Пиер Певел
Остриетата на Кардинала (76)

21.

С фенер в едната ръка и рапира в другата, Савелда отвори с ритник вратата на празна и пълна с прах стая, слабо озарена от нощния зрак, който се прокрадваше през единственото прозорче. Той огледа помещението от прага, а в това време наемниците търчаха нагоре-надолу по стълбите.

— Тук няма никой! — обяви той. — Продължете издирването. Претърсете основно главната кула. Ленкур не може да е отишъл далече.

След това затвори вратата.

Мълчанието се възвърна и мина малко време, преди Анес да се спусне от гредите на тавана, за които се беше закрепила. Предпазливо долепи ухо до вратата и успокоена се върна назад и погледна през прозорчето. Тя не знаеше кой е Ленкур, и мисълта, че Савелда търси някой друг, а не нея, я поуспокои. Очевидно бягството й все още не беше разкрито. Но бандитите, които претърсваха кулите, бяха не по-малко опасни за девойката.

* * *

Навън, сред руините на укрепения замък, на петдесетина метра от главната кула, ритуалът продължаваше.

Той започна при изгряването на луната, воден от Ганиер, който стоеше гологлав, облечен с церемониална роба. Произнасяше заклинанията на древен драконовски език, неразбираем за аудиторията, но чиято мощ, независимо че смисълът се губеше, проникваше в душите на зрителите. Разтърсени, кандидатите за посвещаване слушаха, обзети от магически плам.

После виконтесата, все така маскирана, се появи тържествено под топлата светлина на факлите и кладите, и зае мястото си пред жертвеника. Настъпи тежка тишина, а през това време Ганиер се приближи до нея и с наведена глава, със скръстени на корема ръце, се съсредоточи. Тогава тя започна на драконовски език дългата молитва на Прастарите дракони, чиито истински имена произнасяше, и ги призоваваше да защитят събралите се люде. Това продължи дълго, всеки Прастар дракон трябваше да бъде назован с титлата си и да бъдат изредени тесните му семейни връзки. Имената, които изричаше преди всеки панегирик, бяха повтаряни от Ганиер в качеството му на Първи посветен, а след това подети в хор от множеството.

Накрая виконтесата отвори едно ковчеже, поставено върху жертвеника, и извади Сферата на душата, която вдигна високо. Все така на драконовски език, призова Саск’Креш, Прастария дракон, чиято първична същност предизвикваше черни вихри в кълбото. Тя спомена всичките му родители и наследници, всичките му достойнства, всички факти, говорещи за легендарна слава, и докато декламираше, атмосферата се изпълни с нечие колкото възбуждащо, толкова и ужасяващо присъствие, дошло от кладенеца на времето и възкръснало напук на природните закони.

Тогава, начело с Ганиер, последван от Сен Жорж, всички участници в ритуала преминаваха чинно пред жертвеника, падаха на колене през виконтесата, целуваха Сферата на душата, която беше поставена на тяхната височина, след това се изправяха и отминаваха. Посредством тази целувка те изразяваха волята си. Бяха готови да жертват част от себе си, очакваха Саск’Креш да се покаже и да проникне в душите им.

Изпаднала в транс, виконтеса Дьо Маликорн насочи кълбото към луната. Тя издаде на висок глас някаква заповед. Вихрушки се надигнаха около нея. Над укрепения замък облаците по небето се разпръснаха, сякаш прогонени от центробежна сила. От побелялата Сфера на душата се отделиха сиви и черни спираловидни изпарения. Те се вдигнаха във въздуха, подобни на дълга панделка, а някакъв глух шум се развихри в мрака, постепенно изникна формата на призрачен дракон, който нарасна, разпери криле, достигна огромни размери. В течение на векове Саск’Креш беше надвивал смъртта, пленник на Сферата на душата, в която беше концентрирана цялата му мощ. Той триумфираше, почти възстановен напълно, макар опашката му все още да не успяваше да се освободи от реликвата, която виконтесата държеше здраво, а тялото му се мяташе в екстаз. Не му оставаше нищо друго, освен да приеме властта над душите, предложени му от неговите верни чада.

Никой не чу изстрела, но всички видяха как млечно бялата в този момент Сфера на душата се разлетя на парчета.

Виконтесата изстена и се строполи на земята. Останалите изпаднаха в шок и не знаеха какво да правят, а Саск’Креш нададе ужасяващ вой и се сгърчи. Освободен от реликвата, преди напълно да се възстанови, той се мяташе диво, приличаше на животно, попаднало в клопката на пожар, който се готвеше да го погълне.

Ганиер първи дойде на себе си.

Той се хвърли към изгубилата съзнание виконтеса, клекна, леко я повдигна, убеди се, че диша, и безпомощно се заоглежда наоколо, надявайки се да разбере какво става.

Нима ритуалът се беше провалил?

Небесата отново тъмнееха. Продължавайки да вие, призрачният дракон примираше от болки, а от тялото му се отделяха части, подобни на парцали от мъгла. Проблясваха светкавици, чуваше се буреносен тътен. Пурпурни и златни отражения раздираха мрака. Саск’Креш освобождаваше сила, която търсеше отдушник.

Ганиер видя дракончето на виконтесата, което летеше край тях. Влечугото яростно изръмжа в отговор на проявеното внимание от страна на маркиза и се отправи към главната кула на замъка. Той го проследи с поглед и съзря фината струйка пушек, която излизаше от едно прозорче.

