Пиер Певел
Остриетата на Кардинала (77)

22.

Замъкът беше потънал в хаос, предизвикан от развихрянето на енергиите, които се освободиха при разрушаването на Сферата на душата. От нощното небе падаха мълнии — те поразяваха дървета и храсти, повдигаха чимове трева, трошаха камъни, рушаха крепостната стена. Една от тях разцепи жертвеника, а Ганиер хвърли церемониалната си роба и побягна, носейки изпадналата в безсъзнание виконтеса. Хора крещяха. Коне цвилеха панически. Адепти и наемници търчаха във всички посоки, без да знаят къде да се скрият и от кого да се пазят.

Защото Остриетата на Кардинала бяха преминали в атака.

* * *

Благодарение на разкритията на Маланконтър, Ла Фарг И дружината му дискретно се появиха в замъка точно когато Анес сложи край на церемонията. Колкото и отчаяна да изглеждаше, тази инициатива им помогна, тъй като вниманието на всички се насочи към големия призрачен дракон. Ла Фарг, който мина по кратък път, ограден с нисък зид, стигна до навеса, където двамата ездачи на виверни, ненужни след като се стъмни, пазеха своите влечуги. С лула в устата, с тежки дисаги през рамо, Балардийо се насочи към крепостната стена, пречупи врата на някакъв пазач и зае мястото му пред главната порта. Сен Люк пък прекрачи безжизненото тяло на убития от него разбойник и се приближи към лагерния огън, около който се бяха събрали петима наемници — изумени, те следяха ужасяващия спектакъл, разиграващ се в небесата. По същото време Марсиак се промъкна в конюшнята.

* * *

В основния корпус Анес и Ленкур препускаха от покрив на покрив, за да заблудят хората на Савелда, когато навън първата мълния се стовари над мястото на церемонията. Обхванати от паника, адептите се разпръснаха, скрили глави в раменете си, последваха нови мълнии и наемниците, които охраняваха ритуала, също се изплашиха.

Балардийо реши, че е настъпил идеалният момент за действие. Той бръкна в дисагите, запали фитила на една граната с лулата си и я хвърли слепешката отвъд парапета, до който се беше навел. Веднага я последваха втора и трета, те експлодираха сред викове и сред тътена на свръхестествената буря. Тогава той погледна надолу, със задоволство откри труповете на пазачите, а после съзря виверна, която излетя от навеса. Изправи се и продължи да обсипва тълпата с гранати.

* * *

Наемниците, струпали се около лагерния огън, видяха как в далечината експлодират гранатите, извадиха рапири и…

… се вкамениха.

Един облечен в черно мъж, с очи, скрити зад червените стъкла на кръгли очила, които блестяха на светлината на пламъците, беше застанал зад тях. Той чакаше и беше изпънал ръка, в която държеше рапира. Изглеждаше едновременно небрежен и решен на всичко. Досетиха се, че е там от известно време. Осъзнаха, че трябва да минат през него. И въпреки че имаха опит в сраженията и в кланетата, някакво чувство на боязън ги обзе.

С изтръпнали от страх вътрешности, те си дадоха сметка, че ще умрат.

* * *

Паникьосани под тътена на мълниите, адептите и въоръжените мъже се затичаха към конюшнята, но вратите й се отвориха широко, там бушуваше пожар, а освободените от Марсиак коне препуснаха насреща им. Изплашените жребци бутаха и тъпчеха първите изправили се на пътя им люде, хвърлиха в бяг следващите и цвилеха грозно, летейки на всички страни.

Силуетът на гасконеца се открои сред пламъците, той се измъкна оттам също с рапира в ръка. Светкавично се справи с неколцината оцелели, преряза едно гърло, прониза нечия гръд, смаза лицето на друг.

Като се възползва от секундата отдих, той вдигна очи към полудялото небе, след това забеляза Сен Люк, който бързо се отдалечаваше и спираше само за да срази изправилите се насреща му наемници. Внезапно мелезът се обърна към Марсиак и му посочи мрачното туловище на централната кула, към което тръгна. Гасконецът го разбра, пое след него, но преди това се наложи да елиминира двама нови противници.

* * *

Обкръжени на кулата, Анес и Ленкур смятаха, че краят им е дошъл, когато хвърлени отвисоко гранати с горящи фитили полетяха към смаяните наемници, предизвикаха панически бяг и експлодираха една след друга в облаци от барут; те успяха да разкъсат всички онези, които не смогнаха достатъчно бързо да се оттеглят към обходния път.

Изправена на задните си крака, пляскайки с криле, за да намали скоростта си, една виверна кацна на покрива.

— Капитане! — възкликна Анес, като видя кой язди влечугото.

— Бързо! — нареди Ла Фарг.

Подаде й ръката си в ръкавица, но младата жена посочи Ленкур.

— Той също ще дойде.

— Какво? Не! Много ще натежим!

— Той също ще дойде!

Не беше нито мястото, нито времето да спорят: около тях наемниците отново се скупчваха.

