Пиер Певел
Алхимикът от Сенките (3)

1.

Две дракончета си играеха под мокрите клонаци на гората, която през тази нощ бе обхваната от вихрушката и пороите на грозна буря. Безгрижни, те летяха и се бореха, гонеха се, въртяха се, импровизираха сред дърветата виртуозни акробатически номера. Малките влечуги не можеха да разделят една полска мишка, която бяха уловили заедно и чийто разчленен труп минаваше от паст в паст. Все още съвсем млади, те бяха брат и сестра, родени от едно и също яйце, и затова страшно си приличаха: едни и същи златни очи, едни и същи черни люспи, нашарени с яркочервени линии, едни и същи сиви коремчета, едни и същи елегантни и грациозни фигури.

Еднакво интелигентни също така.

Изморени, близнаците най-накрая кацнаха на възлесто стъбло, на завет от поройния дъжд. Отръскаха се, после свиха кожените си криле и разкъсаха мишката, за да я схрускат на спокойствие, като всяко от тях теглеше жертвата към себе си. Тъмнината се сгъсти, а когато мълниите преминаваха, в гората се чуваше само шумът от дъжда, от вятъра и от разлюлените листа. Но ето че нещо, което само те забелязаха, прекъсна вечерята на дракончетата. Нещо, което ги принуди да се изправят, да насочат към него цялото си внимание и да замръзнат.

Като малки ониксови статуи, мокри от дъжда, те останаха неподвижни известно време. Трябваше да се убедят, че не грешат, че не рискуват да осведомят невярно господарката си и да предизвикат гнева й или — което би било по-лошо — омразата й. Но те не се заблуждаваха. Раздвижиха се, размениха няколко нервни изръмжавания и се задействаха: мъжкият изчезна в мрачините на гъстата гора, а женската полетя към онова, което ги обезпокои. Носеше се бързо, промушваше се между стволовете на дърветата и сякаш изпитваше удоволствие, като успяваше да избегне удара с тях в последния момент, забави ход, щом дочу гласове, намери удобно убежище в хралупата на едно дърво…

… и не се наложи да чака дълго.

Конниците приближаваха.

* * *

Бяха трима и пристигнаха по калния път, под стичащата се дъждовна вода от короните на дърветата. Измокрени до кости, те напредваха на светлината на фенерите, които бяха закачили на седлата. Не можеха да виждат надалече, но между блясъците от светкавиците поне успяваха да зърнат локвите, които конете им разпръскваха с тежките си подкови.

Начело яздеше Сен Люк, а зад него капитан Етиен-Луи дьо ла Фарг противостоеше с невероятен стоицизъм на дъжда, който шибаше лицето му с вид на античен патриарх — светли ириси, красиви бръчки, войнствен вид, сурови устни, избръсната брада и волева брадичка. Висок и здравеняк, той беше облечен с дреха без ръкави, под която се виждаше дублетът му. Въпросната дреха беше от дебела кожа, която можеше да отблъсне изстрелян отдалече куршум и дори да даде отпор на несръчен удар с рапира. Тя беше черна, както и панталоните до коленете, ботушите, ръкавиците и шапката на този стар благородник и воин. Колкото до дублета му, той беше в същия тъмночервен цвят, както и портупеят, а завързаният на десния му хълбок ешарп пристягаше талията.

Черно и червено.

Такива бяха цветовете, които Остриетата на Кардинала отново излагаха на показ, откакто бяха повикани тайно да се върнат на служба при кардинал Дьо Ришельо.

— Дали все още сме във Франция? — запита Алмадес с испански акцент.

Анибал Антонио Алмадес ди Карло, както беше цялото му име, яздеше от лявата страна на Ла Фарг, леко изостанал, готов веднага да пришпори коня си и да го настигне, за да покрие онази страна, която кавалерът, въртящ рапирата с дясната си ръка, най-трудно защитаваше. Слаб и сух, с мрачен поглед, той поддържаше посивял фин мустак, който поглаждаше машинално — винаги по три пъти — с палеца и с показалеца си. С изпънат гръб, той бе стегнат в дублет от черна кожа с червени цепки на ръцете и носеше рапира от Толедо, чиято ръкохватка наподобяваше полукръгла раковина, а напречниците бяха прави и дълги. Това оръжие за дуели от потъмняла стомана залагаше не на естетическия вид, а на здравината.

