Пиер Певел
Остриетата на Кардинала (33)

3.

— Благодаря — каза Марсиак на Наис, която остави бутилка вино на масата. — Сега вървете да си легнете.

Младата и красива готвачка поблагодари с усмивка и много изморена си тръгна, съпроводена от погледа на гасконеца.

Той и Алмадес се намираха в голямата зала на двореца на Ястреба, където получиха великолепна вечеря, сервирана от Наис. Остатъци от храната и няколко празни бутилки се валяха по дългата дъбова маса, около която Остриетата някога се събираха и вероятно пак щяха да седнат. Засега бяха само двама и огромната зала изглеждаше пуста. Огънят в камината се опитваше едновременно да осветява помещението и да топли. Той пращеше, пееше, въздишаше и сякаш водеше предварително изгубено сражение срещу тишината и нощния мрак.

— Малката е прелестна — рече Марсиак, за да поведе разговор.

Испанският учител по фехтовка не отговори.

— Да, прелестна… — повтори гасконецът.

Не толкова непринудено, колкото му се искаше да изглежда, той извади колода карти от джоба си:

— Една игра?

— Не.

— Кажете какво желаете. Може би да хвърляме зарове?

— Не го правя.

— Но всички го вършат!

— Не и аз.

Обезкуражен, Марсиак се облегна на стола, който ужасно изскърца.

— Позволете ми да ви кажа, че вие си оставате все такъв досаден спътник.

— Аз съм учител по фехтовка. Не разводач на мечки.

— Най-вече сте скучен.

Алмадес изпи три малки глътки вино.

— Както обикновено — по три, нали?

— Какво?

— Не. Нищо.

Марсиак въздъхна, стана и се разходи из залата.

Беше от тези мъже, чийто гаменски и непринуден чар хармонираше с небрежния му вид. Имаше тридневна брада, по-тъмна от русите му коси; ботушите му се нуждаеха от излъскване, а панталоните му — от ютия; под разкопчания му дублет се виждаше ризата; носеше рапирата си с осъзната, но не изкуствена небрежност, сякаш казваше: „Пази се, друже. Имам добра приятелка, която не ми тежи и не ме обременява; винаги мога да разчитам на нея.“ В погледа му блестеше веселата и съучастническа искра на подигравателна интелигентност, характерна за човек, който играе на надхитряване не със себе си, а със заобикалящата го човешка комедия.

Противно на него, Алмадес беше въплъщение на самата строгост. На повече от четирийсет години, с тъмни коси и посивели мустаци, той пестеше жестовете и думите си, а продълговатото му лице с остри черти винаги изразяваше съмнение. Беше стегнат в безупречно ушит, но стар и овехтял дублет; на шапката му липсваше перо, а ръкавите и яката на ризата му бяха от дантела, непощадена от времето. Беше ясно, че е беден. Но нищетата не пречеше на достойнството му: противопоставяше й горд и непоколебим стоицизъм.

Докато Марсиак безцелно крачеше напред-назад, испанецът стоеше като излят от мрамор. Свел глава и опрял лакти на масата, той въртеше в ръце калаената чаша.

Три превъртания, пауза. Още три, пауза. Пак три…

— От колко време са вътре според вас?

Учителят по фехтовка отправи мрачен и спокоен поглед към гасконеца. С пръст той сочеше към вратата, зад която се бяха затворили Ла Фарг и Рошфор.

— Не зная.

— Час? Може би два?

— Може би.

— Питам се за какво си говорят? Имате ли представа?

— Не.

— Не се ли вълнувате?

— Когато прецени, капитанът ще ни каже всичко, което трябва да знаем.

Марсиак се замисли и почеса наболата си брадичка.

— Мога да залепя ухо на вратата и да се опитам да чуя.

— Не, не можете.

— Защо?

— Защото ви забранявам и ще ви попреча.

— Да, ясно. Причината си я бива.

Гасконецът се върна на стола си като наказан ученик.

Той пресуши чашата си, напълни я отново и за да каже нещо, попита:

— С какво се занимавахте през изминалите пет години?

Може би за да отклони вниманието на Марсиак от вратата, Алмадес направи усилие и отговори:

— Практикувах занаята си. Първо в Мадрид. После в Париж.

— О!

— А вие?

— Същото.

— Имате ли занаят?

— Ами… Всъщност не — призна гасконецът.

Но веднага добави:

— Което не означава, че не бях много зает!

— Не се съмнявам.

— Имам любовница. Една любовница отнема много време. Името й е Габриел. Ще ви я представя, щом тя престане да ме ненавижда. Всъщност е много красива.

— По-красива ли е от младата Наис?

Марсиак си падаше по флиртовете.

Той разбра намека и тъй като не умееше да се преструва, повдигна рамене.

— Тя няма нищо общо.

Под високия таван настъпи мълчание, нарушавано само от бумтенето на огъня.

— Те не се обичат особено — рече най-после гасконецът.

— Кои?

— Ла Фарг и Рошфор.

— Никой не обича Рошфор. Той е прокълнатата душа на Кардинала. Шпионин. Без съмнение и убиец.

— А ние какви сме?

— Войници. Водим тайна война, но това не е същото.

— Между тези двамата обаче има нещо необичайно.

— Така ли смятате?

— Сигурен съм. Забелязахте ли белега, който Рошфор има на слепоочието?

Алмадес отговори утвърдително.

— Е добре, никога не споменавайте за него пред Рошфор в присъствието на капитана. Рошфор може да си помисли, че му се подигравате. Не е изключено да предположи, че знаете.

— А на вас какво ви е известно?

— Нищо. Но се правя, че зная. Това ми придава важност.

Испанецът го изгледа мрачно.

— Предпочитам сега да замълчите, Марсиак.

Вратата се отвори и Рошфор премина през голямата зала, без да погледне към никого. Появи се и Ла Фарг. Той се приближи към масата, прекрачи един стол и се облакъти на облегалката, след което замислено започна да опитва ястията.

— Е? — сякаш небрежно попита Марсиак.

— Възложена ни е мисия — отговори ветеранът от няколко войни.

— Каква?

— Казано накратко, трябва да служим на Испания.

Испания.

Испания, заклетият враг на Франция, и нейният Драконов двор.

Новината се стовари като брадвата на палача върху дръвника и дори крайно сдържаният Алмадес погледна подозрително.