Пиер Певел
Остриетата на Кардинала (57)

2.

— Тя си почива — каза Анес дьо Водрьой, излизайки от стаята. — Прави й компания, искаш ли? И ме извикай, щом се събуди.

Избягвайки срамежливо да срещне погледа на баронесата, Наис изпълни поръчението и се вмъкна грациозно през открехнатата врата, която затвори безшумно.

Анес изчака малко и почти слепешката се насочи към стълбището. Не се виждаше нищо в ужасяващия коридор на не по-малко ужасяващия дворец на Ястреба. Всичко беше направено от сив, гол и гробовен камък. В стаите имаше немного и ниски прозорци, затворени с капаци и обковани с железни решетки. В коридорите и по стълбите минаващият трябваше да се задоволи с истински бойници, които в тази част на деня почти не пропускаха бледата светлина на зората. Обикновено хората носеха свещите със себе си и не ги оставяха да светят в празните помещения. Бояха се от пожари, но и правеха икономии — колкото и зловонна да беше, лойта струваше по-евтино и красивите свещи от бял восък бяха истински лукс. Но Анес занесе свещника в стаята.

Внимателно слизаше по стълбата, когато някой я извика.

— Анес — беше гласът на капитан Ла Фарг.

Тя не го беше забелязала и не знаеше, че той я чака, прикрит в мрака и мълчалив. Независимо че тялото му беше претърпяло много изпитания и сражения, изражението му на древен патриарх вдъхваше уважение: войнишка стойка, строго и набръчкано от годините лице, избръснат, изпълнен със сила и мъдрост поглед. Не беше свалил ботушите си, нито сивосинкавия си дублет, макар яката му да беше разкопчана. Затова пък беше без рапира и гологлав, гъстите му сиви коси искряха в тъмното.

Той се приближи до Анес, хвана я нежно за лакътя и я покани да седне до него на първото стъпало. Заинтригувана, тя се подчини, тъй като разбра, че кавалерът иска да разговаря с нея, преди да се срещне с останалите Остриета, чиито гласове долитаха от долния етаж. Полът и трийсетина години разделяха стария капитан от младата баронеса. Беше му трудно да преодолее естествените си усещания, а тя се боеше да му се изповяда. Но особена връзка, основаваща се на взаимно уважение и приятелство, ги свързваше, независимо от свенливостта им и различията между тях. Връзка, която можеше да се нарече обич като между баща и дъщеря.

— Как е тя? — запита Ла Фарг.

Той говореше тихо, като в дома на покойник.

Анес инстинктивно погледна през рамо към вратата на стаята, където спеше спасената от Марсиак девойка.

— Приключението, което е преживяла тази нощ, силно я е разтърсило.

— Довери ли ти се?

— Да. Ако може да й се вярва…

— По-късно — прекъсна я Ла Фарг. — Сега бих искал да зная какво мислиш за нея.

Анес не беше успяла да се преоблече и все още носеше елегантната вечерна рокля, която сложи, преди да отиде с Марсиак при госпожа Дьо Сованж. Полите и фустите й заемаха много място, но тя се отдръпна леко, за да награди капитана с нежния си поглед.

— Странен въпрос — рече.

Наведен напред, с лакти на бедрата и със скръстени ръце, той гледаше втренчено в някаква точка право пред тях.

— Освен останалите ти таланти, ти умееш да проникваш в душите на другите по-добре от когото и да било. И така, какво мислиш за нея?

Анес се обърна на другата страна, въздъхна, опита се да събере мислите си и да реши какво й нашепва интуицията.

— Смятам… — каза тя. — Смятам, че девойката малко лъже и прикрива някои неща.

Невъзмутим, Ла Фарг кимна с глава.

— Смятам също така, че е родена в Испания — продължи Анес. — Или че е живяла там дълги години.

Следеше го с поглед и веднага забеляза реакцията му. Той свъси вежди, повдигна рамене и запита:

— Откъде знаеш?

— Испанският й произход не се долавя в словата й. Но подредбата на изреченията и словосъчетанията е типична за кастилския диалект.

Той отново се съгласи с нея, но този път се замисли и помръкна.

Замълчаха.

