Пиер Певел
Остриетата на Кардинала (70)

15.

Тъй като предназначението й беше да обслужва периферията, болницата „Свети Луи“ не само беше построена извън Париж, но и приличаше на крепост. Първият камък беше поставен през 1607 година, след тежката епидемия, с която единствената голяма болница в града „Отел Дийо“ не можеше да се справи. Четирите й основни сгради, състоящи се от партер и етаж над него, допълнени в средната част и в краищата с по-високи еркери, се издигаха около правоъгълен двор. Две каменни огради изолираха болницата от останалата част на света. Между тях, симетрично разположени, се намираха жилищата на чиновниците, на медицинските лица и на монахините. Офиси, кухни, складове и хлебарници бяха залепени отвън до първата стена. Наоколо имаше градини, поля и пасбища, които се простираха до предградието Сен Дьони.

След като многократно показа пропуска си, Марсиак се добра до огромната зала, където Кастила лежеше на едно от подредените в редици легла, сред стоновете и пъшканията на болните. Сесил седеше близо до него. Бледа, със зачервени очи, тя галеше челото му с нежната си ръка. Раненият беше чист и превързан, с ужасяващо деформирано, подпухнало лице.

— Оставете ме — рече младата жена, като видя Марсиак. — Оставете ни.

— Сесил…

— Не се казвам така.

— Няма значение.

— Има, и още как!… Ако не бях тази, която съм, ако онзи, който твърди, че ми е баща, не беше този, който е, нищо лошо нямаше да се случи. А той щеше да оцелее.

— Не е мъртъв.

— Сестрите твърдят, че вероятно няма да преживее нощта.

— Те не разбират. Виждал съм мъже да оживяват от рани, които са изглеждали фатални.

Девойката не отговори, сякаш забрави за гасконеца. Наведена над Кастила, тя продължи да гали челото му.

— Как да ви наричам? — попита Марсиак след малко.

— Ана-Лучия… Така предпочитам.

— Искате този кавалер да се вдигне на нозе, нали, Ана-Лучия?

Тя го прониза с поглед, сякаш този въпрос беше най-страшната обида за нея.

— В такъв случай трябва веднага да си тръгнете — продължи кротко Марсиак. — Наемниците, които се опитаха да ви отвлекат, несъмнено все още са по петите ви. Ако ви намерят тук, ще открият и него и тогава…

Тя го погледна изпълнена с безпокойство:

— Така ли смятате?…

— Сигурен съм, Ана-Лучия. Хайде, елате. Трябва да бъдете смела. Обещавам, че утре заедно ще се върнем тук.

* * *

Един час по-късно красивата Габриел, съдържателка на публичен дом на улица „Жабешка“ в Париж, дочу чукане по вратата. Тъй като никой в къщата не се отзова и понеже тропането продължи, тя си зададе въпроса защо плаща на портиера, и повече подразнена, отколкото ядосана, се показа на прозореца.

Отвън Марсиак повдигна сериозното си лице към нея, което я обезпокои, тъй като гасконецът беше по-скоро човек, който посреща с усмивка бедите.

— Нуждая се от теб, Габриел — рече той.

Държеше за ръка потънала в сълзи девойка.