Метаданни
Данни
- Серия
- Остриетата на Кардинала (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- L’Alchimiste des ombres, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод отфренски
- Георги Цанков, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 6гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Dave(2018 г.)
Издание:
Автор: Пиер Певел
Заглавие: Алхимикът от Сенките
Преводач: Георги Цанков
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: Издателство „Litus“
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Националност: френска
Печатница: Litus
Излязла от печат: 02.07.2015
Редактор: Зоя Захариева-Цанкова
Коректор: Павлина Върбанова
ISBN: 978-619-209-006-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5926
История
- —Добавяне
3.
Когато се завърнаха в двореца на Ястреба, Анес и Марсиак зачакаха Ла Фарг, който пристигна от Кардиналския дворец с Алмадес четвърт час по-късно.
— Зная — рече той, като видя, че Анес го посрещна едновременно загрижена и сърдита. — Кардиналът ме повика, за да ме осведоми каква е твоята… мисия.
— Но, Бога ми, капитане! Какво става?… Одобрихте ли това?
— Не се горещи, Анес. Никакво съгласие не съм давал. Както току-що ти казах, бях призован в Кардиналския дворец и бях поставен пред свършен факт.
Намираха се в залата за заседания, а младата жена ядосано ходеше напред-назад.
— И вие не се възпротивихте? — възропта тя, сякаш Ла Фарг я беше предал.
— Не — отвърна той. — Тъй като ние сме Остриета на Кардинала. А не Остриета на Ла Фарг. И още по-малко Остриета на Водрьой… Негово Преосвещенство заповядва. Ние изпълняваме…
Омерзена, Анес се свлече в един фотьойл.
— По дяволите! — изруга тя.
— За известно време ще бъдеш част от обкръжението на кралицата — обясни търпеливо старият благородник. — Мисията ти се състои в това да си отваряш очите и да наостряш уши. Не е чак толкова страшно…
— Но това е маневра, капитане! Маневра!
— Възможно е.
— Безспорно е, да!… И още как! Вечерта се срещам с поднастоятелката по въпрос, който може да обезпокои шатленките, и ето че още на следващия ден сегашната настоятелка ме изпраща при кралицата. Там, където ще съм напълно безопасна. Хайде де! Не на мен тия…
Ла Фарг кимна с глава.
— Може би майка Дьо Восамбр желае да те държи настрана, така е. Но тя не се е поколебала да потърси Кардинала, за да постигне целите си: заплахите, които тегнат върху кралицата, могат да бъдат доказани…
— Не вярвам.
— Ами ако заговорът на Италианката е насочен в по-голяма степен срещу кралицата, отколкото срещу краля? — намеси се Марсиак.
Анес присви рамене.
— Херцогиня Дьо Шеврьоз? Да плете интриги срещу кралицата?… Невъзможно.
— Доколкото си спомням — рече Алмадес, който говореше рядко и затова всички го слушаха, — доколкото си спомням, Италианката непрестанно повтаряше, че става дума за заговор „срещу трона“. Ние сами решихме, че заплахата е срещу личността на краля…
— Няма значение — настоя на своето младата баронеса Дьо Водрьой. — Херцогиня Дьо Шеврьоз и кралицата са сърдечни приятелки. Всеки път, когато знатната дама интригантства, козните й са насочени срещу краля или срещу Кардинала. Никога срещу кралицата.
В това отношение Анес беше права.
— Както и да е — рече Ла Фарг след като помълчаха, — нищо не сме в състояние да сторим. Съжалявам, Анес, но ако настоятелката е имала желание да те изолира, така че да не можеш да й пречиш, тя е успяла.
— Ще видим — закани се Анес и чевръсто пое нанякъде.
— Къде отиваш? — запита я Ла Фарг.
— Да намеря шивач, който може да твори чудеса! Необходими са ми тоалети за двора…
* * *
Ленкур и Од дьо Сент Аволд се върнаха очаровани и в пълно разбирателство от разходката в градината на двореца „Тюйлери“, с пикантното чувство, че са се забъркали в прекрасна дяволия. Докато слизаха от каретата в двора на двореца на Шеврьоз, се заливаха от смях, приличаха на безгрижни млади хора, каквито всъщност и бяха в този хубав юнски ден на 1633 година. През няколкото слънчеви часа Ленкур съвсем забрави мисията си. Забрави опасностите, които тегнеха над Франция, замисления от Алхимика заговор, интригите на госпожа Дьо Шеврьоз и подготвящата се война срещу Лотарингия. Забрави, че е шпионин — нещо, което никак не му се нравеше. Чувстваше се като волен колежанин.
