Нора Робъртс
Магията на кръвта (1)

Първа глава

Лято, 1276 г.

В един слънчев ден в самия край на лятото Брана събираше билки, цветя и листа, от които щеше да прави мехлеми, отвари и лечебен чай. Често идваха при нея — съседи, пътници — с мъката си и надежда за лек. Идваха при нея, Тъмната вещица, както някога при майка й, с болка в тялото, сърцето или душата и й се отплащаха с пари, услуга или нещо друго в замяна.

Тримата с брат й и сестра й бяха съградили живота си в Клеър, толкова далеч от дома им в Мейо. Далеч от хижата в гората, в която някога бяха живели и в която бе умряла майка им.

Брана бе създала тук свой живот, много по-пълноценен и радостен, отколкото бе вярвала, че е възможно в онзи ужасен ден, когато майка им им бе дала почти цялата си сила и ги бе отпратила далеч, преди да пожертва себе си.

Тогава имаше само мъка, мислеше си сега Брана, само дълг и страх, докато вършеше каквото се искаше от нея, докато отвеждаше по-малките си брат и сестра далеч от дома.

Бяха оставили зад гърбовете си любовта, детството и невинността си.

Изминаха дълги години. Първите няколко бяха прекарали, както бе заръчала майка им, при братовчедка й и нейния мъж — на сигурно място, обгрижвани и обичани. Но бе дошло време, както ставаше винаги, да напуснат гнездото и да приемат това, което са и което винаги ще бъдат.

Трима тъмни вещери.

А какъв бе дългът им, главната им цел? Да унищожат Кеван, тъмния магьосник, убиеца на баща им — смелия Дайхи, на майка им Сърха. Кеван някак бе оцелял след заклинанието, направено му от умиращата Сърха.

Но в този светъл ден в края на лятото всичко изглеждаше толкова далечно — ужасът на онази последна зима, кръвта и смъртта в онази далечна пролет.

Тук, в дома, който бе създала за себе си, въздухът ухаеше на розмарина в кошницата й, на розите, засадени от мъжа й при раждането на първото им дете. Облачета като пухкави бели агънца се носеха по синята поляна на небето, а горите и нивите, които бяха разчистили за обработване, зеленееха като изумруди.

Синът й, който скоро щеше да стане на три, седеше на слънчице и тупаше барабанче, направено от татко му. Пееше си и викаше, докато тупаше с все сила и такова весело безгрижие, че очите й чак се насълзиха от любов.

Дъщеря й, едва навършила годинка, спеше, стиснала любимата си парцалена кукла, пазена от Кател, вярното им куче.

И още един син вече мърдаше и риташе в утробата й.

От мястото, където стоеше, се виждаше полянката и малката хижа, която заедно с Иймън и Тийгън бяха построили преди близо осем години. Деца, помисли си тя сега. Тогава бяха просто деца, които не са имали възможност да се насладят на детството си.

Те още живееха там, наблизо. Верният Иймън, толкова силен и предан. Тийгън, толкова добра и красива. И много щастлива сега, каза си Брана, толкова влюбена в мъжа, за когото се бе омъжила през пролетта.

Всичко бе толкова мирно, мислеше си тя, въпреки тупането и виковете на Брин.

Къщата им, дърветата, зелените хълмове, по които овцете изглеждаха като точици в далечината, градините, яркосиньото небе.

Но трябваше да свърши. Краят наближаваше.

Денят щеше да настъпи скоро, усещаше го, както усещаше ритането на бебето в утробата си. Светлите дни щяха да помръкнат. Мирът щеше да прерасне в кървави битки.

Докосна амулета си, който изобразяваше хрътка. Това бе защита, която майка й бе сътворила с магия на кръвта. Скоро, помисли си Брана, съвсем скоро отново щеше да й потрябва тази защита.

Опря длан отзад на кръста, където я наболяваше малко, и видя мъжа си да язди към дома.