* * *

С все още димящ в ръката пищов, Анес бързаше надолу по стълбата на кулата, откъдето стреля скрита и без да пропусне нито миг от церемонията. Осъзнавайки какво се разиграва там и съмнявайки се, че ще види пукването на зората, тя реши, страх — не страх, да предизвика колкото е възможно по-големи поражения и изчака разгара на ритуала, за да се намеси.

Сега трябваше да оцелее и може би да успее да избяга.

Слезе един етаж по-ниско, стигна на първия и чу чевръсти крачки, които идваха насреща й. Изруга, издърпа стара драперия от стената и я хвърли като мрежа за риба срещу първите наемници, които се появиха, изрита някого и му счупи челюстта. Жертвата й падна назад и повлече другарите си, всичките бяха обвити в прашната материя, която се опитваха да разкъсат, но не успяваха да се освободят от нея. Тези, които се трупаха след тях, трябваше да отстъпят назад, но изведнъж прозвуча гневният глас на Савелда.

Анес смени посоката и тръгна нагоре, като прескачаше през четири стъпала. Единствената й надежда беше да се изкачи на върха на кулата и да поеме по обиколния път, който свързваше сградите на централната част. Внезапно насреща й се появи самотен бандит. Тя измъкна рапирата си, отби удара му, а след това заби дръжката на пищова си в слабините му и го запрати да си счупи врата по стълбата надолу.

Хората на Савелда бяха по следите й, тя стигна до последния етаж на кулата, когато нечия ръка я хвана за рамото. Един мъж се беше прилепил до стената, край малка вратичка, която почти не се виждаше в полумрака. Анес се озова в началото на тесен коридор, прилепена до човек, който й прошепна:

— Тихо.

Тя не промълви нито дума и не помръдна, а в това време наемниците от другата страна на вратата поеха, без да спират, по пътя между кулите.

— Името ми е Ленкур. Не се бойте.

— От какво да се боя?

Ленкур усети, че острието на кама бавно пълзи между бедрата му.

— Аз служа на Кардинала — прошепна той.

— Търсят ви, господине.

— По това си приличаме. А вие как се казвате?

— Анес. Чух изстрел малко преди да започне церемонията. С вас ли беше свързана пукотевицата?

— В известен смисъл. Елате, те скоро ще се усетят.

Безшумно поеха по тъмния коридор и минаха покрай сводест прозорец.

— Ранен сте — отбеляза Анес, като съзря кървящото рамо на Ленкур.

— Не аз стрелях.

— Можете ли да си движите рамото?

— Да. Почти не е засегнато, куршумът само го одраска. Нищо сериозно.

Преминаха през друга врата и влязоха в коридор, осветяван от правоъгълни прозорци, гледащи към двора. Таванът беше толкова нисък, че не можеха да вървят, ако не се превият одве.

— Този коридор извежда право на обходния път. По него ще стигнем до съседната кула. Вероятно все още не ни търсят там.

— Изглежда, добре познавате района…

— Отскоро.

В края на коридора пак се натъкнаха на врата.

Ослушаха се, отвориха я предпазливо, излязоха зад гърба на постови, когото Ленкур закла и прихвана, за да не се чуе шум от падане. До тях достигна голяма олелия на долните етажи, намериха всички врати заключени и се принудиха да изкачат няколко стъпала и да повдигнат някакъв капак, за да се озоват на покрива.

За щастие, той беше безлюден, независимо че видяха факли и силуети да се движат по един от съседните покриви — този, който Савелда и хората му претърсваха. В бурното небе призрачният дракон беше отстъпил място на могъща, неконтролируема магическа енергия. Алени и златни светкавици цепеха висините. Гръмотевичен тътен пронизваше вътрешностите на хората и заплашваше да срази укрепения замък.

— Бързо! — рече Ленкур.

Под прикритието на бойниците, по обиколния път те се насочиха към третата кула. Движеха се бързо, колкото им беше по силите, без да се обръщат назад, и започнаха да се надяват, че ще се измъкнат благополучно, когато пронизителен вик отекна наблизо: дракончето на виконтесата летеше наравно с тях и сочеше къде се намират. Всички погледи се насочиха натам. Наемниците се вдигнаха като по тревога.

Ленкур насочи пищова си и уби влечугото с един куршум, който му откъсна главата.

— Излишен изстрел — коментира Анес.

— Не съвсем — отговори шпионинът на Кардинала, мислейки си за Виелиста, който бе заловен до вина на дракончето.

Намираха се по средата между втората и третата кула, към която наемниците на Савелда вече летяха. Двамата бегълци тичаха под обстрела на неточните и откъслечни изстрели, пристигнаха първи и се опитаха да вдигнат капака.

Той беше залостен.

— По дяволите! — изруга Ленкур.

Анес прецени положението. Савелда и хората му напредваха от първата кула по обиколния път. Други вече бяха превзели втората и им отнеха възможността за отстъпление. Земята се намираше на петдесет метра разстояние. Нямаше време да разбият капака.

Бяха заловени.

Анес и Ленкур застанаха с опрени един в друг гърбове, приготвиха се да посрещнат ударите на противника… и зачакаха.

Крайно предпазливи, наемниците забавиха ход, наобиколиха ги, а Савелда, спокоен и усмихнат, се приближи.

Кръг от рапири се очерта около бегълците, решени да умрат, но да не се предават.

— Обикновено — промърмори Анес сякаш на себе си — именно в такъв момент злото се появява…

Ленкур я чу.

— Какво казахте? — подхвърли той през раненото си рамо.

— Нищо. Очарована съм, че ви срещнах.

— Аз също.

И помощта се появи от небето.