Впрочем какво толкова бяха направили, освен че излязоха без разрешение? Прегрешението не беше особено голямо и херцогинята, която храбро беше извършвала немалко подобни лудории, щеше да им прости. Може би дори щеше да се забавлява с това бягство, тъй като винаги умееше да цени удоволствията. Колкото до госпожа Дьо Жарвил, лелята, която внимаваха да не събудят, тя трябваше да се примири. Ленкур се прояви като съвършен галантен благородник. Любезен и предвидлив, той хвана под ръка девойката, докато се разхождаха по оживените алеи на големия парк. После, понеже се безпокоеше, че слънцето грее прекалено силно, предложи на Од чадър, който купи от амбулантна търговка — тъй като беше евтин, чадърът се счупи, щом го отвориха, но девойката се забавляваше и пожела да го запази. Накрая пиха студена оранжада в един павилион, близо до рова, където дремеха хидрите, подарени преди време от кралицата майка на краля.
Това беше всичко, ако не споменем погледите и усмивките…
Од дьо Сент Аволд беше красива, приветлива, духовита, възпитана. Впрочем тя с удоволствие сипеше иронични забележки и неведнъж успя да подиграе Ленкур. Но най-вече, в нея имаше нещо лъчезарно, грееше от щастие, а в очите й гореше жив пламък, който се предаваше и на усмивката й.
Все така галантен, Ленкур придружи Од от каретата до великолепния вестибюл в двореца на Шеврьоз, където домоуправителят я осведоми, че госпожа херцогинята я чака. Ленкур се опита да се оттегли, но девойката от Лотарингия го задържа.
— О, не, господине! Не ме изоставяйте!
— Да ви изоставя ли, госпожо?
— Вероятно ще ми се карат за нашата разходка — обясни Од полу на шега, полу наистина. — Ще кажа, че сте ме отвлекли, и вие ще трябва да потвърдите.
— Госпожо! — възкликна Ленкур, като се преструваше на обезпокоен. — Аз ли? Да бъда обвинен в похищение? Та нали веднага ще ме тикнат в затвора!
— Не се бойте. Ще ви освободя — заговорнически прошепна младата жена.
— В такъв случай…
Хванала под ръка Ленкур, Од дьо Сент Аволд влезе в салона, където госпожа Дьо Шеврьоз разсеяно прелистваше трактат по астрология. Той научи, едновременно с девойката, че е приета в дома на кралицата като „придворна дама“. Привилегията беше огромна и неочаквана. Крайно развълнувана, Од забрави условностите и се хвърли в нозете на херцогинята, започна да й целува ръцете и да я нарича благодетелка. Смеейки се, аристократката й нареди да стане и тъй като девойката не я послуша, помоли Ленкур да се притече на помощ. Тогава той нежно помогна на Од да седне в един фотьойл и продължи да я държи за ръката.
Тя плачеше, но сълзите бяха от радост.
— Ще дойдете ли да ме посетите, господине? — запита Од.
Арно дьо Ленкур се усмихна.
Придворните дами, всички от знатен произход, живееха под грижите на гувернантка и се появяваха на публични места само за да придружават кралицата в особено тържествени случаи. Да се приближи човек до тях беше…
— Госпожо — рече той благо, — за да имам това право, трябва да бъде допуснат в обкръжението на кралицата.
Тогава, преди Од да успее да изрази съжалението си, херцогиня Дьо Шеврьоз заяви закачливо:
— О! Смятайте това за уредено, господине!
