Пиер Певел
Остриетата на Кардинала (64)

9.

Анес дьо Водрьой изруга през зъби, като намери празното скривалище на пода в стаята. Тя подозираше Сесил, че се е опитала да потули нещо в дома си, затова бързо и дискретно се озова там и претърси всяко ъгълче на малката къщичка. За тази цел нае носилка кресло, която минаваше празна по улица „Светите отци“, и нареди на носачите да я отведат в предградието Сен Виктор, на улица „Орлеан“, а след това да завият по улица „При фонтана“. Плати предварително, влезе, дръпна перденцата и усети, че я повдигат, а след това се остави на поклащането на ритмичния ход. Когато стигнаха на улица „При фонтана“, тя леко дръпна едното перденце, за да се опита да разпознае описаната й от Марсиак къща и да разгледа околностите, без да рискува да бъде видяна. Не забеляза нищо обезпокоително. Нямаше никой. Спуснаха се по улица „Орлеан“, направиха голяма обиколка, за да влязат отзад, което ще рече през градината, далеч от недискретните погледи.

Ето че сега Анес се озова пред две очевидни неща. Първо, точно беше отгатнала намеренията на Сесил: тя криеше нещо в стаята си, нещо изключително ценно, за да иска да се върне там, независимо от опасността; готова бе да използва очарованието си, за да накара Марсиак да я придружи. И второ, някой беше изпреварил Анес.

Но кой?

Вероятно онези, които се опитаха да отвлекат Сесил…

Скривалището на пода не беше голямо и трудно можеше да се каже какво е имало там. Така че най-добре щеше да бъде истината да излезе от устата на заинтересованата девойка. Анес нямаше нищо против, че Остриетата — по волята на Ла Фарг — се бяха отнесли крайно внимателно със Сесил. Действително младата жена беше преживяла вълнуващи патила и никак не изглеждаше подготвена за подобни приключения. Но благодарността, която проявяваше към новите си защитници, не стигаше дотам да бъде напълно откровена с тях. Вече убедена в двойната игра на Сесил, Анес нямаше намерение да я толерира повече.

За всеки случай прерови цялата къща. Напразно. Когато отвори малката врата към градината, се сблъска с мъж в черно, въоръжен, съмнителен и повехнал, който — отначало не по-малко изненадан от нея — скоро се захили зловещо.

— Виж ти, виж ти — рече той със силен испански акцент. — Ето че пиленцето се е върнало в гнезденцето…

Анес разбра.

Тя носеше едноцветна рокля, кафяво наметало, широкопола шапка. Скромността на тоалета й беше нарочно търсена: тъй като нямаше намерение да наема носилка, младата баронеса си мислеше, че след като напусне двореца на Ястреба, ще трябва да ходи пеша до целта, а после да обикаля около къщата, за да прецени обстановката. Така че искаше да остане незабелязана и затова най-добре беше да не изглежда нито богата, нито бедна. Но Сесил би могла да се облече по същия начин. Тя и Анес бяха млади, с разлика само от няколко години, красиви и с дълги черни коси. Ако едноокият никога не беше ги срещал, ако бе получил само бегло описание на Сесил, спокойно можеше да ги сбърка.

Анес се престори на много изплашена, както подхожда на беззащитна девойка, попаднала в ръцете на застрашаващ я враг.

Впрочем едноокият не беше сам. Съпровождаха го наемници с ужасяващ вид.

— Небето ми е свидетел — рече испанецът, — чието око беше поразено от рансата, която напредваше към бузата, — че не се надявах на такъв успех, когато идвах насам… Името ми е Савелда, Сесил.

— Какво желаете от мен?

— Все още не зная и не аз решавам. Само мога да ви обещая, че никой няма да ви стори зло, ако ни придружите безшумно и послушно. Е, Сесил? Ще бъдете ли достатъчно разумна?

— Да.

* * *

Няколко минути по-късно Анес пое по улица „При фонтана“ съпровождана от наемниците, а Савелда крачеше начело. Точно тук тя видя и разпозна Сен Люк: облечен в тъмни дрехи и с рапира на кръста, дискретно застанал на един ъгъл, той наблюдаваше сцената зад очилата си с червени стъкла.

Учудването на Анес беше толкова голямо, че тя едва не издаде вълнението си. Липсваше само мелезът, за да се съберат всичките Остриета на Кардинала, а Ла Фарг не беше съобщил никому за завръщането му. Но неговото присъствие тук не можеше да е случайно. Вероятно наблюдаваше къщата. Иронията беше в това, че двамата с Анес не се видяха по нейна вина: той не можеше да отгатне, че девойката е в носилката, когато тя минаваше по улицата, а след това заобиколи, за да влезе отзад, докато той следеше предната фасада.

Виждайки, че Анес е пленена, Сен Люк вече се готвеше да тръгне към нея и извади рапирата си — не беше се променил, нещата бързо щяха да бъдат разрешени и вероятно само Савелда щеше да представлява известен проблем. Но фалшивата Сесил го спря с поглед и се надяваше, че той ще я разбере.

Понякога да се хвърлиш във вълчата паст е най-добрият начин да намериш леговището на звяра.