Пиер Певел
Остриетата на Кардинала (60)

5.

В изпълнената със селска атмосфера периферия на предградието Сен Дьони Ла Фарг и Алмадес лесно откриха посочения от Сесил дом. Той беше заобиколен от опасана с висока стена овощна градина, намираше се сред пейзаж от земеделски стопанства, пасбища, ферми, малки къщички и големи зеленчукови полета. Мястото беше очарователно, мирно и пасторално, при това на по-малко от четвърт левга от Париж. Селяните работеха на нивите. Стада от крави и овце пасяха. На изток, отвъд зелените простори, се виждаха покривите на болницата „Сен Луи“.

Пътьом те се сблъскаха с група конници, които, препускайки в галоп, ги принудиха да се отдръпнат настрана. Може би не биха им обърнали внимание при нормални обстоятелства. Но ги предвождаше едноок мъж, облечен с черни кожени дрехи, който много приличаше на този, когото Марсиак изненада същата нощ да подготвя отвличането на младата Сесил Гримо.

— Не вярвам в подобни съвпадения — рече Ла Фарг и проследи с поглед конниците, които се отдалечаваха в посока към Париж.

Тъй като Алмадес му отговори с красноречив поглед, двамата смушкаха конете си, за да пристигнат колкото е възможно по-бързо.

Забавиха ход едва когато се приближиха до желязната порта. Тя беше широко отворена към пътя, който пресичаше овощната градина.

— Заредени ли са пищовите ти? — запита старият капитан.

— Да.

Рамо до рамо, с повишено внимание продължиха по пътя между разцъфналите дървета. Въздухът беше мек, изпълнен с деликатни аромати и ухание на плодове. Утринното весело слънце разпръскваше празнична светлина, а птичките пееха. Листата наоколо се полюляваха под полъха на лекия ветрец.

Пред малката къща стояха двама души. Като забелязаха приближаващите се конници, те любопитно протегнаха вратове, за да ги разгледат по-добре. Бяха въоръжени с рапири, стегнати с дублети и обути с високи ботуши. Единият от тях имаше пищов на колана, точно пред корема.

— Кои сте вие? — извика той гръмогласно.

Направи няколко крачки, докато другият остана назад и беше обърнал гръб на слънцето. В същото време трети мъж излезе от къщата, като остана близо до прага. Ла Фарг и Алмадес точно оцениха положението: посрещачите им се подготвяха за сражение.

— Името ми е Ла Фарг. Идвам да посетя един свой приятел.

— Какъв приятел?

— Кавалерът Кастила.

— Тук няма човек с такова име.

— Но нали това е жилището му?

— Може би. Току-що си тръгна.

Мъжът с пищова се опитваше да изглежда непринуден. Ала нещо го изпълваше със страх, сякаш очакваше да се случи близко и неизбежно събитие и се боеше, че времето работи против него. Другарите му споделяха същата тревога: бързаха всичко да свърши, да видят как неканените гости си тръгват.

— Скоро ли? — запита Ла Фарг.

— Съвсем скоро.

— Ще го почакам.

— По-добре елате пак.

— Кога?

— Когато пожелаете, господине.

Като изморен от язденето конник Алмадес се беше навел напред, а ръцете му висяха на няколко сантиметра от пищовите в кобурите на седлото. С бръснещ поглед под широкополата шапка той следеше потенциалните си противници и преценяваше кой — отчитайки сред останалите фактори спецификата на терена — ще му се падне, ако нещата тръгнат на зле. С показалец, безимен и среден пръст непрекъснато тактуваше разсеяно.

— Ще ви бъда признателен — каза Ла Фарг, — ако осведомите кавалера за моето посещение.

— Разбрано.

— Запомнихте ли името ми?

— Ла Фарг, нали?

— Точно така.

Наемникът на прага беше най-нервен от тримата. Той хвърляше гневни погледи през рамо, сякаш следеше нещо, което се случва вътре в къщата и може всеки момент да излезе наяве. Закашля се, навярно за да даде знак на съучастниците си, че времето тече.

Мъжът с пищова го разбра.

— Е, добре, господа — рече той. — Довиждане.

Ла Фарг усмихнато му кимна и хвана края на шапката си, за да отправи поздрав.

Но Алмадес подуши въздуха: някаква подозрителна, обезпокояваща го миризма подразни ноздрите му.

— Огън — прошепна той с крайчеца на устните си на своя капитан.

Ла Фарг вдигна очи към комина, но оттам не излизаше дим. Затова пък и двамата с испанеца видяха пушек, който се издигаше от прозорците на партера.

Къщата гореше.

Наемниците разбраха, че тайната им е разгадана, и веднага реагираха. Но Алмадес грабна пищовите, разтвори широко ръце и стреля едновременно наляво и надясно, улучи в главите мъжа на прага и онзи, който стоеше настрана. Детонациите изненадаха коня му, който изцвили и се вдигна на задните си крака, като принуди жребеца на Ла Фарг да се отмести. Наемникът с пищова бързо дойде на себе си и се прицели в капитана. Изстрелът му мина покрай Ла Фарг, който, опитвайки се да успокои животното си, се присви на седлото. Все пак успя да запази равновесие, стреля и смъртоносно улучи противника си в гърлото.

Тишината се възцари толкова бързо, колкото се беше развихрило насилието. Ла Фарг извади втори пищов от кобурите си, двамата с Алмадес скочиха на земята, завързаха конете си, разгледаха околностите и къщата, тъй като се опасяваха, че отнякъде може да изникнат нови противници.

— Виждаш ли някого?

— Не — отговори испанският учител по фехтовка. — Струва ми се, че бяха само трима.

— Навярно са останали тук, за да се убедят, че огънят се е разпалил.

— Значи вътре е имало нещо, което е трябвало да изчезне.

С рапири в ръце те полетяха към къщата.

Доста стаи бяха подпалени, черен дим дразнеше очите и гърлата им, но опасността все още не беше чак толкова голяма, макар да изглеждаше късно да бъде изгасен пожарът. Докато Алмадес тръгна нагоре по стълбата към първия етаж, Ла Фарг се зае да изследва партера. Той преминаваше от стая в стая, не намери нищо и никого, накрая спря пред малка вратичка и точно в това време испанецът слезе при него.

— Горе има помещение с ракла, пълна с мъжки и женски дрехи. И също с театрални гримове.

— Да видим мазето — нареди капитанът.

Отвориха вратичката, слязоха по каменните стъпала и в полумрака откриха Кастила, полугол и кървящ, все така овесен на китките си, осъден да загине сред жаравата, която изпълваше къщата. До нозете му лежеше тежката верига, с която го бяха били.

Ла Фарг го държеше здраво, докато Алмадес го развърза. След това го отнесоха през партера далеч от пламъците, които вече обхващаха стените и атакуваха таваните. Положиха клетника на тревата край къщата.

Въпреки че беше ужасно омаломощен, Кастила се гърчеше, стенеше, шепнеше нещо. Сякаш напразно се опитваше да събере последните си сили, за да отправи важно послание. Ла Фарг се наведе и приближи ухото си до мълвящите му устни.

— Какво казва? — запита Алмадес.

— Не зная — отговори капитанът и приклекна. — Нещо като… „гаранегра“?

— Garra negra — промълви испанецът, който се досети, че изреченото е на родния му език.

Ла Фарг го погледна с очакване.

— Черният нокът — преведе Алмадес.