Пиер Певел
Алхимикът от Сенките (4)

2.

Кардинал Ришельо сякаш имаше намерение да си тръгне заедно с останалите членове на Съвета, когато Луи XIII го повика:

— Господин Кардинал.

— Да, Ваше Величество.

— Останете за малко.

Като повдигна ръката си в червена ръкавица към гърдите, Ришельо мълчаливо даде знак, че се подчинява, и се отдалечи от вратата, през която се изнизваха министри и държавни секретари. Те вървяха един по един, без да се бавят и без да се обръщат, привели гърбове, като че ли нечие ледено дихание докосваше вратовете им.

Теченията бяха често явление в Лувъра, но през този топъл юни на 1633 година единствените опасности за здравето идваха от кралската студенина. Те не предизвикваха хрема, не увеличаваха ревматичните болки, не принуждаваха никого да пази леглото. Затова пък причиняваха страдания, които можеха да променят съдбите и да правят кариерите на пух и прах. Господата от Съвета добре знаеха това и ужасно се страхуваха от заразата. Тя се нахвърли върху им като бесен вятър, когато Негово Величество премина бързо покрай тях и след като седна, без да поздрави никого, сухо прочете дневния ред.

Кралят свикваше Съвета всяка сутрин след закуска и често го събираше отново през деня, ако държавните дела налагаха това. Той следваше бащиния си пример. За разлика от Анри IV обаче, който на драго сърце се задоволяваше с толкова волни събирания, че понякога те се превръщаха в разходки на чист въздух, Луи XIII — по-сдържан, по-предпазлив и по-често спазващ изискванията на етикета — налагаше обсъждания около масата и при затворени врати. В Лувъра Съветът се събираше или в залата на партера, традиционно предназначена за тази цел, или — както днес — в „кабинета с книгите“. Това място имаше не толкова тържествен вид, колкото залата на Съвета, но както Ришельо беше забелязал, кралят го предпочиташе, когато държеше на абсолютната конфиденциалност на дебатите или когато предвиждаше дискретна среща насаме с някого след заседанието. Достатъчно беше да остане няколко минути с този, с когото имаше намерение да разговаря, и можеше да му каже всичко, докато останалите членове на Съвета се разотиваха.

Кардиналът предчувстваше, че нещо се крои, когато още с пристигането му в Лувъра го насочиха към кабинета с книгите. Лекото закъснение на Негово Величество, както и явното му недоволство потвърдиха подозренията му. Ришельо започна да си задава въпроси. Трябваше да прояви специално внимание към настроението на този, който му дари могъществото и славата, тъй като той можеше не по-малко бързо да го смаже. Без съмнение, Арман Жан дю Плеси, кардинал Дьо Ришельо, заслужаваше да носи огромните отговорности, с които го беше натоварил Луи XIII. Той прояви блестящи държавнически качества, откакто преди близо десет години беше включен в Съвета и избран за първи министър. Обаче достойнствата и оказаните услуги не можеха да имат стойност без проявата на кралското благоразположение и Кардиналът не биваше да си позволи да го изгуби. Имаше прекалено много неприятели — амбициозни люде, които завиждаха за влиянието му, или противници с враждебно отношение към политиката му; всички те — във Франция и по света — очакваха звездата му да залезе.

Кралят изпитваше към първия си министър уважение и добросърдечие, които не биха могли да изчезнат за една нощ. Толкова близо до господаря си, колкото Капитолийският хълм в Рим се намира до Тарпейската скала, Ришельо не се чувстваше заплашен от капризите на Негово Величество. Но Луи XIII беше горделив, мрачен и потаен монарх, който не умееше да проявява чувствата си и понякога трудно разбираше другите. Самият Ришельо трябваше да се отнася крайно внимателно към авторитарния си владетел, чиито реакции нерядко го изненадваха. Необщителният крал дълго обмисляше решенията си, обявяваше ги рязко и не ги обясняваше или правеше това зле. Беше отмъстителен, злопаметен, подозрителен, никога не прощаваше и прикриваше омразата си, която зрееше дълбоко вътре в него. След това идваше ред на нетактичността, неделикатността, неблагодарността и грубостта. Луи XIII се отдаваше на силен гняв, който се изразяваше в горчиви упреци и жестоки обиди, дори в наказания и брутално изпращане в немилост.

Именно този гняв усетиха господата от Съвета и всички те, знатни благородници и висши офицери на Короната, се бояха, че може да се стовари върху им, до момента, в който — за огромно тяхно облекчение — Негово Величество ги освободи.

В крайна сметка, като се изключи отвратителното настроение на краля, съвещанието премина почти както обикновено. Без да сваля шапката си, Луи XIII седна сам на единия край на дългата правоъгълна маса, около която се събраха всички останали, за да докладват какво са свършили и да четат дипломатическите писма. След това настъпи моментът за обсъжданията, когато всеки трябваше да защити и да мотивира мнението си. Тези обсъждания често се превръщаха в свободни дискусии, понякога дори оживени заради различните гледни точки. Кралят държеше всеки член на Съвета да излага откровено мислите си. Тази сутрин обаче никой не посмя да се обади. Стана така, че Луи XIII още повече се ядоса и с рязък тон разпита един от държавните секретари, за да разбере становището му по определена тема. Изненадан, политикът се обърка сред бумагите си, измрънка неясен отговор, посрещнат от краля с полярна студенина: той леко заекваше и преодоляваше този си недостатък с върховно усилие на волята. В този момент всички си помислиха, че кралският гняв несправедливо ще се стовари върху нещастния държавен секретар, но нищо подобно не се случи. След кратко мълчание се почувства известно облекчение и час по-късно Негово Величество разпусна заседанието.

Обаче нареди на Кардинала да остане.

Независимо че Негово Преосвещенство слушаше разсеяно дебатите, той много внимаваше кое дело, когато бъде представено, ще предизвика реакция — дори лека, дори прикрита — от страна на краля.

Напразно.

Причини за безпокойство обаче не липсваха. Подготвяше се война срещу Лотарингия; амбициите за хегемония на Испания и на нейния Драконов двор, маневрите на Англия, военните успехи на Швеция се струпаха върху Свещената Римска империя и заплашваха да срутят крехкото равновесие на силите в Европа. В границите на страната народът недоволстваше, смазан под тежестта на данъците, „Братството на светото причастие“^[1] не прибираше оръжията си, много протестантски градове искаха да получат същите привилегии като извоюваните от Ла Рошел след обсадата, на която успешно се противопостави през 1628 г., и заговор след заговор се крояха дори в коридорите на Лувъра. Най-после, в самия Париж горяха църкви и избухваха бунтове срещу хугенотите и евреите, които бяха заклеймени от разпространяваните слухове сред населението.

Но нито едно от вътрешните или външните дела, обсъдени от Съвета, не беше причината за гнева, който Луи XIII едва сдържаше. Тъй като беше много религиозен, може би се тревожеше от докладите за смущаващото нарастване на вещерските действия в столицата? Нима кралят знаеше нещо, което първият му министър не подозираше? Тази перспектива беше достатъчна, за да обезпокои Кардинала, който искаше да научава всичко, за да предвижда всичко и при нужда да попречи на всичко.

Последен от господата в Съвета се оттегли маркиз Дьо Шатоньоф, пазителят на печата. Отнасяйки със себе си изкусно изработеното ковчеже, съдържащо печатите на кралството, с което той никога не се разделяше, благородникът поздрави Ришельо с почтителен поклон.

След това един страж затвори вратата.

* * *

Беше малко след десет часа, когато Анес дьо Водрьой се върна от разходката на кон, която правеше всяка сутрин в околностите на Париж. Изкачвайки се в бърз тръс по улица „Шас Миди“, тя леко забави ход, за да пресече кръстовището „Червеният кръст“, изключително оживено по това време на деня. Младата баронеса разчиташе, че хората ще се отдръпват, и те наистина й правеха път, като мърмореха или дори често ругаеха. Стигна до улица „Сен Доминик“ след като мина по „Светите Отци“ и — в сърцето на предградието Сен Жермен, недалеч от знаменитото абатство, на което дължеше името си — се шмугна в твърде тясната уличка „Сен Гийом“. Тя продължи със същото темпо, като рискуваше да блъсне последователно един минувач, амбулантен търговец, продавач на сергия, махленска клюкарка, която се пазареше за цената на дръгливо пиле, и клетник, протегнал паничката си да проси.

Видяха я как спря пред двореца на Ястреба. Нейната строга и дива красота правеше впечатление: стройна фигура, горда походка, бледа кожа, зелени очи, тъмни и пълни устни, дълга черна грива, а плитката успяваше да укроти непокорните й букли. Но хората се учудваха най-вече когато съзираха набедреника й, черните панталони до коленете и корсета от черна кожа, облечен върху бяла риза. Най-малкото е да се каже, че дрехите й изглеждаха дръзки. Тя не се задоволяваше само да се появява така на публични места, а носеше рапира и яздеше като мъж. Действително даваше поводи за скандал…

Безразлична към въздействието, което предизвикваше, Анес скочи от жребеца право в гнусната кал, покриваща парижките улици. Тя би желала да пощади ботушите си, но в такъв случай трябваше да звънне и да чака някой да й отвори едно от крилата на голямата порта. Предпочете да премине пеша през вратата, която никога не заключваха нощем, и теглейки коня си за юздите, влезе в павиран двор, където железните подкови на животното ехтяха по земята като мускетни изстрели.

Андре се появи от конюшнята, побърза да посрещне баронеса Дьо Водрьой и почтително грабна поводите от ръцете й.

— Трябваше да ударите камбанката, госпожо — рече слугата. — Аз веднага щях да ви отворя.

В гласа му имаше упрек и съжаление.

Много мургав и с преждевременно оплешивяла глава, с гъсти мустаци над горната устна, той гледаше загрижено, като човек, който обича да му позволяват да прави нещата, както се полага, и предпочита да мълчи, но това не му пречи да мисли.

— Така е добре, Андре… Благодаря.

