Метаданни
Данни
- Серия
- Остриетата на Кардинала (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Les Lames du cardinal, 2007 (Пълни авторски права)
- Превод отфренски
- Георги Цанков, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 7гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Dave(2018 г.)
Издание:
Автор: Пиер Певел
Заглавие: Остриетата на Кардинала
Преводач: Георги Цанков
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: френски
Издател: Издателство „Litus“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Националност: френска
Печатница: Litus
Излязла от печат: май 2015
Редактор: Зоя Захариева-Цанкова
Коректор: Павлина Върбанова
ISBN: 978-619-209-003-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5925
История
- —Добавяне
15.
Тъй като предназначението й беше да обслужва периферията, болницата „Свети Луи“ не само беше построена извън Париж, но и приличаше на крепост. Първият камък беше поставен през 1607 година, след тежката епидемия, с която единствената голяма болница в града „Отел Дийо“ не можеше да се справи. Четирите й основни сгради, състоящи се от партер и етаж над него, допълнени в средната част и в краищата с по-високи еркери, се издигаха около правоъгълен двор. Две каменни огради изолираха болницата от останалата част на света. Между тях, симетрично разположени, се намираха жилищата на чиновниците, на медицинските лица и на монахините. Офиси, кухни, складове и хлебарници бяха залепени отвън до първата стена. Наоколо имаше градини, поля и пасбища, които се простираха до предградието Сен Дьони.
След като многократно показа пропуска си, Марсиак се добра до огромната зала, където Кастила лежеше на едно от подредените в редици легла, сред стоновете и пъшканията на болните. Сесил седеше близо до него. Бледа, със зачервени очи, тя галеше челото му с нежната си ръка. Раненият беше чист и превързан, с ужасяващо деформирано, подпухнало лице.
— Оставете ме — рече младата жена, като видя Марсиак. — Оставете ни.
— Сесил…
— Не се казвам така.
— Няма значение.
— Има, и още как!… Ако не бях тази, която съм, ако онзи, който твърди, че ми е баща, не беше този, който е, нищо лошо нямаше да се случи. А той щеше да оцелее.
— Не е мъртъв.
— Сестрите твърдят, че вероятно няма да преживее нощта.
— Те не разбират. Виждал съм мъже да оживяват от рани, които са изглеждали фатални.
Девойката не отговори, сякаш забрави за гасконеца. Наведена над Кастила, тя продължи да гали челото му.
— Как да ви наричам? — попита Марсиак след малко.
— Ана-Лучия… Така предпочитам.
— Искате този кавалер да се вдигне на нозе, нали, Ана-Лучия?
Тя го прониза с поглед, сякаш този въпрос беше най-страшната обида за нея.
— В такъв случай трябва веднага да си тръгнете — продължи кротко Марсиак. — Наемниците, които се опитаха да ви отвлекат, несъмнено все още са по петите ви. Ако ви намерят тук, ще открият и него и тогава…
Тя го погледна изпълнена с безпокойство:
— Така ли смятате?…
— Сигурен съм, Ана-Лучия. Хайде, елате. Трябва да бъдете смела. Обещавам, че утре заедно ще се върнем тук.
* * *
Един час по-късно красивата Габриел, съдържателка на публичен дом на улица „Жабешка“ в Париж, дочу чукане по вратата. Тъй като никой в къщата не се отзова и понеже тропането продължи, тя си зададе въпроса защо плаща на портиера, и повече подразнена, отколкото ядосана, се показа на прозореца.
Отвън Марсиак повдигна сериозното си лице към нея, което я обезпокои, тъй като гасконецът беше по-скоро човек, който посреща с усмивка бедите.
— Нуждая се от теб, Габриел — рече той.
Държеше за ръка потънала в сълзи девойка.