Пиер Певел
Остриетата на Кардинала (75)

20.

Пристигнал по мрак, Ленкур откри големия укрепен замък, осветен от огньовете и фенерите. Преминавайки оттам, той разгледа мястото, където щеше да бъде проведена церемонията по посвещаване, обърна внимание на чакащите да бъдат посветени — маскирани като него, — мерна Савелда и насочи коня си нататък.

— Забавихте се — каза испанецът, щом го разпозна.

— Сигурно са станали нетърпеливи.

— Да, така е. Ей там са.

Савелда му посочи импозантната основна кула, а Ленкур поблагодари с кимване, преди да продължи пътя си, без да забележи, че го следят.

Закъсня, понеже, след като изложи пред испанския посланик условията на Черния нокът, напразно чакаше Виелиста. Мъжът не се появи в мизерната кръчма в най-старата част на Париж, където обикновено се срещаха, и притиснат от отлитащото време, Ленкур трябваше да си тръгне. Затова никой в Кардиналския дворец не знаеше къде се намира в този момент.

Главната кула всъщност се състоеше от три масивни кули, обединени от високи колкото тях крепостни стени, така че се образуваше плътно обграден триъгълен двор. Замък в замъка, до който се стигаше по спускащ се мост, а човек непременно се изпълваше с чувство на потиснатост.

След като остави коня си в двора до черна каруца, Ленкур влезе в единствената кула, която наемниците и работниците бяха осветили. Макриз Дьо Ганиер го чакаше.

— Голямата вечер настъпи — рече той. — Някой иска да се срещне с вас.

Ленкур все още не знаеше дали ще удовлетворят молбата му да бъде посветен.

Той последва Ганиер по вита стълба, която пълзеше нагоре, а голите й стени се озаряваха от пламъка на разположените тук и там факли. Те се изкачиха три етажа, изпълнени с плъзгащи се сенки и с мълчание, влязоха в малка стаичка без прозорци, в която горяха три големи канделабъра. Маркизът потропа на някаква врата, веднага я отвори и мина преди Ленкур.

Разположена на върха на кулата, залата имаше още две врати и три островърхи прозореца, които гледаха към вътрешния двор. Завеса прикриваше някаква ниша. Седнала на стол, пред канделабрите ги очакваше руса и маскирана млада жена, с рокля в сиво и червено. Великолепно черно драконче със златисти очи се беше разположило на рамката на стола. Богато облечен, капитан Сен Жорж стоеше от дясната й страна, а Ганиер се настани отляво, докато Ленкур, по инстинкт, остана до току-що затворилата се зад гъба му врата, между двама наемници на пост.

Той свали маската си с надеждата, че жената ще го последва, но тя не стори нищо подобно.

— Срещаме се за първи път, господин Дьо Ленкур — заяви виконтеса Дьо Маликорн.

— Така е, госпожо — отговори той. — Но имам чувството, че не ме приемате на драго сърце.

— Не сте прав — отвърна тя, без да го слуша повече, — тъй като зная много приятни неща за вас. Поне ако може да се вярва на господин Дьо Сен Жорж… И дори на господин Дьо Ганиер, който обикновено е крайно подозрителен — той също ми каза, че сте… рядък индивид.

Като изслуша комплиментите, Ленкур допря лявата си ръка до гърдите и леко се поклони. Но това предисловие не приспа подозренията му. Той усещаше, че го грози опасност.

— Обаче — каза виконтесата — вашите амбиции изглеждат доста прекалени. Тъй като вие държите на всяка цена да бъдете посветен, нали?

— Положението ми е изключително деликатно, госпожо. Вярвам, че винаги съм проявявал безукорна вярност и сега съм принуден да разчитам на помощта на Черния нокът срещу Кардинала.

Ленкур знаеше, че в този момент играе хазартно.

— В известен смисъл, господине, искате да ви се плати за услугите…

— Да.

— Добре.

Виконтесата направи жест с ръка и Сен Жорж дръпна рязко пердето, което закриваше нишата, а зад нея се оказа Виелиста, полугол и кървящ, може би мъртъв. Окован към стената, дрипавият старец висеше безжизнен на ръцете си.

Тази гледка разтърси Ленкур. За по-малко от секунда той разбра, че е разкрит, че свръзката му беше проговорила, след като го бяха измъчвали, и че Черният нокът вече нямаше да повярва на скроената от Ришельо манипулация срещу него.

Манипулация, чийто инструмент беше Ленкур и сега можеше да се превърне в жертва.

Той удари силно и внезапно един от наемниците в адамовата ябълка, завъртя се, за да изрита с коляно другия в слабините, хвана главата му с две ръце и пречупи врата му. Сен Жорж го нападна с извадена рапира. Ленкур избягна удара, наведе се, за да мине под ръката му, изправи се и го сграбчи откъм гърба, принуди го да замре, като опря кинжал до гърлото му.

Виконтесата се надигна инстинктивно и Ганиер я закри с тялото си, насочил пищов към противника. Изнервено, дракончето се изплю и разпери криле, но остана прилепено към рамката на стола.

— Ще го заколя само ако мръднете — заплаши Ленкур.

Младата жена го изгледа…

… и помоли Ганиер да отстъпи. Той обаче не престана да държи Ленкур и жертвата му на мушка.

Сен Жорж трепереше, едва дишаше, не смееше да преглътне. На земята наемникът със смазаната адамова ябълка се гърчеше и стенеше ужасно. Всички очакваха той да умре и да се възцари тишина.