Оуен, толкова хубав и само неин. С очи, зелени като хълмовете, коса, черна като крило на гарван и стигаща до раменете. Яздеше, гордо изправен и с лекота, едрата червеникавокафява кобила и както му беше навик, пееше с цяло гърло.

Бог й бе свидетел, че я караше да се усмихва, сърцето й сякаш политаше като птичка. Тя, която бе толкова сигурна, че за нея няма любов, няма друго семейство освен родните брат и сестра, няма друг живот освен този, посветен на дълга, именно тя се бе влюбила до полуда в Оуен от Клеър.

Брин скочи и затича, колкото го държаха малките му крачета, като през цялото време викаше:

— Тате, тате, тате!

Оуен се наведе и вдигна момчето на седлото. Смеховете на мъжа и момчето се смесиха и литнаха към нея. Очите й отново се насълзиха. В този миг би дала цялата си сила, наследена от майка й, за да им спести онова, което предстоеше.

Бебето, което бе нарекла на майка си, се разхленчи и Кател размърда старите си кокали, за да излае тихичко.

— Чувам я. — Брана остави кошницата си и отиде да вдигне пробудилото се мъниче, след което го обсипа с целувки, докато Оуен не застана до нея.

— Погледни насам, виж какво намерих на пътя. Някакво загубено малко циганче.

— Ами предполагам, че можем да го оставим у дома. Може да го поизмием и после да го продадем на пазара.

— Може да му вземем добра цена. — Оуен целуна кикотещото се момче по главата. — Слизай, момко.

— Да яздим, тате! — Брин извърна глава, изгледа го умолително с големите си тъмни очи. — Моля те! Да яздим!

— Една обиколка и после си искам чая. — Намигна на Брана и подкара коня в галоп, което накара момчето да закрещи от радост.

Брана вдигна кошницата си и премести малката Сърха в ръцете си.

— Хайде, стари приятелю — обърна се тя към Кател. — Време е за твоя тоник.

Тръгна към красивата къщичка, която Оуен бе построил със сръчните си ръце и силни рамене. Вътре разпали огъня, настани удобно дъщеря си и се зае да приготвя чая.

Погали Кател и му сипа от тоника, който специално правеше за кучето, за да укрепва здравето и избистря погледа му. То беше нейният водач, част от сърцето й, помисли си тя, и искаше да удължи живота му с поне няколко години. Щеше да разбере кога е дошъл моментът да го остави да си иде.

Но не още, не бе време за това.

Сложи в чинийка медени питки, малко конфитюр и тъкмо сервира чая, когато Оуен и Брин влязоха ръка за ръка.

— О, колко хубаво мирише.

Той разроши косата на Брин, наведе се да целуне Брана, без да бърза, както правеше винаги.

— Връщаш се рано — подхвана тя, но в същия миг майчиното й око забеляза как синът й се пресяга към питките. — Първо си измий ръцете, момчето ми, после седни да си изпиеш чая като джентълмен.

— Не са мръсни, мамо. — Той протегна ръчички.

Брана само повдигна вежди при вида на изцапаните му пръстчета.

— Измийте се. И двамата.

— С жени не се спори — обясни Оуен на Брин. — Това е урок, който трябва да запомниш. Довърших навеса на вдовицата О’Браян. Самата истина е, че синът й е безполезен като цици на козел и се запиля нанякъде. Работата потръгна по-бързо без него.

Говореше за работата си, докато помагаше на сина си да избърше ръцете си, продължи да разказва и докато вдигаше високо дъщеря си, от което тя запищя весело.

— Ти си радостта в къщата — тихо каза Брана. — Светлината в нея.

Той само я изгледа мълчаливо, остави бебето в люлката му.

— Ти си сърцето й. Седни, почини си малко. Пийни чай.

Той изчака. О, тя знаеше, че е от най-търпеливите мъже. Или най-упоритите, понеже едното качество често бе същото като другото, или поне когато ставаше дума за човек като нейния Оуен.

Затова, когато домакинските задължения бяха привършени за деня и вечерята приключи, когато децата бяха сложени в постелите им, той я хвана за ръка.