— Съмнявам се — отговори Ла Фарг на испанския учител по фехтовка. — Какво мислиш ти, Сен Люк? — поинтересува се той гръмогласно, за да надвика шума от вятъра и дъжда.

Знаеше, че младият мъж ги е чул въпреки разстоянието, което ги делеше. Сен Люк вървеше най-отпред именно защото чуваше — и виждаше — по-добре от всички, числящи се към общността на смъртните.

Общността на смъртните, към която впрочем той не принадлежеше.

Сен Люк беше мелез. Драконова кръв течеше във вените му. Слаб и гъвкав, с избръснати бузи и с коси до раменете, той дължеше на произхода си изострената чувствителност, изключителните атлетични качества и чара, който колкото съблазняваше, толкова и плашеше. Несъмнено изглеждаше достолепно. Но от него се излъчваше нещо мрачно — от мълчанието му, от дългите му погледи, от бавните му и премерени жестове, от горделивата му сдържаност. За да бъде още по-елегантен, винаги се обличаше в черно и както му стоеше, този цвят повече от всякога беше напомняне за смъртта. Позволяваше си само две изключения: финото червено перо на шапката и стъклата — също червени — на малките му кръгли очила, зад които криеше очите си на влечуго. Дори елегантната инкрустирана дръжка на рапирата му беше черна.

— В Испания сме — потвърди мелезът, без да се обръща.

Всъщност се намираха на пет левги от Амиен.

Но през 1633 г. Испанска Нидерландия започваше веднага щом пътниците напуснеха Пикардия. Тя се състоеше от десет католически провинции, останали верни на Испания, докато северните, калвинистките, се бяха отцепили в края на XVI век, за да създадат републиката на Обединените провинции. Така че сега Арас, Камре, Лил, Брюксел, Намюр, Анверс бяха испански градове. Дори Артоа не беше френска, а чужда земя, над която вражеска на Франция нация упражняваше пълно и ревностно господство. Само на няколко дни път от Париж войските се събираха в гарнизоните и охраняваха границата.

— Бурята ни е от полза — рече Ла Фарг. — Благодарение на нея светлините ни не могат да бъдат забелязани от някой испански ездач на виверна. В този район те непрекъснато обикалят, когато времето позволява.

— Значи ще бъде достатъчно да се пазим от обикновените патрули — иронично се обади Алмадес.

— Да се надяваме, че тази, която ни чака, също е проявила предпазливост — отговори старият капитан с не толкова безгрижен тон. — В противен случай ще се окаже, че сме били целия път напразно.

Пред тях Сен Люк извръщаше бавно глава наляво, а конят му продължаваше да се движи все така равномерно. Току-що бе забелязал дракончето, което ги шпионираше от мрачините. Отначало заинтригувана, младата женска изви врат от хралупата в дървото. Златистите й очи се впериха в мелеза, който яздеше по пътя, и тя дълго въртя глава на едната страна, после на другата. Можеше ли той да я види? Накрая, когато се убеди, че конникът със странните очила с червени стъкла демонстративно отвръща на погледа й, тя изръмжа към него и гневна, изпълнена със злоба, бързо излетя от скривалището си.

Ла Фарг и Алмадес реагираха на силното пляскане с криле, което дочуха от гората, и благодарение на една светкавица забелязаха отдалечаващото се малко влечуго.

Невъзмутимо Сен Люк отново впери взор напред.

— Приближаваме — заключи той, преди да го заглуши тътенът от мълнията.

* * *

Бурята не отслабваше, а пътят малко по малко стана по-стръмен и отведе конниците на върха на някакъв хълм. Там, над върхарите на дърветата, се издигаше висока сграда, сякаш разположена на остров сред море от разлюлени клонаци. Това беше стара странноприемница, изоставена след страшен и разрушителен пожар. Прозорците й зееха, керемидите се ронеха, а нечетливата табела се поклащаше от поривите на дъжда. Вехта стена обграждаше двор с кладенец. Бяха се запазили само развалините от конюшнята, където огънят явно беше беснял.