Докато слугата отвеждаше в конюшнята изморения и изцапан кон, Анес свали ръкавиците си и се огледа наоколо с примирение.

Тя въздъхна.

Дворецът на Ястреба несъмнено беше ужасяващо място. Колкото строг, толкова и лишен от удобства, той представляваше огромна постройка с тесни прозорци и дебели стени, която някакъв благородник хугенот построил след Вартоломеевата нощ. Сега се бе превърнал в главната квартира на Остриетата на Кардинала — елитен таен отряд, командван от капитан Ла Фарг и на пряко подчинение на кардинал Ришельо. Анес дьо Водрьой не обичаше този дворец, където нощите й изглеждаха по-дълги и по-мрачни от където и да било другаде. Но тя нямаше право на избор. Независимо че притежаваше дом в Париж, живееше тук, винаги на разположение на Негово Преосвещенство. Нареждане за спешна мисия можеше да пристигне по всяко време от Кардиналския дворец.

Балардийо излезе на каменното стълбище на централната сграда и прекъсна размишленията на Анес. Годините, виното и злоупотребата със свежа плът бяха сложили тежкия си отпечатък върху стария, посивял воин с масивна фигура. Нездравословното зачервяване на бузите му издаваше начало на розацея. Но в погледа му гореше живот и все още беше способен да убие магаре с юмрук.

— Къде беше, за бога? — възкликна той.

Тъй като много се беше старал да я отгледа, дундуркаше я на коленете си като малка, а по-късно й подари първата рапира, тя на драго сърце прощаваше на Балардийо, който често забравяше, че е баронеса и вече не е на пет годинки. Знаеше, че я обича, и се смущаваше винаги когато трябваше да му разкрие чувствата си. Знаеше също, че не му се нрави тя да отсъства прекалено дълго и че умира от притеснение, докато се върне. Причината беше, че като дете изчезнала за няколко дни при неясни обстоятелства — нещо, което тя не помнеше, но то беляза Балардийо завинаги.

— Яздих до Сен Жермен — обясни тя небрежно и изпреварвайки стария войник, влезе във вестибюла. — Има ли вести от Ла Фарг?

— Не — отвърна Балардийо от стълбището. — Но ако се интересувате, госпожо, знайте, че Марсиак се върна.

Тя спря, обърна се и грейна в лъчезарна усмивка.

Марсиак замина сам да изпълнява мисия в Ла Рошел преди три седмици и оттогава не се беше обаждал. От доста дни мълчанието на гасконеца започна да става притеснително.

— Наистина ли?

— Ей богу, да!

* * *

Наведен над леген с хладка вода, Марсиак с две ръце плискаше лицето и врата си, когато чу зад гърба си:

— Здравей, Никола.

Той се сепна, усмихна се, грабна наслуки някаква кърпа и се обърна към Анес, докато бършеше страните си. Тя стоеше на прага на стаята му, със скръстени ръце, допряла рамо до стената, с грейнал поглед и с лека усмивка на устните.

— Бъди добре дошъл у дома — добави девойката.

— Благодаря — отвърна Марсиак.

Той още беше с ботушите и с панталона за езда, но бе останал по риза и с навити ръкави, за да се измие. Дублетът му — елегантен кървавочервен втален дублет от същия везан плат като панталоните — лежеше на леглото, до стара кожена торба за път. Шапката му висеше на стената, както и рапирата в ножницата и портупеят.

— Как си? — запита Анес.

— Пребит от умора.

И за да потвърди думите си, той се тръсна на един фотьойл, с кърпата около врата и с все още мокри къдрици, прилепнали към челото му. Наистина изглеждаше изтощен.

Но въпреки това изпълнен с доволство.

— Толкова бързах да пристигна — обясни той, — че тази нощ спах само три часа. И това слънце! И този прах!… Господи, умирам от жажда!

Нежната и срамежлива Наис избра точно този момент, за да пристигне от кухнята с табла, върху която имаше каничка ледено вино и две чаши. Анес се отмести, за да й направи път да влезе, а щом я видя, Марсиак весело скочи на нозе.

— Чудо! Наис, обожавам ви! Искате ли да се омъжите за мен? Знаете ли, че много си мислех за вас, докато бях в изгнание?

Девойката остави таблата и с наведена глава запита:

— Желаете ли да оправя леглото ви, господине?

— Колко сте жестока! Предлагате ми това, а на мен така ми се ще да се разхвърляме двамата върху него…

Наис почервеня, въздъхна, направи реверанс и бързо се оттегли.

— Пей си, колкото можеш, красив кос! — подигра му се Анес. — Няма да откъснеш този плод…

Марсиак беше рус, хубав и чаровен. Косите му винаги се нуждаеха от гребен, бузите му — от бръснач, дрехите му — от ютия, а ботушите му — от четка, но той притежаваше естествена елегантност, която много пасваше на небрежността му. Беше повече или по-малко гасконец, повече или по-малко благородник и повече или по-малко лекар. Но най-вече беше всяващ страх фехтовчик, дързък играч на хазарт и непоправим съблазнител, който вече не броеше дуелите си, подобно на дълговете и любовните си завоевания.

Като присви рамене, той напълни чашите и подаде едната на Анес.

— Да се чукнем — предложи той.

И го сториха.

След това Анес седна на рамката на прозореца, а Марсиак се върна на фотьойла си. Би предложил на всяка друга жена да седне на мястото му, но баронеса Дьо Водрьой не очакваше подобни любезности от страна на бойните си другари.

— А сега, осведоми ме за всичко, което се е случило тук — рече гасконецът. — За начало, кой отведе коня ми, когато пристигнах? Отсъствам за малко — и ето че се появяват всевъзможни нови неща.

— Това е нашият слуга Андре. Бивш войник от Пикардийския полк, доколкото зная.

— Надявам се, че внимателно сте го проверили…

— Да — прекъсна го Анес. — Човекът е сигурен. Той беше коняр в Кардиналския дворец, преди да ни бъде… препоръчан.

— Добре… А останалите?

— Кои други?

— Ла Фарг, Сен Люк, Лепра… Спомняш ли си? Преди да заминем бяхме сплотена дружина. По дяволите! Нима съм отсъствал толкова дълго?

Тъй като шегата беше добронамерена и справедлива, младата жена я прие благосклонно.

— Лепра е в Париж — обясни тя, — прекарва по-голямата част от времето си при господин Дьо Тревил. Сен Люк и Алмадес изпълняват мисия заедно с Ла Фарг. Ако всичко се развива добре, ще се върнат днес.

Марсиак се задоволи с въпросително повдигане на вежди.

Анес стана, за да затвори вратата на стаята, известно време се вслушваше дали отвън се долавя някакъв шум, след това изрече поверително:

— В последно време някакво лице дискретно се е явило пред Кардинала. Въпросното лице претендирало, че разполага с много важни сведения, и предложило среща, за да бъдат обсъдени условията, при които тези сведения биха могли да бъдат…

— Продадени ли?

— Изтъргувани.

— И именно Ла Фарг е бил натоварен от Кардинала да се срещне с лицето, нали?

— При това спешно.

— Бога ми, това лице трябва да е доста интересно. За кого говорим, всъщност?

— За Италианката.

— О, сега разбирам…

Италианката беше авантюристка, позната във всички европейски дворове. Хитра интригантка, шпионка наемничка и умела съблазнителка, тя живееше от тайните, които узнаваше за своя облага или в полза на някой друг. След интелигентността и красотата, онова, което най-добре я характеризираше, беше пълното й презрение към всякакви скрупули. Беше меркантилна и нейните безценни услуги се заплащаха много скъпо. Тъй като винаги успяваше да запази най-важните козове и отлично жонглираше с тях, тя водеше изпълнено с премеждия и много опасно съществуване. Всички, които я познаваха, й предричаха близка и жестока кончина, но същите тези хора не се колебаеха, когато трябваше да я призоват на помощ. Носеха се слухове, че била вярна на папата. Други твърдяха, че служела на тайно драконово общество. Но и едните, и другите забравяха вкуса й към добра печалба и независимост.

— Обаче — поде Марсиак след кратък размисъл — Кардиналът няма ли причини да изпитва омраза към нея? Спомни си за Ратисбон…

Анес присви рамене. С ръка на дръжката на вратата, тя рече:

— Какво да ти кажа? Има сфери, където омразата може да попречи повече на онзи, който я таи, отколкото на този, срещу когото тя е насочена… Добре. Оставям те.

Гасконецът стана възпитано от фотьойла и младата баронеса се готвеше да излезе, когато внезапно, без да го предупреди, се върна и го прегърна.

Марсиак не знаеше как да се държи и не я възпря.

— Безпокоим се — пошепна тя на ухото му. — Другите няма да ти го кажат, но ти ни изплаши. Знай, че ако си позволиш още веднъж да ни напуснеш, без да изпратиш вест за себе си, ще ти избода очите. Разбра ли?

— Разбрах, Анес. Благодаря.

Тя го пусна и вече от стълбите заяви:

— Почини си, но не се бави много. Сигурна съм, че Балардийо е предвидил щедра трапеза в твоя чест!

С усмивка на устните гасконецът затвори вратата.

Той остана за момент замислен, след това така се прозина, че разчекна челюстта си, и жадно погледна към леглото.

* * *

Фин и гъвкав раздвоен език събуди Арно дьо Ленкур, като погъделичка ухото му. Младежът промърмори нещо, вяло се опита да прогони люспестата муцуна и се обърна в леглото. Но дракончето беше упорито.

То смени ухото.

— Хайде, хлапе… Достатъчно добре го познаваш, за да не се съмняваш, че няма да те остави на мира…

Ленкур се предаде, въздъхна дълбоко и отвори очи.

— Добре, Маршал… Добре…

Дръпна завивката, изправи се на лакти и възнагради старото драконче с не особено любезен поглед. Седнало, с присвити криле и с прибрана опашка към лапичките, малкото влечуго чакаше нещо.

— Гладно е.

— Естествено, че е гладно — отговори Ленкур на невидимия си събеседник.

Без да престава да го съзерцава, дракончето наведе глава надясно.