* * *
Падаше мрак, когато тримата конници приближиха до странноприемницата. Не бяха разменили и две думи, откакто тръгнаха от Иври. Мирбо, който яздеше напред, нямаше настроение за приказки. Колкото до Ровен, той изразяваше подозрителността си, като мълчеше и хвърляше към Лепра изпълнени със съмнение погледи. Благородникът се опитваше да изглежда безразличен към тях, но истината беше, че тази враждебност му тежеше. Непрекъсната, прикрита, тя трябваше да опъне нервите на наблюдавания, да го принуди да сгреши, да предизвика сблъсък. Мирбо се правеше, че нищо не забелязва, мускетарят му подражаваше. Най-неприятното беше, че Ровен яздеше последен. По този начин напомняше непрекъснато на Лепра, че го държи под око. А той не беше от този род хора, които спокойно можеш да понасяш зад гърба си.
Конниците спряха за момент на едно хълмче.
Имаше още път до странноприемницата. Тя беше изолирана стара ферма, чиито помещения с дебели стени обкръжаваха двор, защитен от масивна порта. Двете й големи крила бяха отворени, а в осветения от лампиони двор цареше оживление. Повечето прозорци светеха. Празнична атмосфера разгонваше мрака — смехове, възгласи, музика и песни.
— Пристигнахме ли? — запита Лепра.
— Да — отговори Мирбо и смушка хълбоците на коня си.
Стигнаха до странноприемницата в тръс и скочиха от седлата. Веднага след като преминаха портата, се отправиха към конюшнята, водейки жребците си за юздите. В двора бяха разположени маси, както и естрада, на която свиреха музиканти. Хората танцуваха. Насядалите около трапезите пееха дружно, пляскаха с ръце в ритъм и вдигаха високо чашите си, които бързо се изпразваха. Мъжете, повечето от които войници, си устройваха последна разгулна нощ, преди да се върнат в поделенията си, и тук намираха всичко желано: пиянска компания, вино и жени. Съществата от нежния пол не бяха особено много, но се държаха крайно свободно. Подпийнали и разпътни, те се хвърляха от прегръдка в прегръдка, танцуваха с всички поред, сядаха върху коленете на воините, на драго сърце им позволяваха да ги мачкат, кикотеха се, когато нечия ръка ги сграбчваше жадно за дупетата или когато мъжки лица се завираха в пищните им деколтета. Останалото се заплащаше и някои двойки се криеха далеч от лампионите и сеирджиите, за да се отдадат на груби ласки.
Мирбо познаваше мястото и беше известен тук. След като извика младия коняр, който се отзова с любезност, запазена за щедрите клиенти, той му нареди да се погрижи за жребците, но без да сваля седлата им.
— Дръж ги готови — рече Мирбо и даде на юношата щедър бакшиш. — Няма да стоим дълго.
— Добре, господине.
— Оттук — посочи на Лепра посоката.
— Не — намеси се Ровен. — Той остава навън.
Двамата с Мирбо се гледаха известно време, след което благородникът склони.
— Така да бъде.
Обърна се към Лепра:
— Почакайте ни, ако обичате. Впрочем няма да се бавим.
Мускетарят кимна в знак на съгласие.
Беше решил да се държи кротко, за да не дава основание на Ровен да му припомня, че трябва да мълчи и да се подчинява. Питаше се дали наемникът наистина е изключително предпазлив, както твърдеше Мирбо, или търси начин да го унизи. Но не каза нищо, от прага на конюшнята наблюдаваше как двамата мъже пресичат двора и влизат в голямата къща, която представляваше основното здание на странноприемницата.
Докато чакаше, се наслаждаваше на танцуващите и на приятната музика, като същевременно внимателно следеше какво става навън, кой идва и кой си отива, но нищо не му се стори необичайно…
… поне докато Ровен не излетя през един прозорец на първия етаж.
* * *
Вечерта Ла Фарг, сам в личния си кабинет, повика господин Гибо.
— Има ли вести от Лепра? — запита той.
— Никакви, господине.
— А от Ленкур?
— И от него няма.
— Добре. Благодаря.
Излизайки от кабинета, старият портиер се сблъска с Марсиак, който искаше да влезе и почука.
— Да, Марсиак? — рече Ла Фарг.
Гасконецът изглеждаше притеснен. Вмъкна се, затвори вратата, седна.
— Капитане…
— Какво има, Марсиак?
— Трябва да ви кажа нещо. Отнася се за дъщеря ви… не съм напълно сигурен, но тя може би е в опасност.