Конниците преминаха под каменна арка, пресякоха двора и спряха пред фасадата на странноприемницата. След като сториха това, предпазливо се огледаха наоколо. Бяха загасили фенерите си, но се чувстваха не по-малко видими тук, под гневното небе. Все още на седлата, те едновременно забелязаха светлината, промъкваща се през дъските, с които беше обкован един прозорец на първия етаж.

— Тя вече е тук — отбеляза Ла Фарг.

— Не виждам коня й — възрази Алмадес.

— Аз също — намеси се Сен Люк.

Старият капитан скочи на земята в кална локва и нареди:

— Алмадес, идваш с мен. Сен Люк, ти наблюдавай наоколо.

Мелезът се подчини и тръгна да обикаля с жребеца си. Алмадес слезе от седлото, докато Ла Фарг предпазливо държеше рапирата, готов всеки момент да я извади от ножницата. Беше оръжие по мярата на мъжа, което ще рече солидно и внушително — рапира „Папенхаймер“^[1], наречена на немския генерал, който беше екипирал с такива остриета войската си. Ла Фарг беше изпитал качествата на оръжието по бойните полета на Германия и другаде. Той особено много ценеше здравината и дължината му, както и неповторимо красивата и солидна дръжка, защитаваща ръката.

Мрачен и затрупан с какво ли не, партерният етаж на странноприемницата миришеше на сажди и на влажно дърво. Човек не можеше да се придвижва, без да прескача боклуци, а подът скърцаше жестоко и заплашваше да се продъни на всяка крачка. Вятърът фучеше през зле закованите рамки на прозорците. Течението разклащаше пламъка на свещ, която гореше на първото стъпало на стълбата, водеща нагоре.

— Остани тук — каза Ла Фарг и тръгна към следващия етаж.

Алмадес се подчини неохотно, измъкна рапирата си и зорко застана на стража.

Когато се изкачи по стълбата, старият благородник видя дълъг коридор, където гореше втора свещ, поставена върху надупчения от дървояди горен праг на притворена врата. В същия коридор имаше и други врати, които водеха към отделните стаи. Но само осветената в дъното не беше заключена.

Тъй като пътят му беше посочен толкова любезно, Ла Фарг пое към светлината. Все пак стъпваше предпазливо и не без да очаква изненада от заключените врати, покрай които минаваше с рапира в ръка.

На места имаше пукнатини над главата му и старият благородник чуваше дъжда, който се стичаше в таванското помещение. Нито той, нито хората му забелязаха, когато идваха насам, че покривът е пробит. Но една част от него оставаше невидима от двора и човек не можеше да отгатне липсата й, освен ако не обиколеше сградата.

Ла Фарг стигна до вратата със свещта.

— Влезте, господине — каза му очарователен женски глас.

Сред тътена на бурята се чу стържене от тавана. Почти по същото време се разнесе гръм от мълния, но шумът не убягна от ушите на капитана, който се замисли, разбра за какво става дума и се усмихна. Впрочем не беше ли доловил тракане на верига, което потвърди съмненията му?

Той влезе.

Тази стая бе пощадена от пожара, но не и от отпечатъка на времето. Прашна и порутена, тя се осветяваше от десетина свещи, разположени на различни места. Голямо легло, от което бяха останали само рамката и оплетените колони, заемаше почти цялото пространство. Малка врата в дъното беше срязана полегато, за да се вмести под започващия оттук наклон на покрива. Парцаливи пердета висяха пред прозорец със счупена рамка. Заковани отвътре дъски осигуряваха защита от бурята. Впрочем една от дъските липсваше. Тя наскоро беше откъртена и Ла Фарг разбра защо, като видя, че някакво драконче се промъква да влезе.

След като изтръска мокрите си криле, малкото влечуго скочи върху протегнатата ръка на прекрасна млада жена, която се обърна към стария благородник и го посрещна приветливо.

— Бъдете добре дошъл, господин Дьо ла Фарг.