— Ела да се разходим заедно, моя прекрасна Брана, в тази хубава вечер.

Колко често, замисли се тя, й бе казвал тези думи, докато я ухажваше и докато тя се мъчеше да го прогони като нахална муха от лицето си?

Сега просто взе шала си — любимия й, направен от Тийгън — загърна раменете си. Погледна към Кател, който лежеше пред огъня.

Наглеждай децата ми вместо мен, каза му тя без думи и последва Оуен навън в хладната и влажна нощ.

— Ще завали скоро — каза тя. — Преди зори.

— Значи имаме късмет, че нощта е пред нас. — Сложи ръка върху корема й. — Всичко наред ли е?

— Да. Малкият е много пъргав и не се спира на едно място. Прилича на татко си.

— Разполагаме с достатъчно средства, Брана. Можем да платим на някоя жена да ти помага.

Тя го погледна косо.

— Да не би да се оплакваш от вида на къщата, децата или храната на масата?

— Ни най-малко, всичко е чудесно. Гледах как майка ми се съсипва от работа вкъщи. — Докато говореше, той разтри мястото отзад на кръста й, сякаш знаеше за дразнещата лека болка там. — Не искам това да стане с теб, скъпа.

— Добре съм, повярвай ми.

— Защо си тъжна?

— Не съм. — Това беше лъжа, осъзна Брана, а тя никога не го лъжеше. — Малко. Бременността кара жената да изглупява от време на време, както знаеш. Нима не си изплаках очите, докато бях бременна с Брин и ти донесе люлката, която му беше направил? Плаках, сякаш е дошъл краят на света.

— От радост. Това не е радост.

— Има радост. Днес си стоях тук, гледах децата ни, усещах следващото да помръдва в мен и си мислех за теб и за живота, който имаме. Толкова много радост има, Оуен. Колко пъти ти отказвах, когато ми предлагаше да стана твоя?

— И веднъж беше твърде много.

Тя се засмя, макар в гърлото й да напираха сълзи.

— Но ти не спираше да ми предлагаш отново и отново. Ухажваше ме с песни и легенди, с букети от диви цветя. И въпреки това ти казах, че няма да бъда ничия жена.

— Освен моя.

— Освен твоя.

Тя вдиша дълбоко нощта, уханието на градините, на гората и хълмовете. Вдъхна аромата на това, което се бе превърнало в дом за нея, съзнавайки, че ще го напусне заради дома от детството си, заради съдбата си.

— Ти знаеше каква бях, каква съм. И въпреки това ме искаше, не силата ми, а мен самата.

Това бе означавало всичко на света за нея и осъзнаването му я бе накарало да отвори сърцето си, което бе решила да заключи завинаги.

— И когато не можех повече да отричам любовта си към теб, аз ти казах всичко, цялата истина, и отново ти отказах. Но ти отново поиска ръката ми. Помниш ли какво ми каза?

— Ще ти го кажа пак. — Обърна се към нея, улови ръцете й както в онзи ден преди години. — Ти си моя и аз съм твой. Всичко, което си ти, приемам и ти давам всичко, което съм аз. Ще бъда с теб, Брана, Тъмна вещица от Мейо, в огън и вода, в радост и мъка, в битка и мирно време. Погледни в сърцето ми, защото ти имаш тази сила. Погледни вътре в мен и ще намериш само любов.

— И аз го направих. Обичам те, Оуен. — Тя се притисна към него, зарови лице в гърдите му. — Толкова много радост има.

Но заплака.

Той галеше косите й, утешаваше я, после леко я отдалечи от себе си, за да погледне лицето й на бледата лунна светлина.

— Трябва да се върнем. В Мейо.

— Скоро. Много скоро. Съжалявам…

— Не. — Той докосна устни до нейните, за да заглуши думите й. — Не ми го казвай. Не чу ли моите думи?