* * *
След като излетя шумно от първия етаж на странноприемницата, Ровен беше посрещнат в двора от смаяните погледи на танцуващите, които замръзнаха на място, а музикантите на естрадата престанаха да свирят. Той веднага се изправи, но на прозореца се появи разяреният Рошфор.
— Спрете! — изкрещя зловещият довереник на Кардинала и стреля с пищов.
Но куршумът не улучи целта и беглецът изчезна в мрака.
— Хванете го! — нареди граф Дьо Рошфор на гвардейците с червени мантии, които изхвърчаха през вратата на странноприемницата и се впуснаха да гонят Ровен.
Инстинктивно Лепра отстъпи крачка назад и дискретно се озова отново в конюшнята.
Очевидно Мирбо и Ровен имаха тук тайна среща, но полицията на Ришельо беше научила за това и Рошфор се оказа на мястото с цял отряд. Подготвили бяха капан. Но ако Рошфор и гвардейците бяха пристигнали първи, за да организират хайката, те непременно бяха наблюдавали появата на агентите на херцогиня Дьо Шеврьоз…
Лепра се питаше защо още не се бяха сетили за него?
— Не мърдайте! — обади се някакъв глас зад гърба му. — Арестуван сте.
Въпреки че дулото на пищова докосваше врата му, Лепра се усмихна.
— Ще бъдете много учуден, Бискара — отговори той, като вдигна ръце и се обърна бавно.
Тъй като отдавна бяха на служба, мускетарите на краля и гвардейците на Кардинала се познаваха по лице, а някои — дори по име и репутация. Лепра се ползваше с широка известност, откакто носеше бялата мантия. Бискара пък се подвизаваше като гвардеец от не по-малко от шест години, а сред приключенията му беше знаменитият дуел с Портос[1], за който много се говореше.
Гвардеецът се ококори и разпозна пленника си.
— Вие?
Нямаше време да се обясняват, но тази секунда учудване беше онова, от което Лепра имаше нужда. Отблъсквайки рязко пищова, той силно удари с коляно Бискара в корема, довърши го с дясно кроше и го прихвана, за да не се нарани, падайки. След това свали алената му мантия и си я сложи, преди да излезе от конюшнята.
Премина през двора под лампионите и се насочи към основната сграда на странноприемницата.
Ровен беше избягал и вероятно нямаше да го заловят в тъмното, но Мирбо несъмнено беше пленен. Ако съдбата на наемника му беше напълно безразлична, Лепра не можеше да позволи благородникът да бъде заловен. Защото мъжът с бежовия дублет беше единствената възможност да се добере до интригите на херцогиня Дьо Шеврьоз. Затова Лепра трябваше да помогне на Мирбо, независимо че щеше да провали мисията на Рошфор и да нанесе няколко цицини на гвардейците на Негово Преосвещенство.
От него зависеше успехът на начинанието.
С решителна крачка Лепра се приближи до тълпата любопитни, струпала се пред вратата, и с нахлупена над очите си шапка авторитетно разблъска хората.
— Дайте път! Дайте път!
Червената мантия правеше впечатление. Всички се отдръпнаха.
Вътре десетки факли осветяваха огромна зала, която се издигаше до дървенията на покрива. Двайсет маси бяха разположени в помещението, върху постланата със слама земя. Покрай стената в дъното се простираше площадка, която отвеждаше към коридор и към вратите на етажа. До нея се стигаше по стълби, разположени от двете й страни, завършващи до страничните стени. Залата беше претъпкана и шумна, никой не можеше да чуе гласа си, ако не викаше силно, а придвижването ставаше само ако човек си помагаше с лакти и се промушваше сред присъстващите. Фауната беше почти същата както в двора: войници и нисши офицери, проститутки и компаньонки, към които се бяха примесили и развратни благородници. Почти всички бяха станали прави и роптаеха. Боят, който се чуваше от някаква стая, трясъкът от счупването на прозореца и изстрелът отначало бяха предизвикали всеобщ интерес. Но на сцената се появиха гвардейците с мантии и забраниха влизането и излизането, така че събитията започнаха да безпокоят някои от посетителите и да ядосват други.