Тя носеше колкото достолепно, толкова и елегантно сив ловен костюм, чието сако красиво пристягаше талията й, а тежката пола беше повдигната отдясно, за да може да се качи на седлото като мъж. Панталони до коленете, кокетно нахлупена над очите шапка и ръкавици от кожа на хищник, в тон с ботушите й, допълваха нейния впечатляващ външен вид.

— Госпожо.

— Не можете да си представите, господине, какво удоволствие изпитвам, че се срещаме.

— Наистина ли?

— Разбира се! Съмнявате ли се?

— Да. Малко.

— Защо?

— Защото може да съм получил заповед да ви арестувам и да ви отведа във Франция, където да бъдете съдена. И осъдена, без съмнение.

— Наистина ли е такава заповедта, господине?

Ла Фарг не отговори. Невъзмутим, той реши да изчака.

Наближаваше шейсетте, повече от достойна за уважение възраст във век, в който старостта започваше след четирийсетата година. Но независимо че изпитанията, битките и скърбите бяха посребрили косите му и прогонили от очите му воала на изгубените илюзии, времето не беше успяло да се пребори с решителността му, нито с аурата му. Висок и широкоплещест, горд и самоуверен, старият благородник впечатляваше както с фигурата си, така и със силата, която се излъчваше от него. Той го знаеше и по-често прибягваше към мълчанието, отколкото към думите, когато трябваше да се наложи.

Младата жена изглеждаше крехка и слабичка пред него. Тя за малко се втренчи в очите му, без да мигне, и след това, сякаш нищо не се е случило, посочи маса и две табуретки.

— Готова съм да се обзаложа, че не сте вечеряли. Сигурно умирате от глад. Седнете, моля. Вие сте мой гост.

Ла Фарг взе една табуретка и докато тя приготвяше трапезата, разгледа внимателно тази, която се представи за негова домакиня. Имаше красиви и деликатни черти, рижа коса и бледа кожа. Черните й очи бяха пълни с живот, устните — фино очертани, а усмивката — очарователна. Но старият благородник отлично знаеше колко опасни могат да бъдат това миловидно лице и този невинен поглед. Други преди него бяха натрупали горчив опит. Дяволицата беше хитра и нямаше никакви скрупули. Смятаха я за доста продажна.

С кацнало на рамото й драконче, тя остави тежка ракитова кошница на масата, махна покривката отгоре, подреди различни ястия, сложи пред всеки от двамата порцеланова чиния, гравирана чаша и нож със седефена дръжка.

— Ще сипете ли вино? — предложи му домакинята.

Ла Фарг взе бутилката, която се подаваше от кошницата, махна восъчната тапа и изля на пода горния слой олио, който трябваше да предпази виното от досега с въздуха.

— Как да се обръщам към вас? — запита той, докато пълнеше чашите.

Младата жена, която се забавляваше, хранейки дракончето си, застина в изненада и погледна към събеседника си.

— Простете, не ви разбрах?

— Кажете ми името си, госпожо.

Тя присви рамене и се усмихна, сякаш бе убедена, че той й се подиграва.

— Хайде стига, господине. Знаете коя съм.

— Така е — призна Ла Фарг. — Но от всичките имена, които сте използвали в служба на Франция, Англия, Испания и папата, кое все пак предпочитате?

Тя се втренчи в него и дълго не отговаряше.

Накрая рече:

— Алесандра. Алесандра ди Санти.

С движение на брадичката си тя посочи чашата, която старият благородник дори не беше докоснал с устни.

— Защо не пиете? Това е бургундско вино от Бон. Предполагам, че много го обичате.

— Така е.

— Тогава?

Ла Фарг въздъхна дълбоко, изпълнен с нетърпение.

— Госпожо, искате веднага да узнаете каква заповед нося. Ето я. Трябва да ви изслушам, а след това да докладвам на Негово Преосвещенство всичко, което съм чул. Така че говорете, госпожо. За да се срещнем с вас тук и сега, хората ми и аз яздихме десет часа, без да слизаме от седлата. И скоро трябва да се връщаме обратно. Дори в Артоа испанският климат действа зле на здравето ми…

Като изрече тези думи, той вдигна чашата си и я пресуши на един дъх.

След това добави:

— Слушам ви, госпожо.