— То винаги е било гладно. Да се чуди човек как може да лапа толкова много и да си остава слабо…

След това Ленкур повиши глас и се обърна към Маршал:

— Знаеш ли, че си направо тъжна картинка?

Дракончето изви глава наляво.

— По дяволите… — изсумтя Ленкур.

Погледна към голямата клетка с дебела колкото пръст решетка, която се намираше в един от ъглите на стаята. Тя беше отворена като всяка друга сутрин, макар че вечер той внимателно я затваряше.

Отново въздъхна.

— В клетката! — разпореди се младежът и плесна с ръце. — Хайде! Знаеш правилата! Бързо! В клетката!

— Не бъди толкова строг… Когато беше мое, никога не го затварях.

Бавно, очевидно неохотно, Маршал се обърна, клатушкайки се. След това, като подскочи и размаха криле, се върна в затвора си и по принуда затвори вратата с лапата си с остри нокти. От удара малкото мандало само се спусна. Това обаче не обезпокои особено старото драконче.

Ленкур неволно се усмихна.

Този слаб и кестеняв младеж с кристалносини очи беше интелигентен, културен, спокоен и сдържан. Някои го намираха за отчужден, което до известна степен беше вярно. Други смятаха, че въздържаността му е проява на арогантност. Лъжеха се. Истината беше, че Ленкур не мразеше никого, но не ценеше особено съвременниците си, искаше от тях само да го оставят на мира и не смяташе за необходимо да им се харесва. Той ненавиждаше кухите приказки, лицемерните нрави и насилените усмивки. Не обичаше да го заговарят. Предпочиташе мълчанието пред бъбренето и самотата пред отегчителната компания. Когато се сблъскваше с досадник, се усмихваше, съгласяваше се с мнението му, не изричаше нито дума и бързо се оттегляше, като поднасяше извиненията си. За него възпитанието се състоеше в това да казваш „добър ден“, „благодаря“, „довиждане“ и да се вълнуваш за здравето само на онези, които наистина обичаш.

Щом стана и обу панталоните си, Ленкур затвори прозореца. Беше го оставил отворен, за да се възползва от нощния хлад, но сега през него влизаше горещина, заедно със смрадта и глъчката на Париж.

— Спа ли добре, хлапе?

— Да.

— Лош навик ти стана, откакто бездействаш, по цяла нощ да четеш.

— Като четеш, поне правиш нещо.

— Нямаш подходяща работа.

— Нямам си командир.

— Скоро парите ще започнат да не ти достигат.

Ленкур присви рамене.

Той живееше на втория етаж в къща на улица „Железарска“, недалеч от гробището „Сент Иносан“ между кварталите Сент Опортюн и Халите. Широка едва четири метра, тази уличка беше много оживена, тъй като представляваше продължение на улица „Сент Оноре“ и се пресичаше перпендикулярно със „Сен Дьони“, което означаваше, че свързва две от най-натоварените парижки артерии. Потокът от минувачи, търговци, конници, носачи на паланкини, каруци и карети не секваше от сутрин до вечер.

— Видя ли го?

Ленкур погледна към улицата.

В тясното пространство между две къщи един благородник, облечен в бежов дублет, чакаше, държейки в едната си ръка ръкавици, а другата бе поставил на дръжката на рапирата си. Стърчеше, нямаше намерение да се крие. Ленкур имаше чувството, че иска да бъде забелязан, и си спомни, че го е срещал тук и там през последните дни.

— Разбира се — отвърна той на невидимото присъствие.

— Питам се кой е. И какво иска.

— Не ми пука.

Месец по-рано би се разтревожил.

Месец по-рано веднага би взел мерки и би проследил благородника с бежовия дублет, би го идентифицирал и навярно би го неутрализирал. Но той вече не беше част от гвардейците на Кардинала и след приключването на мисията, която му струваше червената мантия и чина му енсин, обърна страницата и тайните, интригите, лъжите и предателствата престанаха да го вълнуват, тъй като сега не служеше на Негово Преосвещенство.

След като се изми с останалата в легена вода, Ленкур се облече и потърси в килера нещо, за да засити глада на Маршал. После реши да излезе, за да хапне на свой ред някоя вкусотия. Подир това щеше да посети своя книжар Берто и да му върне две книги, за които да получи цената на една.

Сложи си портупея и запаса рапирата, когато видя, че до вратата стоеше старото драконче, което отново се беше измъкнало от клетката и държеше в устата си верижката. Младежът се зарече да купи катинар, когато отива към книжарницата, но бидейки добър играч, пое подадената му верижка.

— Добре — рече той. — Ще те взема с мен.

Навън благородника с бежовия дублет вече го нямаше.

* * *

Граф Дьо Тревил, капитан на кралските мускетари, стоеше на прозореца на кабинета си и гледаше към двора на своя дворец, на улица „Старият гълъбарник“, в предградието Сен Жермен. Дворът представляваше живописен спектакъл, който му харесваше и събуждаше у него носталгията по времето, когато беше само боен съратник на Анри IV. Видя няколко десетки мускетари, които се разхождаха по паветата, покрити със слама. Не всички носеха мантиите си — сини, с бял кръст, украсен с лилии, — тъй като не бяха дежурни. Но всички бяха препасали рапирите си и само чакаха сгоден случай, за да ги извадят. Шляеха се, бъбреха, смееха се, играеха на зарове или на карти, упражняваха фехтовалното си майсторство, заедно четяха вестници, коментираха последните новини, като същевременно бдяха и наблюдаваха кой идва към голямото стълбище.

— Д’Артанян! — изведнъж извика Тревил силно.

Почти незабавно зад гърба му се отвори врата.

— Господине?

— Кажете ми, Д’Артанян, не е ли това кавалерът Д’Оргьой — там, близо до конюшнята? — запита Тревил, без да се обръща.

Мускетарят се доближи и погледна през рамото на капитана си.

— Той е, господине.

— Помолете го да се качи, ако обичате.

— Господине, пред вратата на кабинета ви вече се е събрала тълпа…

Действително, от изгрев-слънце дните на Тревил бяха изпълнени с непрекъснати посещения в двореца му, когато поръченията на краля не го изпращаха в друга посока.

— Зная, Д’Артанян, зная… Кажете на моя секретар да внесе спокойствие в чакалнята!

— На вашите заповеди, господине.

— Благодаря, лейтенант.

Останал отново сам, капитанът на мускетарите въздъхна и след като неохотно се отдръпна от прозореца, седна зад бюрото. Разхвърляните по него листове и тетрадки привлякоха изпълнения му с досада поглед. Ненужна бумащина. Тревил взе едно ковчеже, отвори го с малко ключе, извади разпечатано писмо и го постави пред себе си.

След това зачака.

— Влезте! — нареди той, когато на вратата се чу почукване.

Появи се благородник, облечен с тъмночервен дублет с черни копчета и с цепки на ръкавите. Беше висок, стоеше гордо изправен, движеше се с решителна походка. Лесно можеше да се отгатне, че е — или е бил — офицер. Изглеждаше на трийсет и пет — четирийсет години, с интересни черти и с ясен поглед на човек, който знае какво не бива да прави и какво не би сторил никога. Беше въоръжен с прочутата рапира от драконова кост. Носеше я отдясно, тъй като беше левак.

Антоан Лепра, кавалерът Д’Оргьой и бивш кралски мускетар, свали шапката си, за да поздрави.

Тревил го посрещна усмихнат.

— Добър ден, Лепра. Как сте?

— Много добре, господине. Благодаря.

— А бедрото ви?

— Заздравя напълно, господине.

Твърдението беше малко пресилено. Но това беше навик на кралските мускетари: те омаловажаваха страданията от раните си и твърдяха, че бързо са се възстановили, за да бъдат винаги готови да изпълнят следващата мисия.

— Болката ви изглеждаше изключително силна…

— Не беше, преди да ми хрумне да скоча от един прозорец — отговори усмихнато Лепра.

— Странна идея…

— Нали?

Двамата мъже, чиято разлика във възрастта беше петнайсетина години, размениха съучастнически и весели погледи.

След това обаче Тревил помръкна.

— Вчера получих вести от баща ви — каза той и посочи писмото, което беше оставил пред себе си, преди да влезе Лепра. — Той се тревожи за вас. Би искал да знае защо сте напуснали мускетарския полк.

— Графът се бои да не опетня името му. Например да не ме застигне недостойна гибел, докато изпълнявам тайна мисия… Той би се гордял с мен, ако умра на бойното поле, носейки мантията на вашите мускетари, господине. Но няма да му е приятно да се подчинявам на заповедите на капитан Ла Фарг… Графът — продължи Лепра след кратка пауза — се вълнува само от това да запази славното си име.

— Може би желае да чуе вестта за славното ви…

Бившият мускетар се усмихна тъжно.

— Ако графът научи, че трупът ми е намерен в някой канал, господине, моят труп ще го натъжи по-малко, отколкото мисълта за канала.

Тревил изпита жал, стана и отиде до прозореца.

Остана там известно време, с ръце зад гърба си, мълчалив и замислен.

— Кавалер Д’Оргьой, вие винаги ще бъдете добре дошъл да се завърнете в отряда на мускетарите. Впрочем сега сте просто в отпуск. Неограничен по време отпуск наистина, но отпуск. Само пожелайте — и ви приемам обратно.

— Благодаря, господине.

Тревил обърна гръб на прозореца и срещна погледа на Лепра.

— Знаете какво уважение изпитвам към капитан Ла Фарг. Затова не бих желал да избирате на кого от нас да бъдете верен. Но няма да бъдете по-малко полезен на краля, ако облечете мускетарската мантия. Пазете вашата, кавалере. И размислете. Никога не е късно.

* * *

Кардинал Ришельо изглеждаше изключително загрижен след срещата си с Луи XIII. Но той остана външно невъзмутим и реши да се появи в Голямата зала на Лувъра, където се събираха министри и царедворци, паразити и офицери, красавици и знатни благородници. Влезе усмихнат, наглед безгрижен, включи се в разговорите, спокойно понесе набезите на натрапниците, молбите на просителите и пируетите на ласкателите. За да поддържа заблудата, че е спокоен, дори реши да посети кралицата в покоите й. Но дали идеята беше добра?

