Нора Робъртс
Магията на кръвта (11)

Единадесета глава

Беше му дошло до гуша от гости. В два и половина сутринта прекалено много от тях се мотаеха в къщата му, сгушени удобно наоколо, сякаш се канеха да останат до пролетта. Мина му през ум да се качи горе, да се затвори в спалнята си и да ги остави да се оправят сами. Беше зверски уморен, а в добавка онзи миг — онзи невероятен миг с Брана — беше разбъркал напълно емоциите му и вече не знаеше какво чувства.

Затова му се струваше по-лесно изобщо да изключи всичко и да не чувства нищо.

Тя изглеждаше напълно доволна да седи, да пие шампанско и да си бъбри с останалите гости. Но Брана си беше такава, нали? Корава като стомана.

Най-добре щяха да му се отразят няколко часа сън. На сутринта отново щяха да се захванат с кроежи за края на Кеван — или по-късно през деня. И колкото по-скоро, толкова по-добре. Краят му щеше да означава, че е изпълнил задълженията си. Краят на Кеван щеше да сложи край и на собственото му мъчение.

Затова просто щеше да се измъкне тихомълком. На никого нямаше да липсва на този етап.

Точно тогава се появи Айона, сякаш прочела мислите му, провря ръка под лакътя му и стисна дланта му.

— Проблемът, когато направиш наистина страхотно парти, е, че хората не искат да си тръгнат.

— Аз искам.

Тя се засмя, стисна по-силно китката му.

— Вече са останали само най-упоритите, но ще започнем да ги подканяме да си вървят. Твоят кръг няма да те остави насаме с тях. Дай ни двайсетина минути. Трябва само да обиколиш стаите и да почнеш да събираш празните чаши и чинии, тъй като сервитьорите си тръгнаха преди няколко часа. Това е знак, че е време за прибиране.

— Щом казваш.

— Точно така е. — За да му покаже, тя започна да събира бутилки и чаши и подкани с поглед Бойл да почне да прави същото.

Само след минути цяла групичка от същите тези упорити гости беше готова да си тръгне с благодарности и пожелания за щастлива и благополучна нова година. А в някои случаи, като например Шон, сърдечни и сантиментални прегръдки.

Вълшебството на партито, реши Фин и започна да събира чашите за чай и кафе наоколо.

Занесе ги в кухнята, сбогува се с още няколко души. Два заека с един куршум, каза си той, щеше да разтреби остатъците от партито и да разкара останалите накрая гости.

Макар да бяха нужни трийсет минути, вместо предвидените от Айона двайсет, не можеше да се оплаче.

— Това са последните — заяви Айона.

— Слава на боговете.

— Направи тази вечер забавна и запомняща се за много хора. — Тя се надигна на пръсти, за да го целуне по бузата. — И сам се забавлява при това.

— Щастлив съм да си я спомням, след като вече приключи. И ти благодаря за всичко, което направи.

— За мен беше безкрайно удоволствие. — Тя огледа всекидневната, кимна. — И не оставяме твърде голяма бъркотия след себе си. Брана, мога да дойда с теб и да оставя колата си тук. Ще закарам баба до летището чак следобед, така че лесно мога да дойда да я взема.

— По-добре се прибери с Бойл.

— Ще се движим в колона — реши Конър, докато си обличаше палтото. — Пътят не е дълъг, но все пак е посред нощ. Брана ще тръгне след теб и Бойл, а ние с Мийра ще сме на опашката.

— Няма да се прибирам вкъщи тази нощ. Оставам тук.

Брана гледаше Фин, докато го заявяваше. Той не беше сигурен дали ще може да запази равновесие, след като го бе зашеметила по този начин.

— Ами добре! — Мийра се усмихна ослепително и нахлузи шапката на главата си. — Ние потегляме. Лека нощ и щастлива нова година.

— Но… — понечи да каже нещо Конър, докато тя направо го влачеше към вратата, а Айона буташе Бойл зад тях.

