Пиер Певел
Остриетата на Кардинала (47)

17.

Гражданинът Гаже разговаряше с един от служителите в процъфтяващото си предприятие, когато му съобщиха, че стоката е пристигнала на вратата „Сент Оноре“. Информацията му донесе разрошен хлапак, който пристигна в двора почти без дъх.

— Най-сетне — рече Гаже.

Падаше мрак и парижките врати скоро щяха да бъдат затворени.

Гаже подхвърли монета на юношата, побърза да предаде на служителя си последни разпореждания и извика лакея си. Смени обувките си с ботуши, необходими да се пребори със столичната кал, и в този момент Големият Франсоа се присъедини към него.

— Вземи сопа — каза му Гаже. — Излизаме.

И така, съпровождан от як лакей с още по-яка сопа в ръце, той тръгна да плати данъка на стоката.

Тъй като щедро се раздели с няколко допълнителни монети, формалностите бързо приключиха. Скоро видя тежката каруца да се движи сред колоната от пътници и снабдители, получили разрешение да влязат. Гъста тълпа се беше струпала край вратата и се носеше към улица „Сент Оноре“. Беше една от главните артерии на Париж преди по-късното разрастване на столицата. Винаги оживена, тя се простираше до новата градска стена — наречена „Жълтата канавка“ заради цвета на земята, от която беше издигната, — а навалицата много затрудняваше движението.

Натоварена с десетина клетки, във всяка от които имаше драконче, каруцата напредваше бавно, но равномерно, теглена от волове. Един селянин държеше юздите, а друг отстъпи мястото си на капрата на Гаже, докато Големият Франсоа вървеше напред и с усилие пробиваше път сред гъмжилото. За щастие, не трябваше да продължават по улица „Сент Оноре“ до лабиринта от криволичещи улички в старата част на Париж. Те поеха по улица „Гайон“, прекосиха я почти от край до край и най-сетне минаха през портик точно в началото на улица „Врабчова“. Кварталът под сянката на хълма Сен Рош и на неговите мелници беше един от най-приятните на десния бряг — наричаха го „Града“, за разлика от „Университета“ на левия бряг и от „Сите“ на острова. Все още не беше напълно готов през онази пролет на 1633 година, но беше добре устроен, набразден от прави улици, освежаван от многобройни градини и с огромен площад, на който имаше конски пазар. Доказателството за успеха му беше, че там започваха да строят красиви и богати частни дворци.

Ако беше разположена в друга част на града, собствеността на гражданина Гаже навярно щеше да представлява цяло каре къщи. Каменни сгради се разпростираха около павиран и постлан със слама двор, включително източена и кръгла кула с коничен шистов покрив и няколко реда полуобли отверстия. Тя приличаше на гълъбарник, но на огромен гълъбарник, чиито пансионери се хранеха с гълъби. Чуваше се как дракончетата лудуват вътре, ръмжат, понякога плюят и удрят лудо с криле.

Гаже дължеше на тези малки крилати влечуги богатството си и беше много зает с тях. Започна, като наследи бащиния си занаят и продаваше обикновени дракончета по пазарите. След това се захвана с луксозна търговия и предложи на по-богатите расови животни или такива с неповторими физически характеристики. Но идеята, която му даде възможност да натрупа състояние, дойде по-късно, когато реши да използва дракончетата за специални задачи: като куриери. Докато гълъбът може да пренесе само нищожен свитък хартия, дракончето е достатъчно силно, за да носи писма, дори малки пакети, по-бързо и по-далече.

Проблемът беше в това, че ако дракончетата можеха да бъдат дресирани да свържат две точки в един град, те не притежаваха възможностите на пътуващите гълъби: губеха се и бягаха, когато разстоянието беше по-голямо. Разрешението се оказа в майчинския инстинкт на женските — инстинкт, който винаги ги връщаше към яйцата им, колкото и труден и дълъг да беше преходът. Гаже се изхитри да използва женските веднага след като снесяха яйцата си, замествайки ги при нужда с ефектни подобия, към които те се привързваха и неотменно отнасяха там пощата, щом ги пуснеха. Оставаше само накрая да бъдат върнати в отправната точка.

Без напълно да се отказва от търговията с дракончета, дресьорът упражняваше новото си занимание и се сдоби с кралска грамота, която му осигуряваше монопола „в Париж и в околните градове“. Куриерската му дейност бързо се разви и свързваше столицата с Амиен, Реймс, Руан и Орлеан. С кратка почивка беше възможно да се изпрати поща дори в Лил, в Рен или в Дижон.

Слаб и доста красив мъж, посивял и с горда осанка, Гаже присъстваше при разтоварването на каруцата и наблюдаваше своите служители, които отнасяха клетките в сграда, където дракончетата оставаха затворени сами няколко дни, докато се успокоят от паниката, породена от пътуването, и свикнат с новото обкръжение. Плод на стриктен подбор, те бяха предназначени за продажба и всяко от тях струваше малко състояние. Пазеха ги, за да не се наранят взаимно и да не се осакатят.

Доволен, собственикът остави надзирателя да огледа влечугите и се върна в работния си кабинет, където го очакваше много писане. Свали горната си дреха, ботушите, установи, че е излязъл без шапка, и изведнъж подскочи, когато почувства нечие присъствие, а той смяташе, че е сам. С тръпнещо сърце, той въздъхна облекчено, щом разбра кой е посетителят. Бързо установи, че кралската грамота, която му връчиха, го принуждава да прави дребни услуги. Дължеше тази привилегия на милостта на Кардинала, а човек не отказва нищо на благодетеля си, особено когато той ви гласува доверие. Така че крилатите пратеници на Гаже предаваха тайни послания.

И дори нещо повече.

— Изплаших ви — рече Сен Люк.

Той седеше на фотьойла с нахлупена над очите шапка, с протегнати напред и кръстосани нозе, а облегалката се допираше до рамката на прозореца.

— Вие… Изненадахте ме — призна дресьорът. — Откъде влязохте?

— Има ли значение?

Гаже бързо си възвърна самоувереността, заключи вратата и дръпна пердетата.

— От три дни очаквам пристигането ви — заяви той.

— Зная — отвърна мелезът и повдигна шапката си.

Небрежно започна да чисти стъклата на очилата си с ръкав. Очите му на влечуго блестяха в полумрака.

— Посети ме граф Дьо Рошфор — рече дресьорът.

— Какво искаше?

— Новини. И да ви предам, че се безпокои какво сте свършили.

— Страховете му са безпредметни.

— Успяхте ли, преди да стане много късно?

Сен Люк сложи очилата си и добре обмисли отговора си.

— Не смятам, че съществува друга възможност…

След това запита:

— Кога отново ще се видите с Рошфор?

— Вероятно тази вечер.

— Предайте му, че това, което го вълнува, е свършено.

— Вече?

Сен Люк стана, опъна дублета си, оправи портупея и се приготви да си върви.

— Добавете, че документът е у мен и очаквам да разбера на кого трябва да го предам.

— Зная това. Трябва да го отнесете лично на Кардинала.

Мелезът спря и през червените стъкла на очилата погледна заинтригувано към Гаже.

— Лично ли?

Укротителят на дракончета потвърди думите си.

— Веднага, така ми бе казано. Още тази вечер. В Кардиналския дворец.