Трябваше да приспи подозрителността на онези, които вече проявяваха безпокойство или скоро щяха да изпитат ужас от причините, поради които кралят — във възможно най-отвратително настроение — задържа първия си министър след приключването на заседанието. Решенията, които Луи XIII беше взел, и неоспоримите заповеди, които издаде, докато траеше срещата им насаме, можеха да хвърлят кралството в огън и в кръв. Когато настъпеше уреченият ден, трябваше да бъде нанесен удар — бързо, силно и справедливо. Без нито капка жал. Този ден беше съвсем близо. Но дотогава единственият начин да бъде избегнато фаталното възпламеняване се състоеше в това да се запази тайната. А една тайна винаги остава добре скрита, когато никой не подозира колко важна е тя.

Ришельо знаеше, че го наблюдават.

Държавническият му ранг беше причината всяка от неговите срещи — пожелана или наложена му — да бъде забелязвана, предавана от ухо на ухо и коментирана. В това нямаше нищо необичайно. Той беше публична личност. Но сред тези, които се интересуваха от действията му, се срещаха и такива, които крояха ужасяващи планове. Кардиналът имаше много врагове. На първо място — враговете на краля, които невинаги бяха чужденци. След това идваше ред на противниците на политиката му, сред които „Партията на братята католици“. Накрая се нареждаха онези, които ненавиждаха самата му личност, мразеха го и завиждаха за влиянието му над Луи XIII — впрочем преувеличено влияние, но легендата пораждаше възможност върху министъра да бъдат стоварвани грешките и жестокостите на краля.

Две жени заемаха особено място сред най-яростните лични противници на Ришельо. Първата от тях беше кралицата майка Мария Медичи, вдовицата на Анри IV: унизена, тя не можеше да прости на сина си, че предпочита Кардиналът да ръководи делата му, затова кроеше интриги от Брюксел, където беше заточена, и палеше фитилите на всички бунтове. Втората беше много красивата, изключително интелигентна, страшно светска и дяволски опасна херцогиня Дьо Шеврьоз, която от петнайсет години участваше във всички заговори, но пазеше титлата, богатството и приятелството си с кралица Анна Австрийска, съпругата на Луи XIII.

Двете жени никога не сваляха оръжията си, макар често да им приписваха всякакви кроежи — измислени или ръководени от други врагове на Кардинала. Врагове католици и протестанти, французи и чужденци, хора и дракони, които имаха очи и уши в Лувъра и които в никакъв случай не биваше да заподозрат какво се подготвя.

„Не трябва да предоставяме на тези дами и господа поводи за безпокойство“, помисли си Кардиналът.

Накрая реши да отиде и да поднесе почитанията си на кралицата.

* * *

Марсиак се събуди съвсем облечен в леглото си. Едва беше намерил сили да свали ботушите си, преди да се просне по гръб и да заспи веднага. Повдигна се на лакти, разгледа стаята разсеяно и се прозина. После седна в края на леглото, протегна се, отново се прозина, почеса се по врата, прокара ръка по корема си и разбра, че е гладен.

И жаден. Беше много жаден.

Дълго ли спа?

Недостатъчно, за да прогони последиците от прекалено дългото и прекалено бързо препускане от Ла Рошел дотук. С карета пътят се изминаваше за най-малко осем дни. На кон гасконецът успя да се върне за пет, което, разбира се, не можеше да остане безнаказано…

Марсиак направи болезнена гримаса, стана и с тежка стъпка отиде до прозореца. Той беше отворен, но пердето беше спуснато. Дръпна го и присви очи, заслепен от слънцето, което бе преминало зенита си.

Следователно вече беше следобед.

Гасконецът се замисли и обърна внимание на пейзажа. Стаята му се намираше на втория етаж в двореца на Ястреба. Ориентирана на изток, тя гледаше към покрива на болница „Шарите“, а зад него — и към прекрасното абатство „Сен Жермен де Пре“. Просторно и потънало в зеленина, изпъстрено с елегантни сгради, предградието Сен Жермен беше действително много приятен квартал.

Някъде камбана удари силно. Тя прогони мечтанията на Марсиак и го подсети, че времето тече.

Беше четиринайсет часа.

Гасконецът се отдалечи от прозореца, изми се, намокри и разтърси русите си къдрици над легена, накрая ободрено намигна на отражението си в малкото огледало на стената. След като обу ботушите си, грабна шапката и портупея си, за да не се качва отново, ако изникне нещо спешно, и слезе долу с измъкната от панталоните риза и с все още мокри коси.

* * *

Едно от малкото предимства на двореца на Ястреба беше, че вътре оставаше хладно през лятото. Иначе сградата беше изключително строга и мрачна. Затова при стълбите Марсиак едва не събори господин Гибо. Дребен, слабичък и мръсен, старият портиер куцаше с дървения си крак. Господин Гибо беше на служба при Остриетата още преди тяхното разпускане и чак до завръщането им зорко бдеше над двореца на Ястреба, който обожаваше до полуда.

Когато Марсиак едва не се сблъска с него в антрето, старецът беше много зает да показва пътя на двама помощник-готвачи, които — с обувки, бели чорапи, къси панталони, с ризи и престилки — се появиха на двора, носейки върху внушителен поднос кръгообразен пастет в крустада^[2], който ухаеше прекрасно и от него се издигаше пара.

— Добър ден, господин Марсиак… Позволете, ако обичате… Извинете, извинете… Вие двамата, внимавайте, има стъпало! И после врата!… Там… Леко, леко… Оттук…

С пълна със слюнка уста, гасконецът проследи придвижването им до градината.

Мястото трудно можеше да се нарече градина, тъй като представляваше кътче от природата, оставено в диво състояние, понеже нямаше кой да се грижи за него. Тревата беше висока и край стените растяха гъсталаци. Кичест кестен предлагаше вълшебната си сянка. В дъното малка вратичка водеше към тясна уличка. А в средата, под дървото, беше разположена дървена маса, която никога не внасяха вътре, затова тя беше побеляла и гъста поветица лазеше нагоре по усуканите й крака.

Седнали на разнебитени столове около единия край на масата, Лепра, Анес и Балардийо се шегуваха и се заливаха от смях над чаши с вино, като от време на време се надигаха, за да си сипят отново от някоя от бутилките, оставени да изстиват във ведро със студена вода, или за да си сложат от някое ястие. Залисани в разговора си, те не обръщаха особено внимание на срамежливата Наис. Тя застилаше покривка, върху която редеше колбаси, печена гъска, сирена, баница и огромен самун хляб. Но младата прислужничка си даваше вид, че все е забравила да добави нещо, тъй като не преставаше да снове между градината и кухнята, щураше се и към килера с храните или към избата. И всеки път тихичко се проклетисваше.

— Къде ти е умът, нещастно девойче? — шепнеше тя, когато попадна на бързащия насреща й гасконец.

— О! Най-после! — възкликна Балардийо, щом забеляза какво лакомство пристига.

След това старият воин приветства Марсиак със същия ентусиазъм.

Трябваше да се направи място за горещия пастет. Господин Гибо имаше намерение да ръководи операцията, но Балардийо авторитетно пое контрола. Пастетът бе преместен от подноса на масата, а двамата помощник-готвачи си тръгнаха, след като ги изпратиха в кухнята да изпият по чаша вино, преди да се върнат при шефа си, прочут кулинар, чиято работилница се намираше на улица „Светите Отци“.

— Добре ли спа? — запита Лепра.

— Чудесно — отговори Марсиак и седна.

— Щастливи сме да те видим отново, Марсиак.

— Щастлив съм, че се върнах. Капитана още ли го няма?

— Няма го. Също и Сен Люк, и Алмадес.

— Вземи — рече Анес и подаде чаша с вино на гасконеца. — За твое здраве, Никола.

Марсиак се развълнува от жеста и се усмихна.

— Много благодаря, баронесо.

— Моля.

Наис се върна с купа масло и се колебаеше къде да я остави.

— Наис — обърна се към нея Балардийо, — според теб липсва ли нещо?

Старият воин не беше чудовище. Но гръмогласността му и червендалестото му лице ужасно плашеха младата прислужничка. Тя реши, че въпросът е капан, поколеба се и няколко пъти огледа масата с паника в очите.

— Аз…

— Мисля, че вече нищо не липсва — продължи Балардийо. — Така че може да седнеш.

Наис не го разбра. Нима я канеше на масата на господарите?

— Извинете, господине?

— Сядай, Наис! Вие също, господин Гибо… Хайде, да побързаме! Пастетът ще изстине.

Портиерът не изчака да му предложат втори път.

Затова пък прислужничката потърси съвет и подкрепа. Тогава тя видя, че Лепра присвива клепачи окуражително. Успокои се. Лепра беше благородник, при това бивш кралски мускетар. А баронеса Дьо Водрьой като че ли се забавляваше със създалото се положение. Тя не виждаше нищо нередно момичето да седне при тях… Добила известна увереност, девойката леко отпусна едното си бедро на крайчеца на някаква табуретка и отправи пламенни молитви към небесата другите да забравят за съществуването й.

— Ами Андре? — продължи Балардийо. — Той също трябва да се наслади на пиршеството, нали? Да го повикаме. Гибо, идете да го намерите, ако обичате.

Портиерът, който вече беше посегнал към чинията си, замислено зарови пръсти в брадата си, но изпълни нареждането. Тръгна, куцукайки с дървения си крак, като избягваше къртичините.

Лепра подаде един ловджийски нож на Марсиак.

— Хайде — рече той. — На теб се пада честта.

Гасконецът застана пред огромния пастет в крустада и известно време разглеждаше присъстващите на масата. Някои от най-добрите му приятели се бяха събрали тук и бяха подготвили банкета в негова чест. Почувства се добре, почувства се щастлив. Дори реши да каже няколко думи, за да изрази чувствата си.

Анес отгатна намерението му.

