Пиер Певел
Остриетата на Кардинала (61)

6.

Сен Люк скоро забеляза Балардийо.

Първо инстинктът му го накара да заподозре, че е следен от улица „Врабчова“ на излизане от пощенска служба „Гаже“. За да бъде сигурен, мелезът влезе в една хлебарница. Когато отново излезе на улицата, той с невинно изражение похапваше тарталетка, но използва момента да огледа околността през червените стъкла на очилата си. Така незабелязано, сред обикновените минувачи, съзря кръглото лице на Балардийо с изсечени черти.

Присъствието на стария войник го учуди, но не го изпълни с безпокойство. Очевидно Балардийо бе открил дирите му, следейки Наис, прислужничката в двореца на Ястреба. Несъмнено бе действал по нареждане на Анес. Оставаше да се разбере защо.

Предишния ден, завръщайки се от деликатна мисия, Сен Люк научи, че Остриетата отново са на своя пост и са под директното командване на Ла Фарг. Последният пожела да запази мелеза в запас и се бяха разбрали Сен Люк да чака заповедите му в пощенска служба „Гаже“. Тази идея му се хареса. Тя означаваше, че капитанът иска да съхрани един коз в джоба си и този коз беше той. Но коз срещу кого и в каква игра? Дали Ла Фарг се пазеше от някого в Кардиналския дворец, или може би от член на отряда на Остриетата? Сен Люк реши да не задава въпроси. Все пак нещо се мътеше и Анес дьо Водрьой очевидно се беше досетила. Затова и Балардийо се появи по петите на мелеза.

Носейки в джоба си писмото, което Ла Фарг му изпрати по Наис, Сен Люк пое с равна и спокойна крачка към кея на Сена и премина по него. След това по Новия мост и по елегантния площад „Дофин“ стигна до Съдебната палата. Реши да не пречи на Балардийо да го следи, и да се прави, че не го забелязва — за да не събуди подозрението му и най-вече за да успокои Анес, която като че ли танцуваше странно „па дьо дьо“ с Ла Фарг. Верността на мелеза към капитана беше огромна и палатата се оказа идеалното място за непредвидената игра на криеница. Някога седалище на кралската власт, сега тя приютяваше четиринайсет от двайсет и деветте съдилища в Париж. Така че тук беше най-важната съдебна инстанция в кралството и тя се разполагаше в ансамбъл от сгради, повечето от които бяха построени през Средновековието.

Сен Люк пое по улица „Бъчварска“ през врата, край която стърчаха две кулички. Вътре имаше два двора, от двете страни на църквата „Светия параклис“^[1]. Левият двор беше този на Сметната палата: пълен беше с коне и каруци, съседните улици приютяваха много магазинчета, а по стените имаше афиши, на които се мъдреха имената и портретите на избягалите престъпници. Майският двор^[2] беше вдясно, водеше към стълба и галерия, от която се стигаше до Главното фоайе. То представляваше висока, огромна, прашна и шумна зала, с каменни стени след пожара от 1618 година. Тя гъмжеше от хора — адвокати, прокурори и клиенти, които разговаряха, спореха, често пъти викаха, дори стигаха до ръкопашни схватки в атмосферата на съдебни увъртания. Но просителите и служителите на закона в дълги черни роби не бяха единствените, които посещаваха мястото. Тук беше пълно с любопитни и клиенти, привлечени от двеста двайсет и четирите магазинчета, които бяха разпръснати из галериите и пасажите на палатата. Предлагаше се всякаква „галантерия“, а продавачите шумно привикваха купувачи: коприни, велур, дантели, дребни украшения за дома, бижута, ветрила, скъпоценни камъни, шапки, ръкавици, нагръдници за адвокатски тоги, книги, картини. Мнозина си определяха тук срещите. Елегантни персони се разхождаха. Красиви господа флиртуваха с дамите.

Сен Люк много лесно се изплъзна на Балардийо сред тази гмеж. След няколко обиколки, които изглеждаха напълно невинни, той изведнъж се скри, отдалеч проследи стария войник, който отпраши направо и се затича, а мелезът напусна палатата, много доволен от себе си.

Сега вече можеше да продължи да изпълнява мисията, която му възложи Ла Фарг. Мина по Малкия мост, за да прекоси Сена, и отиде на улица „При фонтана“, в предградието Сен Виктор. Там имаше къща, която първо трябваше да претърси, а след това да наблюдава. Тя беше жилището на млада жена — някоя си Сесил Гримо, която Остриетата защитавали и която наемниците се опитали да отвлекат предишната нощ. Марсиак ги разпердушинил — доказателство, че годините не го бяха променили и че той все още можеше да изпълнява ролята на храбрия рицар, които спасява госпожици в беда. Каквото и да говорим, подобни възможности не се откриваха често и когато изникваха, бяха добре дошли за гасконеца.

Къщата беше малка, скромна, на ъгъла на улицата, само завесите на прозорците я отличаваха от останалите домове в тази сутрин. След бързо и дискретно разпознаване на мястото, Сен Люк го обиколи, премина през градината и намери задната врата счупена и полуотворена. Той предпазливо влезе вътре, внимателно прегледа целия партер, откри на стълбата следи от битка — или поне от стълкновение, качи се на първия етаж, констатира известно безредие и забеляза зейнал прозорец, през който навярно Марсиак и протежето му се бяха качили на покрива.

Нищо не подсказваше, че апартаментът на Сесил е бил претърсван. Сен Люк беше изпълнен с надежда за успех, първо надникна в по-явните части на помещенията, след това се разтърси за скривалища. Късметът му се усмихна. В една кутия за бижута, сред различните пръстени, колиета и обеци без особена стойност, намери извит пирон, който го накара да се усмихне. Сега вече трябваше да отгатне какво повдига този пирон. В ъгъла на стаята попадна на керамична плочка под кръгла масичка, която бе оставила ясни следи по пода, тъй като често беше премествана.

Сен Люк въздъхна и отвори скривалището, донякъде удовлетворен, че намери документите, но също така леко разочарован от лесното откриване на съкровището.

Той беше роден за по-големи загадки.