Пиер Певел
Остриетата на Кардинала (63)

8.

Облечена с рокля от коприна и от син сатен, с еднорог от сив седеф на деколтето, виконтеса Дьо Маликорн се забавляваше, като хранеше дракончето си. От чиния от позлатено сребро тя вземаше късове кървящо месо и ги хвърляше един по един, а малкото влечуго ги улавяше от пръчката в кафеза си. Беше великолепно животно с черни и блестящи люспи и се чувстваше дълбоко привързано към господарката си. Понякога виконтесата му говореше като на съучастник, довереник, дори приятел. Но най-странното беше, че дракончето разбираше, в златните му очи просветваше интелигентност, преди да размаха криле, най-често нощем, и да полети към поредната си мисия.

Когато маркиз Дьо Ганиер влезе в салона, младата и красива виконтеса остави чинията с месото и облиза — деликатно, но лакомо — крайчетата на грациозните си пръсти. Тя не обърна особено внимание на посетителя си и се престори, че се интересува само от заситеното си драконче.

— Савелда току-що пристигна от малката къщичка с овощната градина — обяви Ганиер.

— Скривалището на така наречения кавалер Д’Иребан ли?

— Да. Кастила проговори.

— И?

— Нашите испански братя са сгрешили.

Погледът на младата жена се откъсна от дракончето и спря върху елегантния маркиз. Новината, която той й донесе, очевидно я очарова: доволна усмивка цъфна на тънките й устни.

Сред всички индивиди, които служеха на Черния нокът, малко бяха онези, които действаха, знаейки целите на възложената им задача. Изпълнителите бяха „членове“ на организацията. Обикновено те не подозираха причините и последиците, свързани с мисиите им, получаваха заповеди от посветените, заемащи най-високия ранг, до който можеше да стигне някой без драконова кръв във вените си. Авантюристичен аристократ без земи и богатство, Кастила беше един от членовете, чиято вярност все още не беше напълно доказана. Затова му поверяваха мисии, при които предпочитаха да не се проваля, но съвсем не беше необходимо да познава детайлите. Интелигентен, компетентен, инициативен, той никога не беше ги разочаровал.

Поне до момента на внезапното си изчезване.

— Сгрешили ли са, маркизе? Какво имате предвид?

— Искам да кажа, че Кастила не е бягал от Черния нокът.

Изчезването на Кастила предизвика безпокойство. Беше ли предател и ако да, знаеше ли тайни, които можеха да навредят на Черния нокът? Трябваше да го намерят, за да изяснят всичко, и ако е необходимо, да го премахнат. Шпионите откриха, че Кастила е напуснал Испания с кораб и е дебаркирал в Бордо, в компанията на някой си кавалер Д’Иребан — поне така се беше записал мъжът в бордовия регистър. Дали са се срещнали по време на плаването, или са потеглили заедно? На първо време това нямаше значение, защото Черният нокът изгуби следите им. От Бордо биха могли пак по море да поемат към друг континент или към друга страна. Скоро обаче ги откриха в Париж. Без да се бави, испанският Черен нокът нареди на госпожа Дьо Маликорн да направи всичко възможно, за да ги залови. В столица от петстотин хиляди души това се оказа почти невъзможна задача. Но младата жена не можеше да откаже и противно на всички очаквания, триумфира там, където мнозина се надяваха да се провали, а първите й успехи във Франция предизвикаха завист в Мадрид.

Кастила редовно посещаваше известен парижки игрален дом. Най-напред откриха него. След това дойде редът на една девойка, с която той се срещаше често. Оказа се, че тя всъщност е гиздавият кавалер Д’Иребан. Вероятно, за да бъде дискретна, понякога се обличаше като кавалер. Но когато носеше рокля, се преструваше, че е скромно сираче от Лион. Щом възникна възможност, Ганиер — който също искаше да се представи добре — организира залавянето на двойката с помощта на Савелда, негов помощник, който наскоро беше пристигнал от Испания. Като по чудо спасена, младата жена избяга, а Кастила беше заловен и подложен на мъчения.

— Искам да зная фактите, маркизе. И ми кажете какви тайни изтръгна Савелда тази нощ от Кастила.

— Както подозирахме, Кастила и красавицата са били любовници. Но не от Черния нокът са бягали, когато са напуснали Испания, а от бащата на госпожицата.

