Нора Робъртс
Магията на кръвта (10)

Десета глава

Фин смяташе себе си за общителен човек. Знаеше кога е негов ред да почерпи в бара, беше добър гост, който поддържа разговора на масата. Когато канеше приятели у дома да гледат мач или да поиграят билярд, винаги подсигуряваше достатъчно бира и храна и не се сърдеше за бъркотията, която оставаше подире им.

В крайна сметка не бе отгледан в обора, така че знаеше, както всеки друг, какви са задълженията на един домакин и очакванията на гостите му.

Айона му показа колко много не знае.

В следобеда на последния ден от годината тя се появи на вратата му с късо подстриганата си слънчеворуса коса под яркосиня шапка, която баба й бе оплела за Коледа, спомни си той. И натоварена с големи торби.

— Коледа не мина ли вече?

— За партито са. — Бутна няколко торби в ръката му, останалите замъкна със себе си в кухнята. След като тръшна торбите на плота в средата на стаята, тя свали палтото си, шала, шапката и ръкавиците, смъкна ботушите и занесе всичко в пералното помещение.

— Нося свещи — подхвана тя.

— Имам си свещи. Купих няколко от Брана малко преди Коледа.

— Не са достатъчно, никак дори. — Поклащането на главата й изразяваше както съжаление, така й категорична решимост. — Трябват ти навсякъде.

Бръкна в една от торбите и започна да вади разни неща.

— Тези са за полицата над камината във всекидневната. Горят в продължение на дванайсет часа, така че е добре да ги запалиш около половин час преди хората да почнат да пристигат.

— Трябва ли?

— Трябва — отсече тя. — Създават красива, празнична и все пак елегантна атмосфера. Тези са за малката баня тук, за онази на долния етаж, както и за голяма баня горе. Никой не бива да влиза в банята, която е до спалнята ти, без покана, но има достатъчно, така че можеш да сложиш и в нея за всеки случай. А това са кърпи за ръце за гости — красиви, семпли и за еднократна употреба.

Тя сложи на плота голям пакет бели салфетки с отпечатани върху тях сребристи чаши за шампанско.

— За да не се налага хората да бършат ръце в същата хавлиена кърпа, която някой преди тях е използвал.

Фин се разсмя.

— Сериозно ли говориш?

— Фин, погледни лицето ми. — Тя посочи. — Адски съм сериозна. Донесох и още свещи за трапезарията, в случай че нямаш достатъчно там, както и други за полицата над камината на долния етаж. Слушай, много е важно да има достатъчно тоалетна хартия в баните. Жените мразят, ненавиждат и са погнусени, когато седят на тоалетната чиния, а няма тоалетна хартия.

— Мога само да си представя. За щастие.

— Планирам да проверявам запасите в баните на всеки час, така че няма да е проблем.

— Ти си утеха за мен, Айона.

Тя сложи длани върху бузите му.

— Аз те забърках в това и казах, че ще помогна. Тук съм да помагам. И така. Служителите на компанията за кетъринг ще превземат кухнята, а те си разбират от работата. Проверих ги, явно са ненадминати в бизнеса. Добър избор.

— Благодаря. Правя каквото мога.

Тя само се усмихна.

— Само трябва да се обясни на сервитьорите, че е нужно да зареждат с достатъчно храна и напитки и долното пиво, защото доста хора ще се задържат там да поиграят, танцуват и да си приказват. Камините ще са запалени, естествено.

— Естествено.

— Знам, че всички ще искат да хапнат и пийнат добре. Неслучайно наричат това Нощта на голямата порция, или… чакай. — Тя затвори очи за миг. — Или Oiche ne Coda Moire.

Сега той се ухили.

— Произнесе го перфектно на ирландски.

— Упражнявам се. Няма нужда да спазваме новогодишната традиция за чистенето на къщата — четох го в един сайт за ирландските традиции — защото твоята вече е безукорна. В това отношение си педантичен като Брана, затова просто ще сложа тези свещи по местата им, както и салфетките за гости, а и… — Тя бръкна в друга торба. — Купих тези красиви ментови бонбони и захаросани бадеми. Цветовете им са толкова хубави, а е много приятно да ги има на разположение в малки купички наоколо. О, а Бойл ще донесе закачалката на колелца, която взех назаем от дъщерята на приятелката на баба ми.