— Няма ли да ме оставиш да си сложа поне палтото? — оплака се Бойл, докато Айона затваряше решително вратата зад гърбовете им.

Фин остана на мястото си. Само една мисъл успя да пробие път през пълното задръстване в съзнанието му.

— Защо?

— Реших в този момент, на това място, да не мисля за вчера и за утре. Може би впоследствие и двамата ще съжалим за това, но искам да бъда с теб. Винаги съм го искала и винаги ще искам, но имаме само тази нощ. Сега няма как да мечтаем за замъци и да си даваме обещания, и двамата го знаем. Но имаме тази нужда и най-накрая отново има доверие между нас.

— И ти се задоволяваш с това?

— Разбрах, че е така, а бог ми е свидетел, че съм го премисляла от всички страни и безброй пъти, но сега съм доволна и на това. И двамата имаме право на този избор. Ти ме помоли да остана с теб. Аз казвам „да“.

Огромна част от мъката и гнева в него се уталожи, докато примирението, с което бе живял години наред, отстъпи, за да направи място за неописуема радост и вълнение.

— Може да съм си променил мнението по въпроса.

Тя се засмя и той видя искриците в тъмносивите й очи.

— Ако случаят е такъв, мога да се обзаложа, че бързо ще те накарам да го промениш отново.

— Изглежда, трябва поне да ти дам шанс. — Той протегна ръка. — Няма да те целуна тук, иначе ще се озовем на пода. Ела в леглото ми, Брана.

Тя сложи длан в неговата.

— Никога не сме били заедно в легло, нали? Любопитна съм какво е твоето. Сдържах се да не се кача горе и да не надникна по време на партито. Проявих желязна воля.

— Никога не ти е липсвала. — Той вдигна ръката й към устните си. — Представял съм си теб в леглото ми хиляди пъти. Милиони.

— Аз не бих могла да направя същото, защото дори и желязната ми воля не би издържала на подобно нещо. — Изненадана от собственото си спокойствие, тя на свой ред целуна ръката му. — Разбрах, когато Айона се появи в ателието ми, че ще се върнеш. Че ще бъдеш част от това, част от мен отново. И се питах защо, защо, когато съм създала нов живот за себе си, когато съм доволна от него, съдбата пак иска да те доведе при мен.

— И какъв беше отговорът?

— Още не съм го намерила, а не спирам да се питам. Но не и тази нощ. Цялата ти къща е великолепна. Толкова много стаи има и всеки сантиметър от пространството е внимателно премислен и изпипан до последния детайл.

Но нищо, помисли си той, не можеше да се сравнява с домашния уют на кухнята в нейната малка къща.

Отвори вратата на спалнята си, целуна пак ръката й, после влязоха заедно. Вместо да натисне ключа на лампата, той махна с ръка.

Огънят в камината се разпали и свещите грейнаха.

— И тук всичко е великолепно — каза тя. — Великолепно мъжко убежище, но топло и красиво, вместо да е практично и спартански обзаведено. Леглото ти е разкошно. — Отиде до него, погали с пръсти масивната табла в долния му край. — Старо, много старо. Сънуваш ли онези, които са спали в него някога?

— Пречистих го, за да нямам усещането, че деля леглото си с непознати от минали времена. Така че, не, не ги сънувам. Сънувам само теб, когато спя тук.

— Знам, понеже споделих един миг от сънищата ти.

— Не само тогава. Хиляди и хиляди пъти.

Тя се обърна към него, погледна го под светлината и сенките, които хвърляха игривите пламъци в камината. Сърцето, което му бе отдала преди толкова много години, сега се изпълни с нови чувства.

— Тази нощ няма да сънуваме — изрече тя и с разтворени ръце пристъпи към него.

Нервността, която усещаше като изтръпване под кожата, се изпари. Тяло до тяло, уста до уста с него, светът й просто си дойде на мястото.

