, показа я празна, след това завъртя китката си и в нея се появи ябълка.

Докато Цезар хрупаше доволен, Фин повика Саси на ръкавицата си.

— А ти си толкова смела, макар и много млада. Отиваш на лов. — Той даде знак на Мерлин. — Двамата можете да ловувате в полето на Брана, а после можете да останете за малко в заслона на Ройбиър. Колкото до теб… — Той се наведе да погали Бъгс. — Обзалагам се, че вътре има бисквитка за такива като теб.

Заедно с кучето Фин влезе в ателието.

— Ето я и моята награда — каза той, когато видя Брана да изважда тава с курабийки от малката фурна в ателието й.

— Изключително добре си сметнал кога да дойдеш. — Тя остави тавата отгоре на фурната и се обърна. — Нещо е станало — каза тя веднага.

— Нищо важно, но тук има едно куче, което си е заслужило наградата, ако имаш бисквитка за него.

— Разбира се. — Тя извади две от кутията, защото Кател вече се разбуди от дрямката си пред огъня, за да поздрави малкия си приятел.

— Аз предпочитам тези — каза Фин и си взе една от курабийките, които тя вече бе охладила върху специалната решетка. — Имах малко работа вкъщи, после и в школата и конюшнята. Напролет ще почнем да предлагаме на туристи комбинирани разходки с коне и соколи.

— Това е чудесно, но какво стана?

— Излязох на разходка с кон и сокол. Цезар и Мерлин, както и една красавица на име Саси, която ще създаде поколение с Мерлин, когато е готова за това.

— А какво мисли тя по въпроса? — Брана сложи чайника, а Фин си взе още една курабийка.

— Тя го харесва, както и той нея. Бях се заел да набележа няколко маршрута, подходящи за комбинираната разходка, а Бъгс се присъедини към нас, когато минахме край голямата конюшня. После тръгнахме насам с идеята да поработя час-два заедно с теб и минахме покрай пътя за колибата на Сърха.

— Можеше да избегнеш мястото.

— Вярно е. Но не исках да го избягвам. И понеже не исках, научих, че соколът, който съм избрал за Мерлин, ще бъде отличен партньор за него.

Разказа й всичко, прие чашата чай и сериозно се замисли дали да не вземе трета курабийка.

— Става все по-арогантен — отбеляза Брана.

— Достатъчно, че да ни дразни, което беше същината на днешното му появяване. Искаше отново да го нападна, но ми хрумна, че ако откажа, това ще е по-голяма обида за него.

— Иска да ни докаже, че никой от нас не може да излезе просто на разходка в гората, без да се изложи на риск. Дразни ни — съгласи се Брана — с надеждата да ни стресне, да ни накара да се затворим в кръга си.

— Много по-уверен е, отколкото преди, поне така ми се стори.

— Вече два пъти проливаме кръвта му, дори повече, а последния път едва не го унищожихме.

— Но не успяхме — изтъкна Фин. — Оцелява и се излекува от раните, и знае, че трябва само да се добере до леговището си, за да се изцели отново. Знае, че може да се изправя в битка срещу нас отново и отново, и пак да се връща. Ако говорим за хазарт, шансът все някога ще ни изневери и ще изгубим. Отново наближава времето, Брана, и той разчита на това.

— Не вярва, че може да бъде унищожен, или по-скоро не вярва, че онова, което е в него, може да загине. Но сега работя върху това.

Отиде до плота и почука с пръст по бележника си.

— Обадих се на баща си, а той се обадил на свои познати и заедно стигнахме до сбор от съставки, които в комбинация могат да унищожат демона. Заедно с това работя по съчиняването на подходящо заклинание. Трябва ни името. Не вярвам, че ще се получи, ако не призовем демона по име, а така смятат и онези, с които баща ми се е консултирал по въпроса.

Фин грабна и трета курабийка, после се приближи да надникне над рамото й.

— Изсушено крило от прилеп — най-добре от Румъния?

— Така казват.

— Косъм от опашката на бременен як. — Фин повдигна вежда. — Няма ли око от тритон или език от куче? Извинявам се — обърна се той към Кател и Бъгс.

— Можеш да се шегуваш колкото си искаш, но аз съм съставила списъка с помощта на най-надеждни източници.

— Самакитка, зърна от беладона, стрити на прах, тинктура от татул от Амазония, листенца от цвета на бучиниш от Армения, мъзга от манчинелово дърво. Някои от тези са ми познати.

— Всички са отровни. Естествени отрови. Имаме от тях в отварата, която направихме за Кеван, но тук има и много съставки, които са доста екзотични и не съм работила с тях. Явно ще трябва да поръчам да ми ги донесат. Нужна ни е и вода, благословена от свещеник, което е лесно. Кръвта си остава скрепяващият елемент. Ще ни трябва от твоята. Кръв, малко коса и нокти.

Той само изсумтя.

— Започнах да изчислявам количествата, поредността. Източниците ми си противоречат и за двете, но ще намерим точната доза. И думите трябва да бъдат подходящи. Отварата ще бъде черна и гъста, когато е направена както трябва. В нея няма да има светлина, няма да отразява нищо.

Той вдигна ръце и се зае да масажира раменете й.

— Цялата си схваната. Трябва да си доволна, а не напрегната. Това е страхотен напредък, Брана.

— Нищо няма да се получи, ако не изберем точния момент, а в това отношение нямам никакъв напредък.

— Мислех за това. Остара? Равноденствието. Опитахме на лятното слънцестоене заради светлината. Остара също е ден на светлината, равновесието преминава в преимущество на светлината.

— Отново и отново се връщам към този ден. — Тя зарови длани в косата си в опит да закрепи разхлабените фиби. — Но не ме привлича така, както предишните два избора. Трябва да бъде точният момент. А може би е, но аз не мога да го видя заради всички останали елементи.

Той я завъртя с лице към себе си, без да спира да масажира раменете й.

— Ще се опитаме да измислим заклинанието и да направим отварата с Остара наум, а после ще видим дали всичко е на мястото си. Стига да намерим бременен як.

Тя се усмихна, както се бе надявал.

— Баща ми казва, че познава човек, който може да ни снабди с всичко на съответната цена.

— Значи ще платим цената и ще започнем. Имам още около час на разположение и ще ти помогна за заклинанието. Но довечера мисля, че имаш нужда от разсейване на вниманието, за да откъснеш мислите си от всичко това.

— Така ли мислиш?

— Смятам, че трябва да излезеш на вечеря с мен. Знам едно място, което много ще ти хареса.

— Вечеря навън? И какво е това място?

— Много изискано. Романтично и стилно, а храната е божествена. — Той уви един от кичурите, изплъзнали се от фибите, около пръста си. — Можеш да си сложиш роклята, с която беше на Нова година.

— Имам и други рокли, но бих излязла дори по Евина премяна, стига да ми сервират храна, достойна за богове, която не съм сготвила сама.

— Ако настояваш, но предпочитам аз да се погрижа за събличането ти след десерта.

— На среща ли ме каниш, Финбар?

— Точно така. Вечерята е в осем, но ще мина да те взема в седем, за да имаш време да разгледаш града, преди да хапнем.

— Града ли? Кой град?

— Париж — отвърна той и я целуна.

— Искаш да отлетим до Париж за една вечеря?

— Божествена вечеря — в Града на светлината.

— Париж — повтори тя и се опита да възрази пред себе си, че е лекомислено и глупаво. Но не можа. — Париж — каза тя отново и го целуна на свой ред.