— Закачалка на колелца? — По непонятни причини, в които не искаше да задълбава, Фин мигновено си представи преносим инструмент за мъчения.

— За окачване на палтата. Трябва да се погрижим за палтата на хората, затова взехме назаем закачалката. Ще се побере в пералното ти помещение. Някой от нас ще взема палтата на пристигащите гости, ще ги окачва там, после ще ги изнася, когато хората решат да си тръгнат. Не може просто да ги метнеш на дивана или на някое легло.

— Изобщо не бях помислил. Късметлия съм, че си до мен.

— Така е, а освен това е чудесна практика за мен. Вече съм намислила да направя грандиозно парти другото лято, когато къщата ни ще е напълно готова и обзаведена и сме се настанили в нея.

— Нямам търпение да го видя.

— Дотогава ще се сме свършили с Кеван. Вярвам го. Няма всеки ден да мислим как и кога ще стане. Просто ще живеем живота си. Знам, че беше тежка седмица, особено за теб и Брана.

— Не сме очаквали да е лесно.

Айона грижливо подреждаше пакетите салфетки.

— Виждал ли си я днес?

— Днес не.

— Тази сутрин каза, че ще се опита да направи изчисления, за да види дали можем да довършим започнатото точно една година след деня, в който дойдох тук — деня, в който отидох в дома й да се запознаем.

Той се замисли.

— Струва си да се обмисли.

— И тя като теб не е особено убедена в тази идея, но все пак е добре да се огледа отвсякъде. Затова ще го направим. Но не тази нощ. Сега е време за парти.

— Хм. Какво има в другата торба?

— Хм, ами… някои хора харесват смешни шапки и свирки.

Той отвори торбата и зяпна невярващо цветните хартиени шапки, бляскави тиари.

— Трябва веднага да ти го кажа, и то направо. Макар да те обожавам, няма да си сложа от тези неща.

— Само който поиска. Мислех да ги сложим в две големи кошници, за да са на разположение на гостите. Както и да е, отивам да подредя нещата по местата им, после ще се върна да поработя с Брана за час-два, преди да се наконтя за партито. Ще дойда час преди другите, за да се погрижа за последните щрихи.

Тя понесе свещите, а той се загледа в торбата с хартиените шапки. Не, определено нямаше да носи такава, но сега можеше да я последва и да й помогне със свещите и подреждането.

После щеше да поработи за час върху някои свои изчисления.

 

 

По-късно, след като служителите на фирмата за кетъринг бяха превзели кухнята и бе отговорил на десетките им въпроси, след като бе взел решения за безброй детайли, за които изобщо не бе помислял досега, той се затвори в стаята си за половин час, за да се облече в блажена тишина. Зачуди се какъв е шансът му да остане затворен тук, но вземайки предвид бодрата решителност на Айона, сметна, че клони кум нула.

Зачуди се къде е бил предната година по същото време. В италианските Алпи, близо до езерото Комо. Бе останал там три седмици. Беше му по-лесно да прекарва празниците далеч от дома, да ги посреща в компанията на непознати хора.

Сега щеше да види какво е просто да си е вкъщи, а и да посреща приятелите си у дома.

Вероятно отдели малко повече време от обичайното, след което, облечен в черни джинси и черен пуловер, слезе на долния етаж.

Чу гласове, музика, смях. Погледна часовника си да види дали не е сбъркал часа. Но не, имаше още четиридесет минути до появата на първите гости.

Свещи в червени стъклени бурканчета грееха весело на полицата на камината, в която пращеше буен огън. Елхата му грееше. От тонколоните се носеше игрива музика. Огромният свещник, който бе донесъл от далечен край, стоеше в ъгъла, умело украсен с дебели свещи, които допълваха светлината в помещението.

Светлина и музика, помисли си той, оръжията на неговия кръг срещу мрака.

Айона беше права. Напълно права.

Тръгна към задната част на къщата и забеляза, че тя е сложила допълнителни свещи и в библиотеката, както и в стаята, която бе превърнал в музикален салон.

