Пиер Певел
Остриетата на Кардинала (43)

13.

Беше ранен следобед, когато дойдоха за Ленкур.

Без да промълвят нито дума, двама тъмничари от „Шатле“ го измъкнаха от килията и го поведоха по влажните коридори и после по вита стълба нагоре. Затворникът не зададе никакви въпроси: знаеше, че е безсмислено. Нозете и китките му бяха свободни. Вероятно можеше да се справи с пазачите си, единият от които вървеше напред с фенер, а другият го следваше. Сигурни в силата си, самоуверени, те бяха въоръжени само с палки, втъкнати в коланите им. Но засега той не мислеше за бягство.

Преминаха през партера, което създаде у Ленкур убеждението, че няма да напускат „Шатле“. Най-после, на първия етаж водещият надзирател спря пред някаква затворена врата. Обърна се към затворника, даде му знак да протегне ръцете си и колегата му завърза китките на младежа с кожена каишка. След това спусна резето и се отдалечи. Другият пазач се опита да блъсне Ленкур. Но той рязко извъртя рамото си и влезе сам в помещението. Затвориха вратата подир него.

Стаята беше прихлупена и студена, с под от каменни плочи, с голи стени. Слънцето изпращаше бледи лъчи през тесните прозорчета, някогашни бойници, а сега оборудвани с рамки и с мръсни стъкла. Имаше камина, а в нея пламтеше огън, чиято топлина се опитваше да прогони влагата. Свещите на два големи канделабъра горяха върху маса, а зад нея седеше кардинал Ришельо, зиморничаво загърнат в дреха с кожена яка. С ботуши, облечен като кавалер, той не беше свалил ръкавиците си, а голямата шапка, с която се движеше инкогнито извън Кардиналския дворец, лежеше пред него.

— Приближете се, господине.

Ленкур се подчини и застана пред масата, на разстояние, което не заплашваше сигурността на Ришельо.

Кардиналът не беше дошъл сам. Без мантия, както и без нищо друго, което можеше да издаде личността и чина му, капитан Сен Жорж, предводител на кардиналската гвардия, стоеше прав от дясната страна на господаря си, леко встрани, с рапира на кръста и с поглед, изразяващ смесица от омраза и ненавист. Един от безбройните секретари на Ришельо също беше тук: седеше на табуретка, държеше на коленете си кутия с писмени принадлежности и беше готов да регистрира детайлите на разговора.

— И така — рече Кардиналът, — вие ме шпионирате…

Секретарят веднага започна да скърца с перото по хартията.

— Да — отговори Ленкур.

— Много лошо. Откога?

— Отдавна.

— Предполагам, от времето на дългата ви мисия в Испания.

— Да, Ваше Преосвещенство.

Сен Жорж потрепери.

— Предател — изсъска той през зъби.

Ришельо властно вдигна ръка, за да го накара да мълчи, и като се увери, че капитанът му се е подчинил, отново се обърна към затворника.

— Бих ви казал с укор, че се ползвахте с пълното ми доверие, но това е задължително условие за всеки, който упражнява вашия занаят. Колко струва шпионинът, който е под подозрение?… Мисля, че се отнасяхме добре с вас. Тогава защо?

— Има каузи, които са по-важни от личностите, които ги изпълняват, Ваше Преосвещенство.

— Значи сте идеалист… Чудесно, мога да разбера… Поне добре ли ви плащаха?

— Да.

— Кой?

— Испания.

— И още?

— Черният нокът.

— Ваше Преосвещенство! — намеси се треперещият от гняв Сен Жорж. — Този предател не заслужава да разговаряте с него!… Да го предоставим на палачите. Те ще изтръгнат всичко необходимо.

— Стига, капитане, стига… Вярно е, че човек, рано или късно, признава необходимото пред палач специалист. Но някои приказват каквото им скимне… И впрочем, нали виждате, че господин Дьо Ленкур ни отговаря на драго сърце.

— Трябва да го осъдят и да го обесят!

— Ще видим дали ще стане така.

Ришельо се върна към Ленкур, който остана невъзмутим, докато траеше този разговор.

— Имам чувството, господине, че не се страхувате от съдбата, която ви чака. Тя едва ли ще е особено благосклонна към вас… Да не сте фанатик?

— Не, Ваше Преосвещенство.

— Тогава ми обяснете, ако обичате? На какво се дължи спокойствието ви?