Рошфор действително беше издал заповед да се охраняват всички изходи от сградата. Той слизаше по една от стълбите от площадката, когато влезе Лепра, а двама въоръжени с къси пушкала гвардейци веднага застанаха до вратата. Мускетарят се поздрави мислено, че не се е забавил. Не знаеше как ще се измъкне оттук, но поне се беше вмъкнал в залата без затруднение.
— Други гвардейци да застанат долу на стълбите! — нареди Рошфор. — Къде е Бискара? Веднага намерете Бискара! Те бяха трима!
След като се смеси с червените мантии като неговата, Лепра присви глава между раменете си. Той избра другата стълба, където Рошфор го нямаше, стигна до подножието й едновременно с трима гвардейци и се шмугна между тях, като се възползва от обстоятелството, че те следяха залата, където гневът растеше. Странноприемницата беше пълна с войници и с благородници, които не бяха очаровани, че ги държат в плен. Под въздействието на изпитото вино някои от тях търсеха възможност да се спречкат с представителите на Кардинала, който беше мразен почти навсякъде в кралството.
С изключение на Рошфор, който го проследи с поглед и сбърчи вежди, Лепра стигна до галерията, без да привлече ничие внимание. Пое по коридора, където някакъв гвардеец стоеше на пост пред една врата.
Защо да пази вратата, ако зад нея не държат в плен Мирбо?
Крачейки все така решително, с правото на човек, който знае къде отива, скрил горната част на лицето си под шапката, Лепра отново се довери на червената си мантия. Той напредна и в последния момент изненада пазача, като го заплаши с откраднатия от Бискара пищов. Принуди го да се обърне и го прилепи до стената.
— Отваряй — разпореди се.
— Невъзможно.
— Къде е ключът?
— У Рошфор.
Лепра изпсува, но бързо взе решение. Удари гвардееца с пищова по главата и отвори вратата със силен ритник.
— Аз съм — съобщи на Мирбо, който в дъното на мрачната стая, където беше затворен, премигна няколко пъти поради внезапно нахлулата светлина.
— Гере?
— Да. Побързайте!
Окуражавайки Мирбо с ръка, Лепра следеше какво става в коридора.
— Бога ми! Мислех си, че сте избягали…
— Аз не съм Ровен. Тръгвайте!
Благородникът с бежовия дублет излизаше, когато се появи Рошфор, заинтересуван какво прави гвардеецът, който — като че ли прекалено забързан — се беше качил на първия етаж.
— Стража, при мен! — извика от галерията. — Елате тук!
Лепра стреля към граф Дьо Рошфор, но се прицели доста високо над него. Куршумът се заби в някаква греда, а противникът му веднага отстъпи. Точно това беше намерението на мускетаря. Той поведе Мирбо след себе си, влезе в най-близката стая и двамата мъже избутаха леглото до вратата, след което Лепра отиде да погледне през прозореца. Той водеше към покрива, бегълците се измъкнаха оттам, докато гвардейците разбиваха вратата.
— Към конюшнята! — рече Лепра. — Необходими са ни коне, те са единственият ни шанс.
Мирбо склони.
Малко по-късно, когато Рошфор се появи на двора с неколцина гвардейци, докато останалите старателно претърсваха покрива, Лепра и Мирбо изскочиха в галоп от обора, като междувременно освободиха всички коне там. Пришпорвайки ги и крещейки като луди, те предизвикаха хаос, който нарасна заради изстрелите с къси пушки, изсипали се подир тях по нареждане на Рошфор, както и заради гневните викове на войници и офицери, видели, че конете им се разбягват, а също и заради яростта на онези, които започнаха ръкопашен бой с гвардейците, възпиращи ги да излязат. Лепра и Мирбо поеха по най-прекия път. Насочвайки се към портала, прескочиха естрадата с музикантите и отнесоха въжетата, на които бяха закачени лампионите. Те съдържаха малки стъклени поставки с олио, които, падайки, се разбиха на парчета. Повлечени след двамата конници, лампионите предизвикаха буйни пламъци, които допълнително изплашиха освободените коне.
Бегълците изчезнаха в мрака, като оставиха след себе си суматоха, сред която хора и животни се лутаха, преследвани от огньовете.