Това, естествено, бе единственото липсващо звено във веригата на живота й.

Но тази нощ, след като можеше да е само за една нощ, щеше да си направи подарък. Щеше да се остави изцяло на чувствата. Да отвори себе си, сърцето, тялото, ума си и да почувства онова, срещу което толкова дълго се беше борила.

Утре, ако се наложеше, щеше да се залъгва, че е било само физическо преживяване, само начин да освободи напрежението помежду им за общото благо. Но тази вечер приемаше истината.

Тя обичаше. Винаги го беше обичала и щеше да го обича до края на дните си.

— Липсваше ми — прошепна тя. — О, Финбар, липсваше ми.

— Копнеех за теб. — Той докосна нежно с устни страните й, после ги върна към нейните.

Тя се вкопчи в него, когато се издигнаха няколко сантиметра над пода, после — почти на половин метър, и се завъртяха. Разсмя се, протегна ръце и посипа звезди над главите им.

— Под светлината на огъня и на звездите, под пламъка на свещите тази нощ, всичко, което съм, е твое.

— И всичко, което си, аз боготворя.

Той я положи внимателно на леглото, потъна в целувката й. Беше с нея, най-после с нея, и можеше да пие дълго и дълбоко от устните й, можеше да усети тялото й под своето, да види косата й, разпръсната върху леглото.

Дарът, който тя даваше и на двамата, бе прекалено ценен, за да бърза. Затова той се наслаждаваше на нейния дар и й даваше всичко, което има, в замяна.

Бавно вдигна ръце нагоре по тялото й, нежно обхвана гърдите й. Вече не бяха напъпилите гърди на младото момиче, запечатани в съзнанието му, а в пълния си разцвет.

Нови спомени, които да се насложат върху предишните.

Притисна устни до шията й, наслади се на уханието й, което се излъчваше там, точно там, и което го бе преследвало в дните и нощите му. Отново можеше да го вдъхне като насъщния въздух.

Когато плъзна роклята надолу по раменете й, тя изви тяло, за да го улесни. Кожата й, бяла като мляко, отразяваше златистите пламъци на огъня му, сребристата светлина на звездите й. Разсъбличаше я, сякаш разкриваше най-скъпоценно съкровище.

Сърцето й потръпваше под докосването му. Единствено той бе успял да предизвика това усещане, смесица между нервност и удоволствие. Всеки път, когато я целуваше, беше бавно и дълбоко, сякаш светът можеше да спре да се върти и да поеме по пътя си отново, докато той се наслаждава на вкуса й.

— Имаш повече търпение, отколкото някога — успя да промълви тя, когато кръвта й сякаш запя във вените.

— Ти си по-красива, отколкото беше. Не съм вярвал, че е възможно.

За миг тя улови лицето му между дланите си, прокара пръсти в косата му, после се завъртя и се озова върху него, а звездите се носеха над главата й.

— Ами ти. — Тя издърпа пуловера му нагоре, захвърли го встрани. — Вещер и воин. По-силен си от момчето, което обичах. — Разпери длани върху гърдите му. — Ранен, но винаги верен. Доблестен.

Когато той поклати глава, тя хвана ръцете му и ги притисна към своето сърце.

— За мен това е важно, Фин, повече, отколкото мога да изразя с думи. Много е важно. — Наведе се и докосна с устни неговите, после ги притисна към сърцето му.

Беше разбила сърцето му, както и той нейното. Не знаеше какво им е отредила съдбата, дали изобщо сърцата им можеха да бъдат излекувани. Но тази нощ искаше той да знае, че тя познава сърцето му и го цени.

За да смени тона, тя лекичко прокара пръсти по ребрата му. Фин подскочи като заек.

— По дяволите.

— О, явно още имаш слабо място. Точно тук. — Тя се пресегна отново, но той улови китката й.

— Внимавай, защото и аз си спомням една-две твои слабости.

