Пиер Певел
Остриетата на Кардинала (5)

3.

При кончината на кардинал Ришельо Кардиналският дворец представляваше великолепна основна сграда, две дълги крила, два двора и огромна градина между улиците „Ришельо“ и „Добрите деца“. Но през 1633 година той все още беше имението Анжен, придобито пет години по-рано, а знаменитият му собственик, загрижен да притежава в Париж дом, какъвто му се полага, го уголемяваше и разкрасяваше. Толкова добре го стопанисваше, че тъй като своевременно беше определен за генерален директор на новите укрепления, разпростираше собствеността си върху широка площ близо до крепостната стена, която продължаваше да се строи по̀ на запад от вратата „Сен Дьони“ до новата Врата на Конференцията. Столицата печелеше не по-малко от Кардинала при това разширение: появяваха се нови улици, изникваха нови квартали там, където преди имаше само изоставени земи, канавки, известен пазар на коне и откъдето започваха предградията Монмартър и Сент Оноре. Но Ришельо беше осъден да живее в неудобство още няколко години. Импозантната фасада на двореца, гледаща към улица „Сент Оноре“ щеше да бъде готова едва през 1636 година.

Минавайки под огромни скелета, по които вече бяха накацали работници, тази сутрин в осем часа енсин^[1] Арно дьо Ленкур влезе в Кардиналския дворец. Мускетарите, които отвориха портите, го познаваха и му отдадоха чест; той отговори подобаващо. След това влезе в стаята за дежурства, която със сто и осемдесетте си квадратни метра площ и с монументалната камина служеше за място, където обикновените посетители изчакваха да бъдат поканени. Те вече бяха двайсетина, но пространството гъмжеше най-вече от червени мантии, тъй като гвардейците, охранявали цяла нощ сигурността на Негово Преосвещенство, се срещаха с тези, които като Ленкур идваха да ги сменят. Мускетите — заредени и готови за стрелба — бяха подредени на пирамидата. Светлината се стелеше от високите, ориентирани на юг прозорци и смесващите се разговори отекваха под дърворезбованата обшивка на таваните.

Слаб и пъргав, Арно дьо Ленкур навярно наближаваше трийсетте. Имаше тъмни вежди, кристалносини очи, прав нос, избръснати страни и беше блед. Фините му черти криеха странен чар, изглеждаше едновременно като мъдрец и като младеж. Човек можеше да си го представи по-лесно като студент по философия в Сорбоната, отколкото облечен в униформата на конните гвардейци на Кардинала. Но той носеше с гордост шапката с пера и мантията с кръстове, както и рапирата, закачена на портупея, който минаваше през гърдите му от страна на лявото рамо. Званието енсин му даваше правата на офицер — младши офицер според тогавашната военна йерархия, но все пак офицер, и имаше всички шансове да се издигне до лейтенант — толкова много го ценеше Ришельо.

Поздравиха го и както бе обичайно, той отговори на поздрава любезно и сдържано, така че сложи край на бърборенията. След това извади от жакета си малка книжка, подвързана с червеникава кожа, и за да чете, отиде да се подпре на един стълб, близо до който двама гвардейци седяха около кръгла масичка. По-младият, Ньовел, едва беше навършил двайсет и шест години и беше новак сред стражата — постъпил бе преди няколко седмици. Затова пък събеседникът му беше побелял. Наричаше се Брюсан, гонеше четирийсетте и служеше под мантията на Кардинала от създаването на отряда през 1626 година.

— Все пак — казваше Ньовел тихо — много бих искал да разбера кой беше благородникът, когото Негово Преосвещенство прие тази нощ толкова тайнствено. И защо.

Тъй като Брюсан, увлечен в пасианса, който подреждаше, не реагира, младежът настоя:

— Помислете си, че той не мина през преддверието. Мускетарите на пост имаха заповед само да предупредят за пристигането му, без да задават въпроси. Ние, останалите пазачи, бяхме държани настрана. Лично капитан Сен Жорж го ескортира до покоите на Кардинала и след това го изпрати!

— Нареждането — отговори най-сетне Брюсан, без да вдига очи от картите — беше да бъдем слепи и глухи за всичко, свързано с този благородник. Не е трябвало да дебнете по коридорите.

Ньовел присви рамене.

— Хм… Какво толкова съм сторил?… Всъщност забелязах само сянка в дъното на тъмния коридор. Този благородник може да дойде и да се ръкува с мен, но аз няма да го позная.

Все така погълнат от играта, Брюсан почеса прошарения си мустак, без да проговори, след това със задоволство постави щастливо появилия се дракон пика върху вале купа.

— Всички тези тайни са ми интересни — рече Ньовел.

— На грешен път си.

— Така ли? Защо?

Без да дава вид, Брюсан, за разлика от младия страж, беше забелязал дискретната поява на Ленкур.