Беше подредила наоколо и цветя — малки стъклени бурканчета с рози, завързани със сребърни панделки.

Завари двете с Мийра, както и неколцина от сервитьорите, заети с приготовленията в трапезарията.

И тук гореше огън, имаше свещи, още рози, сребърни табли и кристални купи с храна, съдове за топло поднасяне.

А на бюфета бяха подредени купища сладки неща — пасти, сладкиши, бисквити. Отбрани сирена под стъклен капак.

Айона, облечена в къса рокля по тялото в тъмносребриста материя, бе сложила ръце на кръста и несъмнено оглеждаше с орловия си поглед всички запаси. Застаналата до нея Мийра бе с разпусната буйна грива и рокля с цвета на карнеол, която прилепваше по извивките на тялото й.

— Мисля, че направих голяма грешка — каза той и накара и двете да се обърнат към него. — Защо съм поканил и други хора тази вечер, след като бих могъл да имам две красиви жени само за себе си?

— Точно този твой чар ще накара всички гости да говорят за партито месеци наред — увери го Айона.

— Щях да кажа, че това са глупости, но пък са приятни — реши Мийра. — И домът ти изглежда направо фантастично.

— Нямам голяма заслуга.

— Заслугата е само твоя — поправи го Айона. — Просто ме остави да си поиграя с огъня. — Тя се засмя и отиде да го хване под ръка. — А Сесил и нейният екип са истински професионалисти. Честно казано, Сесил, всичко изглежда прекалено красиво, за да се яде.

Сесил, висока блондинка с черен панталон и жилетка върху чисто бяла риза, се изчерви от удоволствие.

— Благодаря, но точно за ядене сме го приготвили. Направихме няколко малки маси и на долното ниво, както предложи Айона — каза тя на Фин. — Имаме и бар долу. Всички сервитьори ще обикалят редовно и тук, и на долното ниво, за да бъдат гостите обслужени добре.

— Всичко изглежда невероятно.

— Още не си видял долния етаж. — Айона го поведе по стълбите и надолу. — Малко попрекалих със свещите, стреснах се и затова направих заклинание за защита. Сега не могат да запалят нищо, нито да изгорят някого.

— Мислиш за всичко.

Тук също имаше много свещи и зеленина, красиво поднесена храна и цветя. Той отиде към бара и хладилника зад него, извади бутилка шампанско.

— Заслужаваш първата чаша.

— Приемам.

Фин отвори шампанското с приглушено изпукване, наля във висока кристална чаша за нея, после сипа и на себе си.

— Щастлив бе денят, в който влезе в живота ни, малка сестрице.

— Най-щастливият в живота ми.

— За щастливите дни.

Тя чукна чаша в неговата.

— За щастливите дни, за всички нас.

Само след час, изглежда, цялото село бе дошло в къщата му. Хората пристигаха заедно или се събираха вътре, озъртаха се, силно впечатлени, или направо се настаняваха удобно. Пълнеха чиниите си с храна и чашите — с вино, седяха или стояха прави във всекидневната му, или както Айона бе предвидила, се отправяха към долното ниво, където групата, която бе наел за вечерта, започна да свири.

Откри, че му е приятно да обикаля от група на група с бира в ръка, да се включва в разговорите. Но от всички лица в къщата имаше едно, което му липсваше.

А после, сякаш я бе призовал, тя беше там.

Тъкмо се бе качил при гостите си на първия етаж, когато я забеляза да стои в кухнята и да си приказва със сервитьорите.

Бе оставила косата си разпусната, като черен водопад, който стигаше до талията на роклята от кадифе с цвета на отлежало червено вино. Каза си, че Айона може да запали и още сто свещи, но пак нямаше как да се сравнят със светлината, която Брана О’Дуайър носеше в дома му.

Взе чаша шампанско, поднесе й я.

— Пийни малко шампанско.

— С удоволствие. — Тя се обърна към него, очите й бяха потъмнели, а устните — червени като роклята. — Чудесно парти си организирал, Фин.

— Така е, защото следвам заповедите на Айона.

— Направо беше полудяла от вълнение и притеснения за тази вечер, след като те е принудила да поканиш хора. И направо изкупи всичките ми свещи. Виждам, че ги е използвала добре.