* * *

Алесандра се замисли за момент и се вгледа в стария благородник, който не се впечатляваше от очарованието й. Тя знаеше, че я намира за прекрасна, но няма никакво намерение да й се хареса. Ето нещо, което не беше обичайно и я заинтригува.

Навън бурята продължаваше да вилнее. Като че ли мълниите се чуваха все по-рядко.

— Разбирам, че имате много лошо мнение за мен, господин Ла Фарг — каза младата жена спокойно.

— Чувствата ми към вас са без значение, госпожо.

— Добре де, господин капитан… Какво си мислите за мен? Отговорете ми откровено.

Ла Фарг замълча за малко, тъй като осъзнаваше, че Алесандра се опитва да направлява разговора.

След това рече:

— Зная, че сте интелигентна и опитна, госпожо. Но също така зная, че сте подкупна. И лишена от скрупули.

— Значи не приемате, че съм способна да бъда вярна.

— При условие че използваме множествено число. Тъй като вярностите ви, госпожо, са били безбройни. Вероятно все още са такива, ала нито една от тях никога не може да ви принуди да тръгнете срещу собствения си интерес.

— Следователно смятате, че не съм достойна за доверие.

— Да, госпожо.

— А ако ви кажа, че имам сведения за подготвян заговор?

Ла Фарг се намръщи.

— Ще ви попитам кого заплашва този заговор, госпожо.

Рижата красавица се усмихна.

След като допря чашата до прелестните си устни, отпи глътка вино и възможно най-сериозно заяви:

— В течение съм на подготовката на заговор, господине. Заговор, който заплашва короната на Франция и чийто обхват надминава онова, което можем да си представим.

Старият капитан се втренчи в много спокойния поглед на Алесандра. Тя не мигна дори когато една мълния се стовари толкова наблизо, че странноприемницата се разтресе.

— Имате ли поне някакво доказателство за твърденията си? — попита той.

— Очевидно. Впрочем…

— Не ви разбрах?

— Впрочем боя се, че не мога да продължа, преди да разполагам с известни гаранции.

— Какво искате?

— Държа да получа защита от Негово Преосвещенство…

Ла Фарг невъзмутимо гледаше младата жена.

След това стана и се приготви да си тръгне, като промълви:

— Довиждане, госпожо.

Алесандра скочи на нозе.

— Почакайте, господине! Почакайте!

Дали в очите й се долавяше страх?

— Моля ви, господине… Не си тръгвайте. Отделете ми само още малко време…

Ла Фарг въздъхна.

— Наистина ли е необходимо, госпожо, да ви казвам, че Кардиналът е изключителен скъперник по отношение на доверието и желанието си да защити някого, че ги предоставя само на този, който ги е заслужил, и че в никакъв случай вие не сте сред тях? В края на краищата, госпожо, размислете! Спомнете си коя сте! И се запитайте…

В този момент второ драконче, на вид досущ като първото, влезе през мястото, където една греда бе откъртена от прозореца. Много нервно, то изтръска криле и нададе смразяващи викове, за да привлече вниманието на господарката си.

— Дойде време да ви напусна, господин капитан. Конници пристигат по същия път, по който сте минали и вие. Не след дълго ще бъдат тук и не бих желала да ме намерят.

— Какви са тези конници?

— Скоро ще се запознаете с тях. Но знайте, че именно те са една от причините, поради които моля за защита от Кардинала.

— Откажете се от тази илюзия, госпожо. Никога Негово Преосвещенство…

— Предайте му това.

Тя извади от ръкава си дебело писмо, което връчи на Ла Фарг.

— Какво представлява? — запита той и разгледа плика.

— Предайте писмото на Кардинала, господине. То съдържа… Съдържа първата част от доказателството, което поискахте от мен преди малко… Когато Кардиналът го отвори, той ще разбере, че не си измислям и че тронът на Франция е в опасност.

В този момент чуха гласа на Алмадес, който викаше:

— Капитане!

Ла Фарг отвори вратата и видя учителя по фехтовка, който се беше качил по стълбите и се намираше в другата част на коридора.

— Конници, капитане.

— Колко са?

— Най-малко петима според Сен Люк.

