Пиер Певел
Алхимикът от Сенките (15)

1.

В Лувъра, във вестибюл, чийто вход Алмадес дискретно охраняваше, капитан Ла Фарг търпеливо стоеше и гледаше през прозореца. Той чакаше Анес, която преди три дни беше приета в дома на кралицата и оттогава не беше се свързвала с Остриетата.

Прикрепена на служба към Анна Австрийска, тя живееше в двореца и не разполагаше със свободно време. Впрочем отлично съзнаваше, че я наблюдават, понеже назначението й предизвика колкото завист, толкова и любопитство. Независимо че кръвта й беше абсолютно синя, все пак тя беше една непозната — или почти непозната, — чието внезапно появяване изненада двора. Цели два дни всички говореха само за нея. Шушукаха, че е представена на кралицата от херцогиня Дьо Шеврьоз, което беше самата истина. Шушукаха също, че кралят я допуснал в обкръжението на съпругата си, за да сложи началото на помирение с херцогинята, което не беше вярно. Ролята на Анес беше да наблюдава Анна Австрийска и да я закриля при нужда — мисия, която настоятелката на Сестрите на Сен Жорж й възложи с одобрението на Ришельо, макар самата тя да беше против и да се чувстваше принудена.

Ла Фарг се обърна, когато чу вратата да се отваря, и видя влизащата Анес. Много красива, пременена и с фризура по последна мода, тя носеше елегантна червена рокля с подплънки на ханша, с правоъгълно деколте и къси буфан ръкави.

— Разполагам със съвсем малко време — заяви тя, след като внимателно затвори вратата.

Старият благородник разбра.

— Вчера — рече той — Ленкур вечеря в двореца на Шеврьоз…

— Сигурна съм, че се е забавлявал много повече, отколкото тук.

— Няма съмнение. Тази вечеря, на която е присъствал маркиз Дьо Шатоньоф, била дадена в чест на някоя си Од дьо Сент Аволд.

Младата баронеса кимна с глава.

— Тя трябва да бъде представена в двора днес, а утре да се присъедини към дома на кралицата. Струва ми се, като придворна госпожица…

— Тя е далечна роднина на херцогиня Дьо Шеврьоз. Идва направо от Лотарингия, където вероятно херцогинята се е запознала с нея по време на изгнанието си. Това ново назначение в дома на кралицата, само няколко дни след твоето, не може да бъде случайно.

Заради тайното искане на кардинал Ришельо госпожа Дьо Шеврьоз прие да въведе Анес при кралицата и да каже хубави думи за нея. Луи XIII еднолично решаваше кой да бъде допуснат в обкръжението на съпругата си. Понякога се възползваше от това право, за да я наказва, прогонвайки личности, които тя особено много ценеше, но както твърдеше той, те оказвали негативно влияние върху нея. Анна Австрийска изпитваше подозрение към новодошлите дами, тъй като те бяха избирани от краля и от първия му министър. Ето защо решиха да използват посредничеството на херцогинята, която се ползваше с доверието на кралицата. Проблемът беше, че тя не гореше от желание да се хареса на Кардинала, нито на краля, а пък съдбата на младата баронеса Дьо Водрьой й беше напълно безразлична. Затова трябваше някак да я склонят…

— Херцогинята — предположи Анес — ще се съгласи да гарантира за мен, при условие че Од дьо Сент Аволд бъде приета бързо сред придворните госпожици на кралицата.

— Какъв мотив обаче може да накара краля да бъде благосклонен към допускането на протеже на Шеврьоз близо до кралицата? Особено като имаме предвид…

Ла Фарг не завърши изречението.

И двамата бяха наясно, че херцогинята, която непрекъснато плетеше заговори, скоро ще бъде арестувана по време на хайка, която няма да пощади нито богатите, нито могъщите. Кралят беше решил да нанесе удар веднага след големия бал, който скоро тя възнамеряваше да даде в двореца си в Дампиер, така че поражението й щеше да дойде почти незабавно след триумфа.

— Какво очаквате от мен, капитане?

— Ленкур твърди, че малката Сент Аволд не е намесена в интригите на Шеврьоз. Въпреки това дръж я под око. Човек никога не знае.

Анес въздъхна и го погледна сдържано.

— Добре — рече тя.

— Виж какво, Анес, ясно ми е, че според теб си губиш времето, но…

— Какво би могло да се случи на кралицата тук? Лувърът гъмжи от гвардейци, швейцарски стражи и мускетари!