— Нищо не може да ме накара да запищя като момиче, Финбар Бърк. — Тя се извъртя отново, когато той се надигна, уви здраво краката си около кръста му, а ръцете — около врата. — Все още предпочиташ юмрук в лицето, вместо гъделичкане по ребрата.

— Първото не е толкова унизително.

Тя тръсна коса назад и се разсмя с лице, вдигнато към тавана.

— Помниш ли…

Тя отново погледна лицето му, срещна погледа му. Всичко беше там, в този миг, изписано в очите му. Копнежът му по нея и любовта, която го водеше. Минало и настояще се сблъскаха, понесоха я като горещ вихър, разпалиха собствената й изгаряща нужда.

— О, господи, Фин.

Никакво търпение повече, никакво внимателно оглеждане. Двамата се сляха в един безумен миг, подтиквани от дива страст и отчаяние. Грубите му ръце шареха по тялото й, алчно и нетърпеливо, докато нейните рязко дърпаха останалите дрехи по тялото му.

Нищо помежду им, мислеше си тя. Не можеше да понася дори въздухът да ги разделя. Устните им се сляха в кипежа на страстта и жаждата, докато двамата се търкулнаха на леглото, за да открият повече от телата си.

Тя впи зъби в рамото му, заби пръсти в хълбоците му.

— Ела в мен. Искам те вътре в мен.

Когато проникна в нея, светът спря. Никакво дихание, никакви звуци, никакво движение. После се изви гръм, прегракнал рев, сякаш някакъв звяр препуска надолу по хълма. И светкавица, блясък, който озари стаята като по пладне.

С очи, приковани в неговите, тя стисна здраво ръцете му.

— Тази нощ ние решаваме — каза тя. — Тази нощ е само наша. — Изви се към него. — Обичай ме.

— Само теб. Завинаги.

Той се отдаде на нуждата, на нейното желание, на собственото си сърце.

Когато двамата заедно стигнаха върха, те бяха гръмотевицата и светкавицата. А над главите им нейните звезди грейнаха още по-ярко.

 

 

Когато се събуди, слънцето вече бе изгряло и блестеше ярко. Слънчев ден за началото на новата година. А Брана спеше до него.

Искаше да я събуди, да прави любов с нея под струящата слънчева светлина, както бяха правили в мрака и чак до нежната целувка на зората.

Но под очите й се бяха отпечатали сенки. Нуждаеше се от сън, от тишина и спокойствие. Затова само докосна косата й и се усмихна, като си спомни, че при събуждане Брана е ядосана в най-добрия случай и направо бясна в най-лошия.

Той стана, нахлузи панталон и се измъкна тихо от стаята.

Щеше да поработи. Искаше да работи, да намери начин да сложи край на всичко, да реши проблема веднъж и завинаги. И да разбере как да вдигне проклятието, което една умираща вещица бе направила преди толкова много време.

Ако можеше да развали проклятието, да премахне белега, двамата с Брана можеха да бъдат заедно не само за една нощ, а за цял живот.

Бе изгубил вярата си, че това може да стане. До тази Нова година, до часовете, прекарани с нея. Сега надеждата, вярата, бе отново в него, изгаряше го отвътре.

Щеше да намери начин, повтаряше си той, докато отиваше в кабинета си. Да унищожи Кеван и да защити тримата, както и всички техни бъдещи наследници. Да изличи клеймото от тялото си и да пречисти кръвта си от всякаква следа от Кеван.

Днес, в този първи ден от новата година, щеше да поднови търсенето си.

Замисли се за отровата, която бяха направили за последната битка. Силна и могъща, бяха стигнали толкова далеч с нея. Раните на Кеван — или онова, което владееше тялото му — бяха сериозни. Но не и смъртоносни. Защото онова, което даваше сила на Кеван, не беше смъртно.

Демон, замисли се Фин, докато прелистваше книгите си. Освободен чрез жертвоприношение, за да се слее с гостоприемно тяло. Такова, което също притежава сила.