Дракончето нададе кратък и пронизителен писък зад гърба на Ла Фарг. Отвън вече се чуваше цвилене на жребци.

— Седем са — обяви Алесандра спокойно. — Седем.

— Не мърдайте оттук! — нареди й старият благородник, без да се обръща към нея.

Той излезе от стаята, затвори вратата след себе си и влезе в съседната стая, където го намери Алмадес. През един прозорец, между две прогнили дъски, съзряха в двора да пристигат седем въоръжени конници.

— Къде е Сен Люк? — запита Ла Фарг.

— Долу. Той ги видя пръв.

— Бог да ни е на помощ!

Остави испанеца и се върна в стаята в края на коридора.

Тя беше празна.

— По дяволите!

Но малката вратичка в дъното зееше.

Зад нея стръмна стълба водеше към тавана. Ла Фарг се изкачи и като отвори един капак, се озова сред яростния и оглушителен вой на бурята. Както предполагаше, част от покрива липсваше и подпокривното пространство беше под открито небе, изложено на капризите на времето. Алесандра, вече на седлото, се опитваше да принуди една виверна да полети. С разперени криле, за да запази равновесие, голямото влечуго се бе изправило на двата си крака с остри нокти. Бурята го плашеше.

— Това е лудост! — възкликна капитанът.

Държейки здраво юздите, които минаваха през врата на виверната, младата жена отправи изпълнена с увереност усмивка към стария капитан.

— По-добре вземете предпазни мерки за заговора и бъдете мой адвокат пред Негово Преосвещенство. Длъжен сте да ми повярвате, а Кардиналът също трябва да ви се довери… Бъдете убедителен! Става дума за бъдещето на Франция!

— Откажете се, госпожо! — настоя Ла Фарг, преди да се опълчи срещу порива на вятъра, който се опита да го събори.

Мълниите падаха съвсем близо. Недалеч едно дърво пламна.

— Осведомете Кардинала. Скоро ще се срещнем в Париж.

— Къде? Как?

Не се чуваха добре, макар че крещяха с все сила.

— Утре вечер. Не се притеснявайте за нищо. Зная как да ви намеря.

— Госпожо!

Алесандра поведе виверната си и вече се отдалечаваше сред бурята, последвана от грациозните силуети на дракончетата близнаци.

Ла Фарг изруга в безсилието си.

След това се сети за конниците, върна се в странноприемницата, поведе след себе си Алмадес, преминаха през партера и излязоха на двора, който се беше превърнал в огромна кална локва, сред която те газеха безстрашно.

* * *

С гръб към вратата, Сен Люк стоеше срещу седемте конници, които, наредени в полукръг, бяха слезли от седлата и извадиха рапирите си. Бяха облечени като за война: широкополи шапки, дебели дублети от биволска кожа, панталони до коленете и ботуши за езда.

Но най-вече те не бяха хора.

Драки, разбра Ла Фарг, забелязвайки бузестите и люспести мутри под мокрите шапки в проблясъка на една светкавица. И най-лошото — те бяха черни драки.

Драките представляваха раса, която Прастарите дракони бяха създали някога, за да им служат и да се сражават. С течение на годините те се бяха освободили от властта на създателите си, но си оставаха брутални и жестоки същества, от които всички с право се бояха. Драките обичаха насилието. Те бяха по-силни и по-издръжливи от хората. А черните драки бяха още по-силни и по-издръжливи от обикновените драки.

— Тук сме, Сен Люк — рече Ла Фарг и се приближи към него.

Без да се обръща и без да изпуска драките от поглед, мелезът направи две крачки надясно. Неговият капитан зае мястото му, а Алмадес покриваше лявата страна. И тримата бяха с рапири в ръце, но изчакваха, преди да се хвърлят в атака.

Ла Фарг забеляза, че драките са потънали до глезените в обвивка от черна мъгла, която не се разпръскваше.

„Магия“, помисли си той.

— Жената! — изрева с прегракнал и писклив глас дракът, който стоеше срещу капитана. — Искаме жената!

Беше най-едър и най-мускулест от седмината; несъмнено именно той командваше. Физиономията му беше белязана. Светложълти линии следваха контурите на люспите, като образуваха по лицето му сложни и симетрични мотиви, които Ла Фарг познаваше.

