Пиер Певел
Остриетата на Кардинала (50)

20.

Навън цареше мрак, но при госпожа Дьо Сованж грейналите полилеи и свещници разпръсваха топла светлина, която галеше златните орнаменти, кристалните сервизи и огледалата. Дамите бяха ослепителни в скъпите си тоалети, а кавалерите не им отстъпваха. Всички бяха облечени така, както биха се появили в кралския двор. Мнозина жадуваха за развлеченията и флиртовете, които не бяха по вкуса на Луи XIII в Лувъра. Далече от този срамежлив и безличен крал, който обичаше само удоволствията на лова, тук те се забавляваха в приятна компания. Бъбреха на воля, съблазняваха, смееха се, злословеха, вечеряха, пиеха и разбира се, играеха комар.

Имаше маси за билярд, върху които се мъдреха топки от слонова кост. На разположение на гостите винаги бяха шах, дама и табла. Хвърляха се зарове. Но най-много бяха любителите на картите. Пикет, империал, хок, трийсет и едно, щастливците разчитаха на някое асо купа, на деветка спатия, виверна каро или поп пика. Едни печелеха богатства, други ги губеха. Цели наследства изчезваха след поредното злощастно раздаване. Бижута и полици биваха залагани на масите, както и реки от златни монети.

Изоставена от Марсиак, фалшивата госпожа Дьо Ларемон се разходи из салоните, постави на местата им няколко самонадеяни ухажори и накрая позволи на един възрастен благородник да прояви галантността си. Виконт Дьо Шовини беше на шейсет години. Все още изглеждаше добре, но зъбите му бяха изпадали, затова държеше кърпичка пред устата си, когато говореше. Беше симпатичен, забавен, знаеше безброй анекдоти. Задиряше Анес, без да се надява на успех, единствено заради удоволствието от галантния разговор, всички тънкости на който му бяха известни, а и вероятно си припомняше времето, когато дамите го възприемаха като изпълнен с чар кавалер и лесно падаха в обятията му. Младата жена с удоволствие поддържаше разговора, тъй като успя да измъкне от него много ценни сведения. Научи, че кавалерът Д’Иребан и Кастила често идвали в двореца на госпожа Дьо Сованж, че Д’Иребан изчезнал от известно време, но Кастила, макар да не се задържал дълго, се появявал почти всяка вечер.

Опитвайки се напразно да открие Марсиак, Анес видя закръглена жена, която със суровия си вид, лукавите си очи и със скромната черна рокля трудно се вписваше в пейзажа. Тя бродеше, нападаше чиниите с лакомства и се оглеждаше хищно. На пръв поглед никой не я забелязваше, но всъщност всички я избягваха.

— Коя е тази?

Виконтът проследи погледа на новата си позната.

— О! Тази ли?… Това е Рабие.

— Каква е?

— Опасна лихварка. Позволете ми да ви дам един съвет, госпожо. Продайте последната си рокля и тръгнете по нощница за Индия, но не прибягвайте до услугите на тази пиявица. Тя ще изсмуче кръвта ви до последната капка.

— Не изглежда чак толкова страшна…

— Погрешна преценка, която е струвала много скъпо на мнозина.

— Как я оставят да действа безнаказано?

— Кой ще й попречи?… Всички са й длъжници на дребно, а тя е жестока само към онези, които до гуша са потънали в борчове.

След като погледна с подозрение през рамо, Рабие напусна залата.

— Искате ли да пийнете нещо? — запита Шовини.

— С удоволствие.

Виконтът остави Анес и скоро се върна с две чаши вино.

— Благодаря.

— За ваше здраве, госпожо.

Чукнаха се, отпиха и старият благородник реши да продължи започнатия разговор:

— Впрочем току-що видях идалгото, за когото ми говорехте…

— Кастила ли? Къде?

— Там, при вратата. Струва ми се, че си тръгваше.

— Моля да ме извините — рече Анес и подаде чашата си на Шовини, — но трябва на всяка цена да се срещна с него…

Тя полетя към изхода и разпозна Кастила по описанието, което гостилничарят от улица „Ключ“ му беше направил. Слаб, хубав, с фини мустаци и черни очи, той слизаше по каменното стълбище и пътьом, със силен испански акцент, поздрави някаква своя позната.

Анес си помисли дали да го спре. Но по какъв повод? И какво щеше да му каже?

Не, по-добре да го проследи.

Проблемът беше, че Балардийо не се намираше наблизо, а тя не можеше да си представи как ще върви след Кастила сред нощния Париж с бални обувки и с вечерна рокля. Колко много й се искаше Марсиак да се появи отнякъде!

Анес изруга наум.

— Затруднява ли ви нещо? — запита госпожа Дьо Сованж.

— Нищо, госпожо. Нищо… Нали този мъж, който се отдалечава е господин Кастила?

— Да. Познавате ли го?

— Можете ли да ми кажете къде е маркизът?

— Не.

Прикривайки объркването си, младата жена се върна в салона, направи се, че не забелязва Шовини, който започна да й се усмихва отдалече, потърси Марсиак. Мина покрай един прозорец и зърна Кастила, който вървеше по улицата. Поне беше си тръгнал пеша…

Най-после гасконецът се появи от някаква врата.

Анес изпита насмешка към достолепието, с което той се движеше.

Тя го хвана за лакътя.

— Бога ми, Марсиак! Къде изчезна?

— Аз ли?… Тук…

— Кастила беше в салона. Тръгна си току-що!

— Кастила ли? — учуди се Марсиак, сякаш чуваше за първи път това име.

— Да, Кастила! По дяволите, Марсиак, стегни се!

Гасконецът затвори клепачи и въздъхна дълбоко.

— Добре — отсече той. — Какво искаш да сторя?

— Пое пеша. Ако никой не го чака с карета или с кон на улицата, можеш да го настигнеш. Облечен е като кавалер, с червено перо на шапката. Разбери къде отива. И не го изпускай за нищо на света!

— Разбрано.

Марсиак полетя, последван от погледа на Анес.

Младата баронеса остана за момент неподвижна и загрижена. След това, обзета от съмнение, отвори вратата, от която преди малко изскочи гасконецът. Тя водеше към вестибюл без прозорци, където горяха няколко свещи.

Похапвайки лакомо от чиния с бадемов крем, лихварката Рабие поздрави Анес, като кимна с глава възпитано и сдържано.