Кръв от бащата.

Седна зад бюрото си, за да си води бележки.

Кръв от жената.

Пролята от сина.

Записа всичко, поредността на стъпките, думите, всичко, което бе видял, и онова, което бе почувствал.

Червеният камък бе създаден чрез магия на кръвта от най-страшния вид, посредством най-жесток акт. Той бе източникът на силата, на изцелението и безсмъртието.

— И портал — измърмори Фин, — през който демонът да преминава и да се въплътява в приемника си.

Можеха да изгорят Кеван и да го превърнат в пепел, както бе направила Сърха, но това нямаше да бъде краят му без унищожението на камъка и на демона.

Втора отвара, замисли се той, стана и закрачи из стаята. Която да затвори този портал. Да заключи демона вътре, после да го унищожи. Кеван не можеше да съществува без демона, нито демонът без Кеван.

Свали от рафта друга книга, един от дневниците, които си водеше при пътуванията си. Опря длани на работния плот, приведе се напред и се зачете, за да освежи паметта си. Да помисли какво може да се направи.

— Фин.

Потънал в мислите си, погълнат от заклинания за светла и тъмна магия, той погледна към вратата. Тя беше облякла една от най-старите му ризи, избеляла памучна риза, която понякога навличаше за работа в конюшнята. С боси крака, голи колене, разрошена коса и слисано и тъжно изражение на лицето.

Сърцето му прескочи — само при вида й — още преди да проследи погледа й към прозореца, към изображението от цветно стъкло на самата нея.

Той се изправи, пъхна палци в предните джобове.

— Струваше ми се съвсем редно Тъмната вещица да наднича през рамото ми, докато работя тук. Да ми напомня защо го правя.

— Такава любов носи постоянна тъга.

— Да.

— Как да продължим нататък, след като това може никога да не се промени?

— Вземаме това, което имаме, и правим всичко, което можем, за да го променим. Нима не живяхме достатъчно дълго един без друг?

— Ние сме такива, каквито сме, Фин, и не всичко зависи от избора ни. Помежду ни не може да има обещания, не и за утрешния ден.

— Тогава да се радваме на днешния.

— Само за днес. Ще се погрижа за закуската. — Тя се обърна да излезе, надникна през рамо. — Имаш чудесен кабинет. Също като останалите стаи в къщата ти подхожда напълно.

Брана слезе на долния етаж. Най-напред кафе, каза си тя. Сутрин кафето винаги правеше нещата по-ясни.

Бе започнала новата година с него, нещо, което се бе заклела да не се случва. Но бе дала тази клетва, разтърсена от буря от емоции, объркана. И беше я спазвала, призна си сега, както заради дълга, така и водена от инстинкт за самосъхранение.

А сега, заради любовта, я бе нарушила.

Светът не бе свършил, каза си тя, докато се занимаваше с модерната машина за кафе на Фин. От небето не се бяха посипали огън и жупел. Бяха правили секс, много и прекрасен секс, и съдбата явно го бе приела.

Беше се събудила бодра и весела, отпусната и… щастлива, призна си тя. И бе спала по-спокойно и по-дълбоко, отколкото всяка друга нощ след Самхейн.

Сексът бе енергия, замисли се тя, отпивайки с благодарност първите глътки кафе. Беше нещо хубаво, когато се правеше с желание — истинска благословия и задоволяване на основни нужди. Значи сексът беше разрешен и тя можеше да благодари на богинята за това и щеше да го направи.

Но бъдещето бе друго нещо. Вече нямаше да си прави планове, да гледа замечтано напред в бъдещето. Само днешният ден, напомни си тя.

Това бе много повече от всичко, което са имали досега, и трябваше да им бъде достатъчно.

Затършува из огромния му хладилник — о, колко би искала и тя да има толкова голям — и намери три яйца, мизерно парче бекон и един-единствен домат.

Също като днешния ден и секса и това трябваше да им е достатъчно.