— Бихте ли му обяснили, господин Дьо Ленкур?

— С удоволствие, господин Дьо Брюсан.

Ньовел погледна към Ленкур, който обърна една страница и рече:

— Трябва да знаете, че има тайни, които е по-добре не просто да не изваждате наяве, но дори да опитвате да разбулвате. Това може да ви се отрази зле. Естествено, на кариерата ви. Но също и на вашето здраве…

— Искате да кажете…

— Да. Точно това искам да кажа.

Ньовел се усмихна нерешително.

— Хайде, стига! Опитвате се да ме изплашите.

— Точно така. И повярвайте ми, за ваше добро.

— Но аз служа в гвардията!

Този път Ленкур вдигна очи от книгата си.

И се засмя.

Ньовел носеше алената си мантия със смесица от гордост и вяра, убеден, не без основание, че тя го предпазва и го възвисява. Тъй като им поверяваше живота си, Ришельо избираше гвардейците си лично. Искаше да са благородници, поне на двайсет и пет и повечето от тях трябваше да са служили най-малко три години в армията. Великолепно тренирани и екипирани, подложени на желязна дисциплина, те представляваха елитен кавалерийски отряд. Кардиналът ги предпочиташе пред пешите мускетари, които също бяха на служба при него, но ги набираха сред обикновените професионални войници. Ришельо възмездяваше верността на гвардейците, като им осигуряваше защитата.

Обаче…

— Да служиш в гвардията, Ньовел, е чест, излагаща ви на опасности, които обикновените смъртни не подозират — или преувеличават, то е същото. Ние сме като стойка за дърва пред огнище, където гори вечен огън. Този огън е Кардиналът. Защитаваме го, но е достатъчно да се приближим прекалено близо, за да си изпатим. Трябва вярно да служим на Негово Преосвещенство. Да умрем за него, ако обстоятелствата го изискват. Обаче не слушайте онова, което ви нашепват. Не гледайте онова, което ви показват. Не отгатвайте онова, което бихте се опитали да разберете. Постарайте се да забравите видяното.

Когато завърши тирадата си, Ленкур спокойно се върна към своето четиво.

— Но нали вие самият…

Младши офицерът се намръщи.

— Какво?

— Искам да кажа, че…

Търсейки точните думи, Ньовел опита да получи помощ от Брюсан, но той го погледна строго. Младият гвардеец разбра, че беше стъпил на ако не опасен, то поне хлъзгав терен. Готов бе да плати скъпо, за да се озове далече-далече, и изпита известно облекчение, когато Ленкур смени темата.

— Господин Дьо Брюсан, говорихте ли за мен с господин Дьо Ньовел?

Запитаният сви рамене, сякаш се опита да подири извинение.

— Човек често се отегчава, когато стои на пост.

— И какво казахте?

— Бога ми, това, което всички говорят.

— А именно?

Брюсан въздъхна.

— Че сте имали намерение да станете юрист, когато Кардиналът ви е забелязал. Че сте били един от личните му секретари. Че скоро след това ви е поверил секретни мисии. Че по време на една от тези мисии сте останали две години извън Франция, а след завръщането сте облекли гвардейската мантия. Та така. Това е всичко.

— О… — рече Арно дьо Ленкур, без да издава чувствата си.

Настъпи мълчание, по време на което той сякаш се опитваше да осмисли чутото.

Накрая кимна в знак на съгласие.

Отново се захвана да чете, Ньовел си потърси работа другаде, а Брюсан се зае с нов пасианс. Изминаха няколко минути и гвардеецът ветеран внезапно поде:

— На вас, Ленкур, мога да кажа…

— Какво?

— Зная кого прие Негово Преосвещенство тази нощ. Забелязах го, когато се обърна, и го познах. Нарича се Ла Фарг.

— Това име не ми говори нищо — рече Ленкур.

— Някога той командваше доверените мъже и изпълняваше тайните мисии, възложени от Кардинала. Полугласно ги наричаха Остриетата на Кардинала. След това се случи нещо неприятно по време на обсадата на Ла Рошел. Не зная детайли, но това беше причината за разформироването на Остриетата. До тази нощ си мислех, че са изчезнали завинаги. Но сега…

Арно дьо Ленкур затвори книгата си.

— Съветите за благоразумие, които дадох на Ньовел, важат и за вас. Да забравим всичко това. Вероятно ще се почувстваме по-добре.

Брюсан се замисли и се съгласи.

— Да, прав сте. Както винаги.

Междувременно капитан Сен Жорж повика Ленкур. Кардинал Ришельо искаше да отиде в Лувъра заедно със свитата си и гвардията трябваше да се подготви. Сен Жорж щеше да бъде начело, а Ленкур, в качеството си на офицер, оставаше да пази двореца.