— Какво искате да знаете всъщност, капитане? — най-после запита баронесата с нежен глас. — Или по-скоро какво ви е известно?… Бях наблизо, щом Марсиак пристигна с тази девойка. Видях как я посрещнахте. Вие побледняхте…

Когато се върна от игралния дом, Анес откри, че дворецът на Ястреба е щедро осветен въпреки късния час, а Остриетата бяха развълнувани заради отвличането — по заповед от Кардинала — на Маланконтър от граф Дьо Рошфор. Унизен и съсипан, Лепра специално приличаше на буреносен облак и пиеше до забрава. След това Марсиак се появи с тази, която беше спасил след тежко сражение, и всички се струпаха около него.

— Все още не съм сигурен в нищо — каза Ла Фарг. — Иди при другите, моля те. И не им споменавай нищо за нашия разговор. Скоро ще се присъединя към вас.

Анес се поколеба, после стана и пое по стълбата.

Останал сам, старият капитан извади един медальон от дублета си, отвори инкрустирания капак и се втренчи в миниатюрния портрет. Ако не беше правен преди двайсет и пет години, човек би казал, че на него е изобразено новото и тайнствено протеже, което се появи в двореца на Ястреба.

* * *

След като се преоблече и свали грима си, Анес се присъедини към останалите в голямата зала, където пламъците в огнището даряваха повече светлина от бледите лъчи, прокрадващи се през ромбоидните рамки на прозорците.

Седнал на фотьойл близо до камината, Лепра мълчаливо изпразваше бутилка вино, изпънал ранения си крак на поставена пред него табуретка. Малко встрани Алмадес точеше рапирата си — три пъти от едната страна, после три пъти от другата, и така до безкрайност. Настанили се около масата, Балардийо и Марсиак се радваха на щедра кльопачка, която, куцук-куцук с дървения си крак, Гибо им беше приготвил по тяхно желание. Те пиеха, но гасконецът, все още развълнуван от приключението си, говореше повече, отколкото хапваше, докато ветеранът проявяваше такъв апетит, че едва ли на света имаше нещо, което можеше да го укроти.

— Мислех си, че съм изгубен — разпалено обясняваше Марсиак. — Хвърлих се на една страна, а тя хвана пищова с две ръце и — бум! — стреля. И улучи. Наемникът, който ми се нахвърли изотзад, се строполи с куршум в челото.

— Страхотен шанс — произнесе се Балардийо, преди да погълне хапка пастет, придружена от яка глътка вино.

— Съдба, приятелю! Съдба! Щастието спохожда смелите, както твърди латинската поговорка.

Събеседникът му го погледна с ококорени очи.

— Казал го е Вергилий — обясни Марсиак. — Ще рече, че човек трябва да живее, заобиколен от опасности.

Балардийо си помисли да се поинтересува кой е този Вергилий, но се отказа, а гасконецът забеляза Анес и разтревожено запита:

— Как е тя?

— Добре е. Спи.

— Хубава вест.

— Ами ти? Рамото ти?

Освен с треперещата девойка, Марсиак се беше върнал след незабравимата нощ с някои контузии и прах в косите, със самочувствието на победител и с улучено от куршум рамо.

— О, само драскотина — каза той и протегна ръка, облечена в чиста риза. — Почти нямаше кръв.

— Имал си късмет — с известна горчивина се произнесе Лепра от своя фотьойл.

— Никой не успява, ако късметът не е с него — рече Анес и седна зад голямата маса.

Тя взе чиния и като порови из ястията, я напълни с колбаси, студени меса и сирена, а Балардийо й сипа чаша вино. Поблагодари му с поглед. Пристигна Ла Фарг, който възседна стол с лице към облегалката му, и без предисловие започна:

— Първо ти, Марсиак. Кажи ни какво знаеш за това момиче.

— Името й е Сесил.

— И още?

— Това е всичко. Тръгнах по следите на Кастила, когото двамата с Анес открихме в игралния дом на госпожа Дьо Сованж. Кастила ме отведе до Сесил, на улица „При фонтана“. Той не остана там дълго и си тръгна на кон. Съдбата пожела да изпреваря мъжете, които, доколкото разбрах, имаха намерение да похитят Сесил — макар че тогава все още не знаех как се казва тя. Както и да е, реших, че не мога да ги оставя да осъществят пъкления си план. И ето.