— Съществуват опасности, срещу които храбростта и стоманата са слаби да противодействат. Именно от такива опасности, застрашаващи кралицата, се боят Кардиналът и настоятелката на шатленките…

Опасностите, за които Ла Фарг говореше, бяха драконите и техните магии. Той не се лъжеше, като твърдеше, че срещу тях трябва да се изправят люде, които са много повече от добри бойци. Необходими бяха безстрашни души и магове. Необходими бяха Сестрите на Сен Жорж, които бранеха трона на Франция от три века.

Обаче Сестрите шатленки — отговорни за сигурността на Анна Австрийска — твърдяха, че не са в състояние да изпълнят свещения си дълг.

— Какво става в действителност? — запита капитанът на Остриетата.

Анес трябваше да признае неохотно:

— Вярно е, че кралицата не облекчава задачите на шатленките в свитата си. Би могло дори да се каже, че прави всичко възможно да им попречи.

— Кралицата отдавна ненавижда Сестрите на Сен Жорж.

— Тя никак не щади клетниците, които са й верни до смърт. Демонстрира им студенината си, проявява към тях презрение, никога не пропуска случай да ги уязви. Както научих, това отношение не е от днес и от вчера. Кралицата се опитва да ги държи далеч от себе си, доколкото й позволяват възможностите. Понякога си разрешава и по-големи волности. Така например миналия петък им забрани да я придружат във „Вал дьо Грас“.

„Вал дьо Грас“, на улица „Сент Оноре“, беше манастир, открит през 1621 г. от Анна Австрийска, където тя обичаше да се усамотява.

— Това е страхотно безразсъдство — коментира Ла Фарг.

— Лошото отношение на кралицата към Белия орден като че ли се увеличава двойно…

— В такъв случай не може да има по-добър избор от теб. Ти за малко щеше да станеш сестра на Сен Жорж. Почти завърши послушничеството си и…

— Обърнах страницата, капитане — прекъсна го младата жена.

— Зная, Анес. Моля те само да се довериш на инстинкта си и да действаш както намериш за добре. Ти си способна да долавяш нещата, които се изплъзват от вниманието на другите.

Анес се замисли, обърна се към прозореца, а после запита:

— Майка Еманюел дьо Серне опита ли се да се свърже с мен?

Бившата настоятелка на Сестрите на Сен Жорж — поднастоятелката Еманюел дьо Серне — беше обещала да помогне на Анес, тъй като изпитваше към нея много добри чувства. Тя трябваше да разбере какво се е случило с един лейтенант от Черните гвардейци. Този млад офицер беше син на стар приятел на Ла Фарг и брат на Острие, загинало по време на служба.

— Не — призна старият благородник.

— Предупредете ме веднага, ако…

— Обещавам, Анес.

— Трябва да вървя… Има ли вести от Лепра?

— Няма.

— А от Алхимика?

Този път Ла Фарг замълча и девойката разбра, че е безсмислено да продължава да пита.

Тя излезе.

* * *

Същия следобед Ленкур се натъкна на страхотно оживление в двореца на Шеврьоз. В двора, под палещото слънце, прислужниците товареха каруци с мебели, сандъци, ракли и навити килими. Херцогинята не напускаше завинаги мястото, но се готвеше за известно време да поживее другаде. А именно в двореца си в Дампиер.

Ленкур срещна домоуправителя на каменното стълбище, където той раздаваше заповеди и наблюдаваше как върви преместването. Тъй като беше познат тук, не се наложи младият мъж да се представя и той направо поиска да се срещне с Од дьо Сент Аволд. Отговориха му, че понеже се готви да излиза, тя не приема никого. Ленкур настоя: той щеше да чака на терасата и се надяваше на кратка среща. Домоуправителят склони.

— Разбира се, господине.

Той щракна с пръсти и се появи лакей, който трябваше да отнесе съобщението на девойката.

Ленкур излезе на терасата, съзерцавайки с възхищение великолепната градина, която се простираше чак до улица „Сен Никез“.

И така, госпожа Дьо Шеврьоз напускаше Париж.

