Пиер Певел
Остриетата на Кардинала (56)

1.

Мъжът не стъпваше на нозете си, висеше с цялата си тежест на окованите си китки. Леко се поклащаше и ноктите на пръстите му драскаха земята. Беше почти гол, само по панталони до коленете и скъсана риза, цялата в кръв. Същата кръв — неговата — капеше от сплъстените му коси, стичаше се от подутото му лице, бликаше от наранените му гърди, осветявани от факлите в помещението. Той едва дишаше, но беше жив: глухи стенания разтърсваха сгърченото му от болка тяло и розови струи обливаха счупения му нос.

Не беше сам в това мазе, превърнало се в преддверие на ада. Редом с него стоеше дебел колос, подгизнал от пот, който го удряше с желязна верига и го подлагаше на колкото брутално, толкова и безпощадно мъчение. Имаше и друг, едноок, който говореше и задаваше въпроси на кастилски диалект. Мургав, с ъглесто лице, той беше облечен в черна кожа, чак до ръкавиците и до шапката, която никога не сваляше. Превръзка, украсена със сребро, преминаваше над лявото му око, което несъмнено беше поразено от рансата. Болестта беше нанесла зловещите си поражения около орбитата, петното се разпространяваше към слепоочието и бузата и представляваше нещо като грапав морав орнамент.

Едноокият се наричаше Савелда и служеше на Черния нокът. Със спокоен глас той обеща хиляди изтезания на затворника, ако не получи от него очакваните отговори.

Не лъжеше.

Невъзмутим и решителен, лично ръководеше разпита и не се впечатляваше особено от упоритостта, с която измъчваният пазеше тайните си. Знаеше, че времето, болката и безнадеждността работят в негова полза. Знаеше, че жертвата му накрая ще проговори, както и най-здравата стена рухва под мощта на гюлетата. Щеше да се случи изведнъж, без предварителни симптоми. След поредния удар можеше да се очаква пропукване на ината.

С жест той спря замахването на палача.

После рече:

— Можеш ли да се сетиш какво винаги ме е учудвало?… Колко трудно душата излиза от тялото!

Безсилен, но в съзнание, изтезаваният остана ням. Подпухналите му клепачи бяха полупритворени над оцъклените очи. Алени съсиреци запушваха ушите му. Лиги, жлъчка и кръв се проточваха от подутите му и премазани устни.

— Ти например — продължи Савелда… — В този момент желаеш единствено да умреш. Стремиш се към това с цялата си душа, с цялото си същество. Ако беше в състояние, щеше да посветиш последните си сили на възможността да се пренесеш в отвъдното. Но това не се случва. Животът е тук, в теб, като пирон, дълбоко забит в дървото. Животът се подиграва с желанието ти. Той се подиграва с онова, което изпитваш, и няма никакво намерение да ти направи услуга, като те напусне. Упорства, ожесточава се, открива в теб тайни сили. Наистина, бавно изтича. Но ще е необходимо доста време, преди да остави на мира вътрешностите ти.

Савелда оправи ръкавиците си и опита здравината на кожата, като сви и отпусна юмруци.

— Да знаеш, че именно на него разчитам. Твоят живот, този вдъхнат в теб от Създателя живот, той е моят съюзник. Срещу него лоялността ти и смелостта ти са безсилни. За твое нещастие, ти си млад и здрав. Волята ще те предаде много преди животът да те напусне, много преди смъртта да те отнесе. Така е.

Мъченикът се опита да проговори, промълви нещо.

Савелда се приближи и чу:

— Hijo de puta!^[1]

В този момент някакъв наемник слезе в мазето. Той спря на едно стъпало и като се наведе през парапета, рече на френски:

— Маркизът е тук.

— Ганиер ли? — учуди се едноокият. Той също говореше на френски, но със силен испански акцент.

— Да. Той иска да приказва с теб. Каза, че е спешно.

— Добре. Идвам.

— Ами аз? — запита палачът. — Какво да правя? Да продължавам ли?

С разкопчана риза, от която се виждаха потните му гърди, той размахваше кървавата верига. При този шум, пленникът се сгърчи.

— Не. Ще чакаш — отговори едноокият и пое нагоре по стълбата.

След влажния студ в подземието Савелда с удоволствие вдиша нощната свежест, която усети в къщата. Той прекоси стаята, където неговите хора спяха или убиваха времето си, като играеха на зарове, излезе в мрака и се замая от изпълнения с благоухание въздух. Голяма цветна градина заобикаляше дома.

Все така страшно елегантен, младият и красив маркиз Дьо Ганиер го чакаше на седлото.

— Той все още не е проговорил — заяви Савелда.

— Не идвам за това.

— Проблем ли има?

— Меко казано. Твоите хора са се провалили на улица „При фонтана“. Девойката се е измъкнала.

— Невъзможно.

— Един-единствен се върна, с разбита мутра и ранено бедро. От бръщолевенето му разбрахме, че момичето не е било само. Имало е някой с нея. И този някой е успял да се справи с цялата ни дружина.

Савелда се притесни и не знаеше какво да отговори.

— Поемам грижата да съобщя на виконтесата — поде Ганиер. — Що се отнася до теб, не се проваляй с пленника си. Той трябва да проговори.

— Ще проговори. Още преди да стане утре.

— Да се надяваме.

Благородникът смушка коня си и под лунната светлина, между два реда дървета, потегли в тръс по пътя, покрит с бял прах, който подковите на жребеца му вдигаха.