— Марсиак — обърна се тя към него, — ако не запиташ веднага „За кого е предназначена тази богата трапеза?“, кълна се, че ще те изкормя.

Той избухна в смях и заби ножа в ястието.

* * *

Тримата конници влязоха в Париж през вратата Монмартър. Изглеждаха изморени, напрегнати и с кръгове под очите. Мръсни и небръснати, те носеха дрехите, с които бяха напуснали столицата предния ден, след това изминаха почти четирийсет левги за по-малко от денонощие, срещнаха се с Италианката и възможно най-бързо се върнаха. Само опасението, че може да убият жребците си, не им позволи да препускат в галоп по целия път.

Скоро се разделиха. Докато Сен Люк продължи направо по улица „Монмартър“, Ла Фарг и Алмадес поеха по „Старите августинци“. След това завиха надясно по улица „Черупчеста“, после веднага наляво. Накрая, недалеч от построения от кардинал Ришельо дворец, спряха пред кръчма на улица „Поленцето“.

На табелата беше нарисуван ален орел. Фасадата на кръчмата се издигаше малко навътре от редицата сгради по улицата, зад широк свод мъхести камъни и няколко тоаза^[3] неравни плочки. Върху тези плочки се бяха разположили мъже с чаша в ръка — някои от тях стояха прави около три бъчви, използвани вместо маси, други се бяха облегнали на широко отворените прозорци, за да разговарят с клиентите вътре. Всички или почти всички бяха облечени като войници, носеха рапири, изглеждаха дръзки и имаха белези по лицата, които не оставяха никакво съмнение за упражняваните от тях професии. Впрочем те се обръщаха едни към други както с чиновете си, така и по име, но тези имена често бяха бойни прякори.

След като скочи на земята, Ла Фарг повери юздите на Алмадес и влезе вътре.

„Червеният орел“ беше онова място в Париж, където мускетарите на Негово Преосвещенство обичаха да се отбиват. Два отряда съставляваха гвардията на кардинал Ришельо: конните гвардейци и мускетарите пехотинци. Първите носеха знаменитата червена мантия. Всичките благородници, те пазеха Кардинала и го придружаваха навсякъде. Мускетарите бяха от простолюдието. Наемаха ги като обикновени войници за три години и службата им не беше толкова престижна, колкото на гвардейците. Впрочем те бяха великолепни бойци, сплотени от здравия военен дух. На най-добрите измежду тях не достигаше само знатното потекло, за да ги приемат в отряда на гвардейците.

Още от прага Ла Фарг пресрещна погледа на мъжа, който беше собственик на кръчмата: едър, риж, в отлична форма, въпреки че вече бе започнал да се отпуска. Казваше се Балмер и леко накуцваше, откакто тежка рана принуди бившия мускетар на Кардинала да остави рапирата си. Той носеше широка риза, кафяви панталони до коленете и престилка, която пристягаше кръста му. Но вместо бели чорапи и обувки, както можеше да се очаква, бе обул ботуши с протрита фуниевидна горна част, което подсказваше, че занятието му на кръчмар не го задоволява.

Щом разпозна Ла Фарг, Балмер отдалече го поздрави мълчаливо. Старият капитан отвърна по същия начин, пресече помещението и се насочи към една врата, която отвеждаше към коридор и стълба нагоре. Изкачи се и като стигна до първата площадка, влезе в стая с олющени стени, прашна, пълна със сандъци, стари мебели и изтърбушени столове.

Един висок и слаб благородник си беше подал главата навън и гледаше към улицата. Прозорецът, чиито ромбоидни рамки бяха изпочупени и на места заменени с парчета картон, повече спираше светлината, отколкото я пропускаше в стаята.

— Закъсняхте — каза граф Дьо Рошфор, без да се обърне.

— Пристигам от Артоа^[4] — отвърна Ла Фарг. — А вие?

Благородникът се изправи, след това бавно се отмести от прозореца. Наближаваше петдесет години. Беше висок, едър, с бледа кожа, тъмни очи и пронизващ поглед. Елегантният му мустак беше съвсем черен. Лек белег минаваше през скулата му — там, където го беше одраскал куршум.

Старият капитан чакаше мълчалив, невъзмутим.

— Имах намерение да си тръгна — излъга Рошфор.

— Кардиналът трябва да ме приеме.

— Кога?

— Възможно най-скоро. Още днес.

Рошфор кимна, като човек който преценява всички плюсове и минуси на казаното.

Говореше се, че е мрачното изчадие на кардинал Ришельо. Всъщност изпълняваше най-зловещите задачи, от него се бояха и го мразеха. Може би наистина беше най-верният му съратник, както и най-старателният. Беше от тези мъже, които сляпо се подчиняват на господаря си, без да изпитват морални угризения. Понякога вършеше отвратителни неща, но само по заповед.

— Срещнахте ли се с Италианката, капитане?

— Да. През тази нощ.

— И?

— Кардиналът трябва да ме приеме.

В погледите на двамата мъже проблеснаха искри, а след това Рошфор се засмя мрачно и рече:

— Не изпитваме особено нежни чувства един към друг, нали?

— Така е.

Всъщност Ла Фарг и Рошфор се ненавиждаха. За нещастие, тъй като служеха на Кардинала, трябваше отново да работят заедно, откакто Остриетата пак се събраха. Капитанът получаваше заповеди само от Ришельо. И отговаряше за действията си единствено пред него. Но графът си оставаше необходим посредник.

— Не мога да гарантирам — каза Рошфор, като поправи портупея си, — че Кардиналът ще ви приеме скоро.

Готов да си тръгне, той сложи шапката си.

— Италианката твърди, че се крои заговор срещу краля — заяви Ла Фарг.

Рошфор се намръщи.

— Виж ти…

— И тя е решена да разкрие за какво иде реч, ако бъдат задоволени определени нейни искания.

— Значи Италианката има искания… Какви?

— Нуждае се от защитата на Негово Преосвещенство.

— Само това ли? — иронично възкликна човекът на Кардинала.

— Какво значение има, ако казва истината?

— Така е, да. Така е… Всъщност вярвате ли, че не лъже?

Ла Фарг присви рамене.

— Кой знае? Но ето какво ще помогне на Кардинала да си състави мнение.

Старият капитан подаде оръфано и изцапано писмо, което май беше доста навлажнено. Онова, което Италианката му повери, преди да излети в бурята на гърба на виверната.

— Италианката ли го изпраща? — запита Рошфор.

— Да.

Той взе писмото и небрежно го огледа. После го прибра в джоба си и тръгна към вратата.

— Чакат ме в Кардиналския дворец — обяви Рошфор от прага. — После ще придружа Негово Преосвещенство в Лувъра.

— Добре — отвърна Ла Фарг, на свой ред се приближи до прозореца и погледна навън. — Но времето ни притиска. Италианката обеща да се появи тази вечер, а преди да се срещна с нея, трябва да разбера какво е решил Кардиналът. Освен това тя е преследвана от драки, които, сигурен съм, няма да я оставят нито миг на спокойствие. Ако я намерят преди нас…

— Драки ли? Какви драки?

— Черни драки, Рошфор, наемници. Готов съм да се закълна, че са стари бойци от ирскенския отряд, като съдя по специфичните белези по лицето на вожда им.

На драконовски език „ирскен“ означаваше „черен огън“.

Ирскенците бяха кавалерийски отряд, подготвен от Испания и съставен само от черни драки. Не особено надеждни на бойното поле, тъй като не можеха да сдържат яростта си, тези конници нямаха равни, когато ставаше въпрос за мародерстване, преследване и плячкосване. Бяха извършвали ужасяващи кланета на невинно население. Само мълвата за приближаването им беше достатъчна, за да напуснат хората родните си села.

Рошфор присви очи.

— Кой може да е изпратил тези ирскенци… — започна той.

— … ако не Черният нокът — завърши изречението Ла Фарг.

* * *

Кацнал на рамката на стола и провесил врат, Маршал се беше навел над рамото на господаря си и следеше играта на трик-трак^[5]. Старото драконче се взираше в заровете, тъй като обожаваше да ги наблюдава как се търкалят по дъската, докато Ленкур седеше с празен взор, неподвижен и отсъстващ.

— Е, Арно! Ще играете ли?

Маршал рязко се изправи, когато младият мъж вдигна очи нагоре и погледна противника си с искрено учудване. Развеселен, човекът му се усмихваше, скръстил ръце, леко подигравателно настроен, но добродушен. Казваше се Жул Берто, наближаваше петдесетте и беше книжар. Познаваше Ленкур от почти една година и хранеше към него бащински чувства. Те имаха общ интерес към знанието, книгите и най-вече към трактатите за драконова магия, за които книжарницата на Берто се беше специализирала. Най-накрая, и двамата бяха лотарингци, което ги сближи.

— Ваш ред е да местите, Арно…

Веднъж седмично Ленкур и Берто се срещаха в книжарницата, за да си побъбрят и да поиграят на трик-трак. Тъй като този ден беше особено хубав, те се бяха настанили в приятно озарения от слънцето заден двор на магазина, който се намираше на улица „Затънтена“ в квартала около площад „Мобер“, където имаше много книжари и печатари.

— А, да… — сепна се Ленкур. — Трябва да хвърлям, нали? — осведоми се той и грабна заровете.

Движението му привлече интереса на Маршал.

— Не — спокойно му обясни Берто. — Вече хвърлихте…

— Така ли?

— Така — отвърна Берто.

Освен любопитното драконче имаше и друг зрител: червендалест четирийсетгодишен мъж с мутра на хамалин и с престъпен вид. Гледайки го, човек можеше да си направи неверни заключения, тъй като Жозеф Доноа беше печатар по професия, притежаваше фин ум, интелигентност, беше културен и понякога хапливо ироничен. Двамата с Берто се обожаваха, но същевременно не се сдържаха и се дракаха за щяло и нещяло.

Печатарят стоеше на прага на работилницата си, а зад него се виждаха работниците, които се трудеха. Чуваше се шумът от големите ръчни преси и се усещаше миризма на хартия и на прясно мастило, която се носеше из двора и успешно отблъскваше градските миазми, увеличаващи се поради горещината.

