Метаданни
Данни
- Серия
- Остриетата на Кардинала (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Les Lames du cardinal, 2007 (Пълни авторски права)
- Превод отфренски
- Георги Цанков, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 7гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Dave(2018 г.)
Издание:
Автор: Пиер Певел
Заглавие: Остриетата на Кардинала
Преводач: Георги Цанков
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: френски
Издател: Издателство „Litus“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Националност: френска
Печатница: Litus
Излязла от печат: май 2015
Редактор: Зоя Захариева-Цанкова
Коректор: Павлина Върбанова
ISBN: 978-619-209-003-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5925
История
- —Добавяне
14.
— Той не живее тук, господа.
— Отдавна ли?
— Доста.
Ла Фарг и Лепра разговаряха със собственика на странноприемница на улица „Ключ“ в предградието Сен Виктор. Докато Алмадес пазеше конете отвън, двамата седнаха на една маса, поръчаха вино и поканиха гостилничаря да донесе трета чаша за себе си.
Мъжът се поколеба. Избърса големите си червени ръце в лекьосаната престилка, огледа помещението, сякаш за да се увери, че няма какво друго да стори.
След това седна.
Ла Фарг знаеше, че Кастила, спътникът в авантюрите на кавалера Д’Иребан, беше живял тук. За съжаление, вече беше напуснал.
— Моля ви, бъдете по-точен. Кога си замина?
— Почакайте да си помисля… Струва ми се, преди седмица. Взе си нещата една нощ и вече не се върна.
— Значи бързаше.
— Така ми изглеждаше.
— Дълго ли остана тук? — попита Лепра.
— Цели два месеца.
— Сам ли?
— Да.
— Имаше ли посетители?
Гостилничарят се изпълни с подозрение и се раздвижи на стола си.
— Защо са всичките тези въпроси, господа?
Двамата кавалери си размениха погледи и Ла Фарг продължи:
— Кастила има борчове. Дължи пари, много пари, на няколко души. Тези лица искат да им бъде върнато взетото. Те предпочитат имената им да останат в тайна, но биха могли да бъдат много щедри. Разбрахте ли?
— Разбрах… Дългове от комар, нали?
— Да. Как се досетихте?
Гостилничарят се усмихна доволно, като човек, който, без да парадира, знае много неща.
— Хм… Просто си го помислих, така…
— Стаята му — намеси се Лепра. — Искаме да я видим.
— Само че…
— Какво? Да не би да сте я дали на друг?
— Не, но Кастила си плати за цял месец напред. Дали се връща или не, тя си е негова. Бихте ли се радвали, ако научите, че съм отворил вашата стая на чужди хора?
— Не — призна Ла Фарг.
— Тогава какво ще му кажа, ако си дойде утре?
— Нищо няма да му казвате. И дори ще ме предупредите на адреса, който след малко ще ви дам…
Капитанът извади от сивия си дублет кесия — малка, но тежка — и я плъзна по масата към гостилничаря. Тя веднага беше прибрана.
— Последвайте ме, господа — каза мъжът и стана.
Те го придружиха до първия етаж, където стопанинът отвори някаква врата с един ключ от връзката, която носеше на колана си.
— Тук е — рече той и ги покани вътре.
Стаята беше скромна и чиста, с боядисани в бежово стени и с дървен под. Единствените мебели бяха табуретка, малка масичка, върху която имаше кана и легенче, голо легло със сгънат сламеник. Нощно гърне се мъдреше на перваза на прозореца, който гледаше към улицата.
Помещението беше оправено. То сякаш очакваше новия си наемател. Остриетата си размениха съвещателни погледи и въздъхнаха, тъй като не се надяваха да намерят тук нищо особено.
За да даде възможност на Лепра да прегледа стаята спокойно, Ла Фарг изведе гостилничаря в коридора.
— Не ни казахте дали Кастила имаше посетители?…
— Само един. Много млад кавалер, испанец като него. Кастила се обръщаше към мъжа с „кавалере“, но изглежда, бяха добри приятели.
— Имате ли спомен за името му.
— Нещо като Оберан… Барибан…
— Иребан ли?
— Да. Кавалерът Д’Иребан. Точно така… И той ли има дългове?
— Да.
— Това не ме учудва. Тези двамата няколко пъти си говореха да отидат при госпожа Дьо Сованж. А какво ще търсят при госпожа Дьо Сованж, освен да играят?