— Как бих могла да знам? В онзи ден, когато ги изрече и когато покориха сърцето ми, как бих могла да знам, че ще се чувствам така? Че ще искам с цялото си същество да остана, просто да остана. Да бъда тук с теб, да оставя всичко за гърба си, далеч от мен. Но не мога. Не мога да направя това за нас. Оуен, децата ни.

— Нищо няма да ги нарани. — Той отново сложи длан върху корема й. — Нищо и никой. Заклевам се.

— Трябва да се закълнеш, защото, когато настъпи мигът, ще трябва да ги оставя, за да се изправя срещу Кеван с брат ми и сестра ми.

— И с мен. — Стисна здраво раменете й, а в погледа му грееха огън и ярост. — Каквото и да те очаква, ще го посрещнем заедно.

— Трябва да се закълнеш. — Нежно смъкна ръцете му обратно върху корема си, където синът им риташе лекичко. Децата ни, Оуен, трябва да се закълнеш да пазиш преди всичко тях. Ти и мъжът на Тийгън трябва да ги пазите от Кеван. Не бих могла да направя онова, което съм длъжна да направя, ако не съм сигурна, че баща им и чичо им ще ги защитават и пазят. Ако ме обичаш, Оуен, закълни се.

— Бих дал живота си за теб. — Той опря чело в нейното и тя почувства борбата вътре в него между мъжа, съпруга, бащата. — Заклевам ти се, ще дам живота си за децата ни. Заклевам се да ги опазя.

— Благословена съм, че те имам. — Вдигна ръцете му от корема към устните си. — Благословена. Няма ли да ме помолиш да остана?

— Приемам всичко, което си — напомни й той. — Дала си клетва и тя е и моя. С теб съм, сърце мое.

— Ти си светлината ми. — С въздишка тя облегна глава на рамото му. — Светлината, която грее в децата ни.

Щеше да използва всичките си сили, за да защити тази светлина и всичко, което идваше от нея, и най-сетне, след толкова време, да унищожи мрака.

 

 

Чакаше да дойде времето, посрещаше всеки ден и му се наслаждаваше с цялото си сърце. А когато децата й си почиваха, когато онова вътре в нея настояваше и тя да си почине, сядаше до огъня с книгата с магии на майка си. Проучваше я внимателно, добавяше своите заклинания, своите впечатления и мисли. Знаеше, че ще я предаде като наследство заедно с амулета си. На децата си и на онова от тях, което щеше да продължи делото на Тъмната вещица, в случай че тя, Иймън и Тийгън се провалят.

Майка им се бе заклела, че те — или наследниците им — ще унищожат Кеван. Тя сама бе видяла, със собствените си очи, един от наследниците на рода им от друго време, бе разговаряла с него. А в сънищата си виждаше жена, която носеше нейното име и амулета, който сега бе неин, и която бе също като нея една от тримата.

Тримата на Сърха щяха да имат деца, които на свой ред да имат деца. И наследството щеше да се предава през поколенията, както и предопределението им, докато целта не бъде изпълнена. Тя нямаше и не можеше да изневери на съдбата си.

Нямаше и не можеше да пренебрегне повика на кръвта си, докато лятото наближаваше своя край.

Но имаше деца, за които да се грижи, както и дом, животни, които да храни и пои, градина, от която трябваше да прибере реколтата, козичка, която да дои. Имаше съседи и пътници, които се нуждаеха от изцеление и помощ.

Имаше и своите светли и ярки заклинания, които да запази.

Докато децата подремваха — о, Брин се беше възпротивил категорично срещу това да затвори очички — тя излезе за миг навън, на въздух.

Видя сестра си — светлата й коса бе сплетена — да върви нагоре по пътеката с кошница в ръка.

— Сигурно си ме чула как си мечтая за компанията ти, понеже ми се иска да поговоря с някой на повече от две години.

— Нося черен хляб, изпекох повече, отколкото ни трябва. И на мен ми се прииска да си поговорим.

— Ще хапнем още сега, защото непрекъснато съм гладна. — Брана се разсмя и разтвори ръце да прегърне сестра си.