— Така е — потвърди Берто. — Хвърлихте седем.

— Седем — повтори Ленкур.

— Да, седем.

— Толкова, щом той ви казва — намеси се Доноа и се присъедини към тях.

Едрата му фигура хвърляше тежка сянка върху квадратната масичка.

— Оставете ме малко да поумувам — помоли Ленкур и се наведе над кутията за трик-трак.

Не запита нищо; необходими бяха секунди, за да се досети, че играе с белите пулове. Установи, че положението му е трагично.

— Така е — развесели се печатарят. — Размислете… Не бива да избързвате и да правите грешен ход…

— Вижте какво — реагира Берто, — излишно е да си напускам магазинчето и клиентелата, за да играя с вас, щом вие не се интересувате от партията…

Младежът отвори устата си да отговори, но Доноа го пресече и се намеси иронично:

— Да, защото, нали забелязвате, Арно, хората са се струпали пред книжарницата на Берто. Прогонват с тояги натрапниците, избухват бунтове, скоро ще дойдат гвардейците, за да въдворят ред. Нетърпелива тълпа тропа на вратата. Ако не се намесим, те ще счупят прозорците и ще нахлуят вътре. Страхотна лудница…

Истината беше, че макар Берто да не бе заплашен от фалит, книжарницата не изглеждаше особено оживена.

— Успяхте ли да развалите всичката хартия, която ви донесоха тази сутрин? — не му остана длъжен книжарят. — Не трябва ли да отстраните няколко огромни петна от коректурите? И да изчистите натрупаната мръсотия? Но аз съм несправедлив, защото е вярно, че печатате, обаче на страниците излизат повече следи от пръсти, отколкото думи…

Той стана и тъй като беше по-скоро дребен, изглеждаше доста жалък пред Доноа. Но се перчеше и не трепна.

— Много сте забавен, господин книжар! — възкликна Доноа и изпъчи гърди.

— А вие, господин печатар, досаждате на всички!

Двамата започнаха да се карат на висок глас, а Ленкур, който хич не се интересуваше от свадата им, гледаше пуловете си и мислеше каква тактика да предприеме. Играта на трик-трак много приличаше на жаскет или на бакгамон: същото разделение на две половини, същите двайсет и четири остри черни и бели триъгълници, по които се местеха пуловете. Но трик-тракът имаше сложни правила, тъй като целта не беше пуловете да бъдат взети колкото е възможно по-бързо. Трябваше играчът да спечели повече точки при разиграването, за да постигне крайната победа.

Ленкур нададе ухо в момента, когато Доноа мърмореше:

— Така ли? Така ли?

— Добре ме чухте!

— И защо досаждам, мога ли да зная?

— Ами защото…

— Татко!

Красиво младо момиче, кестеняво, със зелени очи, отвори задната врата на книжарницата. Свадата веднага секна и беше забравена на секундата.

— Здравей, Клотилд — рече печатарят с нежна усмивка.

— Добър ден, господине. Добър ден, господин Дьо Ленкур.

— Добър ден. Как сте?

— Отлично, господине — отговори момичето и почервеня.

— Е, дъще? — запита я Берто. — Какво има?

Единствената дъщеря на книжаря рече полугласно:

— В магазина има човек, татко. Благородник.

Берто, който се беше привел, за да чуе добре Клотилд, стана тържествуващо.

— Извинете ме — обърна се той демонстративно към Ленкур, но несъмнено думите му бяха предназначени за Доноа, — обаче трябва да се трудя. Ако можех, като някои, по цял ден да лапам мухите, докато другите се потят за мен…

Разбира се, Доноа не допусна да му остане длъжен:

— Разрешете ми да се сбогувам, Арно. Трябва да се върна в работилницата, защото по-сложните действия не бива да остават без моя контрол.

Книжарят и печатарят, обвити в театралното си високомерие, си плюха на петите и се втурнаха всеки към своя дюкян. Красивата Клотилд обаче не последва баща си. Тя остана за малко на прага, а след това се прибра леко засегната, тъй като бившият гвардеец на Кардинала не вдигна очи от трик-трака. Всеки друг на мястото на Ленкур непременно би отгатнал чувствата, които тя таеше към него. Но този младеж, способен да разкрива лъжите и лицемерието по хиляди детайли, не умееше да разчита знаците на влюбеното сърце.

Берто се върна след няколко минути.

Той седна и констатира с радост, че партньорът му бе направил своя ход.

— Е? — запита Ленкур. — Какъв беше този клиент?

— О! Сякаш беше дошъл просто да разглежда. Дори не знаеше какво търси…

Младежът кимна, докато съобразяваше.

— Слаб, елегантен, с руси мустаци? — пожела да се осведоми той.

— Да — отговори книжарят учудено. — Но как…?

— Облечен с бежов дублет?

— Точно така? Познавате ли го?

— Малко — каза Ленкур и му подаде заровете. — Ваш ред е, Жул. Тази игра доста се проточи.

* * *

Когато излезе от „Червения орел“ след срещата с Рошфор, Ла Фарг се присъедини към Алмадес и двамата заедно тръгнаха към двореца на Ястреба, яхнали изтощените си коне.

Поеха по най-късия път, тоест минаха по Червения мост. Получил името на цвета, в който беше боядисан, този дървен мост ставаше на една година през 1633-та. Също като Новия мост, той позволяваше да бъде пресечена Сена, но се плащаше пътна такса, затова хората го използваха по-рядко.

След като се озоваха на левия бряг, Ла Фарг и испанецът поеха по улица „Бон“ в новопоявилия се квартал сред Пре о Клер, върху някогашното владение на кралица Маргарита Наварска. Намираха се в предградието Сен Жермен. Улица „Сорбона“ ги отведе до перпендикулярната на нея улица „Светите Отци“. Преминаха покрай фасадата на болница „Шарите“, покрай протестантското гробище и се оказаха на малката уличка „Сен Гийом“.

Въпреки измъчващите го въпроси, свързани с Италианката и със заговора срещу краля, старият капитан имаше само едно желание: да хапне нещо и най-после да се наспи. Без да слиза от седлото, той похлопа на вратата на двореца на Ястреба и почака да му отворят едно от крилата на голямата порта. Появи се не господин Гибо, а Андре, новият коняр. Щом влязоха в двора, Ла Фарг и Алмадес му подадоха юздите на жребците си.

Отидоха при другите в градината.

Анес, Лепра и Марсиак разговаряха под кестена, в единия край на голямата маса, която още не беше разтребена. Щастливите съмишленици пиеха вино и изпитваха огромно удоволствие, че са заедно. Тук горещината изглеждаше поносима. Въздухът беше свеж и цареше спокойствие — нарушаваше го само равномерното похъркване на Балардийо, заспал в един фотьойл.

Старият войник малко прекали с пиенето, така че новодошлите почти не смутиха дрямката му. Той промърмори нещо и се размърда, но не отвори очи, докато Ла Фарг и учителят по фехтовка се настаниха удобно, свалиха шапки и портупеи, изгълтаха няколко чаши вино и излапаха остатъците от гощавката.

Дояждайки парчето пастет, капитанът на Остриетата разказа за срещата си с Италианката. Сподели какво му е казала и какво е поискала в замяна на тайната, която твърдеше, че може да разкрие. След това им обясни за драките, без да спестява детайлите от сблъсъка. Алмадес, както обикновено, си мълчеше, почти не хапна и пи малко, опитвайки се да контролира щенията си, въпреки че беше гладен и жаден.

— Може ли да се вярва на твърденията на тази жена? — запита Лепра. — Не е ли тя най-долна шпионка и интригантка?

— Така е. Но все пак… Става дума за заговор срещу краля!

— Как изглежда? — поинтересува се младата баронеса Дьо Водрьой. — Твърди се, че е много красива. Наистина ли е така?

— Да — отговори капитанът. — Тя е…

— Какво впечатление ви направи? — продължи да пита Анес.

— Мисля, че е интелигентна, решителна, способна…

— И опасна?

— Несъмнено.

— Ако знаем нещо за Италианката — поде отново Лепра, — то е, че никога не действа против интересите си. Впрочем какво ще спечели тя от разкриването на заговора?

— Защитата на Кардинала — припомни му Марсиак.

— Защита, от която явно има нужда — подчерта Анес.

— Така е — потвърди гасконецът. — Помисли си за драките…

— Да. Наистина Италианката е опасна, но бандата е жестока…

— … и тази банда е по петите й.

— Черни драки и магическа мъгла — рече Лепра… — Не зная какво ви е мнението, но аз надушвам тук пръста на Черния нокът.

Марсиак и Анес се съгласиха с него.

Ръководено от жадни за власт дракони, които не се спираха пред нищо, за да постигнат целите си, Черният нокът беше тайно общество, изключително могъщо в Испания и в нейните територии — включително Нидерландия, на границата с която Италианката се срещна с Ла Фарг. Най-старата, най-влиятелната и най-активната ложа се намираше в Мадрид. Независимо че между нея и Драконовия двор съществуваха тесни връзки, амбициите на Черния нокът невинаги съвпадаха с амбициите на испанската корона. Крайната му цел беше да хвърли Европа в хаос, за да може да бъде установено абсолютно драконово господство. Но това господство нямаше да пощади никоя династия.

Никоя човешка династия, разбира се.

— Ако Италианката е преследвана от Черния нокът — предположи гасконецът, — можем да разберем защо толкова бърза да си намери могъщ защитник… Не бих желал да бъда на нейното място.

— Всъщност ти също си на мушката — развесели се Анес. — Да не смяташ, че Черният нокът е забравил поражението, което наскоро му нанесохме?

— Но аз имам вас — отвърна й Марсиак. — Докато Италианката си няма никого.

Младата баронеса се усмихна.

— Защо Черният нокът преследва Италианката? — запита Лепра.