— Бихте ли ми описали този Кастила?
* * *
Без да затваря съвсем вратата, Лепра я притвори, уж да погледне зад нея. След това прерови цялата стая.
Не знаеше какво търси, а това не улесняваше задачата му. Внимателно се взря в стените и в пода, завря се навсякъде, повдигна сламеника и дори се пъхна под леглото…
Напразно.
Стаята не криеше никаква тайна. Ако Кастила притежаваше нещо компрометиращо, то беше го отнесъл със себе си.
Бившият мускетар беше готов да се откаже, когато случайно погледна към улицата. Това, което видя — или по-скоро този, когото видя, — го вцепени.
Маланконтър.
Маланконтър, който, нахлупил кожената си шапка и с превързана лява ръка, спря един минувач, и той му посочи странноприемницата. Мъжът вдигна поглед към прозореца, присви клепачи и веднага тръгна обратно.
— По дяволите! — изруга Лепра.
Той беше наясно, че няма да хване разбойника, ако се спусне по стълбите. Отвори широко прозореца, блъсна нощното гърне, което се разби на пода, и скочи в празното пространство в момента, когато — привлечен от шума — Ла Фарг влезе в стаята.
Пред странноприемницата Лепра се озова до Алмадес. Беше забравил за раната в бедрото си. Болката обаче го прониза и той се строполи с вик, който изплаши цялата улица. Неспособен да стане, гримасничейки и псувайки наум, той все пак успя да посочи Маланконтър на испанския учител по фехтовка.
— Онзи! С кожената шапка! Бързо!
Маланконтър се отдалечаваше, тичаше и блъскаше минувачите.
Алмадес се хвърли да го догони и чу Лепра, който крещеше зад гърба му:
— Жив! Трябва ни жив!
Испанецът изгуби разбойника от погледа си, когато стигна на кръстовището на улиците „Ключ“ и „Орлеан“. Качи се върху една каруца, която разтоварваха, и без да се интересува от сипещите се върху него протести, се огледа наоколо. Забеляза кожената шапка точно когато Маланконтър свиваше в една уличка. Алмадес се втурна сред тълпата, обърна сергия и зеленчуците полетяха на земята. Той не спря, разблъскваше всички, които не се отместваха достатъчно бързо. Хората го пустосваха и му се заканваха с юмруци. Най-после стигна до уличката.
Тя беше безлюдна.
Алмадес извади рапирата си.
* * *
Ла Фарг излезе от странноприемницата с рапира в ръка, за да намери Лепра, който се гърчеше от болка на земята, стискаше зъби и се държеше за бедрото. Добри хора се хвърлиха да му помогнат, но се отдръпнаха, когато видяха капитана.
— Бога ми, Лепра! Какво се случи…
— Маланконтър!
— Какво?
— Кожена шапка. Превързана ръка. Алмадес е по петите му. Ще ти обясня. Натам! Бързо!
Ла Фарг взе от седлото на коня си един пищов и полетя напред.
* * *
Крачка по крачка Алмадес напредваше по тихите и тесни като коридори улички. Беше оставил зад гърба си глъчката на търговските площи и знаеше, че плячката му вече не бяга. Като че ли дочуваше стъпките му. Мъжът се криеше. За да се отскубне от преследвача си или за да му устрои засада…
Внимание…
Атаката дойде изведнъж отдясно.
Маланконтър изскочи от едно кьоше и нападна с цепеница, измъкната от наръч дърва. Алмадес вдигна рапирата, за да се предпази. Цепеницата жестоко се заби в дръжката на оръжието и то изхвръкна от ръката на испанеца. Двамата мъже се вкопчиха тяло в тяло. Всеки от тях държеше десния юмрук на другия, издаваха нечленоразделни звуци, търкаляха се край стените на уличката и се удряха в каменните дувари. Внезапно Алмадес заби с все сила коляно в кръста на разбойника. Маланконтър го пусна, но успя да стовари цепеницата върху слепоочието на противника си. Замаян, испанецът отстъпи и залитна. Зрението му се замъгли, а ушите му се изпълниха с несекващ шум. Всичко се завъртя пред него.
Усети, че Маланконтър вади рапирата си.
Почувства, че той се готви да нанесе фаталния удар, и се свлече победен на земята.
Сякаш насън, едва дочу детонация.
Маланконтър се простря по гръб.
На десет метра от мястото, Ла Фарг държеше насочен пищов, а дулото му димеше.