Анес и Ленкур се качиха зад Ла Фарг, който дръпна поводите и виверната потегли. Тя направи няколко тежки крачки към парапета. Виждайки, че плячката му се измъква, Савелда изтича към тях, прицели се, изкрещя на хората си да се пазят и стреля. Куршумът от пищова му премина през дългия врат на виверната точно когато тя се хвърли в бездната. Влечугото потрепери. Изненадата, болката и прекалено тежкият й товар я принудиха да започне да пада. Тя разпери криле едва когато земята приближаваше, и Ла Фарг с всички сили се стараеше да я командва. Виверната успя да полети в последната секунда. Коремът й се отърка в паветата. Острите й нокти одраскаха камъка и полетяха искри. Премина през малкия двор, без да има възможност да се издигне нависоко. Ла Фарг успя само да я насочи към вратата на основната кула. Влечугото с бясна скорост се опита да префучи под свода. Но тялото му беше много едро. Ударът строши кожените му криле. Виверната изръмжа от болка. Подобно на хвърлен по наклон огромен камък, тя премина по спуснатия подвижен мост. Преобърна се сред вихрушка от кръв и прах. Изхвърли ездачите си. Накрая се строполи върху една от запалените за церемонията клади.

* * *

Балардийо видя как виверната изхвърча от основната кула и три тела полетяха във въздуха.

— Анес! — изрева той, преди влечугото с пречупени криле да падне в кладата.

Прескочи парапета, озова се шест метра по-ниско и продължи да тича, без да усеща болката в изкълчения си глезен. Двама наемници драки го атакуваха. Той не забави ход, не извади рапирата си. Свали от рамото все още пълните с гранати дисаги, развъртя ги над главата си, разби нечие слепоочие и премаза друга люспеста челюст. Отново си плю на петите, разблъска всички, които се изпречваха на пътя му, и не спря да повтаря:

— Анес!… Анес!…

Видя Ла Фарг, който се изправяше, и отиде към него.

— Анес! Къде е Анес?

Капитанът, все още замаян, се олюляваше. Той премига и едва не се строполи на земята. Балардийо го задържа.

— Капитане! Къде е тя? Къде е Анес?

— Аз… Аз не зная…

Пристигна Марсиак.

— Какво става? — попита той, опитвайки се да се предпази от мълниите и от заслепяването, предизвиквано от магическите светкавици.

— Търся Анес! — обясни старият войник с ужас в гласа. — Тя е някъде тук! Помогни ми!

* * *

Гримасничейки, виждайки света като през мъгла, Ленкур стана мъчително, първо на ръце и на колене. Започна да кашля, изплю пръст и кръв.

След това се изправи в цял ръст.

Около него хаосът на приключващото сражение се смесваше с вихъра на невижданата буря. Разрушителните мълнии ставаха все по-могъщи и ужасяващ тътен разтърсваше самите основи на замъка, а камъните от стените се рушаха. Вече никой не помисляше да води битка. Всички търсеха път за спасение. Малкото оцелели сред адептите и наемниците от Черния нокът се стичаха към вратата, която Балардийо вече не защитаваше с гранати.

Ленкур също би се втурнал да бяга.

Но трябваше да изпълни една последна задача.

* * *

С все така безжизнената виконтеса в ръце, Ганиер пристигна в двора на главната кула едновременно със Савелда и с неговите хора, които слязоха от горните етажи.

— Нападнаха ни! — възкликна подгизналият от пот Ганиер.

— Да — отговори едноокият испанец. — И се провалихме… Дайте ми я.

Пое натежалата виконтеса.

Маркизът не го спря, прекалено замаян, за да протестира.

— Трябва да бягаме! — рече той. — Все още има време. Бързо!

— Не.

— Какво?

— Не и вие. Вие оставате.

— Но защо?

— За да осигурите отстъплението ни… Да ни предпазите от него.

Ганиер се обърна.

Сен Люк влизаше през свода, въоръжен с рапира и с кама в лявата ръка.

— Ти и ти, идвате с мен — посочи двама наемници Савелда. — Останалите, вървете с маркиза.

И последван от избраните мъже, изчезна през една врата, като остави благородника и четирима бойци в двора.

Ганиер се опита да отвори вратата: тя не поддаде. Тогава погледна към мелеза, който смело се взря в него и се усмихна на наредените в редица убийци, сякаш те бяха незначително препятствие, което само временно ги разделяше. Тази мисъл проникна в съзнанието на маркиза и той почувства, че го е страх.

Грабна някаква рапира от един труп, паднал от високото, и извика:

— Нападайте!

Също смутени от спокойствието на Сен Люк, предвещаващо зло, наемниците изтръпнаха, но се хвърлиха напред. Мелезът отклони две остриета с рапирата си, заби камата в корема на първия си противник, завъртя се и преряза гърлото на втория. Мълниеносно се наведе и избегна удара на един драк, промъкна се под ръката му и успя да го претърколи през рамото си. Той падна тежко по гръб, а Сен Люк отстъпи назад, за да прониже гръдта на последния наемник. След това, завършвайки гибелния си танц, повдигна вертикално рапирата си и без да гледа, прикова драка към земята.