— Невъзможно — рече той. — Тя не е тук.

— Къде е?

— Замина си. Отлетя.

— Какво?

Ла Фарг се занимаваше само със събеседника си, а Сен Люк и Алмадес наблюдаваха останалите шестима. Драките бяха напрегнати, нервни. С огромно усилие сдържаха войнствения плам, който ги изгаряше. Да се откажат или дори да отложат сражение беше в разрез с инстинктите на расата им. Те почти трепереха, като гладни псета, на които не позволяват да се нахвърлят върху парче кърваво месо. Само страхопочитанието към водача им ги спираше. Чакаха заповед, жест или претекст, който да отприщи действията им.

— Отлетя върху виверна — обясни Ла Фарг. — Не яздите подходящите животни!

— Кой си ти?

— Преследвам същия дивеч като теб. Но пристигнах много късно.

— Лъжеш!

С крайчеца на окото си Сен Люк наблюдаваше един драк — по-млад и по-пламенен от останалите, — който едва сдържаше агресията си и потрепваше при всяка мълния. Мелезът отгатна, че желанието да убива и да мачка го разяжда отвътре като отрова. Достатъчно беше едно необмислено движение, за да…

— Вярваш ли наистина? — не остана длъжен Ла Фарг на вожда на драките. — Нима си въобразяваш, че тази жена не ни е враг?

— На кого служиш?

— Не е твоя работа. Но все пак ще ти отговоря, ако ти ми кажеш кой е твоят господар…

С присвита глава, стиснати челюсти и дишайки ускорено, младият драк, когото Сен Люк следеше, вече не издържаше. Погледът му срещна очите на мелеза, който с фина усмивка леко приведе чело, за да го измери през червените стъкла на очилата си.

— Ние сме седмина, старче. Вие сте само трима. Можем да ви убием.

— Опитайте се, но ти ще паднеш пръв. И защо е всичко това? Заради една жена, която вече е далече, ако бурята не е сразила виверната й…

Като хипнотизиран, младият драк вече не изпускаше Сен Люк от очи. Всичко в него вреше и кипеше. Конниците от двете му страни усетиха неговото вълнение. Те не разбраха каква е причината, но започнаха да се тревожат.

Тогава мелезът го предизвика: дискретно му намигна и му изпрати въздушна целувка.

Младият драк яростно изкрещя и изведнъж се хвърли в атака.

Сен Люк се отмести леко и му нанесе жесток удар в лицето. Това можеше да бъде сигналът, от който всички се бояха или пък го очакваха. Ла Фарг и Алмадес отстъпиха назад и приготвиха рапирите си за бой. Драките бяха готови да нападнат, когато вождът им издаде заповед, която ги закова на място:

— Скерш!

Дълго време никой не помръдна. Телата бяха неподвижни, заели войнствени пози, а лицата изглеждаха безмилостни. Само погледите се местеха насам и натам в очакване на първата заплаха.

— Скерш! — повтори по-тихо вождът на драките.

Малко по малко мускулите се отпуснаха и всички започнаха да дишат дълбоко.

Остриетата не се върнаха в ножниците, но вече бяха насочени към калната земя. С разкървавена уста, дракът, когото Сен Люк рани, зае покорно мястото си сред своите другари.

Тогава вождът се приближи бавно, но решително към Ла Фарг, който даде знак на Алмадес да не се меси. Черният драк почти опря гърди в благородника и се взря в лицето му.

Безкрайно дълго. Със смесица от лакомия и животинско любопитство.

Изпънат, невъзмутим, Ла Фарг го остави да прави каквото ще.

Накрая дракът отстъпи и обеща:

— Пак ще се срещнем, старче.

* * *

Драките се подредиха в редица и скоро изчезнаха, галопирайки в мрака, сред проливния дъжд, като отнесоха черната мъгла със себе си.

— Ами сега? — попита Сен Люк след малко.

— Връщаме се в Париж — отговори капитанът на Остриетата на Кардинала. — Не зная какво точно става, но Негово Преосвещенство веднага трябва да бъде предизвестен. Може би животът на краля е в опасност.