Пиер Певел
Остриетата на Кардинала (53)

23.

Мръсен и небръснат, Ленкур излезе от „Шатле“ късно вечерта. Върнаха му дрехите, шапката, рапирата, но надзирателите си присвоиха съдържанието на кесията му. Това не го изненада и той дори не помисли да се оплаква. Честността не беше критерий за избора на тъмничари. Нито за охраната впрочем. Нито за повечето от обикновените войници, които служеха на кралското правосъдие. Чиновници, гвардейци, нотариуси — всички бяха подкупни.

Пребиваването в затвора му се отрази тежко.

Гърбът, кръстът и вратът го боляха. Мигрена стягаше слепоочията му при всеки удар на полудялото му сърце. Очите му горяха. Чувстваше, че започва да го втриса, и мечтаеше за удобно легло. Не беше гладен.

От „Шатле“ лесно можеше да стигне до улица „Железарска“, като се придвижи по „Сен Дьони“. Но знаеше, че апартаментът му беше посетен — и вероятно оставен обърнат с краката нагоре — от хората на Кардинала. Навярно натоварените с тази задача са пристигнали с гвардейски мантии, яхнали коне, разбили са вратата и са вдигнали ужасен шум, така че са предизвикали паника сред всички наоколо, и любопитните не са посмели да припарят наблизо. Сигурно сега в квартала се говореше само за това събитие. Ленкур не се боеше от чуждите погледи. Впрочем вече нищо не го задържаше на улица „Железарска“, тъй като енсинът от гвардейците на Негово Преосвещенство вече не съществуваше.

Той тайно бе взел под наем и друго жилище, където пазеше единственото значимо според него имущество: книгите си. Въпреки всичко реши да не отива и там веднага, пое по улица „Тъкаческа“ и стигна до площада пред гробището „Сен Жан“. Тъй като се опасяваше, че може би го следят, правеше много завои, премина през тъмни кьошета и се заби в задни дворове.

Тук се намираше истинският стар Париж на криволичещите улички, където слънцето никога не проникваше, където смрадта беше нетърпима и където пъплеха рояци паразити. Навсякъде беше кално, много повече отколкото на други места. Калта покриваше паветата, цапаше стените, лепеше се по подметките. Черна и зловонна, тя представляваше смесица от конски изпражнения и говежди лайна, от пръст и пясък, от гнилоч и боклук, от тор, от изхвърлени отпадъци от нужниците, от органични останки от кланиците и кожарските работилници. Не засъхваше никога, разяждаше материите, не пожалваше дори кожата. „Руанската сипаница и парижката кал са неизтребими“ твърди стара поговорка. За да запазят чорапите и панталоните си, пешеходците задължително обуваха високи ботуши. Други се возеха в карети, в носилки, в зависимост от материалното си състояние, яздеха коне, мулета и… хора. Когато минаваха, редките боклукчии натоварваха част от мръсотията и изхвърляха каруците на някое от деветте сметища, разположени извън града. Селяните от околностите познаваха качествата на парижката кал. Те идваха всеки ден, за да я събират, и наторяваха нивите си, а столичаните твърдяха, че бунищата са много по-чисти от улиците на града.

Ленкур отвори вратата на някаква кръчма и влезе в атмосфера, задушна заради дима от лулите и от лошите лоени свещи. Мястото беше мръсно, миризливо, гнусно. Смълчани и омърлушени, малобройните посетители изглеждаха смазани под бремето на непобедима тъга. Старец свиреше меланхолична мелодия на виела^[1]. Облечен във въшливи парцали и нахлупил жалка капа с подобие на перо отгоре, той държеше на верижка еднооко и мършаво драконче, което бе кацнало на рамото му.

Ленкур седна на една маса и веднага му поднесоха чаша възкисело вино. Той накваси устните си, направи гримаса, но го допи, за да се ободри. Старецът скоро престана да свири, съпроводен от всеобщо безразличие, дойде и се настани срещу него.

— Жал ми е, като те гледам, хлапе.

— Трябва да платиш виното. Нямам нито су.

Свирачът се съгласи.

— Какво се случи? — запита той.

— Вчера ме арестуваха, а тази сутрин ме пуснаха.

— Видя ли Кардинала?