— Може би… — поколеба се Анес. — Може би Черният нокът е замислил заговора срещу краля. Може би Италианката е открила тайната, може би Черният нокът е разбрал това и може би има намерение да я накара да замълчи…

— Да — съгласи се с нея старият мускетар. — Или може би Черният нокът преследва Италианката по съвсем друга причина, а Италианката е измислила тази история с надеждата Кардиналът да й помогне — поне за известно време… Какво ще кажете вие, капитане?… Капитане?

Разгорещени от разговора, Лепра, Марсиак и Анес бяха забравили за Ла Фарг.

Обърнаха се към него, но видяха Алмадес да им прави знак, като вдига пръст до устните си…

… а капитанът спеше на фотьойла си.

* * *

Обюсон отдръпна стола си погледна отегчено към картината, която очевидно днес не му се отдаваше. Беше безпредметно да упорства. Мислите му бяха другаде и не се получаваше нищо хубаво.

— По-добре да отида да се поразходя — промърмори той и остави палитрата и четките.

Като всички художници подушваше отдалече лошите дни и умееше да ги разпознава безпогрешно.

Наближаваше шейсетте, така че имаше зад гърба си четирийсет години опит. Отначало чиракуваше, беше изминал обичайния професионален път, характерен за гилдията. Стана квалифициран творец, а после — след като създаде шедьовър, признат от познавачите — го обявиха за майстор. Тази титла беше необходима, за да може да отвори ателие. Обюсон вече имаше право да получава поръчки и да живее от картините си. Стана един от най-добрите портретисти на своето поколение. Може би дори най-добрият. Славата му премина през границите на страната. Европейските дворове се караха за него и в течение на годините той кръстосваше пътищата на Франция, Германия, Италия, Англия, Испания и дори на Унгария и Швеция. Несъмнено достигна върха на кариерата си, когато кралицата и регентка Мария Медичи, вдовица на Анри IV и майка на Луи XIII, му възложи да сътвори в Мадрид достоверен портрет на инфантата доня Ана Мария Мавриция, бъдещата Анна Австрийска, кралицата на Франция. Твърдеше се, че турският султан също го поканил в столицата си.

Сега вече Обюсон не пътуваше.

Нямаше жена и деца и се беше оттеглил в прелестно аристократично имение на село. Разполагаше с достатъчно средства, за да не прави нищо друго, освен да си почива от кариерата, която беше по-авантюристичната, отколкото му се нравеше. Все пак продължаваше да рисува. Предимно пейзажи. И няколко портрета, за които бе приел поръчки. Те ставаха все по-редки. Обюсон си живееше чудесно като отшелник, на драго сърце минаваше за умрял или заминал в изгнание, макар да се беше установил само на осем левги североизточно от Париж. Прекарваше спокойно дните си близо до селцето Дамартен, а единствената му компания бяха семейство стари прислужници и юноша лакей.

Младежът стриваше боите в хаван, когато Обюсон окончателно реши да остави картината си за утре.

— Измий четките, Жано.

— Слушам, майсторе.

След като даде разпореждания, художникът напусна ателието, бъркотията в него, златистата светлина и замайващите миризми.

Навън следобедното слънце го заслепи, докато пресичаше двора. Забърза се, пешовете на широката му дреха без ръкави се удряха в бедрата му, обувките му със завързани панделки вдигаха прах, която се лепеше по чорапите му, ръката му нахлупи над челото плетената шапка, за да го предпази от лъчите. Беше доста висок. Въпреки напредналата възраст и отшелничеството, не изглеждаше отпуснат, остана си красив, с волеви профил и с гъста коса, вече побеляла, както и добре поддържаната му брада. Продължаваше да се харесва на жените, макар съвсем да не притежаваше онази притегателна мощ, която проявяваше в разцвета на силите си. Тогава колекционираше любовници, понякога избрани между онези, чиито портрети рисуваше на разноските на някой баща или на някой прекалено доверчив съпруг.

Голямото имение беше смълчано.

На входа, в основата на стълбата, Обюсон изми ръцете си в легена с чиста вода, който го очакваше. След това свали шапката и дрехата си, която обличаше само когато рисуваше, и я замени с дублет. Закопча го точно когато леля Трише дойде от кухнята, където действаше по задачите си, и му донесе чаша студено вино — както всеки път, щом той се върнеше от ателието.

— Свършихте ли за днес, господине?

— Бога ми… Имам чувството, че това е един от дните, в които всичко върви наопаки…

Леля Трише, петдесетгодишна жена с едро тяло и с кръгло лице, му кимна ободрително, а Обюсон пресуши чашата наведнъж и й я подаде.

— Благодаря. Сеньората в стаята си ли е?

— Не, господине. Тя е отзад, с чудовищното си животно…

Художникът се усмихна, но нищо не отговори.

— Ще вечерям сам тази вечер — рече той и излезе.

В задния двор, където кудкудякаха кокошки и лаеше старо изморено куче, Обюсон заобиколи конюшнята и стигна до оградено място. Там, под паянтова дъсчена пристройка, омаломощена от горещината, спеше завързана виверна. Гологлава, с блестящи на слънцето дълги коси, красивата Алесандра ди Санти, приклекнала, галеше люспестата глава.

Облегнал се на оградата, чичо Трише наблюдаваше сцената, нахлупил над очите си своята стара шапка и с димяща лула в устата. Беше възрастен мъж с чепато тяло, едновременно набито и изхабено поради тежкия труд, с който беше изпълнен неговият живот. Говореше малко и когато Обюсон се присъедини към него, мълчаливо направи отрицателен знак с глава, за да покаже, че осъжда това, което се случва, но си измива ръцете.

Независимо дали бяха домашни животни, независимо дали бяха дресирани, виверните си оставаха месоядни и достатъчно силни, за да откъснат нечия ръка с едно захапване. Както в никакъв случай не биваше кон да бъде изненадван отзад, същите правила за безопасност важаха за крилатите влечуги, колкото кротки и добродушни да изглеждаха те. Елементарни правила, известни на всеки… но Италианката очевидно нехаеше за тях.

Стана, обърна гръб на виверната, за да излезе от пристройката, и без да се интересува какво се случва зад нея, каза на художника:

— Бедното същество е грохнало. Прекалено много му се събра през последните дни…

Усмихната и естествена, тя бе облечена в ловен костюм. Той страшно й отиваше и много приличаше на онзи, с който беше през миналата нощ в Артоа, когато се срещна с Ла Фарг.

— Ами ти? — запита я Обюсон с глас, в който безпокойството надделяваше над упрека. — Нали обеща да си починеш.

— Тази вечер ще си почивам — заяви Алесандра.

Художникът й помогна да заключи пристройката.

— Трябва да се погрижим за нея — добави тя и посочи с поглед виверната.

— Обещавам.

— Наистина го е заслужила. Тази нощ заради мен води сражение с ужасяваща буря и удържа да стигне дотук, макар че…

— Ще й отстъпя леглото си, ако това ще те успокои… Но може ли да се погрижа и за теб?

Италианската шпионка не отговори, обърна се, за да обхване околностите с дълъг изпитателен поглед.

— Какво има? — притесни се Обюсон, като на свой ред започна да се озърта.

— Питам се къде са Сцила и Харибда, моите дракончета близначета.

— О! Сигурно ловят полски мишки, които оставят разкъсани пред вратата ми…

Художникът хвана Алесандра под мишница и я отведе към маса, поставена под сянката на приятна беседка. Седнаха и когато се озоваха един срещу друг, Обюсон гальовно стисна дланите на младата жена в своите и потърси погледа й.

— Още има време да се откажеш, нали знаеш?

Италианката се усмихна нежно, мило. Този мъж изпитваше към нея бащински чувства, които я трогваха. Всъщност той беше единственият, когото тя не се опитваше да съблазни.

— Не — рече тя. — Вече не. Отдавна стана късно. Впрочем взех всички предпазни мерки за тази вечер. Важното е да се придържаме към плана. Спомнете си, навярно ще ме отведат в Лисичарника.

— Зная. Още утре ще ида да разгледам мястото. И ще се върна през нощта, след като се убедя, че ще мога да намеря, каквото и да се случи, пътя към горската поляна.

— Имението е огромно, но го пазят. Не позволявайте да ви арестуват.

— Ако е необходимо, ще кажа, че съм излязъл на разходка и съм се изгубил… Но ако те отведат другаде?

— Доколкото познавам Кардинала, това е малко вероятно.

— Все пак.

— Тогава ще ви пратя вест по Сцила и Харибда.

— Ами ако си някъде, където не е възможно човек да стигне до теб?

— Например?

— В „Шатле“? В Бастилията? В някоя килия в замъка „Винсен“?

Алесандра се разгневи и стана.

— Вие винаги виждате нещата в черни краски!

На свой ред Обюсон се надигна.

— Планът ти е прекалено рискован! — възкликна той. — Ще бъде чудо, ако…

Не завърши изречението, ядосан и смутен, че е повишил тон.

С усмивка и със съучастнически поглед италианската авантюристка му даде да разбере, че не му се сърди.

— Забравяте едно — рече тя.

— Какво?

— Независимо че не подозират нищо, Остриетата на Кардинала ще бъдат на моя страна.

* * *

Кръчмата се намираше на улица „Лошите момчета“, близо до гробището „Сен Жан“. Тя си беше лика-прилика с квартала: мръсна, мрачна, воняща и ужасяваща. Подът беше покрит с калта, която посетителите внасяха отвън, а въздухът беше отровен от дима на лулите, от долнопробните свещи от жълта лой, от миризмата на пот и кир. Хората ходеха в „Едноокото чудовище“, за да пият, да се наквасят с кисело вино, да убият болежките и угризенията си. Някакъв пияница пелтечеше в ъгъла. Някога Виелиста талантливо свиреше меланхолични мелодии. Но той нямаше да се върне никога.

Арно дьо Ленкур продължаваше да идва тук.

Той седеше сам на маса, върху която Маршал, оставен свободен на края на тънката си верижка, чоплеше по дървото останките от восък. Бившият шпионин на Кардинала стоеше с блуждаещ поглед пред чаша и кафява керамична каничка.

И тъжен.

