Пиер Певел
Остриетата на Кардинала (74)

19.

Вероятно вече бе станало осем часа вечерта и падаше мрак. Все така в плен, Анес видя достатъчно, за да разбере какво ще се случи в големия укрепен замък. Подготовката завърши. От двете страни на платформата под небето бяха разположени три реда пейки, застлани с черен плат. Върху платформата беше поставен жертвеник пред голяма велурена възглавница. Вдигнаха високи хоругви, декорирани с позлатена драконовска руна, които вятърът развяваше. Факли осветяваха сцената и кладите бяха подготвени да пламнат. Мъжете и драките, които подредиха всичко, не бяха работници, а наемници, командвани от Савелда, под ръководството на много млад и много елегантен рус кавалер, когото Анес не познаваше и към когото се обръщаха с „маркизе“: името му беше Ганиер. Когато изпълниха задачата си, наемниците, които не бяха на стража, се събраха около лагерния огън, далеч от декора, който подготвиха, близо до конюшнята и до навеса за виверните, в подножието на отчасти срутената крепостна стена.

От един час насам пейките се изпълваха с мъже и няколко луксозно облечени жени, чиито коне и карети бяха оставени при главната врата на замъка. Носеха черни домина, както и воали от червена дантела, които покриваха устните и брадичките им. Видимо неспокойни, те бяха замрели в очакване и почти не разговаряха.

Анес знаеше защо.

Тя никога не беше присъствала на подобна церемония, но имаше представа за нея благодарение на послушничеството си при Белите дами, религиозния орден, който трябваше да предпази кралството от драконовата зараза. Черният нокът — чиято будеща страх емблема украсяваше хоругвите и дори бе гравирана в дървото на жертвеника — не беше обикновено тайно общество. Ръководено от дракони магьосници, то основаваше властта си върху древни ритуали, осигуряващи безпрекословната вярност на посветените, като ги привързваха духовно към едно по-висше съзнание, това на Прастария дракон, който проникваше в същността им. Впрочем една ложа на Черния нокът беше нещо много повече от обединение на заговорници, жадни за могъщество и богатство. Тя беше продукт на ритуал, позволяващ на фанатичното съобщество да се превърне в инструмент и приемник на душата на Прастария дракон — той от този момент отново оживяваше благодарение на людете, които му посвещаваха част от себе си, и пак упражняваше своята власт над земята, откъдето някога беше изгонен. Тази церемония можеше да бъде ръководена само от дракон, познавач на великите тайни на драконовата магия. Беше необходима и много рядка реликва, Сфера на душата, откъдето в точния момент щеше да бъде освободена душата на Прастария дракон.

Малко преди това Анес видя да пристига черна карета. Елегантна дама с воал на лицето и червено-сива рокля слезе, съпроводена от някакъв благородник. Той оправи маската си и когато леко я повдигна, Анес, изпълнена с изненада, успя да зърне лицето му: беше Сен Жорж, капитанът на гвардейците на Кардинала. Той и жената се увериха, че приготовленията са завършени, а след това към тях се присъединиха Ганиер и Савелда, с които размениха няколко думи и се обърнаха към руината, където държаха Анес, в подземието на бивша фурна за хляб. Затворничката бързо се отдръпна от прозорчето, за момент си помисли, че ще дойдат да я навестят, но каретата потегли, отведе всички, с изключение на Савелда, насочи се към главната кула на замъка и премина по подвижен мост над обраслия с храсталаци защитен ров.

Тъй като знаеше, че церемонията няма да започне, преди да падне мрак, Анес реши да изчака спускането на здрача, за да действа, като се възползва от нощните сенки.

Моментът настъпи.

Във вече тъмното мазе тя се обърна към тлъстата и мръсна жена, която я пазеше, но всъщност беше забила нос в ръкоделието си. Дебеланата беше първото препятствие, което трябваше да преодолее. Следващото беше заключената врата и часовият, поставен предвидливо от Савелда пред нея.

— Жадна съм — рече тя, за да привлече вниманието на надзирателката си.

Дебеланата присви рамене.

— Нима нямам право дори на чаша вино? — настоя Анес с невинен глас.

Жената се замисли, поколеба се, представи си розовата амброзия и облиза с език устните си, изпълнена с желание.

— Плащам скъпо за чаша студено вино. Вземете, това е ваше, ако го искате…

Анес свали един от пръстените си и й го подаде. В погледа на дебеланата алчността се смеси с желанието. Но продължаваше да се колебае.

— Заслужили сме малко винце, нали? В края на краищата, от дълги часове сме затворени тук.

Дебеланата присви клепачи, още веднъж облиза устните си, а устата й беше пресъхнала. Остави плетката си, промърмори нещо, което приличаше на одобрение, стана и почука на вратата.

— Какво има? — запита стражът от другата страна.

— Жадни сме — изрече жената.

— Хубава работа!

— Иди ни потърси една бутилка.

— И дума да не става.

— Тогава мен ме пусни.

— Не.

Макар и бясна от яд, дебеланата беше готова да се откаже, когато Анес се приближи към нея и отново й показа пръстена.

— Момичето може да си плати.

— С какво?

— С пръстен. Златен.

След малко Анес чу, че някой вдига дървената греда, с която бе залостена вратата.

Тя се усмихна леко.

— Покажи — рече мъжът и отвори.

Подир няколко минути Анес се озова под мрачното, озарявано от огньовете небе, облечена с дрехите на пазача си и екипирана с неговите оръжия. Техният собственик лежеше в подземието, с кука за плетене, забита в окото му чак до мозъка. Дебеланата се беше проснала недалеч от него, а втората кука стърчеше от врата й.

Анес внимателно огледа околността, нахлупи шапката върху главата си и се отдалечи леко приведена, молейки се никой да не я спре. Видя, че идва маскиран кавалер, който размени няколко думи със Савелда, без да слиза от седлото, след това потегли към главната кула.

Тя пое в същата посока.