Чу го да слиза тъкмо когато довършваше приготвянето на закуската, която мислено нарече „бедняшки омлет“.

— Запасите ти от хранителни продукти са отчайващи, Фин Бърк. Пълна скръб, затова ще трябва да се задоволиш с това, което успях да приготвя, и ще си благодарен и на толкова.

— Наистина съм ти благодарен.

Тя се озърна. Беше си облякъл черна тениска с дълъг ръкав, но краката му бяха боси като нейните.

— Изглеждаш ми твърде щастлив за мизерно парченце бекон, домат и три бъркани яйца.

— Носиш само любимата ми стара риза и готвиш на моята печка. Щях да съм глупак, ако не съм щастлив.

— Не, ти никога не си бил глупак. — Тя сложи втора чаша в кафемашината и натисна нужните копчета. — Тази е много по-добра от моята. И аз трябва да си купя. А твоят конфитюр е по-стар и от Горгоната Медуза и също толкова противен на вид. Ще се задоволиш само с масло на препечените филийки. Започнах да ти правя списък за продукти. Ще трябва да…

Той я завъртя, повдигна я на пръсти и плени устните й. Когато умът й се проясни за миг, Брана си каза какъв късмет имат, че е махнала омлета от котлона, иначе щеше да изгори и да го изхвърлят на боклука.

Но понеже го бе махнала, отвърна на целувката подобаващо.

— Върни се в леглото.

— Няма да го направя, защото си направих труда да приготвя закуска от мизерните ти запаси. — Дръпна се назад. — Вземи си кафето. Смятам да сервирам, преди всичко да изстине. Как изобщо се справяш сам със закуската?

— Откакто Бойл рядко е на разположение, за да го изнудя да ми сготви нещо, се справям с каквото ми е подръка. Имам овесена закуска в пликчета, които можеш да стоплиш в микровълновата.

— Жалка история. — Сложи чиния пред него, както и друга за себе си, след което седна. — А имаш такова хубаво кътче за закуска тук. Мисля, че когато Бойл и Айона се нанесат в къщата си, ще можеш да виждаш светналите им прозорци през дърветата оттук. За тях означава много, че им продаде онази земя.

— Той ми е като брат и добре че е така, иначе можеше да открадна Айона за себе си. Макар че изобщо не я бива в готвенето.

— Вече е по-добра, отколкото преди. Но пък точно тези нейни умения можеха единствено да се подобрят. Всеки ден става по-силна. Магията й е още млада и неукрепнала, но в нея се долавя някаква свирепост. Може би именно затова огънят е нейният елемент.

Толкова е хубаво, мислеше си тя, и много мило. Да седят и да си приказват на закуска с кафе.

— Баба й ще наеме ли твоята къщичка? — попита го тя.

— Мисля, че да.

Брана побутваше яйцата си.

— Толкова много връзки има между мен и теб, както и всички останали. Бях изтикала всичко това на заден план в ума си много дълго време, но през последните месеци отново започнах да се питам защо са толкова много? Не само ти и аз, Фин. Винаги сме били свързани с Бойл и Конър, и Мийра.

— Нашият кръг — съгласи се той, — макар непълен, докато не дойде Айона.

— Идването й е предопределено, както и останалото. А нима ти нямаше къща за даване под наем точно когато майката на Мийра се нуждаеше от дом, както и сега бабата на Айона? Ти и Бойл сте свързани с конюшнята, ти и Конър — с школата за соколи. Земята, която беше твоя собственост, сега ще стане основа за дома, в който Бойл и Айона ще преживеят дните си. Ти прекара повече време далеч оттук през изминалите години, но въпреки това си много тясно свързан с нас. Някой може да каже, че просто така е устроен светът, но аз не го вярвам. Вече не.

— В какво вярваш?