Невъзмутим, мелезът измери с поглед Ганиер.

* * *

Под навеса остана само една виверна, която несъмнено щеше да избяга, ако не беше вързана. Сен Жорж я оседла и вече беше стъпил с единия ботуш на стремето, когато ясно чу:

— Отдръпни се.

Ранен, окървавен, Ленкур стоеше на няколко метра зад него и беше насочил пищов към гърдите му. Трудно му беше да държи очите си отворени, но в тях светеше фанатичен блясък.

— Изпълнявай — продължи той. — Откога чакам удобна възможност да ти пръсна мозъка.

Без да прави резки движения, Сен Жорж свали крака си от стремето и разпери ръце. Но не се обърна. И не се отдалечи от виверната и от пищовите, втъкнати в кобурите на седлото. Пищови зад гърба му, които Ленкур не успяваше да съзре.

— Можем да се разберем, Ленкур.

— Съмнявам се.

— Аз съм богат. Много богат…

— Златото ти е цената на твоята измяна. Колко верни мъже умряха по твоя вина? Несъмнено последните ти жертви бяха куриерите от Брюксел, чиито маршрути ти съобщи на Черния нокът. Ами преди тях?

— Златото си е злато. Блясъкът му не се променя.

— Твоето няма да ти потрябва там, където ще отидеш.

Внезапно Сен Жорж се обърна с пищов в ръка.

Чу се изстрел.

И Ленкур видя как предателят се свлича на земята с пробито око и отнесена от куршума задна част на черепа.

След това той се насочи към оседланата виверна.

* * *

Бурята се развихри още повече. Торнада от енергия се издигаха от земята, а мълниите падаха всяка секунда и образуваха дълбоки кратери. Замъкът сякаш беше подложен на артилерийска канонада, която целеше да го разруши.

— Тук! — изрева изведнъж Ла Фарг.

Той се наведе над току-що намерената Анес и повдигна главата й. Младата жена беше в безсъзнание. Косите й бяха целите в кърви. Но тя дишаше.

— Дали…? — цял треперещ запита протичалият Балардийо.

— Не. Жива е.

От една пробойна в крепостната стена изникна кавалер. Беше Алмадес, който водеше със себе си конете на Остриетата. Отлични бойни жребци, които, за щастие, не трепваха от грохота на сраженията.

— Анес не е в състояние да язди! — заяви Ла Фарг.

— Аз ще я нося! — отсече Балардийо.

Близо до тях падна мълния и ги покри с димяща пръст.

— Гледайте! — извика гасконецът.

Черната карета на виконтесата се появи от главната кула, карана от Сен Люк.

— Бъди благословен, Сен Люк — промълви Балардийо.

Мелезът спря каретата точно пред тях. Той трудно удържаше впряга. Конете цвилеха и подскачаха при всеки тътен, а колата се тресеше дори на място. Марсиак хвана здраво юздите и се опита да ги укроти.

Ла Фарг успя да отвори вратата и видя нечие лице.

— Вътре има някой!

Това беше Ганиер. Лежеше в безсъзнание, беше получил рана от рапира в лявото рамо.

— Ново приятелче! — не можа да спести иронията си Сен Люк. — Хайде! Бързо!

Балардийо грабна Анес на ръце и влезе в каретата. Ла Фарг затвори вратата след тях и смушка коня, който му предаде вече възседналият седлото гасконец.

— Напред! Скоро тук ще настъпи самият ад!

Сен Люк успя да подкара впрегнатите животни. Кавалерите яздеха отстрани и отваряха път на каретата, която се отдалечаваше в галоп. Като по чудо изплъзващи се от експлозиите, чийто вихър носеше покрай лицата им всевъзможни отломки, те излязоха през вратата точно преди страхотна мълния да я изкърти. Стремително летяха по криволичещия път, безмилостно мачкаха озовалите се насреща им бегълци и оставиха зад гърба си руините, станали жертва на разрушителната стихия от магически енергии.

Изведнъж се възцари ужасяваща тишина и от небето се стовари ослепителна сила. С апокалиптичен тътен тя помете последните останки от замъка и удави в озарението си силуета на една виверна с ездач, която се отдалечаваше в небесата.

* * *

По същото време на четвърт левга разстояние се издигаше желязна ограда сред горичка от млади фиданки. Савелда пръв я премина, като се пребори с острите храсти; последваха го двама души, които носеха виконтесата. Тя беше отново възрастна, завинаги се беше превърнала в старица: лицето й беше набръчкано и съсухрено; кожата й беше изгубила свежестта и красотата си; дългите й руси коси бяха посивели; а свежите й устни бяха сухи и мършави. Черна течност се стичаше от устата и от ноздрите й, дишаше тежко, стенеше, хълцаше.

Но беше жива.