Скоро щяха да я последват и много други. Колкото яростна и благотворна да беше, нощната буря, която изми столичната кал, бе само кратка пауза. Жегата се върна и след няколко дни се превърна в страдание, тъй като към непоносимата горещина се прибавяха смрадта и болестите. Париж представляваше клоака. Под безмилостното слънце зловонна кал изпълваше рововете; животинската тор в оборите вонеше нетърпимо; кръвта от кланиците течеше по паветата; изпражнения ферментираха в дупките на нужниците. Тази гнилоч предизвикваше главоболия, гадене, трудности при дишането спохождаха най-чувствителните люде — единственото ефикасно противопоставяне на ужаса беше бягството. Както всяка година по това време, богатите се готвеха да дезертират от столицата. Те изпращаха близките си на село или се изнасяха цели семейства, с багаж и с прислужници, към някое имение или замък на предците им. Лично кралят даваше пример, като напускаше Лувъра, докато се прочистят рововете. Дворът го следваше, а обикновените парижани трябваше да се задоволят да се скрият в жилищата си, докато времето се смили, и чакаха с нетърпение неделите, за да излязат на полето.

— Искрено съжалявам, господине. Но мога да ви отделя само няколко секунди. Госпожа херцогинята ме чака в каретата си, за да ме отведе в Лувъра и…

Ленкур се обърна и откри Од дьо Сент Аволд, която се появи, по-прекрасна от всякога, в рокля, която той не беше виждал. Стори му се приказно красива, но не посмя да й го каже. Разбира се, нещо в погледа му го издаде, защото тя замълча, усмихна се, поруменя, а зелените й очи заблестяха от щастие.

За кратко мълчанието ги сближи, а Ленкур устоя на желанието си да грабне ръцете й в своите.

— Зная, госпожо, че днес ще бъдете представена в двора. И че още утре ще се присъедините към дома на кралицата. Преди това да се случи, исках да ви поздравя и да ви уверя в своето приятелство.

— Благодаря, господине. Благодаря от все сърце.

— Възнамерявах да ви дам няколко съвета, за да бъдете предпазлива. Дворът на Франция не е лотарингският двор. Приближаването ви към кралицата ще ви струва немалко враждебност. Така че, пазете се от фалшиви усмивки, не се доверявайте на лицемерните, както и на амбициозните, научете се да разпознавате пресметливите и най-вече — стойте настрана от интригите.

В този момент се усети, че все пак е взел нейните ръце в своите и че тя не се е отдръпнала. Гледаше го и го слушаше внимателно, убедена в искреността му, развълнувана…

Той замълча, без да пуска дланите й и без тя да ги издърпа.

Чу се суха кашлица: тъжната госпожа Дьо Жарвил идваше да потърси племенничката си.

Весела и преливаща от живот, Од дьо Сент Аволд прошумоля със скъпата си рокля.

— Довиждане, господине! До скоро!

Той не отговори, убеден, че животът щеше да ги раздели.

* * *

Пристигайки от Иври, Лепра и Мирбо влязоха в Париж през предградието Сен Марсел. Те яздеха един до друг и разговаряха свойски.

Последните дни, прекарани в дома на Мирбо, ги бяха сближили. Подир знаменитата нощ, в която Лепра рискува живота си, за да го освободи, Мирбо му засвидетелства приятелството си — тържествено, но и сърдечно. Заради успеха на мисията Лепра отначало се зарадва, че е спечелил доверието на агента на херцогиня Дьо Шеврьоз. След това обаче искрено го почувства близък. Двамата мъже действително доста си приличаха. Бяха на една и съща възраст, от знатни родове и най-големи синове в семействата си; гордееха се с военното си минало, единият — при мускетарите, а другият — в гвардейската рота на господин Дез Есарт^[1]; независимо че животът беше отнел много от илюзиите им, все пак те правеха всичко възможно да се държат като благородници; накрая, една вечер споделиха откровения пред бутилка хубаво вино — и двамата бяха преживели тежки любовни разочарования и страдаха, че вероятно никога няма да станат бащи.

Вдишаха зловонието на столицата още преди да я видят, и съжаляваха, че не са заобиколили. Целият Париж смърдеше под гневното слънце. Но никъде в града не се разнасяше такава воня, както по улица „Муфтар“, по която се движеха с насълзени очи. Край река Биевр — която пресичаше квартала, преди да се влее в Сена — процъфтяваха много дейности, които изискваха доста голяма консумация на вода, като кожарски работилници и цехове за дране на кожите на животните, а те замърсяваха както реката, така и атмосферата.