— Не съм сигурна. — Отново побутна яйцата в чинията си и се загледа през прозореца. — Знам, че има връзки между днешните трима и първите трима. И всеки от нас е по-тясно свързан с един от тях. А нима Иймън не се припозна в Мийра, смятайки, че вижда своя позната циганка, която се казвала Аня, както ти кръсти бялата кобила, която доведе, за да събереш с Аластар? Мисля, че Бойл също има някаква връзка там, частично, и ако е нужно, бихме открили неговата връзка с Тийгън от първите трима.

— Няма нищо чудно. — Той потри рамото си. — За мен е Кеван.

— Мисля, че има и още, някъде далеч назад. Ти си от неговия род, от неговата кръв, но не си свързан с него, както аз с Брана на Сърха или Конър с Иймън, или някой от другите. Ако беше така, нямаше да доведеш Аластар за Айона и Аня за Аластар.

— Не съм довел Аня за Аластар, не точно, или поне не само затова. Доведох я за теб.

Чашата, която бе вдигнала, замръзна насред въздуха.

— Аз… не те разбирам.

— Когато я видях, си представих теб. Някога обичаше да яздиш, да полетиш, яхнала кон. Видях те върху нея, полетяла в нощта, на фона на пълната луна. А ти, ти грееше като свещ с…

— Какво?

— Каквато си изобразена на прозореца на горния етаж, каквато си те представях преди години, когато поръчах да го направят. С жезъл в едната ръка, огнено кълбо в другата. Видението се появи само за миг, но беше ясно като бял ден. Затова я доведох тук — за теб, когато си готова за нея.

Тя не каза нищо, за миг остана без думи. После стана, отиде до вратата и пусна вътре кученцето, което бе усетила, че чака там.

Бъгс замаха с опашка в краката й, после се втурна към Фин.

— Не му подавай храна от масата — разсеяно каза тя, докато сядаше обратно. — Лоши обноски и за двамата.

Фин, който щеше да направи тъкмо това, погледна към кученцето, което сякаш го умоляваше.

Знаеш къде е храната, братле. Да не ядосваме дамата.

Доволен и на това, Бъгс изтича към пералното помещение и купичките си.

— Ще яздя нея, когато се изправим срещу Кеван този път, и ще бъда по-силна с нея. Ти ни донесе оръжия, защото и Аластар, и Аня са точно такива. Проля кръвта си заедно с нас, правиш заклинания и кроиш края му заедно с нас. Ако връзката ти е основно с него, най-силна с него, как би могъл да правиш всичко това?

— От омраза към него и всичко, което представлява.

Брана поклати глава. Омразата не раждаше смелост или доблест. А стореното от Фин изискваше и двете.

— Беше грешка от моя страна да се опитвам да те изолирам от това в началото, постъпих егоистично. Исках да повярвам, че това е основната връзка — между теб и Кеван, но не е така. Не и по начина, който той иска, не и колкото му е нужно. Ти си свързан с нас. Не разбирам какви са причините, но това е самата истина.

— Обичам те.

О, как се стопляше сърцето й от думите му и едновременно с това я болеше. Тя само докосна ръката му.

— Любовта е силна, но не обяснява с логични доводи защо чувствата ти към мен те свързват толкова тясно с останалите.

Сега Брана се приведе напред, забравила за закуската си.

— От времето на първите трима чак до наши дни не съм намерила други, които да са толкова тясно свързани един с друг. Няма други, които да са се връщали до първите насън или да са призовали тях в своето време. Мнозина са се опитвали напразно, но никой не е бил толкова близо до унищожаването му. В книгите няма записани истории как тримата поемат в битка на гърба на Аластар, заедно с Кател и Ройбиър. И никъде не се говори за четвърти, за такъв, който носи клеймото, да се е присъединил към тях. Това е съдбата ни, Фин, но ти си различното в нея. Сега го вярвам. Ти ни даваш най-добрия шанс да го довършим, точно ти, който носиш клеймото му и си наследил неговата кръв. И въпреки това не мога да разбера причината.

