Пиер Певел
Остриетата на Кардинала (68)

13.

През 1607 г. Кончино Кончини, италиански авантюрист, който заедно със съпругата си упражняваше такова влияние върху кралицата Мария Медичи, че тя го направи маркиз Д’Анкр и маршал на Франция, построи просторния дворец на улица „Турнон“. Алчен и неспособен, той беше ненавиждан от народа, който запали палата му за първи път през 1616 година, после и през 1617-та, след неговата смърт. Луи XIII живя там известно време, подир това настани свети Франциск Салски^[1], сетне го подари на един от фаворитите си и накрая отново го купи от него. Оттогава чак до 1748 година красивият дворец на улица „Турнон“ беше използван като резиденция на извънредните посланици.

По онова време изпращането на постоянни посланици все още не беше практика. В редки изключения в Европа имаше само временни посланици, които водеха специални преговори или представляваха кралете при тържествени случаи — кръщенета на принцове, годежи, сватби и други. Тези пратеници — винаги знатни благородници, които поддържаха бляскав вид на собствени разноски — след това се връщаха в страната си. Дипломацията все още не беше се превърнала в кариера.

В Париж посланиците и техните приближени бяха гости на краля в бившия дворец на маршал Д’Анкр. Изпратен от Филип IV Испански, граф Дьо Понтеведра пребиваваше там от няколко дни и се готвеше да остане колкото е необходимо, за да изпълни тайната си мисия. Какво си говореха графът и Ришельо по време на всекидневните им срещи — срещи, на които идваше лично и кралят? Из двора се носеха какви ли не слухове по тази тема и всеки твърдеше, че знае нещо или че се досеща. Истината обаче нямаше нищо общо с очакванията. Подготвяше се ако не съюз, то сближаване между Франция и Испания. Беше ли възможно подобно нещо? Ако да, то щеше в значителна степен да разтърси европейската политика и да повлияе върху съдбата на милиони люде.

Този ден граф Дьо Понтеведра се върна доста рано от Лувъра. Той пътуваше в луксозна карета, заобиколен от двайсетина въоръжени благородници, чиято задача беше колкото да го пазят, толкова и да издигат престижа му с броя и с елегантността си. В двореца на улица „Турнон“ той влезе сам в покоите си, с бърза крачка, отпрати слугите, отказа дори на камериера си да му помогне да свали брокатовия дублет и украсения със златни нишки портупей. Сипа си чаша вино и се отпусна в един фотьойл. Беше замислен, гризеше го безпокойство. Но не трудността на дипломатическите преговори вгорчаваше дните му и изпълваше с призраци нощите му.

Изскърца врата.

Посланикът стана, побесня и се готвеше да прогони начаса неканения гост, но се вкамени. Погледна към рапирата си, която, за съжаление, беше захвърлил надалече.

— Не се самоубивайте, господине — рече Ленкур, измъквайки се от хола.

Той насочи пищов към графа.

— Ако извикам за помощ, десет въоръжени мъже ще пристигнат тук на секундата.

— Също самоубийствен ход. Вие не ме познавате, но благоволете да ми повярвате, че ще ви уцеля право в челото от това разстояние.

— Вярно е, не ви познавам. Кой сте вие?

— Не съм убиец. Аз съм вестоносец.

— Кой ви изпраща?

— Черният нокът.

Висок, с горда осанка, посивели слепоочия и фин белег на скулата, посланикът изглеждаше много добре за петдесетте си години. Той не трепереше, но побледня.

— Виждам — добави Ленкур, — че сте отгатнали причината за посещението ми…

— Говорете, господине.

— Държим в плен дъщеря ви.

Понтеведра остана невъзмутим.

— Не ми ли вярвате? — запита го Ленкур след малко.

— И защо да ви вярвам? Чакам да ми представите доказателства. Имате ли някакво нейно бижу, което да ми покажете? Или може би къдрица от косите й?

— Нито бижу, нито коса. Но мога да се върна с едното й око…

Отново настъпи мълчание, а двамата мъже се гледаха втренчено, като всеки от тях преценяваше другия.

Посланикът пръв се предаде.

— Как е тя?

— В чудесно здраве, въпреки неудобствата на положението й. В момента, докато говорим, я отвеждат под стража на сигурно място.