— Какви бяха тези мъже?

— Наемни убийци. Получаваха заповеди от някакъв испанец, едноок, облечен в черни кожени дрехи, който беше толкова сигурен в успеха им, че не остана.

— Ще го разпознаеш ли? — попита Лепра.

— Непременно.

— Но никога не си го срещал.

— Не съм.

Ла Фарг осмисли получената информация, след това се обърна към Анес.

— Твой ред е.

Баронесата изпразни чашата си, преди да започне.

— Твърди, че името й е Сесил Гримо. Миналата година живеела с баща си и с майка си в Лион. Сега обаче и двамата са починали, бащата от болест, а майката — от мъка по него. Останала без средства, Сесил отишла при по-голямата си сестра Шантал, която живеела скромно в Париж, изхранвала се като шивачка, но я приела на драго сърце…

— Живеела ли? — подчерта Лепра.

— Ще стигна и до това… С посредничеството на майстор на ръкавици, за когото Шантал понякога работела, тя се запознала с двама испански авантюристи, кавалера Д’Иребан и приятеля му Кастила. Влюбила се в първия и станала негова любовница. Срещали се тайно в малка къщичка в предградието Сен Мартен, за да могат далеч от хорските погледи да се насладят на пламенната си любов. Страстният им роман продължил няколко седмици, а след това те изведнъж изчезнали. Оттогава Кастила ги търси, а Сесил чака. Изглежда, че изпитанието ги е сближило.

— Доколко ги е сближило? — разтревожи се Марсиак и всички разбраха какво му стяга чепикът, тъй като Сесил беше много красива девойка.

— Струва ми се, че имаш галантен съперник насреща си — рече Анес и се усмихна. — Не подлежи на съмнение, че нощните ти геройства накланят везните в твоя полза…

— Въобще нямах предвид това!

— Добре де.

— Стига толкова! — намеси се Ла Фарг с непозната за нрава му строгост.

Но той бързо възвърна спокойния си тон, като се преструваше, че не забелязва многозначителните мимики, които останалите си разменяха.

— Каквото и да говорим — рече Балардийо, — историята е странна.

— Все пак не противоречи на онова, което Рошфор ни каза — отбеляза Лепра с известно съжаление.

Капитанът на Остриетата реши да продължи разговора и запита Анес:

— Какво знае Сесил за Д’Иребан?

— Почти нищо. Ако може да й се вярва, нейната сестра изобщо не споделяла нищо на тази тема.

— А за Кастила?

— Не сме разговаряли за него. Зная само, че е запазил жилището, използвано за любовно гнездо в предградието Сен Мартен, в случай че кавалерът или Шантал се появят отново.

— Можеш ли да посочиш пътя дотам?

— Да.

— Кажи на Алмадес как да стигнем: той ще ме придружи, понеже се надяваме да намерим Кастила, който може би е по-наясно с тази история. Ти остани тук, за да измъкнеш всичко възможно от Сесил, след като се събуди. Колкото до теб, Марсиак, напълно заслужи да си починеш малко…

Тъй като се разбираше от само себе си, че Балардийо ще бъде там, където е Анес, оставаше да решат какво да прави Лепра. Ла Фарг се поколеба каква задача да му даде. Но старият мускетар го изпревари.

— Не се притеснявайте, капитане. Зная, че ще бъда безполезен, докато проклетият ми крак не оздравее. Ще остана на пост, докато ви няма.

Всички приеха нарежданията и тръгнаха да ги изпълняват.

* * *

Докато се приготвяха, Ла Фарг се върна в стаята си и написа кратко писмо, което грижливо скри. Анес го откри малко по-късно, когато почука на вратата на Сесил, размени тихо няколко думи на прага с Наис и й повери посланието.

Баронесата се оттегли, без да бъде забелязана, и отиде да намери Балардийо.

— Приготви се — рече му тя далеч от любопитните уши на останалите.

— За какво?

— Наис ще излезе, вероятно след като капитанът и дружината му потеглят. Искам да я проследиш.

— Наис ли? Но защо?

— Ще видиш.

— Добре.