— Трябва да се направи избор, както знаеш добре, със силата и с кръвта.

— Усещам, че има и нещо повече, но и това може да е достатъчно.

— Няма да е достатъчно, за да унищожи Кеван. Искам да кажа, че няма да можем да направим повече от онова, което Сърха е постигнала, без да унищожим злото, което е приел в себе си.

Тя кимна, понеже бе стигнала до същия извод.

— Демонът, с който е сключил сделка.

— Демонът, който го използва, за да добие свобода. Кръв от баща му, от майка му, пролята от него и изпита, използвана по желание и подстрекаване от демона, за да сътвори камъка.

— И източник на сила.

— Не просто източник на сила според мен. Това е портал, Брана, врата към Кеван.

— Портал. — Тя се облегна назад. — Интересна мисъл. През камъка, сътворен с най-черната магия на кръвта, в тялото на магьосника, който е сключил сделката. Седалище на силата и начин да влезе в този свят. Ако един портал е отворен…

— Той може да бъде затворен — довърши Фин.

— Да, наистина интересна мисъл. Значи всичко се свежда до стъпки и етапи. Да отслабим и впримчим Кеван, за да не може да се измъкне и отново да се изцели. И докато той, приемникът, е слаб и в клопка, да затворим портала, заключвайки отвъд демона, който е източникът на силата. Да го унищожим и тогава да сложим край на Кеван за вечни времена.

Тя отново взе вилицата си и макар яйцата да бяха изстинали, ги изяде.

— Ами, значи, остава само да измислим как може да бъде направено, кога да го направим и да приключваме.

— Имам няколко идеи, а сигурно ще ми хрумнат и още, когато прочета това. Прекарах известно време в компанията на един монах от „Шаолин“ преди няколко години.

— Монах… Работил си заедно с монах от „Шаолин“? В Китай?

— Исках да видя стената — сви рамене Фин. — Той имаше интересни виждания за демоните като някакъв вид енергия. Освен това съм се срещал тук и там с шамани, вещици, мъдреци, аборигенски старейшина. Водя си дневници, които сега ще прочета внимателно.

— Изглежда, доста си се образовал по време на пътуванията си.

— По света има много места със силна енергия, пропити с древна сила. Те притеглят хора като нас. Имаме само днешния ден — каза той и се пресегна да улови ръцете й. — Но ако някога има и утре, бих ти ги показал.

Тъй като не можеше да му отвърне, тя само стисна ръцете му на свой ред и стана да разчисти масата.

— Днешният ден се нуждае от нас. Изобщо не съм мислила как се унищожават демони, а често казано, не съм и вярвала, че съществуват в нашия свят. Което, както сега осъзнавам, е също толкова недалновидно, колкото и разбиранията на онези, които не вярват в магията.

— Аз ще се погрижа за разтребването на кухнята. Такова е правилото в твоята къща и е напълно справедливо.

— Добре тогава. Трябва да се прибирам и също да почета повече за демоните.

— Първият ден от новата година е — каза той и тръгна към нея. — Нещо като празник.

— Не и за такива като нас, предвид онова, което ни чака. Освен това имам работа, с която си изкарвам хляба. Ти може да имаш служители и съдружници, които се грижат за голяма част от бизнеса ти, но мисля, че и ти трябва да работиш за прехраната си.

— Днес нямаме уроци по езда, а разходките с коне и соколи са не повече от дузина общо. Има поне още няколко часа, преди да се срещна с Бойл и Конър.

Тя вдигна лице към неговото.

— Късметлия си с толкова свободно време.

— Така е днес. Мисля, че и ти можеш да отделиш още поне час.

— Ами твоето мислене не е… — Прекъсна изречението си и присви очи, когато ризата, която носеше, се изпари без следа и тя остана гола. — Това беше грубо и негостоприемно.

— Ще ти покажа голямо гостоприемство, любима.

Прегърна я здраво и мигом пренесе и двамата обратно в леглото.