— В „Шатле“. В присъствието на Сен Жорж и на един секретар, който записваше всичко.

— Играеш опасна игра, хлапе. И не знаеш правилата…

— Нямах никакъв избор.

— Разбира се, че имаш! Впрочем все още не е късно да…

— Знаеш, че няма да го сторя.

Старецът впери поглед в Ленкур, след това отмести очи и въздъхна.

Дракончето скочи от рамото на господаря си на масата. Легна, проточи тънкото си вратле и започна да чопли с нокти засъхналия восък по мръсната повърхност.

— Виждам, че си твърдо решен да стигнеш докрай, хлапе. Но ще ти струва скъпо, повярвай ми. Рано или късно, ще бъдеш приклещен между Кардинала и Черния нокът като между чук и наковалня. Така че нищо от това, което…

— Кой е този капитан Ла Фарг?

Въпросът завари стареца неподготвен.

— Знаеш ли кой е Ла Фарг? — настойчиво продължи Ленкур.

— Откъде… Откъде ти е известно това име?

— Той се появи в Кардиналския дворец.

— Наистина ли? Кога?

— Миналата нощ. Негово Преосвещенство го прие… Е?

Старецът помълча и накрая неохотно промълви:

— Това е стара история.

— Разкажи ми я.

— Не зная подробностите.

Ленкур още повече се разпали.

— Не мога да ти тегля думите с ченгел. Длъжен си да ми съобщаваш всичко и да ми се подчиняваш, нали?

Но свирачът продължи да се колебае.

— Казвай това, което знаеш! — нареди младежът и повиши глас.

— Да, да… добре…

Старецът отпи глътка вино, обърса устата си с ръкава, погледна укорително към Ленкур и рече:

— Някога Ла Фарг командваше групата, която…

— … изпълняваше тайни мисии за Кардинала, да. Това ми е известно.

— Наричаха ги Остриетата на Кардинала. Не бяха повече от десетина. Някой твърдят, че вършели тъмни дела. Аз бих казал, че са били шпиони и войници. И понякога, наистина, убийци…

— Убийци ли?

Старецът присви вежди.

— Може би думата е твърде силна… Но не всички врагове на Франция се сражават на бойните полета, не всички напредват под ударите на барабан и биват предвождани от знаменосец… Не на теб трябва да обяснявам, че войните се водят също зад кулисите и жертвите са многобройни.

— И тези жертви, трябва някой да ги поваля…

— Да. Все пак съм убеден, че Остриетата са спасили много повече животи, отколкото са отнели. Понякога трябва да ампутираш китката, за да спасиш ръката и живота на човека.

— Какво се е случило при обсадата на Ла Рошел?

Отново изненадан, но този път — по-решителен, старецът отклони питането на Ленкур.

— Щом поставяш такива въпроси, значи знаеш отговора…

— Слушам те.

— Остриетата са били натоварени с мисия, която е трябвало да сложи край на блокадата. Но не ме питай каква е била тази мисия… Каквото и да се е случило, Ла Фарг е бил предаден.

— От кого?

— От един от неговите хора, от Острие… Мисията се провалила и друго Острие се простило с живота си. Предателят успял да избяга… Колкото до блокадата, знаеш как завърши. Дигата, която възпрепятстваше обсадените да бъдат подпомогнати по море, се срина, кралят призова армията си да отстъпи, преди да изгуби кралството си, а Ла Рошел стана протестантска република.

— И след това?

— След това вече никой не отваряше дума за Остриетата.

— До днес… Какво общо имат Остриетата с Черния нокът?

— Нищо. Поне доколкото ми е известно…

Дракончето заспа. Хъркаше леко.

— Завръщането на Ла Фарг вероятно означава повторното появяване на Остриетата — полугласно рече Ленкур. — Безспорно има някаква връзка с мен.

— Съвсем не е сигурно. Кардиналът несъмнено трябва да вади много кестени от огъня.

— Няма значение. Бих предпочел да не трябва да се оглеждам настрани, че и назад…

— В такъв случай зле си избрал пътя си, хлапе… Да, много зле…

* * *

Когато малко по-късно Ленкур излезе в мрака, едно черно драконче със златисти очи излетя от близкия покрив.