Неволно си припомняше саможертвите, които беше направил, служейки на Негово Преосвещенство, и почти нищожната отплата, която беше получил в замяна. Мислеше за годините, преживени в лъжи, подозрения, измени, интриги и убийства. Мислеше за изпълнения с лицемерие живот, в който почивка не се полагаше и който малко по малко бе опустошил душата му. Мислеше за онези, които бяха загинали. И особено за стария Виелист, който остави след себе си само едно повехнало драконче.

— Не си разваляй настроението заради мен, хлапе.

— Нямам ли право да жаля за теб?

— Имаш, разбира се. Но нямам никакво намерение да те обвинявам за гибелта си. Знаеш, че не умрях по твоя вина.

— Обаче аз съм жив. Докато ти…

— И какво?

Ленкур погледна към празната табуретка срещу него.

На нея някога Виелиста сядаше при всяка от тайните им срещи и младият мъж си представяше, че той отново е тук. Виждаше ясно мръсния и дрипав старец, с неговия древен инструмент, от който извличаше чудни звуци. Мъжът се усмихваше, но лицето му беше изранено и окървавено. Ленкур си го спомняше само така, както го видя последния път.

— Срещнах отново благородника с бежовия дублет. Този, който ме следи от няколко дни и не му пука, че съм го открил. Беше на Новия мост. Зная, че по-късно се появи и при книжарницата на Берто…

— Нямаше как още дълго да се правиш, че не го забелязваш.

— Аха!

— Ти може да си се отказал от интригите, но те не са се отказали от теб. Светът е такъв… Впрочем не беше прав.

— Не бях прав ли?

— Не биваше да отхвърляш предложението на Кардинала.

— Кардиналът не ми предложи нищо.

— Хайде, хлапе! Да не си мислиш, че Ла Фарг те покани да се присъединиш към Остриетата без знанието на Негово Преосвещенство?… Сбърка, като отказа.

Изведнъж Ленкур се сепна.

За клиентите в кръчмата той беше самотен младеж, чието драконче търпеливо чакаше да си изпие виното.

* * *

През 1633 година, за да се отиде от Лувъра до Кардиналския дворец, трябваше да се мине по улица „Австрийска“, след това да се завие наляво по улица „Сент Оноре“ и да се върви по нея до целта.

Първата трудност обаче беше човек да излезе от Лувъра, който, преди да стане дворец, беше средновековна крепост. В двора имаше само един изход: толкова тъмен свод, че в зимна утрин някакъв благородник се сблъска с Анри IV, без дори да се усети. Този свод, дълъг дванайсет метра, беше защитен от врата, отваряща пътя на изток. Това беше главната порта, тази, през която минаваха кралските кортежи, но и пред която от сутрин до вечер се събираха тълпи. Оградена от две стари кули, тя се извисяваше над зловонен ров, който можеше да бъде преминат само по тесен мост, а достъпът до моста беше единствено през огромна укрепена врата — вратата на Бурбоните.

След като човек престъпеше отвъд тази врата, той напускаше Лувъра, но с това премеждията му не свършваха. Голямата врата на Бурбоните водеше към улица „Австрийска“, разположена перпендикулярно на Сена, която се простираше между кея на акостиращите кораби на юг и улица „Сент Оноре“ на север. В Париж прекалената стесненост на улиците доста затрудняваше движението. Но скромната уличка „Австрийска“ беше пресечна точка за всички пътища, които водеха към Лувъра и също за тези, които излизаха оттам. Тя беше задръстена от карети, тъй като — освен ако не ставаше дума за недъгави посетители — само няколко велможи и чуждестранни благородници имаха разрешение да бъдат допускани с колите си в двореца. Затова заприщванията, сблъсъците и разправиите бяха всекидневие на улица „Австрийска“ където хората едва си пробиваха път сред викове и ругатни, тропот на ботуши и скърцане на оси на колела.

Пътуващите към Кардиналския дворец с известно облекчение напускаха улица „Австрийска“, за да продължат по улица „Сент Оноре“. Тя — една от най-дългите в столицата, откакто Париж се разрасна на запад — беше не по-широка от останалите, също така оживена и ставаше жертва на всекидневните задръствания. Но поне на това място минувачите се натъкваха на обичайните безредици и несгоди. Нямаше я смрадта от застоялите води в рововете край Лувъра.

Все пак тук, макар и бавно, движението не спираше своя ход.

* * *

Украсена с великолепен герб, каретата на кардинал Ришельо напусна Лувъра със спуснати завеси. Тя пое по улица „Австрийска“ към улица „Сент Оноре“, където впечатляваща свита от гвардейци кавалеристи й проправяше пътя до Кардиналския дворец.

Тежките пердета трябваше да предпазят Негово Преосвещенство от праха и от погледите. Затова пък нищо не можеше да се направи срещу горещината и смрадта. През целия ден Париж се печеше на безмилостното слънце, а калта и изпражненията, покриващи паветата, се превръщаха в напукана кора, от която се излъчваха тежки изпарения, зловонни и нетърпими.

Кардиналът държеше кърпичка, наквасена с оцет, пред носа си и размишляваше с лице, обърнато с любопитство към прозореца. Сега, когато се намираше в безопасност сред полумрака на каретата, не трябваше повече да разиграва комедия заради шпионите в Лувъра. Независимо че великолепно сдържаше чувствата си, строгото му изражение и вглъбеният му поглед издаваха колко значими са неговите грижи. Мислеше за арестите, които щеше да нареди по волята на краля, за разпитите, които щяха да последват, и за истините, които щяха да изскочат от тях. Смущаващи, обезпокоителни, скандални истини. Истини, които можеха да компрометират честта на кралица Анна и да се превърнат в държавни дела.

В крайна сметка кралицата беше испанка…

Кардиналът въздъхна и, сякаш за да се разтуши, запита:

— Има ли вести от капитан Ла Фарг?

След това бавно обърна глава към благородника, който седеше срещу него неподвижно и мълчаливо.

— Той се завърна днес — отговори граф Дьо Рошфор.

— Говорихте ли с него?

— Да, Ваше Преосвещенство. Той моли да го приемете спешно.

— Невъзможно — отсече Ришельо.

За да заблуди евентуалните подозрения на противниците си, той реши да стори така, че този ден да изглежда най-обикновен. По тази причина нямаше, дори тайно, да приеме капитана на своите Остриета. Достатъчно беше даже случайно добрите наблюдатели да мернат силуета на Ла Фарг в коридорите на Кардиналския дворец, и те веднага щяха да направят връзката със срещата насаме, която Луи XIII осъществи с първия си министър тази сутрин, след заседанието. Всъщност неоснователно свързване, но все пак — опасно.

Рошфор не настоя.

— Ла Фарг се е видял с Италианката тази нощ — рече той. — Тя твърди, че има сведения за заговор, който заплашва трона на Франция. Предлага да ги сподели с нас срещу…

— Колко?

— Не желае пари, Ваше Преосвещенство.

Кардиналът повдигна вежди, изпълнен с подозрения.

— Нима Италианката вече не е меркантилна?

— Тя моли за вашата защита.

— Моята защита. Ще рече, защита от страна на Франция… От какво се бои? Или по-точно, кой я заплашва?

— Ако може да се вярва на Ла Фарг, Италианката е преследвана от Черния нокът… — заключи Рошфор.

— Аха — промърмори Кардиналът, който започна да разбира. — Естествено, това обяснява нещата — добави той замислено. — Включително и бързането на тази жена да се свърже с мен…

— Тя е пожелала да ви бъде предадено това писмо.

Ришельо погледна писмото, което Рошфор му връчи, но в този момент каретата, която бавно се движеше по улица „Сент Оноре“, изведнъж спря. Рошфор се хвана за рапирата. Заинтригуван, Кардиналът повдигна завесата и извика:

— Капитане!

Младият капитан Дьо ла Удиниер се приближи, яхнал коня си.

— Ваше Преосвещенство?

— Защо не се движим?

— Тараска, Ваше Преосвещенство.

Тараските бяха огромни влечуги с черупки. Те имаха три чифта съвсем къси лапи. Бяха тежки и бавни, притежаваха колосална сила и можеха лесно да разбият стена по невнимание или да преминат през някоя къща с равна стъпка. Колкото глупави, толкова и невъзмутими, тараските бяха съвършени впрегатни животни. Използваха ги за задвижване на повдигателни механизми по строежите. А строежи не липсваха в квартала около Кардиналския дворец.

— Сторете каквото е нужно — разпореди се Ришельо, преди да спусне завесата.

Но не хранеше никакви илюзии: времето, необходимо на една тараска, за да пресече улицата, течеше изключително бавно и нищо не можеше да се направи.

Кардиналът отново погледна писмото, което Рошфор все още държеше в ръцете си. Окъсано и изцапано, то му се стори малко по-дебело от нормалното. Вероятно в него имаше нещо.

Не го докосна.

— Отворете го, моля.

Графът разгъна листа и предпазливо надзърна вътре. Заплахите за атентат срещу кардинал Ришельо бяха непрестанни. Съществуваха отрови, сътворени от драконовата алхимия — под формата на фин прах, те можеха да убият всеки, който ги вдишваше.

В писмото на Италианката нямаше подобна опасност. Обаче това, което съдържаше, накара Рошфор инстинктивно да се отдръпне, изпълнен с плашещо суеверие.

Реакцията му привлече интереса на Кардинала.

— Е, какво?

— Ваше Преосвещенство, вижте.

Ришельо сведе очи към онова, което благородникът му показа. Беше отпечатък от черен восък върху откъснат папирус — печатът на Първия кръг на Черния нокът.

— Ваше Преосвещенство… Дали е това, което предполагам?

Кардиналът внимателно се взря в посоченото му безценно доказателство, после потвърди неговата автентичност.

— Точно това е, Рошфор.

— Но откъде Италианката е могла да се сдобие с него?

— Въпрос, който с огромен интерес ще й зададем, нали?

Когато каретата пак потегли, Ришельо отново дръпна леко завесата, сякаш привлечен от зрелище, което само той можеше да забележи.