Пиер Певел
Остриетата на Кардинала (82)

Епилог

Беше по тъмно, когато същата вечер Ла Фарг се върна в двореца на Ястреба.

Той отведе коня си в конюшнята, свали седлото му и внимателно го разтри, след това мина през двора към централната сграда. Глъчка от смях, песни и весели разговори стигаше до стъпалата на каменното стълбище. Той се усмихна, влезе и от полумрака на вестибюла стана свидетел на спектакъла, който се откриваше пред него през широко отворената врата.

Остриетата се бяха събрали около трапеза, на която се лееше вино и цареше радостта. Всички бяха тук. Балардийо и Марсиак, които пееха фалшиво, качили се върху столовете; Анес, лъчезарна, която се заливаше от смях; Лепра, който пляскаше с ръце и пълнеше чашите. Дори суровият Алмадес се забавляваше с палячовските изпълнения на първите двама, а гасконецът се правеше на пиян, като малко се насилваше. Нежната Наис прислужваше, без да изпуска нищо от номерата им. На седмото небе, старият Гибо тактуваше с дървения си крак.

Ей, бутилчице прекрасна!

В пълната ти пазва страстна,

под обвивка от ракита,

алена душа е скрита.

Чуй гласа на песента:

да не тъне в самота

твойта чудна красота.

 

Радост ти ми донеси,

гърлото си отпуши,

бързо дрехата хвърли,

гола ни се покажи.

Не забравяй песента:

да не тъне в самота

твойта чудна красота.

Изглеждаха щастливи и Ла Фарг им завидя за радостта, за безгрижието и младостта. Можеше да бъде баща на повечето от тях и в известен смисъл беше.

Или беше някога.

Преди години би се присъединил към тях. И сега се колебаеше дали да не го стори, но Наис, за да мине, затвори вратата и старият, изморен капитан остана в тъмното.

Той предпочете да се прибере в стаята си, без никой да го види, нито чуе.

Там, далеч от шумотевицата и блясъка на празника, той се просна облечен в леглото си, скръсти ръце зад врата си и зачака, с широко отворени очи, но с празен поглед.

Скоро камбаната на абатството „Сен Жермен“ удари полунощ.

Тогава Ла Фарг стана.

От малко ковчеже, ключа за което винаги пазеше в себе си, извади скъпо сребърно огледало и го сложи на масичката.

Тихо, съсредоточено, със затворени клепачи, той произнесе ритуална формула на древен език, пораждащ страх и почти забравен. Огледалото, което отначало показваше отражението му, отговори на повикването. Повърхността му се развълнува и бавно, сякаш от пласт подвижен живак, се появи полупрозрачната глава на бял дракон с червени очи.

— Добър вечер, господарю — рече Ла Фарг.