Пиер Певел
Остриетата на Кардинала (65)

10.

Потни, изцапани със сажди и кръв, Ла Фарг и Алмадес се върнаха по обяд, копитата на конете им изведнъж се разтропаха по павирания двор и вдигнаха шум, който измъкна двореца на Ястреба от тъжното му вцепенение. Двамата оставиха конете на чичо Гибо, дотичал толкова бързо, колкото му позволяваше дървеният крак, и бързо се изкачиха по каменното стълбище.

— Военен съвет! — извика капитанът, като влезе в голямата зала.

Прикованият към фотьойла заради раненото си бедро Лепра вече беше там. Марсиак пристигна на мига и в рамките на няколко секунди всички тръпнеха в очакване. Очевидно беше се случило нещо, което не търпеше отлагане, а Лепра и гасконецът се надяваха да научат какво е, докато Ла Фарг нетърпеливо крачеше напред-назад и накрая възкликна:

— Къде са другите?

— Анес излезе — каза Марсиак.

— Балардийо?

— Ето ме — обяви старият войник, докато влизаше.

Той току-що пристигаше, дори бе видял Ла Фарг и Алмадес да минават покрай него в тръс по улицата, докато се връщаше от Съдебната палата, където Сен Люк го остави.

— Излезе ли? — учуди се капитанът, мислейки си за Анес. — И къде отиде?

Въпросът беше насочен към Марсиак и Лепра, но вторият повдигна рамене: той не знаеше нищо.

— Да претърси къщата на Сесил — обясни гасконецът.

— Сама ли? — обезпокои се Балардийо.

— Да.

— Тръгвам натам.

— Не — разпореди Ла Фарг, видимо раздразнен. — Оставаш тук.

— Но, капитане…

— Казах, оставаш!

Балардийо се опита да протестира още, но Алмадес успокоително сложи ръка на рамото му.

— Анес знае какво прави.

Изпълнен с недоволство, старият войник се подчини.

— Марсиак — рече Ла Фарг. — Вратите.

Гасконецът изпълни нареждането, затвори всички изходи от залата и когато приключи, капитанът обяви:

— Намерихме Кастила. Измъчван и захвърлен почти умрял.

— Издъхна ли? — тревожно запита Лепра.

— Не. Но никак не е добре. Палачите не са го пожалили, а ние с Алмадес го спасихме в последния момент от пожара, който трябваше да го погълне. Веднага го пренесохме в болницата „Свети Луи“ която, за щастие, се намираше наблизо.

— Той проговори ли?

— Две думи — намеси се Алмадес. — Черният нокът.

Всички замълчаха: добре знаеха какво означава това.

Черният нокът беше изключително могъщо тайно общество, действащо в Испания и на нейните територии. Беше тайно не в смисъл, че никой не беше чувал за съществуването му, а защото членовете оставаха неизвестни. За това имаше причина. Ръководено от алчни за власт дракони, то не се спираше пред нищо, за да постигне целите си. Известно време се смяташе, че обслужва Испания. Независимо че най-влиятелната и най-активната му ложа се намираше в Мадрид, амбициите му невинаги съвпадаха с тези на испанската корона. Понякога дори й се противопоставяше. Господарите от Черния нокът искаха да хвърлят Европа в хаос, благоприятен за установяване на абсолютна драконова власт. Хаос, който, в крайна сметка, вероятно нямаше да пожали дори Драконовия двор.

Разклонен навсякъде, все пак Черният нокът никъде не беше толкова могъщ, колкото в Испания. Въпреки това той действаше и в Нидерландия, и в Италия, и в Германия, където съществуваха ложи, подчинени на авторитета на първата между тях, най-старата и най-опасната — тази в Мадрид. До момента Франция успяваше да се измъкне от зловещата прегръдка. Макар Черният нокът да сееше интриги, засега не беше основал тук своя ложа.

Но докога?

— Щом Черният нокът е в играта — каза Лепра, — ясно е защо Кардиналът изведнъж се сети за нас. Това означава също така, че опасността е много голяма. И неизбежна.

— Значи цялата тази история е само претекст, за да ни хвърлят по следите на Черния нокът? — възкликна Марсиак.

— Съмнявам се — рече Ла Фарг. — Но вероятно Кардиналът знае повече, отколкото говори.

— В какво трябва да вярваме? И на кого?

— На себе си. Само на себе си.

— Вече съм чувал тази песен…

— Зная.

— Да помислим — предложи Лепра, докато всички потънаха в лошите си спомени. — Ако Черният нокът, също като нас, търси кавалера Д’Иребан, вероятно причината не е само във факта, че той е син на испански гранд…

— Точно в това се съмняваме — прошепна Марсиак.

— Тогава кой е той?

— Кастила и той вероятно принадлежат към Черния нокът. При положение че са предатели, те са имали основателна причина да избягат от Испания и да се скрият във Франция, където Черният нокът все още няма особено влияние.

— Ако Черният нокът беше по следите ми — отбеляза Алмадес намръщено, — нямаше да спра да бягам, докато не стигна до Западна Индия. Дори и там бих се оглеждал изплашено.

— Кастила и Иребан може да не са толкова съобразителни, колкото си ти, Анибал…

— Вероятно.

— Остава да разберем — рече Лепра — какво е искал да изтръгне Черният нокът от Кастила и дали е успял.

— Нямаше да намерим труп, ако беше проговорил — намеси се Ла Фарг. — Окаяното му състояние доказва, че се е съпротивявал, докато е могъл. Така че вероятно е скрил много важни тайни.

— Сигурно се е опитал да предпази Иребан.

— Или Сесил — предположи Балардийо, който до този момент си траеше.

Забележката му предизвика всеобщо мълчание, защото всички забелязаха смущението, което Ла Фарг прояви при споменаването на девойката. При подобни обстоятелства всяка на нейно място щеше да бъде безжалостно разпитана от Остриетата. Но капитанът, по неясни съображения, сякаш желаеше да я защити.

Ла Фарг разбра немия укор на подчинените си.

— Добре — рече той и се опита да си възвърне самочувствието. — Къде е тя?

— Доколкото зная — отвърна Марсиак, — в стаята си.

— Отиди я доведи.

Гасконецът излезе през една врата, а в същото време Гибо почука на другата.

— Господин Дьо Сен Люк чака в двора — обяви старецът.