Тийгън беше толкова хубава, с коса като слънчеви лъчи и очи като зюмбюлите, които майка им обожаваше.

Брана я стисна в прегръдките си, а после моментално се дръпна назад.

— Бременна си!

— Не можа ли да ме оставиш сама да ти кажа? — Грейнала, сияеща, Тийгън я сграбчи в здрава прегръдка. — Едва тази сутрин разбрах със сигурност. Събудих се и усетих, че вътре в мен има нов живот. Не съм казала на Гелуън, защото трябваше да кажа първо на теб. И да съм сигурна, напълно сигурна. Сега съм. Бърборя като кречетало. Не мога да спра.

— Тийгън. — От очите на Брана бликнаха сълзи, докато целуваше страните на сестра си и си спомняше малкото момиче, което бе плакало в онази мрачна утрин преди толкова години. — Благословена да си, сестричке. Влез. Ще ти направя чай, нещо полезно за теб и за живота в теб.

— Искам да кажа на Гелуън — каза тя, докато влизаше с Брана и сваляше шала си, — край потока, където ме целуна за пръв път. И после ще кажа на Иймън, че отново ще става вуйчо. Искам да има музика и весели песни. Ще дойдете ли довечера у нас с Оуен и децата?

— Ще дойдем, разбира се, ще дойдем. Ще има музика и весели песни.

— Липсва ми мама. Глупаво е, знам, но искам да й кажа и на нея. На татко. В себе си нося живот, който е част и от тях. Така ли беше и с теб?

— Да, всеки път. Когато се роди Брин, а после и моята Сърха, я видях за миг, само за един миг. Почувствах присъствието й и това на татко. Усетих ги, когато бебчетата ми изплакаха за първи път. Имаше толкова радост в това, Тийгън, а също и тъга. А после…

— Кажи ми…

Сивите й очи бяха пълни с радост и тъга, когато Брана скръсти ръце върху детето вътре в нея.

— Любовта е толкова силна, всепоглъщаща. Животът, който държиш, но вече не в утробата си, а в ръцете си! Любовта, която те изпълва! Мислиш си, че познаваш любовта, а после я познаваш наистина и онова, което си си представяла, е толкова бледо и слабо на фона на това, което е в действителност. Сега знам какво е изпитвала към нас. Какво са изпитвали двамата с татко. И ти ще го разбереш.

— Може ли да е по-силно от това? — Тийгън притисна ръка до корема си. — Вече ми се струва толкова огромно.

— Може. И ще стане. — Брана се загледа в дърветата, в пъстрите градини. И очите й се замъглиха. — Синът, който носиш, няма да бъде този, който ще наследи силата ти, макар че ще бъде силен и смел. Нито другият, който ще родиш след него. Дъщерята, третото дете, тя ще бъде следващата. Тя ще бъде твоята част от следващите трима. Красива като теб, с добро сърце и пъргав ум. Ще я наречеш Кийра. Един ден ще носи знака, който майка ни направи за теб.

Внезапно усетила замайване, Брана седна. Тийгън се спусна към нея.

— Добре съм, нищо ми няма. Дойде толкова бързо, че не бях готова. Малко съм бавна напоследък. — Потупа ръката на сестра си.

— Не съм поглеждала напред. Не ми хрумна.

— Защо да го правиш? Имаш право просто да си щастлива. Не бих искала да помрача деня ти за нищо на света.

— Не си. Как би могла да ми развалиш деня, като ми кажеш, че ще имам син, после и още един, и дъщеря? Не, остани на мястото си. Аз ще довърша приготвянето на чая.

И двете едновременно погледнаха към вратата, която се отвори в този миг.

— Разбира се, веднага е надушил прясно опечения хляб, такъв си е нашият Иймън — отбеляза Тийгън, когато брат им влезе с разрошена кестенява коса, както винаги, обрамчваща поразително красивото му лице.

Той се ухили и подуши въздуха като хрътка.