Преминаването през вратата Сен Марсел беше облекчение, въпреки миризмата на нужници, която се носеше наоколо. Лепра и Мирбо най-после свалиха ръце от устите и от носовете си и поеха по улица „Планината Сент Жьоневиев“ до площад „Мобер“. Пресякоха малкия ръкав на Сена по Моста на дението, който се наричаше така, защото, ако искаха да минат по него, пътниците трябваше да дадат монета дение. Мирбо плати. След това прекосиха площада пред „Парижката Света Богородица“, залутаха се из средновековния лабиринт — остров Сите, добраха се до левия бряг по Моста на обменителите и излязоха пред „Шатле“.

Лепра не знаеше къде отиват.

Когато тази сутрин, след няколко дни, прекарани в безделие, Мирбо заяви, че още следобед трябва да са в Париж, той не пожела да му каже нищо повече. Всъщност се държеше с него като с любимо дете. Не че се съмняваше в Лепра, а искаше да му направи изненада.

Хубава изненада.

Мускетарят умело се включи в играта, водеше го надеждата, че ще отидат в двореца на Шеврьоз, за да се срещнат с херцогинята. Но тя се изпари, когато се озоваха край „Шатле“. Вместо да продължат на запад, за да излязат на кея или да вървят по улица „Сент Оноре“ до улица „Сен Томас дю Лувър“ те поеха първо по улица „Сен Дьони“ на север, после покрай Гробището на невинните, отминаха Халите и църквата „Сент Йосташ“ отдясно, за да се озоват на улица „Трене“.

Мирбо се усмихваше и наблюдаваше Лепра с крайчеца на окото си. Мускетарят до последния момент нямаше никаква представа къде отиват.

Когато обаче се оказа пред монументалния портал, веднага разбра.

* * *

— В двореца на Шатоньоф ли? — учуди се Марсиак.

Обърна се към Ла Фарг, след това погледът му се върна към Лепра. Той потвърди:

— Да, при маркиз Дьо Шатоньоф.

Бяха се събрали тази вечер на улица „Кокатрикс“ на остров Сите.

Мястото не изглеждаше приветливо: обикновена стая под наем на таванския етаж, с напукани стени и с груб дървен под, с легло, от което не се виждаше небе, с малък скрин за дрехи, тоалетна масичка, ракитов стол, огледало на петна и разпятие. Беше доста окаяно помещение, но мускетарската заплата не позволяваше нищо повече. Оставаше надеждата хазяинът да е приятен, съседите — дискретни, а улицата — спокойна.

Лепра се чувстваше много добре в дома си.

— Истината — обясни той — е, че Мирбо не принадлежи на госпожа Дьо Шеврьоз, нито на съпруга й. Той принадлежи на Шатоньоф, който всъщност го е предоставил на разположение на херцогинята, за да помогне в… делата й.

Обикновена свещ осветяваше тримата мъже. Още не беше паднал мрак, но в стаята трябваше да гори пламък. Лепра седна на скрина, Ла Фарг беше яхнал стола на обратно, а Марсиак стоеше със скръстени ръце, опрян до стената, близо до разпятието, което висеше накриво.

— Шатоньоф и госпожа Дьо Шеврьоз са любовници, което не е тайна за никого — каза капитанът на Остриетата. — Но това, което ти си открил, Лепра, това, което си открил, е съвсем друго нещо…

Потомък на семейство на държавни съветници и на секретари, Шарл дьо л’Обепин, маркиз Дьо Шатоньоф, беше френски посланик в Холандия, Италия и Англия. Минаваше за близък на Ришельо, който през 1630 г. възнагради лоялността и отдадеността му на короната, като го направи пазител на печата. Така, на 53 години, той беше една от най-влиятелните личности в кралството. Но беше също така малко смешен застаряващ хубавец, който никога не се изморяваше да гони жените и въпреки възрастта си се правеше на младеж пред вратите на каретите.

— Човек може да си помисли, че госпожа Дьо Шеврьоз обича само дъртаци — рече Марсиак. — Доколкото си спомням, когато се ожени за нея, херцог Дьо Люин беше четирийсетгодишен. Херцог Дьо Шеврьоз пък беше на четирийсет и четири. А сега Шатоньоф…

— Шатоньоф сложи рога на херцог Дьо Шеврьоз — обади се Ла Фарг. — Той не е първият и доколкото познавам херцогинята, ще последват други. Но като предоставя Мирбо на разположение на Шеврьоз за интригите й, той става неин съучастник. И кой знае дали някои важни държавни тайни не са били изречени по време на креватните му откровения?

— При това всичко се развива в навечерието на война с Лотарингия — подчерта Лепра.