— Ваше Преосвещенство знае или вече се досеща.

Кардиналът се усмихна, а Сен Жорж кипна и направи крачка напред, като стискаше рапирата си в ръка.

— Не бъдете нагъл! Отговорете!

Ришельо отново се опита да укроти яростта му.

— Готов съм да се обзаложа, господин Дьо Ленкур, че някъде се пази документ, който ви защитава.

— Така е.

— Вероятно е писмо, нали. Писмо и списък.

— Да.

— Колко много се пише… Какво искате в замяна?

— Да живея. Свобода.

— Много е.

— В противен случай отказвам да преговарям.

Сен Жорж остана онемял, докато Кардиналът смръщи вежди и опрял лакти на масата, събра десетте си пръста пред тънките си устни.

— Не искате замяна — поде отново. — Тогава продавате ли?

— Не.

— Не ви разбирам.

— Писмото, за което говорим, ще престане да ме пази, когато се озове в ръцете ви. Никой не се отказва от бронята си пред врага.

— Врагът може да ви обещае мир…

— Врагът може да обещава каквото си ще…

Този път Ришельо вдигна високо ръка, още преди капитанът да реагира. Седналият на табуретката секретар се поколеба дали да отбележи тази дързост. В огнището една цепеница се запали и огънят се усили.

— Искам това писмо — рече след малко Кардиналът. — Тъй като не желаете да ми го дадете, мога да ви пратя при палача. Той ще ви накара да признаете къде го криете.

— Връчих го на човек, в когото имам доверие. Човек, който е защитен от ранга и от рода си. Дори от вас.

— Подобни лица са рядкост. В кралството те могат да бъдат преброени на пръстите на едната ми ръка.

— Онази ръка е от стомана.

— Английска стомана ли?

— Може би.

— Действали сте предвидливо.

Ленкур леко се поклони.

— Обучавал съм се в добра школа, Ваше Преосвещенство.

Ришельо с жест отхвърли комплимента, както човек гони разсеяно нахална муха.

— Лицето, за което говорим, знае ли съдържанието на писмото, което сте му поверили?

— Естествено, че не.

— Кажете какво предлагате?

— Ваше Преосвещенство, вие грешите като твърдите, че държите да се сдобиете с този текст.

— Така ли?

— Предпочитате да го унищожите, нали? Голямото ви желание е написаното там да остане завинаги тайна.

Кардиналът се размърда във фотьойла си и направи знак на секретаря да престане да пише.

— Имам чувството, че отгатвам намеренията ви, господин Дьо Ленкур. Искате да живеете, да бъдете на свобода и в замяна се задължавате този компрометиращ документ да остане там, където е сега. Така ще гарантирате сигурността си. Ако ви хвърля в затвора или ако ви убия, съдържанието веднага ще бъде разгласено. Но какви гаранции ми давате?

— Нищо няма да ме предпази от гнева ви, ако разкрия тайната на писмото, Ваше Преосвещенство. Зная, че където и да отида, няма да е достатъчно далече, за да се измъкна от лапите ви. Ако искам да живея…

— А искате ли да живеете господин Дьо Ленкур?

— Да.

— В такъв случай помислете за вашите господари. Помислете за Черния нокът. Трикът, който прилагате спрямо мен, не важи за тях. Напротив, Черният нокът има огромен интерес тайната, която ни свързва, да бъде разкрита. Кой тогава ще ви предпази от тази организация? Дори бих казал: кой ще ни предпази от нея?

— Не се безпокойте, Ваше Преосвещенство. По отношение на Черния нокът съм взел предохранителни мерки.

Кардиналът се обърна към секретаря и му показа вратата. Мъжът разбра и отнесе принадлежностите си за писане.

— И вие също, господине — обърна се Ришельо към Сен Жорж.

Капитанът отначало помисли, че не е разбрал добре.

— Простете, Ваше Преосвещенство?

— Оставете ни сами, ако обичате.

— Но Ваше Преосвещенство! Опасно е!

— Не се бойте. Господин Дьо Ленкур е шпионин, а не убиец. И освен това, достатъчно е да извикам, за да дотичате, нали?

Сен Жорж неохотно напусна стаята и докато затваряше вратата, чу:

— Вие очевидно сте крайно предвидлив, господин Дьо Ленкур. Обяснете ми какво имате намерение…