— Определено имам добър нюх, но не ми беше нужен, за да дойда насам. Толкова светлина струи от това място, че направо може да запали луната. Ако сте решили да правите толкова ярка магия, можеше да ми кажете.

— Не правим магии. Само си говорим. Ще имаме малко празненство с музика и песни в къщата тази вечер. А ти можеш да правиш компания на Брана, когато си тръгна, за да кажа на Гелуън, че ще става баща.

— След като има пресен хляб, бих могъл да… Баща ли каза? — Ясносините очи на Иймън грейнаха от удоволствие. — Това се казва хубава новина. — Вдигна Тийгън във въздуха и я завъртя, а после отново, след като тя се разсмя. Остави я на стола й, целуна я и се ухили на Брана. — Бих направил същото с теб, но сигурно ще си счупя гръбнака, понеже си голяма като планина.

— Не се надявай да хапнеш конфитюр с хляба.

— Красива планина. Която вече ме е дарила с прекрасен племенник и очарователна племенничка.

— Това може да ти донесе малко конфитюр.

— Гелуън ще полудее от радост. — Нежно, както винаги се отнасяше с Тийгън, той я погали по бузата. — Добре ли си, Тийгън?

— Чувствам се прекрасно. Сигурно ще сготвя за цяла армия, което идеално те устройва, нали?

— О, да, така си е.

— И ти трябва да си намериш жена, която ти подхожда — добави Тийгън, — защото от теб ще излезе чудесен баща.

— Напълно доволен съм вие двете да раждате децата, а аз да съм щастливият вуйчо.

— Има огнена коса и очи като бурно море и също притежава частица от магията. — Брана се облегна назад и погали с длан огромния си корем. — Напоследък ме връхлита на вълни. Отчасти се дължи на него, така си мисля — вече е нетърпелив. — После се усмихна. — Хубаво е да видя жената, която ще се хване с теб, Иймън. Не само за кратка закачка, а за дългия път.

— Не съм тръгнал да си търся жена. Не и единствената.

Тийгън се пресегна и улови ръката му.

— Мислиш си, както винаги си го правил, че не можеш да имаш жена, съпруга, защото трябва да пазиш сестрите си. Грешиш и винаги си грешал. Ние сме тримата, Иймън, двете с Брана сме също толкова силни, колкото и ти. Когато се влюбиш, няма да имаш избор.

— Недей да спориш с жена, която носи дете, особено ако е вещица — подхвърли бодро Брана. — Аз изобщо не търсех любовта, но тя ме намери. Тийгън я чакаше и тя дойде при нея. Ти може да бягаш от нея, братко мой, но въпреки това ще те настигне. Когато се върнем у дома. — Очите й отново се насълзиха. — О, за бога, разплаквам се от най-малкото нещо. Това те чака, Тийгън. Настроенията се променят безпричинно и често.

— И ти си го усетила. — Сега Иймън хвана ръката на Брана и тримата останаха съединени. — Ще се върнем у дома, и то скоро.

— При следващата пълна луна. Трябва да тръгнем, щом настъпи пълнолунието.

— Надявах се да изчака — прошепна Тийгън, — поне докато родиш, но в ума и сърцето си усещах, че няма да чака.

— Бебето ще се роди у дома, в Мейо. И все пак… Това също е нашият дом. Не за теб — обърна се тя към Иймън. — Ти чакаше, беше търпелив и остана тук, но в сърцето си, в мислите и душата си винаги си бил там.

— Беше ни казано, че пак ще се върнем у дома. Затова чаках. Тримата, онези трима, които са дошли след нас. Те също чакат. — Иймън погали с пръсти синия камък, който носеше на врата си. — Ще ги видим отново.

— Сънувам ги — каза Брана. — Виждам в съня си жената, която носи моето име, както и другите. Биха се и загубиха битката.

— Ще се бият отново — обади се Тийгън.

— Причиниха му голяма болка. — В очите на Иймън блесна жесток пламък. — Той изгуби много кръв, както когато онази, която наричат Мийра и която дойде с Конър от тримата, го прониза с меча си.