— Трябва ли да разбирам, че изразходвахме толкова време и усилия, за да намерим двама любовници, търсещи усамотение?

— Да.

— Значи Кастила не е имал намерение да ни навреди?

— Никога. Нито дори да ни измени.

Виконтесата едва сдържа смеха си.

— При други обстоятелства — рече тя — бих побесняла. Но ето че открихме начин да затворим човките на испанските си братя и ако е необходимо, да им дадем урок за смирение. Впрочем няма как да отрекат, тъй като именно техният пратеник Савелда разкри тази история.

— Съмнявам се дали най-големите завистници сред противниците ни ще усетят цялата ирония, когато новината стигне до Мадрид — засмя се Ганиер.

— Отсега нататък ще усещат всичко онова, което им поднасяме.

Доволна и усмихната, младата виконтеса Дьо Маликорн се отпусна в един фотьойл.

— Но кой е този баща, от когото Кастила е избягал, рискувайки да си навлече гнева на Черния нокът?

— Това е най-хубавата част от историята, госпожо. Бащата е граф Дьо Понтеведра.

Очите на младата жена грейнаха от интерес.

Понтеведра, чуждестранен аристократ с тъмно минало, само за две години бе станал приятел на граф Оливарес и протеже на крал Филип IV. Спечелил богатство и слава в Испания, мъжът беше влиятелен, могъщ и от него се бояха. Сега се намираше в Париж, където го доведе специална дипломатическа задача: от една седмица той тайно преговаряше в Лувъра, вероятно за да осигури сближаването между Франция и Испания.

Сближаване, което Черният нокът на никаква цена не беше готов да приеме.

— Всичко има обяснение — рече виконтесата. — До появата на Остриетата на Кардинала на сцената.

Ганиер се опита да разсее съмненията й.

Упорството, с което събеседничката му виждаше навсякъде агентите на Кардинала, ставаше обезпокоително. Наистина магията можеше да отваря очите й за много неща, които тя не споделяше. Но несъмнено между нея и Остриетата съществуваше стара вражда, която я ръководеше и заслепяваше.

— Госпожо — започна той с тон, който се опитваше да я вразуми, — нищо не подсказва, че…

— А кой според вас е помогнал на дъщерята на Понтеведра тази нощ? — прекъсна го тя. — Нейният спасител не е паднал от луната, доколкото ми е известно? И е бил достатъчно умел, за да я отведе въпреки многото наемници!… Смелост, дързост, безстрашие: това са отличителните черти на Остриетата… Какво? Още ли се съмнявате?…

Беше кипнала прекалено силно — разбра това по предпазливото мълчание на благородника. За да се успокои, а може би и за да бъде сигурна, отвори едно скъпо ковчеже, поставено на кръглата масичка до нея. Оттам се появи Сферата на душата, тя я погали с върха на пръстите си и притвори клепачи.

Въздъхна и започна да обяснява:

— Направете си труда да помислите. Вие сте граф Дьо Понтеведра и знаете, че вашата избягала дъщеря — и може би заплашена от Черния нокът — се намира в Париж. Няма нещо, което Франция да откаже да изпълни за вас, като се има предвид колко важни са водените преговори. Не бихте ли потърсили помощ от Кардинала? И не ще ли пожелаете най-добрите му войници да бъдат мобилизирани?

— Така е — със съжаление призна Ганиер.

— А най-добрите са Остриетата.

— Вярвам ви.

— Най-после… Но колко лошо, че дъщерята на Понтеведра ни се измъкна! Какъв коз само щяхме да имаме срещу него!

— Може би все още не всичко е изгубено. Изпратих Савелда в дома на девойката, на улица „При фонтана“. Вероятно е намерил нещо и в най-лошия случай то ще ни е от полза.

— Великолепна инициатива. Така ръцете ни ще бъдат развързани да подготвим церемонията за тази вечер. Готово ли е всичко в замъка?

— Подготовката продължава.

— Нищо не бива да попречи на първите ни посвещавания, маркизе. Великата ложа няма да ни прости и най-малката грешка.

— Зная. Обаче…

Замислен, Ганиер не довърши изречението.

Но тъй като виконтесата го погледна и смръщи вежди, той продължи:

— Сега трябва да обсъдим друг деликатен въпрос, госпожо.

— Кой е той?

— Ленкур.