— Навсякъде има свещи, както нареди тя.

— И къде е нашата Айона?

— На долното ниво. Мийра също е там, както и Бойл, Конър и бабата на Айона. — Поведе я към трапезарията, докато говореше. — Ще хапнеш ли нещо?

— Разбира се, всичко изглежда много вкусно, но не сега.

— Още ли имаш слабост към тези? — Той взе един миниеклер, посипан с пудра захар.

— Ужасна слабост, на която обикновено устоявам. Но добре, не и тази нощ. — Тя го взе, опита малка хапка. — О, греховно удоволствие.

— Вземи си два. Oiche na Coda Moire.

Тя се разсмя, поклати глава.

— Ще се върна после за втория.

— Тогава ще те заведа долу при твоя кръг и при музиката. — Той й предложи ръката си, изчака, докато тя му подаде своята. — Ще танцуваш ли с мен, Брана? Остави миналото и бъдещето настрани, ще танцуваш ли с мен тази нощ?

Тя тръгна с него към музиката, топлината и греещата светлина.

— Да.

За малко да не дойде на партито. Опитала се бе да намери извинения, за да не дойде, или ако не, поне да се появи за малко от учтивост, а после да си тръгне. Но всяко извинение звучеше по един и същи начин в собствените й уши.

Като проява на страхливост. Или по-лошо — малодушие.

Не можеше да бъде толкова дребнава и малодушна, че да го обиди пред хората, само защото се разстройваше да бъде в дома му и да вижда, да усеща живота, който той бе създал за себе си без нея.

По нейна воля, без нея. Нейният дълг, без него.

Затова бе дошла.

Бе отделила доста време на косата и грима си, на външния си вид като цяло. Щом се налагаше да отпразнува края на годината и началото на новата в неговата къща, в неговата компания, то поне трябваше да изглежда зашеметяващо.

Откри, че долното ниво на къщата, което мислено определи като огромна игрална зала, напълно му подхожда. Хубави, наситени цветове, смесени с неутрални тонове, стари реновирани мебели и нови такива. Дребни предмети, които очевидно е купувал при пътуванията си. И много забавления.

Абсурдно голям телевизионен екран на стената, маса за билярд, стара машина за пинбол и джубокс редом с прекрасна камина от мрамор от Конемара с дебела и грубо одялана талпа за полица отгоре й.

Музикантите свиреха весели мелодии до махагоновия бар, който й бе казал, че е намерил в Дъблин. Макар помещението да бе просторно поначало, мебелите допълнително бяха разместени така, че да отворят място за танци в средата.

Когато той я поведе в танц, беше с цялата невинна радост на миналото, с простотата му и всички възможности. Но тя съзнателно отблъсна болката, която й донесе, каза си, че тази нощ ще бъде извън времето и пространството.

Вдигна очи към него и се засмя.

— Сега вече си загазил.

— Какво съм направил?

— Организира най-страхотното парти за годината и всички ще очакват да го направиш и догодина. И следващата година.

Видимо ужасен, той се озърна наоколо.

— Мислех да предам щафетата на Айона и Бойл.

— О, не, те ще си направят собствено парти. Но мисля, че сега новогодишното парти е твое. Виждам твоя Шон с хартиена шапка на главата да танцува ей там с чисти и излъскани ботуши, както и секретарката в офиса на Конър, Кийра, и нейния приятел, вече годеник, който носи риза с цвета на камъка върху годежния й пръстен и кралска корона от картон на главата си. А ето там е и моята Айлийн, която танцува с мъжа си, сякаш са на шестнайсет и всички изминали години и децата с тях тепърва предстоят. Построил си къща, която може да приюти половината село на празненство, и сега вече си загазил.

— Не съм помислил за това.

— Е, вече е твърде късно. Виждам и Алис, която те гледа съблазнително, понеже вече се е примирила, че Конър е изгубен за нея. Трябва да й дадеш шанс.

— Предпочитам да танцувам с теб.

— И вече го направи. Изпълни дълга си, Финбар, завърти момичето на дансинга. Аз трябва да поговоря с няколко души.