— Мислех си, че Шатоньоф е безрезервно верен на Кардинала — каза гасконецът.

— Вероятно на лоялността му е сложен край, когато е срещнал красивите очи на херцогинята — предположи капитанът на Остриетата. — Само Бог знае какво е успяла да му налее в главата тази дяволица… Спомнете си бала, на който Шатоньоф танцуваше, докато Кардиналът лежеше тежко болен.

Мускетарят кимна с глава.

— Беше малко след екзекуцията на Монморанси^[2]. Тогава се говореше, че Шатоньоф ще заеме мястото на господаря си в обкръжението на краля.

— Триумф за Шеврьоз — отбеляза Марсиак. — Най-големият й враг умира, а любовникът й става важен министър…

— Но Кардиналът не предаде Богу дух — заяви Ла Фарг.

— Срещал ли си Шатоньоф? — запита гасконецът.

— Да — отговори Лепра. — Маркизът ме помоли да се включа в ескорта от благородници, които ще го придружат в Дампиер за бала, който дава херцогинята. Тръгваме утре и тъй като Мирбо искаше да прекара нощта с любовницата си, използвах същия претекст, за да се срещна с вас. Реших, че ще е по-далновидно, ако избягвам двореца на Ястреба, и трябва да призная, че моето легло ми липсва…

Марсиак погледна към леглото в стаята и потъна в размисъл. Дори си представяше една-две разголени красавици…

Някаква камбана заби.

Осъзнавайки колко е часът, Ла Фарг стана от стола си и се приготви за тръгване.

— Хубава работа си свършил, Лепра. Поздравления!

— Благодаря, капитане.

— Обаче бъди предпазлив.

— О, да… Впрочем имаше ли пострадали в хана в Ньой?

— От гвардейците ли? Само рани и няколко цицини, доколкото зная. Но Рошфор не престава да ми досажда.

— Кажете му, че аз… Не. Размислих и си запазвам удоволствието сам да му разкрия истината някой ден.

Капитанът на Остриетата се засмя. И той не изпитваше нежни чувства към Рошфор.

— Разбрано.

Ла Фарг излезе пръв и слезе по стълбите, докато Марсиак стискаше ръката на мускетаря на площадката.

— Тъй като си казал, че отиваш при любовницата си — прошепна му той, — какво ще речеш, ако двамата решим да направим едно посещение? Познавам две сестрички, които живеят съвсем наблизо и…

— Изморен съм, Марсиак.

— Помисли си, че ще бъде за доброто на мисията ти…

— До скоро, Никола.

— Хубаво. Както искаш… Но губиш мъжество, Антоан. Това е много лошо. И какво огромно разочарование е за мен!

— Вън!

* * *

Долу на потъналата в мрак улица „Кокатрикс“, Ла Фарг намери Алмадес, който стоеше на пост. Марсиак скоро се присъедини към тях и капитанът на Остриетата обяви:

— Имам работа. До утре.

Другите двама се спогледаха изненадани. Че Ла Фарг оставя гасконеца, не беше толкова учудващо. Но да се раздели с Алмадес…

— Капитане — обади се Марсиак вместо испанския учител по фехтовка. — Сигурен ли сте, че…

— До утре…

И старият благородник се отдалечи сам.

— Да го проследим — рече след малко гасконецът.

— Не.

— Но е добре заради неговата сигурност!

— Не — повтори невъзмутимо Алмадес.

— Щом искаш, остани. Но аз…

— Не.

— Как смееш да ми заповядваш?

Испанецът отговори като измъкна рапирата си от ножницата.

— Шегуваш се.

— Не.

Марсиак отстъпи крачка назад и присви рамене изненадано, както би постъпил някой подлец, в чиято честност са се усъмнили. Той стигна до мисълта, че Ла Фарг ги остави не за да се усамоти, а за да може Алмадес да наблюдава него, Марсиак.

— Действително ли ще ме пронижеш с рапирата си?

— Да.

* * *

В своя дом Ленкур гледаше през прозореца, но не виждаше нищо.

Той беше потънал в мисли и окървавеното лице на Виелиста бавно се появи в отражението на стъклото, над дясното му рамо, сякаш старецът се приближаваше откъм гърба му.

— Мислиш си за миньончето, нали, хлапе?

— Името й е Од.

— Струва ми се, че ти харесва.

— Може и така да се каже, да.