— Какво искате? Пари ли?

Ленкур се усмихна приветливо.

— Седнете, господине. На този фотьойл. Това ще ви отдалечи от масата, към която толкова ви се ще да се приближите, и от оставената на нея кама.

Понтеведра се подчини.

Вестителят на Черния нокът на свой ред се настани. На сигурно разстояние от посланика. И без да сваля дулото на пищова от лицето му.

— Имало едно време — започна Ленкур — френски благородник авантюрист, който станал гранд на Испания. Този благородник имал дъщеря, която изведнъж поискала да се отдели от него. Благородникът не бил съгласен. Дъщеря му избягала, преминала през границата, преоблечена като кавалер, и намерила подслон в Париж. Благородникът научил това. Също така разбрал от шпионите си, че и някои от могъщите му врагове заплашват или преследват дъщеря му. Благородникът, както си му е редът, се разтревожил… Какво мислите за тази приказка, господине? Достатъчно вярна ли е, за да продължавам?

Понтеведра потвърди.

— В такъв случай, слушайте… По същото време в Мадрид се подготвяла посланическа мисия. Дали нашият благородник се е постарал особено тя да му бъде поверена, или съдбата му е помогнала? Няма значение. Важното е, че го назначили за извънреден посланик и пристигнал в Париж, за да води преговори с краля на Франция и с неговия министър Ришельо. Политическата мисия била важна, но той я възприемал преди всичко като възможност да спаси дъщеря си. Възползвайки се от цялото си влияние, получил уверение от Франция и лично от Негово Преосвещенство, че дъщеря му ще бъде търсена. Или по-скоро, ще бъде търсен кавалерът Д’Иребан, тъй като под това име и под тази маска тя тайно пребивавала в Париж. Нашият благородник измислил рицар от знатен произход, така че Кардиналът да повярва, че оказва услуга на короната на Испания, а не на посланика… Продължава ли приказката ми да съдържа истини?

— Да.

— Добре… Благородникът дори сторил нещо повече от това да пожелае Франция да търси дъщеря му. Той изявил волята си най-смелите мъже на страната да се заемат с деликатната мисия. Призовал да съберат Остриетата на Кардинала… На Ришельо, който го запитал защо, той отговорил, че Испания иска да бъде сигурна, че Франция ще се постарае да успее: тя ще прояви добра воля, ако прибегне до помощта на Остриетата. Загрижен да не разгневи Испания в навечерието на важните преговори, Кардиналът охотно се съгласил. В края на краищата, не му струвало кой знае какво отново да свика под знамената мъже, които са доказали верността си и които пак могат да бъдат полезни. Така се развили нещата… Но със съжаление усещам, че моята приказка започва да ви досажда.

— Зная добре тази приказка.

— Сега ще стигна до обрат, който навярно не ви е известен.

— Добре. Продължавайте.

— Вече казах, че нашият благородник се тревожел от факта, че неговите врагове преследват дъщеря му. Вярно е, че изпитвал безпокойство, но не се учудвал. Трябва да признаем, че дъщеря му се влюбила в красив авантюрист от групата на тези врагове, което ще рече от Черния нокът. Момичето не знаело това. Благородникът обаче бил наясно. Вероятно именно за да я раздели от опасния обожател, той провокирал гнева и бягството му. Защото момичето било на възраст, когато човек се жертва на драго сърце заради любовта си…

— Обещахте ми неизвестно за мен развитие.

— Ето го. Любовникът на вашата дъщеря е мъртъв и той призна коя е тя — нещо, което до този момент не ни беше известно. Признайте, че за нас тя е ценна плячка… Обаче вие изпратихте Остриетата по следите ни. На това трябва да се сложи край. Още днес.

— Какви гаранции ще ми дадете?

— Никакви. Вие накарахте Ришельо да изправи Остриетата срещу нас. Сторете така, че да ги използва за друго, и дъщеря ви ще живее.

— Ришельо ще откаже, ако се усъмни.

— Ришельо вече се съмнява. Подозренията му започнаха още в момента, в който включихте Остриетата в играта. Не забравяйте, че той отлично знае кой сте вие. Но дали дъщеря ви знае това? И искате ли да научи истината?