Тя отстъпи назад и му обърна гръб. Ако продължеше да танцува с него прекалено често, хората, с които искаше да поговори, щяха да почнат да говорят за тях двамата.

— Не е ли страхотно? — Айона я сграбчи и я завъртя весело. Беше си сложила розова тиара, на която с блестящи цифри пишеше 2014. — Невероятно парти. Само трябва да направя редовната си проверка на баните навсякъде и пак се връщам.

— Баните?

— Проверявам дали има тоалетна хартия и салфетки за ръце, и такива неща.

— Официално те назначавам за отговорник на всяко парти, което някога ще организирам.

— Ти имаш дарба за празненства и приятелски събирания — възрази Айона. — Фин няма никакъв опит. Както и аз, но мисля, че ми се удава.

— Бог да ни е на помощ — обади се Бойл и я целуна по главата.

Брана се наслаждаваше на музиката, на откъслечните разговори. След като се върна на първия етаж, с удоволствие похапна от храната и се наслади на компанията на онези, които търсеха малко по-тихо място във всекидневната или големия салон на Фин.

Имаше време да види по-голяма част от къщата му, да усети атмосферата й. Както и възможност да провери прозорците и да призове силата си само колкото да потърси следи от Кеван.

— Няма да дойде.

Тя се извърна от високите френски прозорци на библиотеката към Фин, който тъкмо прекрачваше прага.

— Толкова ли си сигурен?

— Може би има твърде много светлина, твърде много хора, гласове, мисли, веселие, но той няма да дойде тук тази нощ. Може просто да е пропълзял дълбоко в леговището си, да чака годината да отмине, но няма да дойде тази нощ. Ще ми се да не се тревожиш.

— Да си нащрек, не е същото като да се тревожиш.

— Ти си разтревожена. Личи си.

Тя инстинктивно посегна да разтрие с пръсти мястото между веждите, където знаеше, че се оформя бръчка. И го накара да се усмихне.

— Красотата ти е съвършена. Това никога не се променя. Тревогата е в очите ти.

— Щом казваш, че той няма да дойде тази нощ, спирам да се тревожа. Тази стая ми харесва особено много. — Тя прокара длан по облегалката на масивен фотьойл с шоколадова кожа. — Място за тишина и награда.

— Награда?

— Когато си приключил с работата, можеш да седнеш на удобен фотьойл като този с книга пред огъня. Докато дъждът трополи по прозорците или вятърът вие навън, или луната изгрява бавно. Чаша уиски или чай — каквото предпочиташ — и куче, сгушено в краката ти.

Тя се завъртя и протегна ръка.

— Има толкова много книги, от които можеш да си избереш. Чудесен топъл цвят за стените — отличен избор, и тъмно дърво за мебелите за контраст.

Наведе глава настрани, забелязала леката му усмивка.

— Какво?

— Направих я с мисълта за теб. Винаги казваше, докато си представяхме замъка на мечтите ни, че трябва да има библиотека с голяма камина и удобни кресла, с прозорци, по които дъждовните капки да се стичат или през които слънцето да наднича. Да има стъклени врати, които водят към градина, за да можеш в слънчев ден да излезеш и да си намериш местенце за четене на въздух.

— Помня. — И сега я видя. Беше превърнал една от мечтите й в реалност.

— А също и музикален салон — продължи Фин. — Трябва да има музика из цялата къща, но една стая само за нея, където да сложим пианото и всички други инструменти. Където децата могат да вземат уроци.

Той погледна през рамо.

— Ето там е.

— Знам. Видях. Прекрасен е.

— Част от мен вярваше, че ако построя къщата, ако си винаги в мислите ми, ти ще дойдеш. Но ти не дойде.

Сега всичко бе толкова ясно, че тя си позволи да отвори широко очи и да види, че къщата е онази, която заедно бяха мечтали да имат.

— Сега съм тук.

— Сега си тук. Какво означава това за двама ни?

Господи, сърцето й бе изпълнено само с него, тук в тази стая, която той бе сътворил от мечтите им.

— Повтарям си какво не може да бъде. Толкова е ясно, логично. Не мога да видя какво може или би могло да стане.

