Пиер Певел
Остриетата на Кардинала (78)

1.

Изминаха два дни; на третата сутрин Рошфор потърси Ла Фарг, който по-малко от час по-късно беше приет насаме от Ришельо. Седнал зад бюрото си, с лакти на рамките на фотьойла си и със скръстени пред устните му пръсти, Кардиналът дълго се взира в невъзмутимия стар капитан.

Най-после, той каза:

— Господин Дьо Тревил е проявил особено благоволение и е освободил господин Лепра от „Шатле“, нали? Ако нещата зависеха от мен…

Изпънат, вперил поглед право напред, Ла Фарг не отговори.

— Както господин Дьо Тревил твърди — поде отново Ришельо, — въпросният Маланконтър се подиграл с вашия човек, откраднал му дрехите и напуснал затвора преоблечен, като се възползвал от смяната на стражата. Затова ми се струва, че господин Лепра не е такъв, какъвто…

— Никой не е безгрешен, Ваше Преосвещенство.

— Няма съмнение, така е… Естествено, най-лошото, като изключим унизеното достойнство на господин Лепра, е това, че Маланконтър е изчезнал. Знаете ли къде се намира?

— Съвсем не. Но ми се струва, че залавянето на маркиз Дьо Ганиер компенсира тази загуба. Маланконтър се подчиняваше на Ганиер. А господарят винаги знае повече от слугата си.

— Значи сме спечелили от размяната.

— Да, Ваше Преосвещенство. И то — много.

— Ще видим…

Кардиналът обърна поглед към прозореца.

— Как се чувства баронеса Дьо Водрьой?

— Възстановява се.

— А останалите?

— Всички са доста по-добре. Последните дни почивка им се отразиха чудесно.

— Хубаво, хубаво… Остава да обсъдим обстоятелството, че ви заповядах да стоите настрана.

— Вярно е.

— Отец Жозеф ме предупреди, че ще проявите неподчинение. Имате ли да кажете нещо във ваша защита?

— Да. Смятам, че Ваше Преосвещенство не държеше да му се подчиня.

— Така ли?

— Смятам, че Ваше Преосвещенство знаеше, че ще се доверя на едно от моите… от вашите Остриета. Смятам също така, че Ваше Преосвещенство се досети, че ще се противопоставя на Черния нокът. Накрая, смятам, че Ваше Преосвещенство не можеше да стори нищо друго, освен да ми даде такива заповеди, които да се харесат на Испания. Но въпреки всичко Ваше Преосвещенство дълбоко се надяваше, че ще продължа.

— И откъде измислихте това, капитане?

— Преди всичко, защото познавам отлично загрижеността ви за доброто на Франция, Ваше Преосвещенство.

— Добре. А после?

— Нищо не ви принуждаваше да споделите с мен, че Маланконтър е задържан. Казвайки ми това, вие намерихте начин да ме поощрите да действам, без да рискувате да обидите извънредния посланик на Испания. Така привидната добронамереност беше спасена.

Кардиналът се усмихна. Клепачите му се присвиха и в очите му блесна нескрито задоволство.

— Нали разбирате, капитане, мога да твърдя само, че говорите неистини.

— Разбира се, Ваше Преосвещенство.

— Така че знайте, аз осъждам вашата инициатива…

Ла Фарг кимна с глава в знак на съгласие.

— … и ви поздравявам.

Старият благородник се засмя горчиво.

Той беше наясно, че никога няма да разбере за какво Ришельо не се е досещал и за какво се е досещал от началото на историята, какво беше предпочел да изкаже и какво — да скрие, какво бе пожелал другите да повярват и какво бе запазил в тайна. Остриетата бяха оръжие, което Кардиналът използваше по волята си.

Ришельо стана и в знак на особено уважение изпрати Ла Фарг до вратата.

— Бих искал, капитане, да размислите над предложението, което имам намерение да ви направя…

— Ваше Преосвещенство?

— Става дума за много стойностен младеж, който се прояви отлично, изпълнявайки нарежданията ми. За нещастие, нещата се подредиха така, че той не може да заеме отново полагащото му се място сред гвардейците ми. Въпреки всичко не ми се ще да се лиша от него. Обаче ако се съгласите да го приемете сред Остриетата…

— Как се казва?

— Ленкур.

— Да не е този, който…

— Същият е, капитане.

— Обещавам ви да си помисля, Ваше Преосвещенство.

— Великолепно. И скоро ми съобщете, че сте съгласен.