— Проляха кръвта му — съгласи се Брана. — И той се изцели. Събира сили. Черпи ги от мрака. Не мога да видя къде и как, само го усещам. Не мога да видя дали ще променим онова, което предстои, дали ще можем да го унищожим. Но виждам тях и знам, че ако ние не успеем, те ще се сражават с него.

— Затова ще се върнем у дома и ще намерим начин. Така че онези, които ще ни наследят, да не са сами в битката.

Брана се замисли за децата си, които спяха горе. В безопасност и невинни. И за децата на децата на нейните деца, в друго време, в Мейо. Които не бяха нито в безопасност, каза си тя, нито толкова невинни.

— Ще намерим начин. Ще се върнем. Но не тази вечер, защото тази вечер ще празнуваме. Ще има музика. И тримата ще благодарим на онези, които са били преди нас, за светлината. За живота — каза тя и леко сложи ръка върху корема на сестра си, както и върху своя.

— Утре. — Иймън се изправи. — Утре ще започнем да кроим планове за края на онзи, който отне живота на родителите ни.

— Ще останеш ли при Брана? Искам сега да кажа на Гелуън.

— Кажи му само радостната вест днес. — Брана стана заедно със сестра си. — Утре ще има достатъчно време за другото. Нека днешният ден бъде посветен единствено на радостта.

— Така ще направя. — Целуна сестра си, брат си. — Нека Оуен си донесе арфата.

— Непременно. Ще огласим цялата гора с музиката си и ще полети над хълмовете.

Седна пак, когато Тийгън излезе, и Иймън побутна чашата с чай към нея.

— Изпий го. Бледа си.

— Малко съм уморена. Оуен знае. Говорих с него и е готов да тръгне — да остави всичко, което е построил тук. Никога не съм мислила, че ще ми е трудно да се върна. Не знаех, че ще се разкъсвам надве.

— Братята на Гелуън ще се грижат за земята заради двете ви с Тийгън.

— Да, това е известна утеха. Не и за теб, земята тук никога не те е теглила. — И отново я връхлетяха смесени чувства на радост и тъга. — Ти ще останеш в Мейо, каквото и да стане. Не мога да видя какво ще направим ние — Оуен, аз и децата. Но Тийгън ще се върне тук, това го виждам ясно. Сега нейното място е тук.

— Така е — съгласи се той. — Тя винаги ще си остане тъмна вещица от Мейо, но домът й, сърцето й са в Клеър.

— Какво ще стане с нас, Иймън, когато вече не сме заедно както е било винаги?

Очите му, непокорно сини като на баща им, се вгледаха дълбоко в нейните.

— Разстоянието не значи нищо. Винаги сме заедно.

— Постоянно плача и се държа глупаво и това никак не ми харесва. Надявам се, че този период няма да продължи дълго, защото иначе сама ще се прокълна.

— Е, към края на бременността си. С малката Сърха постоянно беше в лошо настроение и се караше с всички, така че май предпочитам сълзите.

— Аз не ги предпочитам, това е сигурно. — Изпи чая си, защото знаеше, че ще я успокои. — Ще добавя още нещичко в тоника, който давам на Кател и Аластар, за да издържат пътуването. Ройбиър се справя добре и без него засега. Силен е.

— Сега ловува — каза Иймън за сокола си. — Всеки път отива по-далеч. Сега лети на север всеки ден. И той знае също като нас, че скоро ще тръгнем на път.

— Ще предупредим за идването си. Ще ни посрещнат добре в замъка Ашфорд. Децата на Сърха и Дайхи. Тъмните вещери ще бъдат добре дошли.

— Аз ще се погрижа. — Той се облегна назад, настани се удобно с чая си и се усмихна. — С огнени коси, значи?

Както и бе очаквал, тя се разсмя.

— О, да, и ти обещавам, че направо ще онемееш, заслепен от красотата й.

— Не и аз, скъпа сестричке. Не и аз.