Това продължи сякаш цяла вечност.

* * *

Историята започна в Мадрид, където Арно дьо Ленкур, вече на служба при Кардинала, беше настанен като частен секретар и довереник на аристократ изселник, посредством когото Франция официално общуваше с испанската корона. Един агент на Черния нокът се сближи с него по време на двегодишната му мисия и отгатвайки с кого си има работа, Ленкур веднага информира Ришельо с тайно писмо. Кардиналът му нареди да продължи играта, но без да се компрометира прекалено много: трябваше противникът да движи пионките си съвсем спокойно. Ленкур си позволи няколко прояви на добра воля спрямо Черния нокът, а организацията от своя страна, тъй като се боеше да не провали възможния и обещаващ успех, не поиска кой знае колко много от него. Нещата не стигнаха по-далече, докато той се върна в Париж.

Приет сред гвардейците на Кардинала, Ленкур бързо получи чин енсин. Той не можа да разбере дали това внезапно издигане по служба беше награда за верността му, или беше с цел да възбуди алчността на Черния нокът. Както и да е, след дълго мълчание организацията се свърза с него посредством маркиз Дьо Ганиер. Благородникът му разкри за кого са предназначени сведенията, които предаваше в Испания. Даде му да разбере, че вече е много късно и няма начин да се откаже. Трябваше да продължи да служи на Черния нокът с ясно съзнание за мисията си. Нямаше да съжалява, щеше да бъде възмезден.

Със съгласието на Ришельо, Ленкур се престори, че приема, и в продължение на месеци предаваше на новите си господари внимателно подбрани сведения, като спечели доверието им и се издигна в сенчестата им йерархия. Задачата му беше да открие този или тази, които ръководят зараждащата се ложа на Черния нокът във Франция. Също така трябваше да им попречи да постигнат целите си и да демаскира шпионина, който несъмнено действаше на високо равнище в Кардиналския дворец. Бяха взети много сериозни предпазни мерки. Ленкур не общуваше с Ришельо по обичайните тайни канали — дори Рошфор не подозираше нищо. Единственият му контакт беше със стария Виелист, с когото се срещаше в окаяна кръчма и за когото не знаеше абсолютно нищо, освен че Кардиналът му вярваше безпрекословно.

Но тази комедия не можеше да продължава до безкрай. Тъй като предаваше не толкова съществена информация, колкото на пръв поглед изглеждаше, и понеже тя винаги обслужваше в по-голяма степен Франция, отколкото враговете й, Черният нокът най-накрая щеше да отгатне каква игра въртеше той. Трябваше да побърза, и то колкото е възможно повече, защото скоро щеше да бъде създадена френска драконова ложа…

В тесен кръг, като се има предвид, че само отец Жозеф беше в течение на заговора, Ришельо и Ленкур измислиха дързък план. Енсинът трябваше да бъде заловен. Обвинен в предателство, Ленкур беше арестуван, хвърлен в затвора, а след това — освободен, тъй като заплаши да разкрие много важни документи. Такива документи не съществуваха. Но явно се оказаха достатъчно значими, за да принудят Черния нокът да приеме искането на Ленкур: да го обяви за посветен заради заслугите му.

Впрочем планът не предвиждаше да се стигне чак дотук. Важното беше той да открие водача на Черния нокът във Франция и да научи датата и мястото на голямата церемония за посвещаване. Посредством Виелиста трябваше да информира Ришельо, за да бъде организиран голям ответен удар.

Но Виелиста не дойде на срещата.

И за това си имаше причина…

* * *

Виконтесата вдигна безразличен поглед към трупа на наемника и се усмихна на Ленкур.

— Ами сега?

Все така изправен пред насочения към него пищов на Ганиер, шпионинът на Кардинала се поколеба, още по-силно притисна Сен Жорж и посочи с брадичка Виелиста.

— Мъртъв ли е?

— Може би?

— Кой го предаде?

Този въпрос не даваше мира на Ленкур. С изключение на него, само Ришельо и отец Жозеф знаеха каква е ролята на Виелиста в играта. Дори предателят Сен Жорж не подозираше нищо.

— Никой — отговори младата жена.

— Тогава как…

— Не съм толкова наивна, колкото ме смятате, господине. Просто наредих да ви следят.

Ленкур смръщи вежди.

— Кой?

— То — тя посочи с пръст дракончето. — Благодарение на него научих за последната ви среща със стареца. Можете да се досетите какво се случи след това… Всъщност трябва да ви благодаря, че принудихте граф Дьо Понтеведра да отдалечи Остриетата на Кардинала от нас. Но много се опасявам, че това беше последната услуга, която ни оказахте…

Като разбра, че не може да стори нищо друго, освен да се опита да спаси живота си, Ленкур изрита с все сила жертвата си в глезените и рязко го бутна. Сен Жорж политна напред и се строполи в ръцете на Ганиер. Но той успя да стреля и улучи шпионина на Кардинала в рамото, докато се промъкваше през вратата и се опитваше да я затвори след себе си.

Ганиер се освободи от товара си, но вратата не се поддаде на натиска му, когато се хвърли да настигне беглеца. Той се обърна и погледна безпомощно към виконтесата.

Много спокойна, тя нареди:

— Да оставим на Савелда грижата да търси господин Дьо Ленкур. Ние тримата трябва да свършим доста по-важни неща. Церемонията не бива да закъснява.