— Ако тя значи нещо за теб, несъмнено трябва да я предпазиш от опасностите, които я дебнат в двора. Обаче… Обаче може би не трябва да й се доверяваш…

— Да не й се доверявам ли? Защо? — запита на висок глас Ленкур. — По каква причина?

Той се обърна и продължи да разсъждава.

Спомни си, че е сам.

* * *

Полунощ.

Беше хладно, когато Ла Фарг пое по Новия мост. Наоколо Париж тънеше в дълбок мрак, само тук-там, далеч един от друг и едва видими, просветваха фенери. Тегнеше тежко мълчание. Чуваше се единствено шумът на черните води на Сена, които се носеха невидими под каменните сводове.

Както беше уговорено, Ла Фарг спря пред Бронзовата виверна.

Тази статуя се издигаше край остров Сите — там, където двете половини на Новия мост се срещаха в началото на площад „Дофин“. Тя представляваше виверна с разперени криле върху мраморен пиедестал. Стоеше пред входа на оградена с перила галерия за разходки, която малко по-надолу от моста надвисваше над реката. Макар и оседлана и снабдена с амуниции, Бронзовата виверна беше без ездач. Бяха й се случили много приключения. Подарък от великия херцог на Тоскана за Мария Медичи след смъртта на Анри IV, тя потъна край остров Сардиния с кораба, който я пренасяше. Извадиха я година по-късно и я поставиха до Новия мост през 1614 г., но през 1633-та все още чакаше да я възседне някой достоен, а не случайните пияници и шегобийци.

Ла Фарг мина зад статуята.

Облегнал се на парапета, някакъв благородник го чакаше и гледаше отражението на луната и на звездите, които танцуваха в мрачната Сена. Нахлупил шапка с перо, той носеше рапира и черно наметало над светлосив дублет с бели цепки на ръкавите и сребърни ширити. Изглеждаше на около трийсет, независимо че косите му вече бяха пепеляви. Беше слаб, висок, красив, с очи, чиито бледи ириси бяха заобиколени с тъмни кръгове.

Ла Фарг спря.

— Кой сте вие? — запита той предпазливо.

— Аз съм този, когото ви изпращат — отговори спокойно мъжът.

— Не ви познавам.

— Свободен сте да си тръгнете.

Старият капитан размисли, после рече:

— Кажете ми името си.

— Валомбър.

— Служите ли на Седмината?

Благородникът се усмихна.

— Служа им.

— И сте…

— … дракон ли? Да. Но въпреки че можете да извадите от ръкава си сестра шатленка, ще трябва да ми се доверите.

Шегата не разсмя Ла Фарг, който разглеждаше въпросния Валомбър и накрая отсече:

— Вярвам ви.

— Чудесно. А сега да пристъпим към действие, господине.

Капитанът на Остриетата кимна с глава.

— Безпокоя се — призна той. — Хората на Рошфор започнаха да надушват следите на моята дъщеря. На сигурно място ли е тя?

— Мога да ви успокоя. Дъщеря ви се чувства чудесно и е извън контрола на най-добрите агенти на Кардинала.

— А ще я опазите ли от Черния нокът?

— Да, разбира се.

— Възможностите му са огромни.

— И нашите не са по-малки. Искате ли да знаете къде се намира дъщеря ви?

— Не. Първо мен ще подложат на разпит, ако…

— Прав сте.

Ла Фарг направи няколко крачки, обърна се и вдигна очи към Бронзовата виверна.

— След два дни — рече той — кралят ще арестува своя пазител на печата, херцогиня Дьо Шеврьоз и всички, които заедно с тях са заговорничили срещу трона. От месеци Кардиналът събира доказателства и показания. Не се съмнявайте, че ще се вдигне голям шум.

— Тази история не ни интересува.

— Не, наистина… Но се подготвя нещо друго, нали? Нещо много важно. Нещо изключително.

Погледът му се плъзна по Валомбър, който не му отговори веднага.

— Да — изрече най-после драконът, без лицето му да изразява каквото и да било.

— Участва ли Алхимика?

— Възможно е.

— Не знаете ли? Или не желаете да ми отговорите?

— Не знаем.

Старият благородник смръщи вежди.

— Какво криете от мен? — запита той.

— Нищо, което Сестрите на Сен Жорж да не знаят вече. Може би трябва да се заинтересувате от техните тайни.

— Те предполагат, че кралицата е в опасност.

— Ако наистина съществува, заплахата, която тегне върху кралицата, е само началото. Но опасностите, които ние предчувстваме, няма да пощадят никого.