— Можеш ли да кажеш какво искаш?

— Онова, което искам, не може да стане, а това е по-трудно за преглъщане, защото сега вярвам, че не е по твоя или моя вина. Беше по-лесно, когато можех да виня теб или дори себе си. Можех да издигна стена от тази вина и да я укрепвам с разстоянието, когато ти прекарваше само няколко дни или седмици у дома, преди да заминеш отново.

— Аз искам теб. Всичко друго остава след това.

— Знам. — Тя издиша шумно. — Знам. Трябва да се върнем обратно. Не бива да си далеч от гостите си за дълго.

Но никой от двамата не помръдна.

Тя чу виковете, надигането на гласовете, отброяването. Зад нея часовникът на стената започна да бие.

— Наближава полунощ.

Само секунди, помисли си тя, между онова, което е било, и което е сега. И от онова, което ще дойде после. Направи крачка към него. После още една.

Дали щеше да го подмине, запита се тя, когато той я привлече към себе си. Не. Не и този път. Поне този път не.

Вместо това вдигна ръце и ги обви около врата му, вгледа се в очите му. И точно когато часовникът удари полунощ, впи устни в неговите.

Между тях избухна светлина като електрически ток, който разтърси кръвта, удари право в сърцето. После заблестя като безкрайно жадувана топлина.

О, какво не би дал да се чувства по този начин, най-накрая отново да почувства това. Да усети тялото, сърцето и душата й слети в едно в този копнеж, тази топлина и неописуем бурен екстаз.

Неговите устни върху нейните, дъхът му — слят с нейния, сърцето му — до нейното сърце. И цялата тъга и мъка — пропъдена далеч, сякаш никога не е била.

Някога си бе мислил, че онова, което изпитва към нея, е всичко, че е отвъд пределите на онова, което някой някога би могъл да почувства. Но се оказа, че е грешал. Това, след толкова години без нея, беше повече. Ароматът й го изпълваше, вкусът й го пленяваше. Тя даваше всичко от себе си, както някога, в една обикновена целувка. Сладост и сила, власт и покорство, желание и щедрост.

Искаше му се да я задържи, да задържи момента до края на дните си.

Но тя се отдръпна, остана за миг в прегръдките му, погали бузата му, после направи крачка назад.

— Нова година е.

— Остани с мен, Брана.

Сега тя сложи длан върху сърцето му. Преди да отговори, Конър и Мийра се появиха на вратата.

— Тъкмо щяхме…

— Да си вървим — довърши Мийра изречението на Конър. — Тръгваме си веднага.

— Да. Разбира се, даже не сме били тук.

— Всичко е наред. — Брана задържа за миг ръката си върху гърдите на Фин, после я отдръпна. — Ние също идваме. Фин отсъства прекалено дълго от собственото си парти. Ще вдигнем наздравица за новата година. За късмет. За светлината. За онова, което може да бъде.

— Което трябва да бъде — каза Фин и излезе пръв.

— Върви с него — предложи Мийра и отиде при Брана. — Добре ли си?

— Добре съм. Но самата истина е, че бих пийнала нещо и колкото и да не е в природата ми, искам да съм заобиколена от хора и много шум.

— Така да бъде.

Когато Мийра прегърна приятелката си през кръста, Брана за миг се облегна на нея.

— Как е възможно да го обичам повече сега, отколкото някога? Как може в мен да има толкова повече любов към него, когато онази, която изпитвах някога, беше всичко?

— Любовта може да посърне и загине. Виждала съм го. Но може и да расте и да се възражда. Мисля, че когато е истинска и предопределена, може само да става по-голяма и по-силна.

— Не бива да е мъчение.

— Не. Онова, което сами правим с нея, ни носи мъка или радост, според мен, а не любовта.

Брана въздъхна и изгледа сериозно Мийра.

— Кога стана толкова мъдра?

— Когато си позволих да се влюбя.

— Да идем да вдигнем наздравица за това. За твоето влюбване, за организаторския талант на Айона, за проклетата Нова година и за края на Кеван. Струва ми се, че бих искала да се понапия.

— Що за приятелка ще съм, ако не се понапия с теб? Да идем да си намерим шампанско.